Едгар Уолъс
Летящата бригада (15)

XV

Марк Мак Джил беше загасил светлините в апартамента си и вече се готвеше да си ляга, когато иззвъня телефонът и като чу треперещия глас на другия край на жицата, изръмжа.

— Какво има пак?

— Видях го, Марк… точно срещу Дома. Той ме погледна… беше не по-малко от ярд до мене.

— За кого говориш? — попита Марк остро.

— Ли — Ли Жозеф — но не съм пиян! Един от хората го е видял преди мен — той не е бил пиян! А друг един, който дойде след мен, го е видял да свива на ъгъла и взима такси. Говорил на себе си, също както Ли правеше. Марк, това е ужасно! Не знам какво да правя!

— Кой е човекът, който го е видял? Кажи му да дойде на телефона! — заповяда Марк.

Той почака десет минути, преди да се обади един дрезгав глас.

— Вярно е, мистър Мак Джил, аз видях стария негодяй. Той стоеше под един фенер точно преди мистър Тайзър да влезе.

— Познаваш ли Ли Жозеф?

— Не, сър, никога не съм го виждал. Чувал съм само за него. Но според описанията, той беше.

— Кажи на Тайзър да се обади — каза Марк, но когато помощникът му заговори, той беше така неразбираем, че Марк окачи слушалката.

Той се върна в столовата, запали лампите и седна в едно кресло пред загасващия огън. Трябваше да има нещо вярно в тази Тайзерова история. Не можеше всичко да бъде блъф. А музиката… откъде беше дошла? От стената? Понякога споменът действува по-силно от наблюдението. Сега, след един час, изглеждаше по-лесно да определи откъде идваше звукът. Идваше от горния етаж. Но той беше необитаем. Собственикът му замина преди няколко дни за Шотландия, а с него заминаха и слугите му. Марк знаеше това от портиера.

Ли Жозеф? Защо полицията беше спряла търсенията си? Да не би да знаеха, че старецът се е върнал в Англия? Брадлей беше от тези хитри дяволи, които биха могли да му изиграят подобен трик. Той вероятно използуваше Ли Жозеф за примка.

Но как можеше този човек да е жив? Марк го застреля от пет крачки. Куршумите го бяха ударили между раменете. Да не би по някаква случайност патронът да е бил халосен? Но не и вторият.

Той стоеше надвесен над огъня, с ръце върху лицето си и мислеше, мислеше. Изведнъж чу звук, който го накара да се изправи. Беше шум от влачещи се крака и той идеше от горния етаж. Хората, преди да заминат за Шотландия, си бяха вдигнали килима — той се бе оплакал от шума, който създаваха работниците върху пода.

Нещо се влачеше горе. Крака в чехли! Колко приличаше на стария Ли Жозеф. После той пак чу звуците от цигулка, малко по-меки, по-нежни отколкото по-рано. Човекът от горния етаж свиреше „Chanson d’Adieu“.

Марк се върна в спалнята, сложи си палтото и като се примъкна тихо във вестибюла, отвори вратата. Широки стълби водеха към горния етаж. Слаба светлина осветяваше пътя му. По това време всички други обитатели на къщата спяха. Той се приближи тихо до вратата на апартамента над неговия и като допря ухо до отвора на кутията за писма, се вслуша. Нищо не се чуваше.

Като протегна ръка, той натисна звънеца и чу острия му звън. Нищо не последва, никакви стъпки не се чуха върху непостлания под. Той пак позвъни, но със същия резултат.

На вратата имаше една картичка, закачена с карфичка:

„През време пребиваването на сър Артур Финдън в Шотландия всички писма и пакети да се предават на портиера“

Марк беше озадачен. Върна се обратно по стълбите и влезе в столовата си. Музиката беше спряла. Той почака един час да чуе шум от влачещи се чехли и после реши да отиде да спи.

Не си спомняше да е затварял вратата между столовата и спалнята, дори не мислеше за това, докато не натисна дръжката и не видя, че вратата е заключена. Марк се отдалечи от нея, като дишаше тежко и ръката му посегна към задния джоб. Той загаси лампите, дръпна пердетата и като отвори прозореца, излезе на балкона. Не се виждаше никой.

Вмъкна се внимателно в стаята с насочен револвер и като се наведе, премина покрай леглото и запали лампата. Стаята беше празна.

Някой беше идвал тук. Върху възглавницата му беше закрепено с карфица едно парче хартия, което съдържаше няколко реда. То гласеше: „Скъпи приятелю, Марк, скоро старият Ли ще се върне пак при теб“. Това беше всичко.

Когато се обърна да затвори прозореца, Марк Мак Джил видя отражението на лицето си в него. То беше по-бледо от обикновено.

Тази нощ не спа. Предпочете да дреме пред запаления огън. Когато се съмна, излезе на балкона и видя колко лесно беше по-ловък човек да се прехвърли от по-горния етаж върху неговия балкон. Някой е бил в апартамента на Финдън. Може би портиерът щеше да разреши мистерията.

Портиерът дойде едва в девет часа и тъй като прислужниците на Марк бяха вече дошли, той изпрати един от тях да го повика.

— Не, сър — каза учуденият портиер, — сега никой не обитава горния етаж. Сър Артур никога не пуска наематели през време на отсъствието си. Освен това той избира хората, които се грижат за апартамента му.

Марк се помъчи да се усмихне.

— Вярвам, че той няма да има нищо против това, аз да го разгледам — каза той. — У кого е ключът?

Портиерът се поколеба.

— Ключът е у мен, сър — каза той, — но може да си изгубя работата, ако узнае, че съм ви пуснал вътре.

Двамата изкачиха стълбата към апартамента на Финдън. Мебелировката беше луксозна, повечето покрита с бели холандски покривки. Нямаше килим нито в коридора, нито в стаите. Стаята, която беше точно над столовата, го заинтересува най-много. Но там нямаше следи от нищо. Щорите бяха вдигнати, мебелите имаха тайнствен изглед под покривките си. Когато Марк опита прозорците, оказа се, че те са затворени отвътре.

— Вие сте сгрешили, сър. Никой не е идвал тук миналата нощ. Има само два ключа: единия имам аз, а другия сър Артур.

— Кой е сър Артур? — попита Марк.

Сър Артур беше вероятно твърде важна личност, постоянен държавен подсекретар, който живееше с жена си и дъщеря и нямаше много приятели.

— Ако е дал ключа от апартамента на някого друг, той би ми казал — обясни портиерът.

Марк огледа по-внимателно стаята. Тя беше по-голяма от неговата столова и вероятно закачаше и малко от спалнята на Ан Перимен. Отвори прозореца и излезе на малкото балконче, от което, помисли той, всеки пъргав човек лесно би скочил върху балкона на долния етаж. Ли Жозеф не беше пъргав. Кой тогава работеше за него? Той прегледа цялата стена, но не намери следи от стълба или нещо подобно.

Върна се в стаята и вече излизаше с портиера във вестибюла, когато видя нещо на пода. Наведе се и вдигна малък четвъртит предмет. Той му беше доста познат, но в момента не можа да си спомни.

— Какво е това? — попита той.

Портиерът го взе в ръка и погледна през пенснето си.

— Това е колофон, сър. Предполагам, че е на мис Финдън. Тя свири на цигулка.

— И тя ли е в Шотландия?

— Да, сър. Днес получих от нея една картичка, с която ме моли да й изпратя един пакет, който вчера се получи за нея от Девъншир.

Когато се върна в столовата, завари Ан — твърде учудващо, защото той рядко я виждаше да става тъй рано.

— Искам да отида на покупки — каза тя — и ми трябват пари. Мисля, че не си заслужава много, защото ми е отнето правото да карам автомобил…

— Не бъди глупава — усмихна се той, — можеш да имаш колкото пари искаш — петдесет лири, сто…?

— Колко ми се полагат? — попита тя. — Мисля, че…

И после неочаквано каза съвсем неочаквано:

— Безпокоиха ли те миналата нощ? Тези хора отгоре вдигаха много шум.

— И ти ли чу? — попита той нетърпеливо.

— Чух някой да ходи, това е всичко. Бих желала да си сложат килимите. Финдън, нали така се казват? Мислех, че са в Шотландия.

— Чу ли цигулката? — попита той.

Очевидно тя беше чула.

— Да, чух цигулка — каза тя спокойно. — Кой свиреше?

Марк сви рамене.

— Не знам. Някой се опитва да играе маймунски трикове.

— Но нали старецът — Ли Жозеф — е мъртъв? — настоя тя.

— Не виждам как би могло да бъде другояче. Имаше прилив и ако той е паднал…

Някакво трепване в лицето й го спря.

— Но нали това беше теория на полицията, че е паднал в реката?

Той видя заблуждението си и се усмихна.

— Аз почти възприех тяхната теория, толкова ми пълниха ушите с нея. Моят собствен възглед е, че той е научил, че полицията иде и навреме е избягал на континента. Фактически, повече от сигурен съм, че там е и умрял.

Той се опита да й внуши доверие, но знаеше, че не е успял. В този момент си спомни за нещо, което се бе случило през нощта на арестуването й.

— Не каза ли, че си видяла Ли Жозеф в Кавендиш Скуеър?

Тя беше почти забравила за това.

— Да, но не съм сигурна — ти каза, че наблизо живеел някакъв руски княз и че това може да е бил някой от неговите гости. Не може да е бил мистър Жозеф, той би ни посетил, нали?

Той не отговори. Тя го видя да се мръщи, след което пак възобнови ходенето си нагоре-надолу из стаята.

— Тайзър казва, че го е видял два пъти. Не мога да си обясня това с нищо друго, освен, разбира се, че Тайзър е пияница и му се привиждат какви ли не неща.

Имаше времена, когато Марк твърдеше, че Тайзър е човек за възхищение, но това време отдавна беше минало.

— Има ли някакво значение за теб, искам да кажа, ако той се върне?

Въпросът беше твърде невинен, но Марк бе станал твърде подозрителен напоследък.

— Какво искаш да кажеш? — попита той остро. — Защо би имало значение за мен това, че той е жив? Той беше твърде пъргав старец, но напоследък го прекали. Освен това, беше под полицейско наблюдение. А и беше много глупав — всичките тези духове, които виждаше, можеха да го причислят към лунатиците и човек никога не знаеше какви ще бъдат следващите му думи. Държах се приятелски с него, защото той единствен бе видял убийството на Рони, а аз исках ти да узнаеш фактите от един очевидец.

— Така ли е всъщност?

Той отиде бавно към Ан и се вгледа в очите й.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Фактите — отговори тя. — Казваш, че бил малко луд. Защо би ми казал истината? Защо да не предположим, че и това е било също една илюзия?

Това беше въпросът, на който не можеше да се отговори и Марк удари другаде.

— Не мога да те разбера през последните дни, Ан — каза той. — Говориш странни неща и задаваш особени въпроси. Знаеш добре какъв беше той — луд в известен смисъл. Духовете, които виждаше, и децата, например. Но във всичко друго беше същият като мен и теб.

Той се замисли за момент.

— Разбира се, той може и да е лъгал несъзнателно, аз не мога да съдя. Трябваше да приема историята така, както и ти. Когато ми я каза, звучеше правдоподобно.

Той пак се спря, за да подхвърли:

— Ако Брадлей не е убил брат ти, кой тогава?

Тя поклати глава и въздъхна.

В следващите седмици, за голямо удоволствие на Марк, унинието, което лежеше като облак върху момичето, почна полека да се разпръсва. Тя беше весела, готова да се усмихва на всички дребни развлечения, които денят й предлагаше. Тя имаше двойна цена в неговите очи. Работата й като шофьор засега елиминираше едната. Другата оставаше и седмиците на бездействие след процеса я увеличиха още повече.

Жените не заемаха значително място в неговия живот. Досега имаше две. Едната беше едно винаги искащо, оплакващо се, винаги недоволно създание, което един прекрасен ден се залепи като пиявица за един мъж и се омъжи. Другата… Марк не можеше да определи на какво прилича. Много често той я обвиняваше, че тя иска той да й свали луната.

Ан беше различна от другите. Той й го каза веднъж. „Всички жени се различават“ — беше обезкуражителният й отговор.

Да се каже, че той е влюбен в нея, би било най-вярно. Възхищаваше се от нея и когато й предложи по-тясно приятелство, отколкото тя искаше да приеме, той беше готов да изчака. Но времето се оказа несигурен и неверен приятел. Новата фаза на познанството им, което започна от деня на процеса, изискваше нова атмосфера. Такава той напразно се опитваше да създаде.

Много нещо занимаваше ума на Марк Мак Джил, защото работите му не вървяха добре. С един удар той бе изгубил двама помощника. Домът не беше вече Дом на мистър Тайзър. Той бе престанал да се интересува за обитателите му.

Един човек, когото Марк две години бе чакал да излезе от Дортмур, напусна затвора, без да бъде уговорено къде да се срещне с него и когато, благодарение на голям късмет, той се бе отбил в Дома, Тайзър му беше позволил да си отиде. Марк се разгневи, когато чу за това и повика нескопосания си помощник.

— Какво значи това? От какво очакваш да живееш? Или може би въобще не чакаш да живееш?

— Правя всичко, което мога, Марк — настояваше нещастният човек.

Усмивката на Марк не означаваше веселост.

— Правиш всичко, което можеш, а? Направи всичко, за да премахнеш Брадлей и да привлечеш вниманието на Бригадата върху теб и мен! Ти изпрати трима несръчни побойници и, разбира се, те бяха хванати. Направи всичко възможно, за да скриеш какво става в Дома, а позволи да поставят микрофон под носа ти във вид на радиоапарат. Само благодарение на добрия случай не те посетих, когато тази дяволска апаратура работеше.

— Марк, заклевам се, че не съм изпратил тези момчета да… — почна Тайзър, но другият го накара да мълчи.

— Какво добро би ни се случило, ако убият Брадлей? Само един начин имаше да го свършим и той беше да намерим подходящия човек, да го запалим с малко „кок“ и да му сложим пистолет в джоба.

Тайзър трепереше като лист. През последните дни той не преставаше да прави това.

— Да избягаме, Марк — замоли се той. — Спечелили сме достатъчно, за да се установим другаде. Например, какво ще кажеш за Южна Америка? Аз винаги съм искал да бъда в топъл климат…

— Почакай, докато умреш! — изръмжа Марк. — Има и по-топли места от Южна Америка.

Тайзър доби малко повече кураж през следващите седмици, тъй като жълтото привидение, което беше смразило кръвта му, не се яви повече. Ако той се занимаваше само с работата на съдружника си, вероятно нямаше да има време да мисли нито за Ли Жозеф, нито за опасностите, които всеки нов ден предлагаше, но той оставаше нещата да вървят сами, а на уплашената си фантазия даваше прекомерно храна. Ръководството на Дома сега беше в ръцете на един моряк, бивш затворник. Имаше хиляди други неща, които държаха Тайзър ангажиран. Той дълги часове пресмяташе какво би станало, ако друго преди него не бе се случило.

Имаше много други посетители, които влизаха не през главния вход на Дома. Те разговаряха накъсо с Тайзър и после си отиваха така мистериозно, както бяха и дошли.

Сред тях бе един човек на име Леринг, червенолик, с нос като луковица и белезникаво сини очи, който говореше като джентълмен — по-рано той бе кралски доставчик. Знаеше се, че Леринг е богат, имаше хубава къща в южните предградия на Лондон, два автомобила и винаги се обличаше добре. Той винаги имаше някакъв претекст да посещава Дома, защото при всяка своя визита донасяше голям пакет със списания и книги, предназначени за обитателите. Какво отнасяше от Дома, не знаеше никой друг, освен Тайзър. Веднъж той посети Марк Мак Джил в дома му. Ан го беше срещнала там — твърде начетен човек, с приятен тембър, който пиеше уиски без спиране от момента на влизането си, докато си отиде, без да му стане нещо от това.

Една нощ той дойде, както обикновено, с голям пакет литература. Тайзър донесе бутилка уиски и един сифон и ги постави пред него. Мистър Леринг имаше много да разказва.

— Работата върви зле, драги приятелю, и Марк вече трябва да е забелязал, че американските момчета го избягват. Те се обърнаха към мен, разбира се, защото моята организация е една от най-добрите в страната. Но от два месеца не съм получавал никаква стока от вас! Така няма да върви, Тайзър! Така не може да върви!

„Организацията“ на Леринг беше чисто американска. Той беше голям износител, имаше агенти от Ню Орлеан до Вашингтон, но зависеше от такива разпространители като Марк, който работеше подобно на къща за клиринги.

— Работата е там, че почнахте да се страхувате. Да, знам всички подробности около процеса. Четох ги с най-голям интерес. Но работата си е работа, драги Тайзър. Местната работа не ме безпокои — даже мисля да се откажа от нея.

В този момент звънна звънец, което значеше, че друг посетител е дошъл. Тайзър отиде да види кой е. Беше Ан. Той така се удиви, че за момент не знаеше какво да каже.

— Скъпа млада леди, какво, за бога, търсите тук без охрана? — Той поклати глава. — Това е много рисковано. Учудвам се, че Марк ви е пуснал.

— Марк не знае за идването ми — каза тя и почака да я покани да влезе.

Колебанието му беше твърде изразително.

— Има ли някой при вас? — попита тя.

— Не, не, само добрият ми приятел Леринг — той се интересува много от Дома и не забравя да ни снабди със списания. Бихте ли почакали за момент?

Той изтича обратно в стаята и съобщи името на госта. Мистър Леринг беше галантен човек. Той поздрави момичето с лек поклон, но беше озадачен. Нито той, нито кой да е друг от агентите на Марк не беше съвсем сигурен дали момичето знае истинската работа, която върши. Още отначало бяха уговорили да не споменават пред нея нищо, но това беше считано като забавна комедия, предназначена да я запази, в случай, че полицията я хване някога.

Ан беше излязла от жилището си и дошла в Дома под влияние на моментен импулс. Дали да разпръсне съмненията си или да избегне мъчителните мисли — тя не знаеше.

— Не, Марк не знае, че съм дошла. Скучно ми беше. Помислих, че може да срещна Ли Жозеф.

Тя видя Тайзър да мига страхливо и се разкая за казаното.

— Ли Жозеф? — Леринг вдигна сивите си вежди. — Мислех, че старият ни приятел е…

— В странство, приятелю, в странство — избъбри Тайзър. — Искахте ли нещо, мис Перимен — искам да кажа, нещо конкретно? Твърде късно е…

Фактически минаваше десет, в който час млади посетителки не идваха в Дома.

— Не, нищо особено, нуждаех се от разходка — каза тя, като мислеше за колко ли голяма лъжа ще го сметне той, ако я беше видял да слиза от таксито на ъгъла на улицата.

Тя се радваше да види Леринг. Имаше намерение, което не й беше още напълно ясно, да говори с Тайзър за контрабандата и да получи от него така желаното облекчение на грижите си. Тя пренасяше захарин, разбира се… това беше толкова приета форма за контрабанда.

Брадлей се опитваше да я уплаши. Нямаше място за съмнение в ума й — Брадлей играеше един стар полицейски трик. Той се опитваше да всее интриги в бандата и да постави членовете й един срещу друг. Но ако не беше захарин? Това беше едно „ако“, което я измъчваше. И ето, сега беше тук Леринг, един от най-важните клиенти на Марк. Тя веднъж му бе занесла един малък пакет, а втори път го бе търсила чак в Кардиф. Леринг би й казал това, което този треперещ съдружник никога не би посмял. Разбира се, той не би й го казал тук. След едночасов приятелски разговор върху времето, върху не веселото й приключение в съда, върху добрите качества на Марк — тук той горещо беше поддържан от Тайзър — червеноликият джентълмен стана да си отива.

— Аз ще дойда донякъде с вас, ако може — каза Ан.

Тя видя по лицето на Тайзър да се изписва уплаха и това затвърди намерението й.

Мистър Леринг беше оставил колата си на ъгъла и се чувстваше радостен да я отведе до къщата й, защото не можеше да отбягва компанията на една хубава дама. Въобще, мъжете рядко биха сторили обратното. Тя не даде възможност на Тайзър да го предупреди. Дори намекът му, че има няколко въпроса, които би искал да разисква с Леринг, остана без резултат.

Червеноликият човек не шофираше сам. Колата му беше малка лимузина, луксозно тапицирана. Докато машината се плъзгаше по Хамърсмит Бродуей, Леринг се помъчи да се настани по-удобно в ъгъла.

— Интересен човек е Тайзър. Страхувам се, че пие твърде много.

Тя се усмихна на тази критика, направена от човек, който спираше да пие само, когато отиваше да спи.

— Нервите му са разклатени, бедният човек! — продължаваше той и поклати тъжно глава. — Страхувам се, че той ще бъде твърде малко полезен на Марк. Предполагам, че сега нямате право да шофирате, мис Перимен? Колко жалко! Момчетата се лишават от вас.

— Марк ще се погрижи за разпространението на стоката — каза тя и той кимна.

— Той не работи така, както трябва — страхувам се, че и той също е станал нервен и това е твърде естествено. Вие ужасно ни изплашихте, мис Перимен. Мислехме, че ще влезете в затвора. Цялата работа беше подло планирана от Брадлей. Той доведе този Смит преди вас в съда, за да предубеди съдията относно вашите действия. Макар че контрабанда на захарин не е толкова ужасна работа — добави бързо той.

— Захарин? — отговори Ан със смях. — Не бъдете абсурден!

Последва дълго мълчание и тя чакаше с разтуптяно сърце това, което ще последва.

— Понякога се замислям дали действително върша лоши неща — дали не съм само проводник на злото. Но какво да се прави? Има една много интересна новела на френски, казва се „Тялото ми е мое собствено“. Може би сте я чели? Тя съдържа в конкретна форма моята собствена философия. Има ли някой човек или дружество, или държава, или общество да ви казва как и къде ще намерите удоволствията си? Има ли някой право да ми каже да не пия уиски, което често правя с голяма радост, или да забрани на вас да употребявате парфюм, макар че ароматът му ви доставя удоволствие.

Тук й се удаваше благоприятен случай и тя го използува.

— Или например кокаин — каза тя малко задъхано.

Той се почувствува засрамен от думата.

За него той беше просто „кок“. Никога не го наричаше с друг термин: често казваше само „стоката“.

— Точно така — каза той.

И после, след кратко мълчание:

— Колкото за мен, той никога не ме е привличал. Но си представям, че има хора, които намират най-голямото си удоволствие при неговото консумиране. Аз не бих се чувствувал виновен в едно, хм… наказуемо деяние, ако им помогна да получат удоволствието си. Има, разбира се, бедни, слаби индивиди, които пушат прекалено много или ядат прекалено много…

Той би прибавил и „пият прекалено много“, но, изглежда предпочиташе да се самоизмамва. Ан слушаше със замряло сърце. Тя знаеше, че ако сега го попита направо дали контрабандира наркотици, той би се обидил от подобен въпрос. И освен това той й бе казал всичко, което тя искаше да знае.

Колата бавно влезе в Кавендиш Скуеър и спря до тротоара пред къщата й. Галантният мистър Леринг бе излязъл пръв, за да й помогне да слезе, но тя не му позволи… Ан стъпи на тротоара, затвори вратата зад себе си и червеноликият човек, като се намести по-удобно в обичайния си ъгъл, замина.

Тя стоеше накрая на тротоара, като гледаше след колата, когато изведнъж почувствува, че зад нея има някой. Видя светлината от цигарата му и би избягала в апартамента си, ако той не бе я заговорил.

— Чудесна нощ за разходка, мис Перимен.

Беше Брадлей.

— Да, много — каза тя неловко.

Имаше желание да мине покрай него и влезе в къщата, но нещо я задържаше.

— Добре ли прекарахте в Дома? Сигурно имате полезно влияние върху тези разбойници. В някой хубав разказ, разбира се, бихте имали. Те всички биха станали добри и мекосърдечни — много обичам думата „мекосърдечен“.

Тя направи гримаса при споменаване на думата, която му бе подхвърлила в съда.

— Сълзи биха изпълнили очите им, те биха се отказали от лошите си навици, биха отишли да секат дърва за четири пенса на час. Нещата не се развиват точно така, нали?

Той се държеше така приятелски, като че ли никога не бе стоял с побледняло лице под ударите на гнева й.

— Исках да ви видя по една дребна работа — каза той. — Има един призрак-цигулар, който ходи наоколо.

— Защо не го арестувате? — попита тя.

След първата изненада от срещата тя бе възвърнала малко самообладанието си.

— Да се арестуват призраци е невъзможно — каза той. — Виждали ли сте стария Ли Жозеф?

— А вие?

— Не повече от една негова бакенбарда — каза той весело, — а и никой друг не го е виждал.

Настъпи пауза, но тя все още стоеше.

— Кой ви каза, че съм била в Дома?

— Проследих ви дотам — каза той, без да се срамува. — А също и на връщане. При Марбл Арч се забавихте от голямото движение. Аз, като полицай, преминах веднага. Вие знаете моя метод.

Тя слабо се усмихна.

— Какво правихте след последната ни среща?

Това беше неочакван, но естествен въпрос. Тя чу тихия му смях.

— Гоних разбойници, апаши. Знаете ли какво е апаш? Това е джебчия, но също така и опасен крадец — всичко друго, освен контрабандист на захарин.

— Сигурна съм, че сте били много добър към тях — каза тя злобно.

— Добротата е моето призвание — каза той. — Нищо не ми доставя такова голямо удоволствие, както да поставя един разбойник в хубава килия, на хубаво легло, добре да го завия и да държа ръката му, докато заспи.

— След това излизате, хвърляте инструментите му и казвате, че никога не сте го виждали? — попита тя с гняв и той пак се засмя.

— Дон Кихот — нали? Аз винаги плача, когато заловените от мен получат повече от двадесет години.

Той гледаше зад нея. Тя видя светлините на един автомобил, който бавно идваше към тях. Той спря пред къщата.

— Сега ще ви кажа лека нощ, Мис Перимен. Чака ме малка хуманна мисия.

Той стъпи на калника и потъна в полицейската кола. Ан се върна в апартамента си, като чувствуваше особена лекота на сърцето си и когато, преди да си легне, отиде да види Марк, в очите й имаше блясък, какъвто той по-рано не бе виждал.

— Къде беше? — попита той.

— На разходка — беше отговорът.

Тя не каза нищо за Брадлей.