Едгар Уолъс
Летящата бригада (18)

XVIII

Ан не за пръв път помагаше като секретарка на Марк. Той мразеше да пише писма, а особеното естество на работата му изключваше наемането на секретар.

През седмиците на бездействие тя се радваше да намери някакво занимание. Марк й беше дал голяма част от невинната си кореспонденция. Съвършено вярно беше това, че той бе започнал кариерата си като контрабандист на скъпи артикули и беше спечелил много оттам. Новата и по-зловеща контрабанда бе изникнала вследствие на първата и Марк вършеше търговията с такъв успех, че бе станал даже малко непредпазлив.

Той пръв забеляза това. Не си правеше илюзии, знаеше, че полицията е безкрайно търпелива и че бавно плете около него мрежата си. Очевидни доказателства, че му приготвяха капан нямаше, но той добре знаеше, че по отношение на своите цели и намерения беше затворник. Когато изпрати паспорта си във външното министерство за подновяване, отговориха му, че вследствие „нередовност“ връщането на документа ще се забави. Това само по себе си не беше много, защото Марк имаше два или три паспорта на различни имена, но добре му беше известно, че всеки опит да напусне Англия с един от тях можеше да доведе до неприятности.

Ан не беше вече добър коз: тя ставаше опасна и той трябваше да се отърве от нея. Тайзър беше голям злодей, но той би бил ужасен, ако можеше да прочете черните замисли на приятеля и колегата си.

И все пак Марк Джил имаше толкова особен характер, че не изпитваше омраза към жената, която скоро щеше да опропасти. В плана му, приготвен толкова хладнокръвно, нямаше злоба. Неговата страст както внезапно беше пламнала, така и изчезна. Марк Мак Джил живееше в дух на безразличие и вероятно в такъв щеше да умре.

Той сгъна внимателно писмото и го постави в плик. След това грижливо го адресира до главния инспектор Брадлей в Скотланд Ярд. Едно такси го отведе до Уест Енд и при пощенския клон Чаринг Крос пусна писмото в кутията с доволна усмивка.

Половин час, след като написа писмото, Ан се преобличаше за разходка, когато иззвъня телефонът и тя беше неприятно учудена да чуе гласа на Тайзър. Този мазен човек я беше викал само веднъж досега по телефона. Гласът му беше както винаги развълнуван и първото изречение толкова неразбираемо, че тя го помоли да го повтори.

— … в Бристол, бихте ли казали на нашия скъп приятел, че изпуснах първия влак, но че заминавам по обед. Опитах се да му телефонирам. Вие знаете какъв е Марк, скъпа леди — такъв страшен педант.

— Знаеше ли той, че ще ходите в Бристол? — попита тя след кратка пауза.

— Скъпият ми приятел? Разбира се, знаеше — гласът на Тайзър беше удивен. — Обещах да замина с влака в десет…

— Кога щяхте да се върнете? — прекъсна го тя.

— Утре вечер… исках да се върна днес, но Марк… е, добре знаете какъв е Марк! Има ли някакви новини? Аз съм потиснат — нервите ми не издържат! Мислите ли, че бихте могли да говорите на скъпия мистър Брадлей и да му кажете, че няма нищо в Дома! Полицията преследва тези бедни, нещастни създания със злоба, която не може да се обясни. Този Седемен също ни създава безпокойства. Не съм сигурен дали той не… — той понижи глас — помага на полицията. Ще кажете ли на Марк?

Преди тя да може да отговори, той окачи слушалката. Ан седна пред малката си писалищна маса, с ръце скръстени пред нея и бръчка на хубавото си лице. Марк знаеше, че този човек напуска Лондон, знаеше, че няма да се върне тази нощ. Защо тогава написа тази бележка? И защо я беше започнал с „мой драги приятелю“? Добре й беше известно, че отношенията им бяха обтегнати, а Марк не беше от хората, които се впускат в празни комплименти.

Сега тя си спомни, че Марк никога не пишеше на Тайзър, пък и да му пише, защо ще определя среща в парка? Полицията знаеше, че Тайзър посещава апартамента, връзките между двамата мъже не бяха тайна.

Тя дълго мисли и после взе решение. Марк беше излязъл, така й каза слугата. Тя отиде в столовата. Върху писалището имаше пликове и хартия, а в кошчето за книги един скъсан плик. Тя го взе и прочете думата „Главния“…

Вгледа се в плика озадачена. После всичко й стана ясно и тя отвори уста. Това беше пликът, който той беше започнал да надписва до главния инспектор Брадлей — и той пращаше писмото, което тя бе писала. Опита се да си спомни дума по дума изреченията, но не сполучи, запомнила бе само смисъла. Това беше писмо, писано от нейната ръка и беше адресирано до Брадлей. Брадлей щеше да познае почерка й, щеше да дойде на срещата с убеждението, че тя има да му съобщава нещо. Защо искаше Марк да го заведе там? Тя замръзна при тази мисъл.

Когато се върна в апартамента си, телефонът й звънеше. Беше пак Тайзър и гласът му кънтеше от загриженост.

— Вие ли сте, скъпа мис Перимен? Аз не отивам в Бристол — паметта ми е страшно лоша. Тъкмо си спомних, че Марк щеше да ми прати едно важно писмо днес.

Слаба усмивка се появи по устните й.

— Кога си спомнихте това? — попита тя. — Да не би случайно той… — тя се спря на време.

— Преди няколко минути — каза гласът. — Не е необходимо да съобщавате това, което ви казах на Марк. Ще пратя някой друг в Бристол.

Тя все още се смееше, когато окачи слушалката. Марк вероятно е телефонирал в Дома да пита дали Тайзър е заминал и е узнал, че той е говорил с нея. Оттам и уплахата на Тайзър.

Тя не мислеше за опасността, на която сама се излагаше. Че такова едно писмо, намерено в убития или наранен Брадлей, би било доказателство срещу нея, тя не мислеше. Виждаше само опасността, която висеше над Брадлей и с безпокойство се свърза със Скотланд Ярд.

Брадлей беше излязъл, тя говори с помощника.

— Когато се върне, кажете му да се обади! — каза тя и даде името си.

Стори й се, че гласът на помощника прозвуча учудено.

— Добре, мис, ще му съобщя — каза той.

Стана следобед, преди да съобрази, че не е хапнала нищо от сутринта и взе да си приготви закуска. Вече бе уволнила единствената си прислужница и сега сама вършеше къщната си работа. Последните дни бе посветила в търсене на квартира. Очевидно искаше да скъса веднага с Марк Мак Джил и бандата му.

Имаше малко пари. Марк й плащаше добре, но тя не беше пестила. Можеше да се върне на учителското си място: първото нещо, което направи след нощта, когато се появи Ли Жозеф, беше да пише на училището в Отьой за място. Отговорът беше, че директорът е някъде в Южна Франция — трябваше да почака още известно време.

Стана четири часът, а Брадлей все още не беше телефонирал. В шест тя звъня в Скотланд Ярд, но не можа да влезе във връзка с човека от тази сутрин. Брадлей вероятно беше ходил да прегледа писмата си. Тя попита къде е сега, но не й отговориха. Човекът, който приказваше с нея, каза, че Брадлей стоял само няколко минути и вероятно не е получил нейното писмо.

С течение на часовете безпокойството й растеше. В десет и половина тя се облече и излезе. На прага срещна Марк, който влизаше.

— Хелоу — каза той учудено. — Къде отиваш?

— На разходка — каза тя.

— Да дойда ли с теб? — предложи той.

Тя поклати глава.

— По-добре не, Марк.

Явната й веселост го измами — че тя излизаше по това време, беше всъщност по-добре.

— Всичко хубаво — каза той.

Тя стигна Куинс Гейт в единадесет без четвърт и докато влизаше в парка, чу звънец от амбулаторна кола и сърцето й спря да бие.

Тя видя фигурата на човек — беше един от градинарите, който се приближаваше.

— Да не би да се е случило нещастие? — попита тя тихо.

— Да, мис, блъснали са някакъв човек близо до Марбл Арч, мисля, че не е тежко ранен.

Тя кимна, твърде задъхана, за да говори, премина покрай него и извървя още известно разстояние.

Само един минувач се виждаше. Той премина, като я гледаше и беше вече готов да заговори, когато тя се обърна настрана. Той се спря, поколеба се за момент и после продължи пътя си.

Откъде щеше да дойде Брадлей, а къде беше опасността? Че опасност имаше — тя беше сигурна.

Един полицай излезе от тъмнината. Тя беше толкова благодарна за появяването му, че дори конят му не я засегна.

— Млада леди, по това време не трябва да стоите в парка.

— Очаквам един приятел — каза тя шепнешком.

Тя чувствуваше как очите му я изучаваха и добре знаеше какво мисли той.

— Съветвам ви да си идете в къщи, мис.

Изведнъж й дойде вдъхновение.

— Чакам инспектор Брадлей от Скотланд Ярд — каза тя задъхано и видя, че думите й направиха впечатление.

— О, така ли, мис. Това е друга работа.

— Бихте ли стояли с мен, докато дойде — продължи тя. — Аз, аз искам да го предупредя за нещо. Страхувам се, че ще бъде нападнат тази нощ.

Човекът наведе малко главата си към нея.

— Аз съм ви виждал — не сте ли вие дамата, която съдиха преди няколко седмици? Тогава давах показания по друго дело в този съд. Мис Перимен, нали?

— Да — каза тя.

Той погледна нерешително към вратата на парка.

— Мистър Брадлей знае ли, че ще дойдете?

— Мисля, че знае — отговори тя.

В този момент тя видя как една фигура бързо влезе в парка и се отправи към тях. Тя го срещна на половината път.

— Искали сте да ме видите? — каза бързо Брадлей. — Какво се е случило? Получих писмото ви в десет и половина тази вечер, когато се върнах. Телефонирах ви, но бяхте излезли.

После той видя полицая.

— Какво иска? — попита той.

Тя обясни малко неразбрано защо беше дошла и след това:

— Помолих го да остане. Помислих, че може да се нуждаете от помощ.

— Не сте ми пратили вие писмото, нали?

Тя поклати глава.

— Марк Мак Джил ли го прати?

Въпросът я уплаши. Дотогава тя не знаеше, че може да причини на Марк непоправима вреда, а това беше последното нещо, което искаше да направи.

— Знам само това, че аз го писах. Но после ми дойде наум, че ще помислите, че аз съм ви писала…

— Което и направих — каза той с усмивка.

Той погледна нагоре и надолу по пустия път.

— Полицай, иди в тази посока. Бъди готов в нужда. Познаваш ли ме?

— Да, мистър Брадлей.

— Добре — каза Брадлей и се засмя. — Не знам каква помощ би могъл да ми окажеш… а, да, претърси градината зад мен и виж да не лежи някой в тревата.

Полицаят изчезна.

— Сега, Ан Перимен, какво да правя с вас?

— Мислите ли, че има опасност? — попита тя с уплашен шепот.

Той кимна.

— Да. Марк Мак Джил е знаел, разбира се, че ще позная почерка ви, а също така и нещо повече — за чувствата ми към вас, Ан.

Тя мълчеше.

— Да си отида ли? — попита тя. — Не мога ли да повикам още един полицай?

В този момент някакъв часовник удари единадесет.

— Страхувам се, че вече е късно — каза Брадлей.

Той бръкна в задния си джоб и извади нещо, което блесна на светлината. Като погледна вляво, той видя светлините на един автомобил, който се движеше по средата на шосето и идваше към вратата. Инспекторът усети, че опасността е тук. Извика предупредително на полицая и като се обърна към момичето, хвана го за ръката и го накара да мине зад малката ограда, която отделяше парка от пътя.

— Легнете долу! — заповяда той.

— Но…

— Не говорете! Правете каквото ви казвам.

В следващия момент тя се намери на тревата, с лице измокрено от роса. От мястото, където лежеше, можеше да вижда колата. Сега тя се движеше по-бързо. Изведнъж сви към мястото, където стоеше Брадлей и после…

Тя не можеше да каже три или четири пъти стреляха. Чуваше свистенето на куршумите, които минаваха покрай нея и се забиваха в земята. После чу писък на полицейска свирка и колата изчезна от погледа й.

Сега стреляше Брадлей. Тя чуваше равномерното тракане на автоматичния му револвер и шум от тичащи стъпки.

— Стани и си иди в къщи! — прозвуча гласът на Брадлей.

Когато тя се изправи, той беше вече изчезнал.

Отвсякъде се чуваха полицейски свирки. Като пресече пътя, тя налетя на градинаря, който накратко й разправи какво бе станало.

— Автомобилът изскочи от парка като светкавица… едва не се блъсна в един омнибус… продължи по Ексибишън Роуд с бясна бързина. Чухте ли стрелбата?

Тя поклати глава.

— Къде е мистър Брадлей? Той е човекът, който преследва, нали? Качи се на едно такси и замина след тях.

В това време се появи полицаят.

— Някой стреля по някого от колата. Там ли бяхте, мис?

Тя му каза, че е лежала в тревата.

На полицая му беше ясно само едно от задълженията му.

— Трябва да взема името и адреса ви — каза той и изглеждаше по-спокоен, когато ги записа в бележника си.

Той, изглежда, се чудеше дали трябва да я пусне, но тя успя да отстрани тази нова неприятност и се върна в апартамента си, като се страхуваше да не срещне Марк. Седна на един стол и повече от час се мъчеше да се справи с хаоса в главата си. Звукът на звънеца накара сърцето й да спре да бие. Какво щеше да каже на Марк, ако…

Беше Брадлей. Тя почти щеше да заплаче от облекчение, когато го видя.

— Това е стар трик — те са го опитвали и по-рано — каза той, когато влезе. — С изключение на това, че тази кола беше бронирана — ние я намерихме изоставена в Пимлико. Вътрешността беше облицована със стомана. Тези момчета не обичат да рискуват.

Той я погледна особено.

— Понеже не съм убит — и вие няма да бъдете арестувана — каза той.

Тя го погледна с отворена уста.

— Аз арестувана? Защо? — попита тя.

— Не ви ли е ясно, че ако бях убит или зле ранен и колегите ми трябваше да се занимаят с тази случка, те първо биха потърсили обяснение за присъствието ми по това време в парка и биха намерили вашето писмо. Нямаше да срещнат трудност да познаят почерка, защото аз съвсем глупаво написах думата Ан на мястото, където трябваше да стои подписът ви.

Той видя учудване и ужас в очите й.

— Но това е невъзможно — каза тя. — Той не е искал това — искам да кажа да злепостави мен.

Той не отговори веднага.

— Не мислите, че той би направил това нещо, нали? — попита тя.

— Ще разбера — каза той. — Виждам, че не искате да се бъркате в тази работа и затова ще се постарая да не замесвам името ви дотогава, докато мога.

Той позвъни на вратата на Марк и тя с туптящо сърце чу как слугата обясняваше, че господарят му е излязъл в десет часа. Той каза още нещо, после вратата се затвори и Брадлей почука на нейната врата. Тя му отвори.

— Марк Джил е бил в ресторант „Крейлей“. Той се върнал да каже на слугата си, че излиза и сигурно ви е проследил. Но, кълна се, че е бил в „Крейлей“ в часа на стрелбата. Той е майстор на алибито.

— Намерихте ли хората, които са били в колата?

Той поклати глава.

— Не. Миналата седмица колата е била открадната в Хайбъри. Облицовката от стоманени листове е могла да бъде купена отвсякъде. — И после, изведнъж: — Лека нощ, Ан.

Той хвана ръката й и я задържа за момент.

— Какво ще правим с вас, Ан? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не знам, ще се върна в Париж, ако мога. — След това й дойде нова мисъл: — Виждали ли сте Ли Жозеф?

Той кимна.

— Да, утре той отива в „Леди Стерс“. Той ще ви окаже приятелска услуга, ако сте в нужда.

Тя го погледна с удивление.

— Ли Жозеф — добър приятел? Мислех, че е…

— Дванадесетте месеца измениха напълно злите му навици — каза той с усмивка. — Исках да ви кажа само, че можете да му се доверите. Страхувате ли се от него?

— Вие ме питахте това и по-рано — усмихна се тя.

И после, по един най-естествен начин той се наведе и тя почувствува устните му на бузите си.

— Лека нощ, Ан — каза той и я потупа нежно по рамото.

Тя стоеше там, като се опитваше да анализира чувствата си. В едно нещо беше сигурна: тя не се противопостави на тази целувка.

Брадлей позна. В ресторанта, където беше отишъл Марк, имаше достатъчно доказателства, че той е бил там в момента на престъплението. Беше напуснал ресторанта едва петнадесет минути, преди да дойде Брадлей. В единадесет часа той бе обърнал вниманието на съдържателя, че часовникът му закъснява пет минути и беше излязъл едва един час по-късно. Брадлей очакваше всичко това. Той би могъл да се върне в апартамента на Марк Мак Джил и му зададе няколко въпроса, но знаеше, че това няма да доведе до нищо.

Тайзър беше заминал за Бристол с влака в дванадесет часа по обяд. Той беше следен и пристигането му в Бристол докладвано.

Брадлей пристигна в Скотланд Ярд в два и половина мъртво уморен и почна да пише рапорта си.

Членовете на Бригадата бяха много заети тази нощ. Новини за тях идваха през различни интервали и от различни места. Къщата на почтения мистър Леринг беше обискирана. В една пристройка на къщата му беше намерена достатъчно стока, за да бъде той арестуван и сега този обичащ комфорта човек, се опитваше да заспи на твърдата скамейка в участъка.

Тази нощ Брадлей спа на едно канапе в кабинета си: твърде неприятно решение за двамата мъже, които бяха влезли в квартирата му и очакваха неговото връщане. Марк Мак Джил имаше две стрели на лъка си и втората беше двойно по-смъртоносна.