Агата Кристи
Задната врата на съдбата (1)

Глава първа
Книгите

— Книги! — възкликна Тапънс.

Думата бе произнесена с зле прикрита нервност.

— Какво каза? — обади се Томи от другия край на стаята.

Тапънс го погледна и още по-нервно повтори:

— Казах „книги“!

— Разбирам какво имаш предвид — рече Томас Бересфорд.

Пред Тапънс лежаха три големи кашона, от които бяха извадени няколко книги, но по-голямата част си стояха вътре.

— Колко досадно — продължи Тапънс.

— Имаш предвид мястото, което ще заемат ли?

— Да.

— Да не би да се опитваш да ги подредиш всичките на полиците?

— Не зная какво се опитвам да направя — въздъхна Тапънс. — Ето кое е най-странното. Човек понякога не знае какво точно иска да направи. О, Боже!

— Това съвсем не ти е присъщо — отбеляза съпругът й. — При теб проблемът е, че винаги знаеш прекалено добре какво точно искаш да правиш.

— Имам предвид… Ето ни нас двамата — остаряваме, започваме да ставаме малко… ами нека си го признаем… хм… пипва ни ревматизма и го усещаме особено когато трябва да се протегнем. Нали разбираш, когато се надигнеш да подредиш книгите на лавиците или да ги свалиш от там. Ако пък се наведеш да ги вземеш, откриваш, че ти е малко трудно отново да се изправиш.

— Да, да — съгласи се Томи, — дължи се на натрупаните годинки. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не! Не това. Искам да ти кажа, че е чудесно, че можахме да си купим нова къща… Успяхме да открием точно мястото, на което искахме да живеем и къщата, която винаги сме мечтали да имаме… е, разбира се, след малки поправки.

— Да де, малки. Само дето трябваше да съединим една-две стаи и да добавим онова, което ти наричаш веранда, а твоя строител — тераса. Въпреки че аз предпочитам да я назовавам лоджия — закачи я Томи.

— Но ще изглежда много красиво — заяви твърдо Тапънс.

— Искаш да кажеш, че не мога да я оценя, така ли?

— Съвсем не. Искам да кажа, че когато видиш всичко завършено, ще бъдеш очарован и ще ти се наложи да признаеш каква гениална, умна и артистична съпруга имаш.

— Добре. Ще запомня точно кои думички трябва да използвам.

— Няма нужда да помниш. Те ще ти избликнат спонтанно.

— Все пак какво общо има всичко това с книгите? — попита озадачено Томи.

— Ами с нас донесохме само един-два кашона книги. Имам предвид, че продадохме онези, на които не държахме. Всъщност тук пренесохме само тези, с които просто не можехме да се разделим. А после собствениците, как там се казваха, не мога да си спомня името им, хората дето ни продадоха тази къща, ни предложиха да купим повечето от вещите им, включително и книгите. Когато дойдохме и ги разгледахме…

— Им направихме свое предложение — припомни й Томи.

— Да. Не такова, на каквото те се надяваха. Някои от мебелите и предметите бяха ужасни. За щастие не се наложи да ги купуваме, но когато разгледах книгите… сред тях имаше детски книжки, сещаш ли се, онези в дневната… между тях имаше една-две от любимите ми. Имам предвид, че все още ми харесват. И си помислих, че ще ми бъде много приятно да ги имам. Легендата за Андрокъл и лъвът от Андрю Ланг. Спомням си, че я четох, когато бях на осем години.

— Я си признай, Тапънс, на осем години можеше ли да четеш?

— Да — заяви без колебание тя. — Мога да чета от петгодишна. Всички можехме да четем. Дори не си спомням как са ни научили. Искам да кажа, че някой ни четеше приказки на глас и ако много ти харесват, ги запомняш наизуст. После взимаш книгата от полицата, а това винаги ни се разрешаваше, почваш да я разглеждаш и изведнъж откриваш, че също можеш да четеш. И изобщо не те е грижа как точно се произнасят думите, нали разбираш. После обаче се оказа, че този подход не беше толкова удачен, защото не произнасях правилно думите. Ако някой ме беше научил как да ги произнасям, когато бях на четири години, наистина щеше да бъде много по-добре. Баща ми ме учеше да събирам, изваждам и разбира се, да умножавам, защото според него таблицата за умножение била най-полезното нещо, което човек можел да научи в живота си. Естествено упражнявах се и в делене.

— Колко умен човек е бил той!

— Не мисля, че беше изключително умен, но бе много, много добър — усмихна се Тапънс.

— Не се ли отклоняваме от темата? — попита съпругът й.

— Да, да. Та както казвах, когато си помислих, че мога да препрочета историята за Андрокъл и лъва… една от книжките от поредицата за животни, май от Андрю Ланг… О, толкова се зарадвах! Имаше и друга книжка, нещо като „Един ден от живота ми в Итън“ от едно момче, което е учило там. Не мога да обясня защо толкова ми се прииска да я прочета отново. Сигурно, защото на времето беше една от любимите ми книги. Имаше и някои класически детски романи, и книги на мисис Моулсуърт — „Часовникът с кукувичка“, „Фермата на четирите вятъра“…

— Всичко това е много хубаво — прекъсна я Томи, — но няма нужда да ми разказваш подробно за литературните си подвизи на младини.

— Имам предвид, че днес не можеш да намериш тези книги. Разбира се, понякога можеш да се добереш до някоя препечатка, но обикновено дори и илюстрациите са различни. Онзи ден едва успях да позная „Алиса в страната на чудесата“. Всичко беше толкова променено. Все пак би могло да се намерят някои от книгите. Тези от мисис Моулсуърт, някои от старите книги с приказки, например „Розово, синьо и жълто“ а и, разбира се доста от по-новите, които ми харесваха като романите на Стенли Уейман и други подобни. Тук май има доста от тях.

— Значи си се изкушила. Добре е за сбогом — вметна Томи.

— Да. Ама ти какво имаш предвид под това „сбогом“?

— Искам да кажа, че тази покупка е изискан жест за сбогуване с бившите собственици.

— О, аз пък си помислих, че се каниш да излезеш от стаята и тържествено ми казваш сбогом.

— Съвсем не. Разговорът ми е много интересен. А и наистина покупката е сполучлива.

— Казах ли ти, че ги взех доста евтино? И сега са тук заедно с нашите книги. Само че станаха ужасно много и не съм сигурна, че лавиците ще стигнат. А в твоето светилище има ли място за част от тези книги?

— Не, няма — отвърна Томи. — Дори за моите няма място.

— О, Боже! О, Боже! — простена Тапънс. — Тази ситуация е толкова типична за нас. Мислиш ли, че трябва да пристроим още една стая?

— Не! — отсече Томи. — Нали онзи ден се разбрахме да сме по-икономични, не помниш ли?

— То си е било за онзи ден — промърмори Тапънс. — Времената се менят. Това, което ще направя сега, е да подредя на лавиците книгите, на които много държа. А после… после двамата ще разгледаме останалите и… е, сигурно има детски болници, в които ще могат да намерят място за тях.

— Бихме могли да ги продадем — предположи плахо Томи.

— Не мисля, че са от онези книги, които хората биха искали да притежават. Пък и едва ли между тях има такива с антикварна стойност.

— Знае ли човек? Нека се надяваме, че ще открием някой екземпляр от отдавна изчерпана книга, който да се окаже дългогодишната мечта на някой букинист.

— А междувременно — продължи Тапънс — трябва да ги подредим на лавиците, като, разбира се, ще поглеждам дали е книга, която си спомням и бих искала да задържа. Опитвам се да въведа някакъв ред, нали разбираш, да ги сортирам. Имам предвид приключенски книги, приказки, детски книжки и всички онези за училищни истории, в които децата винаги са богати, като например тези от Л. Т. Мийд. Както и някои, които четяхме на Дебора, когато беше малка. Спомняш ли си колко обичахме „Мечо Пух“? Ами „Малката сива кокошчица“? Въпреки че на мен не ми допадаше много.

— Мисля, че се преумори — отбеляза Томи. — На твое място бих спрял.

— Ами може би трябва… — поколеба се Тапънс, — но си мислех да подредя лавиците на тази стена…

— Хайде, ще ти помогна.

Той се приближи, повдигна края на единия от кашоните, така че книгите се изсипаха на пода, сграбчи колкото можа с ръце, отиде и ги натика на една лавица.

— Подреждам ги по размер. Така изглеждат по-красиво — обясни Томи.

— О! В никакъв случай не мога да кажа, че това е моята представа за сортиране — възропта Тапънс.

— За момента моя подход е добър. Така печелим време. По-късно ще приложим твоята представа. Нали разбираш, ще подредим всичко наистина красиво. Ще ги сортираме в някой дъждовен ден, когато няма да има какво друго да правим.

— Проблемът е, че винаги имаме какво да правим.

— Така. В този останаха седем. А празно място има само в онзи ъгъл горе. Би ли ми донесла стола тук? Дали е достатъчно здрав да ме издържи? Ако се кача на него, ще мога да стигна до най-горната лавица?

Томи предпазливо се покачи на стола. Тапънс му подаде няколко книги и той внимателно започна да ги поставя върху лавицата. С последните три обаче се случи катастрофа. Те изтрополиха на пода, а Тапънс се отърва на косъм.

— О! — простена тя. — Дали не ги заболя?

— Нищо не можех да направя. Подаде ми твърде много наведнъж.

Тапънс отстъпи няколко крачки назад, погледна библиотеката и се възхити:

— Е, изглежда чудесно! А сега би ли сложил тези на втория ред отдолу. Там има дупка. Така ще приключим с този кашон. Всъщност книгите, с които се занимавах тази сутрин, не са от нашите, а от тези, които купихме. Сред тях може да открием някое безценно съкровище.

— Възможно е — съгласи се Томи.

— Вярвам, че ще открием. Нещо повече — убедена съм. Някоя, която ще струва много пари.

— И какво ще я правим? Ще я продадем ли?

— Да, предполагам, ще трябва — замисли се Тапънс. — Е, можем да си я запазим и да я показваме на хората. Нали разбираш, не точно да се фукаме, а просто да казваме: „О, знаете ли, ние имаме един-два много редки екземпляра.“ Томи, наистина си мисля, че ще намерим нещо много ценно.

— Например някоя от твоите любими стари детски книжки, които си позабравила?

— Е, не точно. Имам предвид нещо изненадващо, нещо фамозно. Нещо, което изцяло ще промени нашия живот.

— О, Тапънс! — възкликна Томи. — Какво невероятно въображение имаш! Но ми се струва много по-вероятно да претърпим пълен провал.

— Глупости! — възмути се тя. — Да не губим надежда. Тя е най-великото нещо, което човек има в живота си. Надежда! Да не би да си забравил? Аз винаги съм изпълнена с надежда!

— Зная — увери я Томи и въздъхна. — За съжаление често ми се случва да си го припомням.