Едгар Уолъс
Летящата бригада (9)

IX

Марк Мак Джил ходеше нагоре-надолу из столовата. Часовникът, върху който той хвърляше поглед всяка минута, показваше два. От Ан нямаше известие; той попита по телефона един от оксфордските си агенти, но тя не бе още пристигнала. Това не беше много обезпокоително. Ан беше съобразителна и би избягнала местата, където можеше да срещне „Летящата бригада“. Все пак скоро трябваше да се чуе нещо за нея. Човекът от Оксфорд обеща да телефонира, но ето вече един час апаратът мълчеше.

Отношенията му с Ан ставаха все по-трудни. Той знаеше, че доверието й в него беше разклатено. Въпреки опитите си, той не можеше да я накара да изпита старата жажда за мъст. Много обстоятелства бяха против Мак Джил. Жалката боязън на Тайзър беше едно от тях. Страхът на този човек водеше само към съмнение и той бе забелязал, че след всяка среща с него момичето ставаше все по-скептично.

Той бързо вдигна глава. В хола имаше звънец, който беше прозвучал три пъти. Отиде до прозореца и погледна навън. Кавендиш Скуеър беше празна, никакъв автомобил не се виждаше. Трябва да е Ан — тя винаги използваше втория звънец, скрит под обикновения и невидим за останалите посетители.

Отиде в хола, отвори вратата и направи крачка назад при вида на посетителите. Беше Брадлей, а зад него — двама от помощниците му.

Студените очи на детектива фиксираха едрия мъж.

— Очакваш ли някого? — попита той.

Марк се беше съвзел.

— Разбира се. Чаках новини за Тайзър. Той се е разболял тази нощ.

— Телефонът в Дома също ли е болен? — попита другият с равен тон.

— В Дома няма никой, който да знае да си служи с телефон — отговори Марк с усмивка. — Знаеш добре каква сбирщина от невежи дяволи са те. Трябва да намеря помощник на Тайзър. С мен ли искаш да говориш?

Брадлей отвори тефтерчето си и извади някакъв документ.

— Имам разрешение да обискирам жилището ти — каза той. — Надявам се, че не идвам късно!

Учудващо самообладание притежава Мак Джил, помисли той, но също и разочароващо. Очевидно, беше дошъл късно. Той нямаше да се смее, ако го беше страх, че тази визита може да има неприятни последици за него.

— Влезте — каза той почти самодоволно и детективите го последваха в столовата.

Марк отиде направо към писалището и завъртя един от двата ключа.

— Махни си ръката оттам! — извика Брадлей остро. — Какво е това?

Мак Джил сви широките си рамене.

— С този бутон се затваря автоматически главната врата. Твоите хора я оставиха отворена, а аз съм твърде чувствителен на течение.

— Вратата беше затворена — каза Брадлей сухо. — За какво е другият ключ?

— Той отваря вратата — беше краткият отговор.

Детективът постави ръка на по-малкия лост и кимна на един от хората си.

— Иди в хола и виж какво ще стане.

Той обърна лоста и човекът, който стоеше на прага, потвърди казаното от Мак Джил. Брадлей обърна другия.

— Случи ли се нещо? — попита той.

— Не, сър.

— Той не затваря вратата, а? За какво служи тогава? — попита той.

Очите на Марк Джил срещнаха неговите, без да мигнат.

— Вероятно механизмът е нещо развален — каза той. — Опитайте първия ключ. Единият от двата управлява вратата.

Брадлей обърна обратно лоста и чу шума от затварянето на вратата.

— Сега можеш да седнеш, докато тези двама господа извършат обиска на стаите — каза той и Марк послушно седна на канапето и посегна към цигарите.

— Имам право да пуша, нали? — попита той саркастично.

— Някой ден ще ръждясаш — каза Брадлей.

Час и половина детективите претърсваха, като обръщаха дюшеци, почукваха стените. Мак Джил с усмивка гледаше претърсването на стаята, в която седеше. След малко той бръкна в джоба си и извади един ключ.

— Зад облицовката, в ляво от камината има една каса — каза той. — Това е ключът от нея.

Брадлей взе ключа, без да каже дума, отвори касата и прегледа съдържанието. Когато свърши, той попита:

— Имаш гараж, нали? От кухнята вероятно води врата за там.

— Позволете ми да ви покажа — каза той учтиво и като стана, тръгна пред тях.

В кухнята Брадлей видя стоманена пещ. Тя още беше топла. Той отвори желязната врата и разбърка светещите въглени.

— Полезна — каза той.

— Много — отговори Мак Джил. — Вътре горя любовните си писма.

Инспектор Брадлей се усмихна, не му липсваше чувство за хумор и отговорът за момент го развесели.

— Казаха ми, че си голям любовник?

През цялото време той внимателно наблюдаваше другия.

— Кое е последното ви завоевание — мис Перимен?

Той видя Марк да се намръщва и се почувствува облекчен. Преди да може да отговори, Брадлей посочи вратата към гаража.

— Отключи я! — каза той.

Последва Мак Джил надолу по стълбите, почака, докато се запалят лампите и после се огледа. Някакъв шум се носеше от малката постройка — шум от течаща вода. Изведнъж той видя откъде иде шумът. Той идеше от вътрешността на един тръбовиден шкаф от галванизирано желязо.

— Какво е това? — попита той.

— Нова система за вентилация — каза Марк Джил весело. — Аз имам практичен ум.

Детективът отвори стоманената врата. В светлината, която хвърляше джобното му фенерче, той виждаше само блясъка на падащата вода. Като си вдигна ръкава, той бръкна до дъното на шкафа, където напипа издатината — кръгло възвишение, покрай което водата шумно се стичаше.

— Има ли нещо там? — попита Марк Джил спокойно.

В един от ъглите на гаража имаше голям цилиндър, обвит в кафява книга. Брадлей скъса обвивката и извади отвътре един бял кристален отломък. Той беше кръгъл и надупчен на равни интервали с дупки колкото монета от шест пенса. Помириса го и като намокри пръста си, потърка го по ръба на кръга и после го допря до езика.

— Сол — каза той.

Мушна диска в шкафа и го постави на дъното. След няколко секунди солта се стопи и изчезна.

— Мога ли да възстановя малкия ти план, Мак Джил? — попита той. — Ти поставяш вътре един такъв диск от сол или захар — предполагам, че захар е по-безопасно, — върху него слагаш незаконните си притежания и затваряш вратата. При първия признак от опасност пускаш водата да тече — ключът върху писалището — разбира се!…

Той кимна усмихнато и за пръв път Мак Джил показа признаци на неловкост.

— Когато полицията те посети, ти обръщаш ключа, водата отнася запаса от кокаин и доказателството изчезва. Твърде остроумно!

Той тупна Марк Мак Джил по гърдите.

— Не опитвай втори път това средство — аз ще обискирам първо гаража, което ще има твърде неприятни последици за теб. Къде е мис Перимен?

Той зададе въпроса грубо, толкова грубо, че Марк отстъпи една крачка назад.

— Мис Перимен не заема този етаж — каза той.

— Но ти очакваш новини от нея, нали? Тя е личността, която очакваше.

Смехът на Мак Джил не прозвуча много естествено.

— Действително, драги инспекторе, идват ти фантастични идеи — откъде ги взимаш? Признавам, че е голяма радост човек да срещне един полицай с достатъчно фантазия, за да съчинява истории, но същевременно…

— Ти чакаш мис Перимен и ще почакаш доста време — каза Брадлей. — Тя беше арестувана тази нощ по шосето за Оксфорд.

Марк стоеше съвсем спокойно, нито един мускул по лицето му не трепна, само с едно мигане на клепачите издаде заинтересоваността си.

— Неприятно ми е да чуя това. — В какво я обвиняват?

— В пренасяне на наркотици — каза Брадлей.

При обикновени обстоятелства Марк би се усъмнил, но за момента беше уплашен и дори не съобрази, че Брадлей може да лъже.

— Не знам нищо за това — каза той високо. — Ако тя е пренасяла такива работи, то е било без мое знание. Ако казва, че ги е взела оттук, лъже. Къде ги намерихте? В колата?

Едва беше изрекъл последните думи и съзна заблуждението си. Ан би хвърлила пакета при първа опасност. Той казваше на детектива неща, които дори и самото момиче не знаеше — че колата съдържаше нещо повече, отколкото Ан Перимен можеше да си представи.