Едгар Уолъс
Летящата бригада (2)

II

В „Леди Стерс“ нямаше телефон. Ли Жозеф беше предпазлив човек и никога не харчеше безразборно парите си. Дълго, след като си бяха отишли посетителите, той седя свит в едно голямо, старо кресло, което бе приближил до кръглата маса. Лампата, поставена в единия край на масата, осветяваше лежащите пред него пет дребно изписани листа от едно недовършено писмо, което той бе извадил изпод леглото си.

Той се вдигна бавно от мястото си и отиде в съседната стая. Вгледа се през големия прозорец към канала. Зелените и червените светлини на един влекач, движещ се по Темза, дълго привличаха погледа му. После той взе цигулката, намести я под брадата си и прекара лъка по струните. Скоро обаче музиката не го задоволи. Постави цигулката на мястото й, върна се при масата и отново взе перото в ръка.

Не беше леко да се напише това писмо, но то трябваше да бъде написано. После щеше да го сложи в един плик и ще отиде да намери стария Седемен, който живееше някъде наблизо. Седемен веднага би занесъл писмото на инспектор Брадлей.

Макар че той не говореше добре английски, писмено се изразяваше по-умело. Той прочете първия лист, който му попадна.

„… Мак Джил знаеше, че Рони е във връзка с вас. На Рони Перимен не можеше много да се вярва, когато беше пиян. Той пиеше твърде много. Беше се карал с Мак Джил и искаше да напусне организацията. Поиска моя съвет и аз също споделих, че искам да напусна и се върна в Мемел, където е домът ми и където живеят внуците ми. Мисля, че Мак Джил беше подушил всичко това, защото през въпросната нощ той дойде тук, след като беше проследил Рони от Лондон. Рони беше пиян. Беше един часът през нощта, когато Мак Джил и Тайзър пристигнаха. Скараха се. Рони каза, че не иска да има нищо общо с убийства. Той каза, че Мак Джил е отговорен за случката при Северната и Южна банка, където един полицай беше убит. Той даже се осмели да каже, че само ако вдигне пръста си и ние всички ще влезем в затвора. Ако не беше казал това, струва ми се, че и аз нямаше да остана жив. Само защото той включи и мен в работата, Мак Джил не ме заподозря. Рони беше седнал до масата, държейки една голяма чаша порто, която аз му бях сипал. Той я поднасяше към устата си, когато Мак Джил го удари с дръжката на револвера по главата и повтори удара си, когато той вече падаше. Мак Джил овърза тялото с чаршаф и го пусна в лодката ми. Не знам къде го отнесоха, но когато след половин час се върнаха, ми казаха, че Рони се е съвзел и си е отишъл в къщи. Мак Джил ме заплаши, че ще ме убие, ако кажа, макар и една дума. Тогава не ми каза какво да обясня на сестрата на Рони. Едва по-късно, когато изпрати да я доведат, той ми каза…“

Ли Жозеф постави листа отново пред себе си. Оставаше още малко да се пише. Когато свърши разказа си на следващата страница, попи написаното, сгъна листа и постави писмото в плик. Докато правеше всичко това, не преставаше да си говори тихо на руски.

— … Виждаш добре, гълъбчето ми, аз трябва да направя това, иначе те ще хванат стария Ли, ще сложат въже около врата му и ще го пратят при вас, мои малки духове!

От време на време се навеждаше да погали тези странни, малки създания, които само лудите му очи можеха да видят.

— Така, така… по-добре този зловещ Мак Джил да умре, нали? Много лошо би било, ако тази мила госпожица, която беше тук тази вечер, стане негова приятелка…

Той чу звук от обръщане на ключ и вдигна глава, като мушна веднага писмото в пазвата си. Бяха стъпките на Марк — той ги познаваше много добре. Тайзър също беше с него. Ли забеляза това, преди вратата да се отвори и те да влязат.

Марк се отправи веднага към масата. Той спря поглед на перото и мастилото върху нея.

— Писал си писмо, а? Прати ли го?

Старецът поклати глава.

— Скъпи приятелю! — Гласът на Тайзър беше станал по-писклив от вълнение. — Може би се лъжеш, драги. Кажи на Марк Джил, че съмненията му не са основателни. Кажи му…

— Няма нужда да му внушаваш това, което трябва да каже. — Тонът на Марк беше хладен. — Да видим това писмо. Не си имал време да го пуснеш — по масата още има мастило.

Ли Жозеф поклати отново глава. Преди да успее да съобрази какво става, Марк се спусна към него, хвана го за дрехата и я разкъса.

Единият край на писмото се показа и той го дръпна. Адресът върху плика осъди предателя.

— Брадлей — така си и мислех.

Марк отвори писмото и хвърли бърз поглед на съдържанието му.

— Така, на път да извършиш предателство, а? Затова Брадлей ще бъде в кабинета си от десет до два. Твърде дълго ще чака той това писмо!

Старият евреин не се помръдна. Той стоеше до затворения капак с ръце, скръстени на гърдите. Вероятно духовете, които населяваха стаята, шепнеха окуражителни думи на ухото му, защото той се усмихна.

— Е сега, Ли — каза Марк задъхано и Ли Жозеф прочете смъртта в очите му.

— Мен ти не можеш да убиеш, мой мили Марк — каза той. — Мога да умра, да, но аз ще се върна. Малките духове…

Изведнъж старецът се наведе, отвори капака и като се завъртя, стъпи на първото стъпало на стълбата, която водеше към живот и безопасност. Марк измъкна револвер от джоба си; заглушителят, прикрепен на края на дулото, се закачи за дрехата му, но това не спаси осъдения.

Вторият гърмеж беше по-силен. Те чуха плясъка на тялото, когато падна във водата.

— Затвори капака!

Лицето на Марк беше бяло. Тайзър пристъпи напред, като издаваше странни звуци и спусна капака тихо на мястото му.

— Сега го покрий с килима!

Марк отиде към прозореца, отвори го и погледна навън. Нощта беше много тъмна, ръмеше ситен дъжд, приливът беше започнал.

Тайзър се беше облегнал на един стол, дишаше тежко, като човек, който е изпитвал някакво огромно напрежение. Не можеше да говори, пък и Марк не се нуждаеше от неговото мнение. Тайзър не се решаваше да вдигне глава, докато не чу прозорецът да се затваря.

— Всичко е наред. Хайде… и не забравяй какво видя преди малко, Тайзър.

Зъбите му тракаха, когато той последва мрачния си господар към стълбата. Вече бяха стигнали площадката, когато се чуха силни удари по вратата. Тайзър постави ръка на устата си, за да спре вика, който застина в гърлото му. Ударите се повториха.

— Отворете вратата!

Мак Джил се втурна обратно в стаята. Откъм улицата кепенците бяха затворени и след като изгаси лампата, той отвори един от тях и погледна навън.

Три автомобила бяха спрели до тротоара — трета кола тъкмо пристигаше, когато той погледна и още преди да спре, от нея изскочиха около половин дузина мъже. Високи, снажни хора, които бързо се отправиха към къщата.

В силната светлина на фаровете той разпозна омразното му лице. После то изчезна в тъмнината.

— Брадлей! — каза той. — Летящата бригада — къщата е обградена!