Едгар Уолъс
Летящата бригада (5)

V

След около година, следобед, в един ранен пролетен ден…

Най-после далечното бръмчене на самолета дойде до ушите на Ан Перимен. Тя затвори книгата, стана от калника на малкото четириместно купе, където седеше, и погледна ръчния си часовник. Беше седем и четиридесет и пет. Пилотът беше точен до секунда.

Тя отвори колата, извади дългоцев призмичен бинокъл и като излезе на открито вън от храстите, които скриваха колата, огледа небето. Самолетът вече се приземяваше. Машините бяха спрели да работят.

Тя се върна бързо до автомобила и натисна една дръжка, монтирана до кормилото. Черният покрив на колата беше разделен на успоредни ивици като летвите на прозоречни жалузи. Вътрешните страни на тези дръвчета бяха облицовани с огледално стъкло, което отразяваше последните лъчи на залязващото слънце. Тя завъртя три пъти дръжката. Три пъти покривът се отвори и затвори. Тя го остави с огледалата нагоре и изтича да види безшумно движещата се машина.

Пилотът я беше видял. Сигналната му лампа непрекъснато просветваше и той вече се бе насочил към нея. Сега моторът отново забръмча…

Не беше на повече от двадесет ярда от земята, когато изхвърли пакета. Коприненият парашут, към който той бе привързан, се отвори моментално, но въпреки това дървената кутия тежко се удари в земята.

Ан не изчака, докато самолетът изчезне от погледа й, а затича до мястото на падането, вдигна кутията и като я занесе до автомобила, заедно с парашута я постави в една дълбока празнина зад седалките. Пакетът не беше тежък. Марк Мак Джил никога не позволяваше тя да се занимава с тежка стока — той уреждаше това по някакъв начин.

Стъмваше се и тя предпазливо подкара колата по неравната земя покрай храстите. Сигурно имаше и други закъснели излетници, които са прекарали следобеда сред дивата красота на Ашдаун и които са видели самолетът да слиза, но малко вероятно беше те да са близо, защото тя беше избрала някакво второстепенно шосе.

Не след дълго излезе на главния път и подкара с пълна бързина към Лондон. Автомобилът беше много по-мощен, отколкото се предполагаше на пръв поглед. Марк, който беше инженер, я беше направил така, че да може да се движи дори със 160 км в час.

Бързината беше страст на Ан Перимен. Да седи на кормилото на летящия автомобил и да гледа как стрелката на спидометъра се движи над 140 км значеше да изпитва най-голямо задоволство.

Колата започна да се движи умерено едва при Кингстън Хил. Един полицай й извика нещо и тя запали фаровете, макар че беше още здрач.

Преди година тя би се изсмяла и не би обърнала внимание на предупреждението му, защото щеше да й достави удоволствие да подразни представителя на закона. Но Марк беше настоял да се спазват наредбите даже и в най-дребния случай. Видът на една ръка в бяла ръкавица, вдигната на кръстопътя, накара бузите й да се изчервят и очите твърдо да блеснат. Полицаите тя смяташе за хитри и подли, способни дори на убийство.

Тя забави хода при неговия сигнал и той й се усмихна, когато мина покрай него. Тя би ударила червеното глупаво лице, ако смееше. И въпреки това появата му й донесе усещане на задоволство и триумф. Ако знаеше той! Ако, надарен с някакво свръхестествено чувство, той бе спрял колата и прегледал кутията, скрита зад седалките!

Тя забави ход, когато наближи Хамърсмит Бродуей, чиито блестящи светлини ясно показваха края на деня. Тук тя се натъкна на неизбежно оживено движение. Като си проправяше път между един камион и един омнибус, тя бе заставена да спре до бордюра. И тогава видя човека да стои на края на тротоара и се дръпна назад. Но светлините на един магазин падаха точно върху лицето й и нямаше възможност да избегне острия поглед на господина.

Позата му беше характерна: ръце, мушнати дълбоко в джобовете, рамене и глава наведени напред и въпреки че строгото обгоряло лице беше в сянка, лесно беше да се предположи, че умът му беше много далеч от Хамърсмит Бродуей. Отначало той не даде вид, че я е видял: тя помисли, че не я е познал и веднага обърна главата си на друга посока. С крайчеца на окото си видя как той направи няколко крачки напред и сега лактите му бяха опрени на рамката на отворения прозорец.

— На разходка ли сте били, мис Перимен?

Тя го мразеше, мразеше мекия му глас, мразеше всичко в него. Но въпреки това нарочно и съвсем хладнокръвно тя бе правила така, че да се среща по-често с него. У нея все още бе пресен споменът за смъртта на Рони, но тя играеше ролята си добре, правеше се, че се разкайва за думите, които му бе казала. Той не знаеше, че у нея все още кипи омраза към него.

— Мистър Брадлей! Не ви видях!

— Хората твърде рядко ме виждат, когато гледат на другата страна — каза той весело.

Тя почувствува, че той оглежда вътрешността на колата.

— Сама! Това е чудесно! Ако говоря за себе си, няма друг човек, с когото повече бих желал да остана насаме, отколкото с мен самия! Предполагам, че и вие сте на същото мнение.

Той видя, че началото на колоната от автомобили тръгва.

— Не отивате ли към Марбл Арч? Бих искал да спестя таксата за омнибуса. Хората казват, че съм шотландец.

Тя се поколеба. Ако той седнеше до нея в колата, чувствуваше, че може да изпищи. Но Марк й беше казал да бъде любезна с него…

— Моля, влезте! Пътят ми е през Марбл Арч — каза тя. Той като че ли само с едно движение отвори вратата и седна до нея.

— Акциите ми почват да се вдигат — каза той меко. — Ако началникът или някой друг от шефовете ме видеха в автомобил при такава добра компания, сигурно следващата седмица щях да бъда повишен. Какви сноби сме ние!

Тя ненавиждаше спокойната му увереност, ненавиждаше саркастичността му. Мразеше го най-вече за това, защото чувствуваше, че той й се надсмива, че знае ролята, която тя играе в тази комбинация и вместо да бъде поразен, той се забавляваше с нея. Нетърпимият оттенък на покровителството в тона му беше омразен.

Тя държеше устните си здраво стиснати, докато колата бързо се носеше между върволици от омнибуси и камиони нагоре към Шефърдс Бъш.

— Мистър Мак Джил добре ли е? — попита той учтиво, почти с почитание.

— Аз знам много малко за мистър Джил — беше късият отговор. — Виждам го рядко.

— Естествено — пробъбри той, — макар и да живеете в едно и също здание, не бихте могли да го виждате често. Как върви „Домът на почивката“? Ето един човек, който прави добри дела! Това се нарича филантроп! Ако не бях детектив, бих бил банкер и тогава щях да му дам всичките си пари.

Тя не го окуражи за по-нататъшен разговор, но Брад не се нуждаеше от това.

— Ще ходите ли на театър тази вечер, мис Перимен?

— Не — каза тя късо.

Всъщност Марк й беше казал, че може да има нужда от нея.

— Да не мислехте да ме каните на вечеря? — попита тя саркастично.

Брадлей се изкашля.

— До известна степен, да.

За втори път тя видя, че той се вглежда във вътрешността на колата.

— Ако не бях детектив, бих станал актьор. Не сте ли чели случайно какво писа „Уест Ландън Газет“ за изпълнението ми в „Училище за скандали“, която бе представена от нашата театрална група?

— Драмата изглежда подходяща за членовете на Скотланд Ярд — каза тя.

Той кимна.

— Ако това изглеждаше забавно, аз бих се смял. Училище за скандали — Скотланд Ярд.

После той изпадна в мълчание, докато колата спря до тротоара срещу Марбъл Арч, където той слезе.

— Благодаря ви много, мис Перимен.

Като че ли имаше желание да се опре на прозореца и поприказва, но докато отвори уста, колата тръгна.

Марк беше оставил един човек да се грижи за автомобила — един куц, който живееше сам в стаята над гаража. Той я чакаше на ъгъла на улицата, където тя спря.

— Добър вечер, мис. Закъсняхте малко.

Тя се усмихна на загрижеността му. Марк намираше служещите си в странни места. Този човек бе дошъл от „Домът на почивката“.

— Всичко е наред, Менфорд — имах един пътник, който не би одобрил бързото каране.

В това време покрай тях профуча такси и зави към Кавендиш Скуеър. Когато тя тръгна към площада, видя, че то бе спряло. Пътникът му беше слязъл и стоеше до бордюра. Тя хвърли поглед на него, когато минаваше…

Виждала ли го бе по-рано? Имаше смътно съзнание, че го познава… или може би само си бе представяла човек като него. Той стоеше неподвижен, мълчалив, странна фигура върху фона на Кавендиш Скуеър. Когато тя изкачваше стълбите към етажа и погледна навън, той все още стоеше на мястото си.

Тя знаеше, че Марк си е в къщи. Над вратата светеха две светлини. Ан използва своя ключ и влезе. Намери го в столовата да чете вечерния си вестник с гръб към камината, в която гореше малък огън.

Тя бе подложила приятелството на Марк на изпитание и той не бе я излъгал. Марк беше привързан към нея по братски.

— Ти ли си? Добре свърши, нали? Пилотът намери ли те? Добре! Така и трябваше. Той е бил през време на войната френски ас.

Ан беше махнала малката си шапка и сега оправяше косите си пред едно огледало.

— Имах компаньон от Хамърсмит до Марбъл Арч. Отгатни кой беше?

Той поклати глава, посегна към сребърната кутия на масата и си взе пура.

— Твърде съм ленив днес, за да гадая — каза той. — Освен това не познавам приятелите ти.

— Отгатни!

Марк изръмжа и се облегна по-удобно в креслото.

— Вероятно е бил някой интересен човек.

— Главният инспектор Брадлей!

Той беше удивен.

— Брадлей? Защо го е направил? Спря ли те? Къде беше стоката…?

Тя се изсмя на усилващия се поток от въпроси и облекчението, което му достави веселостта й, беше очевидно.

— Помоли ме да го повозя и аз приех. Не можех да откажа. Пита за теб.

Марк премига.

— Смешен човек — се усмихна той неловко. Тя стоеше пред огледалото, като поставяше в ред косата си с малък златен гребен. Той можеше да вижда овалното й лице, отразено в огледалото, червените устни и големите сиви очи под право вчесаните златни коси.

— Всеки път, когато се погледна, мисля, че все повече заприличвам на истинска лоша жена, Марк! Трябва да си боядисам косите черни!

Марк не отговори и настъпи около една минута мълчание. Той седеше на края на канапето с поглед, втренчен в килима, когато тя отново заговори.

— Понякога решението ми изисква твърде много да бъде подкрепено. Относно Брадлей — как го наричаш ти — Брад? Не можех да определя истинското си чувство към него, докато го возех по Бейсуотър Роуд. Трябваше да се чувствувам възмутена, но въпреки това не бях такава — твърде отегчително е да поддържам изкуствено омразата си. Аз все си казвах: ето тук седи човекът, който уби бедния Рони — той ли го уби наистина? Може би е бил някой от другите — може би Симъндс — този грубиян?

— Брадлей го уби — Марк продължаваше мрачно да се вглежда в килима. — А също и стария Ли, предполагам…

Тук той се поколеба, като почна да се разхожда нагоре-надолу по стаята със свити рамене. Обикновено равното му лице беше придобило неприятно изражение.

— Мразя да говоря за Рони, но ти повдигна този въпрос два пъти през миналия месец. Какво се е случило, никой не знае.

Той се спря пред писалището, отключи едно от чекмеджетата, извади един плик и изсипа съдържанието му върху масата. Прегледа листовете и като отдели една изрезка от вестник, приближи се към камината, където светлината беше по-силна.

— Не съм ти казвал това по-рано — то е една изрезка от „Саут Истърн Хералд“ и дава твърде акуратно описание на това, което се е случило.

Като постави пенсне на очите си, той прочете:

„Рано сутринта през миналата сряда «Летящата бригада», под началството на инспектор Брадлей е посетила «Леди Стерс», стара, полуразрушена къща, собственост на Елиджа Жозеф, холандски или руски евреин. Вярва се, че това действие на полицията е свързано с оплакванията от страна на митническите власти, че се е засилила контрабандата на артикули с големи вносни мита. Когато полицията пристигнала в «Леди Стерс», намерила къщата празна, но стаята, в която живеел Ли, била толкова разбъркана, че полицията останала с впечатлението, че тук е имало някакво нападение. На рамката на прозореца откъм канала, който бил отворен, а също и на пода, имало следи от кръв. След претърсване на канала е бил намерен трупът на мъж, който от справката се е оказал някой си Роналд Перимен, живущ на «Бруклин Стрийт» 904. Смъртта му е последвала вследствие удар с тъп предмет. Ли Жозеф също е изчезнал. Скотланд Ярд има известни подозрения, които може би ще доведат до арести. Съдържателите на гаражи от квартала, които в последно време са държали каквато и да е чуждестранна кола на гараж, се молят да се явят в Скотланд Ярд. Подобна кола е била видяна да иде след убийството от Медоу Лейн“.

— Това е тяхната история — каза Марк, като сгъваше листовете. — Моята е малко по-друга. Къщата на Ли Жозеф е такава, каквато по романите красноречиво се нарича контрабандистка дупка. Ние имахме с него една или две работи и Рони беше човекът, който обикновено посредничеше. Ли Жозеф го обичаше. Същата нощ Рони беше при него по работа да улесни преминаването на едно голямо количество тютюн. Няма съмнение, че докато той е бил там, полицията е обградила къщата.

— Какво става с Ли Жозеф? — попита тя. Той поклати глава.

— Господ знае. Вероятно той се е изпарил още при първия признак на опасност. Ли беше във връзка с много холандски и германски параходи, които слизаха надолу по реката, а имаше също и моторна лодка, която можеше бързо да го заведе при тях. Той беше необикновено силен старец. Полицаите са изненадали Рони и са искали да го накарат да говори. Понеже не е пожелал, някой му е нанесъл фаталния удар и за да замаскират всичко това, измислили са тази история. Къде е шофьорът на таксито, което е довело тези мистериозни личности? Кой ги е видял? Никой не е чул нищо за тях. Тази част от разказа им е чиста измислица.

— Мъчили ли сте се да намерите Ли Жозеф? — попита тя и той се поколеба само една секунда.

— Да, пратих човек в Холандия да направи справка — той е мъртъв. Умрял е в Утрехт. Никой не знае това, освен ти и аз.

Лицето й беше придобило странно изражение. За момент той помисли, че тя не му вярва, че е чула истинската история, разиграла се в „Леди Стерс“.

— Как изглеждаше той? Опиши ми го! — каза тя.

— Кой — Ли Жозеф? Не си ли спомняш? Той беше около 1,80 м, доста висок, гърбав. Къса сива брада покриваше лицето му. Винаги беше облечен еднакво, зиме и лете — черно палто, прилично на кафтан, закопчано до врата му с руска кожена шапка от астраган. Но какво се е случило?

Тя се вглеждаше в него с широко отворени очи.

— Аз го видях, преди четвърт час стоеше пред къщата — каза тя.

Лицето на Марк Мак Джил стана пепеливо.