Едгар Уолъс
Летящата бригада (8)

VIII

Ан слезе в гаража, запали лампите и провери бензиновия резервоар, след това отвори вратите и като отмести дърветата, които подпираха колата, остави я по инерция да слиза бавно по слабия наклон към улицата. Затвори вратите на гаража и хвърли бърз поглед в ляво и дясно. Имаше два пътя за излизане: единият през Ню Кавендиш Стрийт, а другият през успоредната на нея улица. Тя избра последния, бързо отправи колата нататък, зави към Портланд Плейс и оттам тръгна с равен ход и без спиране към Риджънт парк.

Като направи голяма обиколка, дойде до Роуд Авеню и няколко минути по-късно хвърчеше по Фицджонс Авеню. Правият път за Оксфорд, който води през Мейдънхед и Хенли, тя избягна и по страничния път достигна до Биконсфилд и Марлоу.

Мъчно беше да се избегне Хенли. Тя мина през широката главна улица със слаб ход и както вярваше, незабелязана. Беше достигнала началото на дългото шосе за Оксфорд, когато чу един глас да вика след нея. Обърна бързо глава. В една странична пътека бе спряла голяма кола; фаровете й слабо горяха. Тя видя трима мъже да стоят в края на пътеката. Докато двамата се спуснаха към колата си, третият се опита да скочи на калника на нейната кола.

Тя подаде внезапно газ и колата хвръкна напред. Време беше да побърза. От преследващата я кола сигнализираха „спри“. Вероятно полиция — по звука на машината тя позна новите коли, които те употребяваха.

Сега тя имаше пред себе си прав път, но изведнъж се яви пресечено шосе — тя го видя при бързина 80 мили в час, не обърна внимание на отчаяно святкащата тревожна лампа и със страшна бързина премина на не повече от тридесет сантиметра пред носа на един ролс, който идваше под прав ъгъл към нея. Зад ролса тя видя трепкащите светлини на един голям камион, който бе попречил на преследването за минута. Огледалото от лявата й страна ясно отразяваше светлините на полицейската кола, които се виеха ту в ляво, ту в дясно, вероятно под внезапното действие на спирачките. Едно далечно „паф“ — пукане на гума — нищо друго не можеше да наподоби този звук.

Сега тя беше преминала един остър завой на пътя. Половин миля по-нагоре, от двете страни на шосето имаше малки къщички, след което следваше кръстопът, на който през деня стоеше полицай. Близо до вилите имаше страничен път, който водеше на север и който единствен беше безопасен, макар че по средата му се намираше малко селце. Спидометърът показваше 45 мили в час, тя погледна назад, но не видя нищо. Не се чуваше нищо подозрително, но тя би могла да бъде измамена, защото тясното шосе правеше много завои. А ето и селцето — тя намали на 20 мили.

От тъмнината се появи полицай на кон. Той вероятно не беше чул нищо, защото й махна с ръка. После изведнъж чу острия писък на свирката му и увеличи бързината. На другия край на селцето пътят беше идеално прав и скоро поправян. Тя натисна педала и полетя напред. Тъмнината беше непрогледна, светлината от фаровете осветяваше шосето и живия плет покрай него.

Насреща й се показа мост. Тя намали хода и изведнъж в дясно от нея се появиха две ярки светлини и над тях една зелена, която ясно издаваше характера им.

Трябваше бързо да решава. Нямаше място да обърне колата и ако свирката на конния стражар значеше нещо, то беше, че тя е преследвана и че той е получил сигнал да я спре. Знаеше, че местната Бъкингамска полиция имаше специален начин за борба с автомобилните бандити.

Когато загаси фаровете, тя спря колата на върха на моста, извади пакета, който носеше, и го хвърли в реката. После пак подкара бавно колата.

Автомобилът, който идеше срещу нея, се движеше също така много бавно, като държеше средата на пътя. Като запали фаровете, тя натисна клаксона, но автомобилът не се отмести. Не можеше да направи друго, освен да спре. Двете коли се заковаха едновременно на няколко сантиметра една от друга. Тя видя двама души да се приближават тичешком и чу един омразен глас.

— Обзалагам се, че това е мис Перимен!

Той не можеше да не я е познал и престореното му учудване й действаше обидно.

— Вие ни избягахте твърде умело и страхувам се, че ще си имате неприятности.

Беше гласът на сержант Симъндс.

— А сега, млада леди, вярвам, ще ни обясните защо карате с такава смъртоносна бързина.

Този едър човек със стърчащи мустаци тя не бе виждала от деня, когато той й донесе страшната вест за смъртта на Рони.

— Не знаех, че карам толкова бързо — беше наивният отговор.

— Арестувана сте — каза той грубо и извика един от хората си да се погрижи за колата й. — Моля, слезте!

Той я хвана здраво за рамото и тя почервеня от гняв.

— Пуснете ме! Няма нужда да ме държите!

Тя се помъчи да се освободи и той я пусна. Сега тя добре се виждаше в кръга от силните фарове, които бяха отправени върху нея.

— Влезте тук! — Той я бутна в голямата полицейска кола, седна от едната й страна, а от другата се намести друг детектив.

Човекът в автомобила на Ан бе дръпнал колата почти в самия жив плет, за да им даде свободен път. Когато минаваха Симъндс извика:

— Закарай колата обратно в двора на участъка. Трябва да се прегледа основно.

Поведението на Симъндс се измени, когато тръгнаха за Лондон.

— Една чувствителна млада леди като вас не трябва да създава главоболие на полицията, мис Перимен — каза той укоризнено. — Бихте могли да убиете някого при такава бързина! Предполагам, че не сте знаели какво правите, или пък сте била научена от други.

Твърде умен човек беше мистър Симъндс със стърчащите мустаци, но не беше добър актьор.

— Ще ми кажете къде отивахте и всичко останало около играта ви, мис Перимен, и аз ще направя нещо за вас. Няма да споменавам имена, но знам, че правехте нещо, което не бихте правили, ако знаехте какво е то.

— Това изглежда твърде оплетено — каза хладно тя и той се захили почти весело.

— А аз нямам вашето възпитание, мис Перимен! Една млада дама като вас не трябва да хвърчи така по пътищата по това време на нощта: Изложена сте на опасност да срещнете много неприятни хора…

— Вече ги срещнах — каза тя мрачно и този път той действително се развесели.

— Остра, а, Уолтърс? — обърна се той към другия детектив. — Като игла! Ние не сме толкова лоши, мис Перимен, ние вършим работата си. Ние сме, за да закриляме гражданите и имота им. Една леди като вас трябва да ни помага, вместо…

— Кой закон съм нарушила?

Симъндс пресмяташе това.

— Е добре, първо на първо вие карахте със страшно луда бързина — и тя се усмихна доволно в тъмнината.

— Мъчно е да докажете това, нали? Пък и не си спомням нито един случай на арестуване за бързо каране нощно време.

Сержант Симъндс добре знаеше трудностите си. Съдиите ще искат доказателства за идентичността на личностите. Коли минаваха много често по шосето, по което тя беше гонена, и затова беше мъчно да се установи, че тя е станала причина за сблъскването. Освен това, когато я заловиха, тя отиваше в обратна посока.

— Не искам да ви обвинявам в нищо. Всичко, което желая, е пет минути разговор с вас. Кажете ми с кого трябваше да се срещнете и какво трябваше да му предадете така, както подобава на порядъчна млада дама, и вие никога няма да влезете в съда. — Но после добави по-тихо: — Освен да дадете показания.

Ан беше невъзмутима.

— Не знам за какво говорите — безспорно нямате право да ме подлагате на кръстосан разпит. Няма да ме биете, нали? — добави тя саркастично.

Сержант Симъндс издаде звуци на протест.

Тя не отговори вече на нито един въпрос и след малко Симъндс се дръпна в ъгъла на колата, за да прекара в дрямка остатъка от пътя до Лондон.

Те я заведоха в малкия полицейски участък, който се намира в Скотланд Ярд. След 10 минути зад гърба й щракна вратата на килията.