Едгар Уолъс
Летящата бригада (16)

XVI

Имаше по-големи сили от Тайзър и невчесаните му приятели, които бяха контролирани от Марк. Временното, изкуствено спиране на работите беше най-малко неприятното последствие от враждебността на Марк. Много по-изкусно беше повреждането на една ос на колата, която се употребяваше от Брадлей. При бързина 45 мили в час по Грейт Уест Роуд, едно от предните колела изхвръкна — само чудо ги спаси от катастрофа.

Това не беше обикновен инцидент. Едно изследване на счупената ос го доказа. Една нощ в околностите на Лондон, когато преследваше една заподозряна кола, автомобилът налетя на жица, опъната пряко на пътя и вързана за две дървета. Машината, която преследваха, беше спортна кола, много ниска и не бе закачила телта. За щастие на бригадата, силните фарове успяха навреме да открият опасността.

Друга нощ, когато Брадлей си отиваше у дома, този път с охрана, един затворен, двуместен автомобил префуча край тях и от вътрешността му изстреляха три куршума от автоматичен револвер. Обществото не узна нищо за това, но един от куршумите проби прозореца на стая, където имаше вечеринка и откъсна част от ухото на един келнер, който разнасяше напитки.

Това, което безпокоеше Скотланд Ярд, беше нарастването на престъпленията с насилие. Въоръжен разбойник се смята в Англия за голямо изключение и обикновено, ако има такъв, той е аматьор. Сега обаче той се явяваше на най-неочаквани места. Голямото наказание обикновено възпира престъпниците да вършат убийства. Знанието, че бесилка чака човека, който отнема живот, не само спира ръката да не натисне спусъка на револвера, но въобще пъди оръжията от джобовете.

Само едно нещо премахва страха от въжето в сърцето на престъпника и то е наркотикът. Друго средство няма. Престъпникът е лишен от всички човешки качества. Той е лъжец, предател към тези, които му помагат. Способен на всичко, като се почне от изнудване до убийство. За него няма друг избор в този живот.

Брадлей познаваше престъпниците така добре, както пръстите на ръката си. Понякога го забавляваше своеобразният им хумор, но добре знаеше, че в сърцата им няма нито признателност, нито доброжелателство. Беше виждал хора да седят на подсъдимата скамейка и оттам да го заплашват с убийство, но когато излизаха от затвора, лазеха около него и се мъчеха да му станат приятели. В началото на службата си той помагаше на жените им, но в отплата му играеха най-долни трикове.

Той не си правеше никакви илюзии, знаеше ги какви са и нито се отвращаваше от тях, нито ги мразеше, но прекарваше живота си в едно постоянно усърдие да ги отделя от обикновените хора.

Познаваше добре апашите — тези невинни на пръв поглед хора — които пълнеха омнибусите и ограбваха на бедняците мъчно спечелените стотинки, крадяха чантите на жените и стигаха даже дотам, че вземаха пакетчетата със закуската на работничките и се гордееха с тези си кражби. Те работеха на банди и имаха своите, така наречени, „майндъри“, чиято работа беше да спират и възпрепятствуват ограбените да се съвземат навреме.

Един от приятните спомени на инспектор Брадлей беше за вечерта, когато той успя да пипне един от тях, който се опита да се бие. Опитът му да осакати Брадлей не успя, защото инспекторът навреме удари разбойника с гумената си палка по лицето.

Те се предаваха един друг, ако това беше безопасно. Чувство за чест между тях не съществуваше — собственият интерес беше преди всичко. Предложете му достатъчно голяма награда и той би продал собствения си брат.

Полицията беше твърде внимателна и понякога благодарна. Те позволяваха на информаторите да докладват каквото искат, като не ги разпитваха основно за всичко, доколкото, разбира се, това се отнасяше до крадеца. Защото след няколко дена и той отиваше по пътя на тези, които беше предал.

В Скотланд Ярд имаше конференция, на която присъствува и Брадлей.

— Марк Джил е ограничил дейността си — засега не върши никаква работа. Мисля, че делото срещу мис Перимен го уплаши.

— Жалко, че не можете да накарате някое от тези момчета да говори — каза шефът.

Брадлей поклати глава.

— Няма никакъв шанс за предателство срещу Мак Джил. Той много добре се е подсигурил от всички страни.

— Не можете ли да направите нещо с тази мис Перимен? — попита друг един полицай.

Брадлей се изправи.

— Какво искате да кажете? — попита той студено.

Човекът със сивите коси, който беше направил предложението, се изсмя.

— Е, Брадлей, вие сте твърде красив мъж и…

— По-добре да престанем да си правим комплименти, а да се придържаме към фактите — отсече Брадлей. — Аз ще пипна Марк Мак Джил, но не само заради кокаина, който той разпространява.

Скоро след това Марк узна от агентите си, че полицията е спряла всякакви разпити и справки, които имаха за цел да установят кой е в центъра на разпространението. Баражите, които бяха направени около големите градове, бяха вдигнати. Всички коли можеха да влизат или излизат, без да бъдат претърсвани. Вместо големите групи детективи, под чието наблюдение бяха железопътните станции, сега имаше един или двама души.

Марк започна отново да търси връзка с белгийските и германските си доставчици. Повечето от стоката идеше от Белгия и сега трябваше да се измислят нови методи за контрабанда. Сега, когато Ан нямаше право да шофира и по крайбрежието беше установен аеропланен контрол, мъчнотиите бяха почти непреодолими. Ли Жозеф беше чудесен служител на организацията. Той беше във връзка с пътищата за съобщение, познаваше стотици моряци и имаше най-удобната къща за получаване на контрабандната стока. Имаше цели легиони от речни крадци, които развиваха тъмната си търговия нагоре и надолу по блатото, но те бяха съвършено неблагонадеждни и Марк изгуби много време, докато намери човек, на когото можеше да разчита, че ще получава стоката.

Една сутрин той закусваше с Ан — това беше времето, когато те най-често се виждаха — когато той й направи едно предложение.

— Мисля да наема една къща нагоре по реката — някъде между Тедингтън и Кингстън, с хубава ливада към водата, как ти се вижда това?

— Звучи очарователно — каза тя, но не вдигна очи от масата.

— Работата е почти в застой — каза той — и аз губя пари. Ти нямаш вече разрешение да караш. Мисля, че къщата на реката е твърде хубава идея, но тя трябва да бъде под баражите на реката.

Тя вдигна очи и го погледна право в лицето.

— Мъчиш се да намериш жена на мястото на Ли Жозеф? — попита тя и въпреки самообладанието си, той стана нервен.

— Не знам още…

— Какво искаш да правя аз в къщата с хубава ливада към водата? Не е ли по-добре къщата да бъде по-навътре, където не може да бъде наблюдавана?

Той възкликна гневно.

— Не знам какво да правя с тебе, Ан. Предполагаш ли, че аз…

Той се спря, като избираше някакво обяснение и тя се усмихна.

— Мислех, че искаш заместник на „Леди Стерс“ — каза тя, — място, където хората могат да донасят стоката. Не харесвам много тази идея. Страхувам се, че съм лоша контрабандистка.

— Не ставаше въпрос за контрабанда — каза той мрачно. — Ти си особено създание! Когато се опитвам да направя нещо за теб, веднага намираш някоя скрита причина за моята… — той се спря да потърси дума.

— Доброта — предложи тя. — Не, Марк, не мисля, че одобрявам всичко това. На първо място аз съм белязана, давана съм под съд, безпокоила съм Брадлей. Можеш да бъдеш сигурен, че където и да ида, ще бъда наблюдавана. Не искам да имам друго такова преживяване, каквото вече имах. — Тя затвори очи и потрепери. — Непоносимо беше, Марк… тази ужасна килия!

Той промени разговора, но беше горчиво разочарован. Това изглеждаше толкова сполучливо разрешение на затрудненията му. Стоката лесно би могла да бъде докарвана в къщата, която той беше вече избрал, с малка моторна лодка.

Само злоба го накара да каже без никакъв повод:

— Брадлей е влюбен в тебе, нали?

Той имаше удоволствието да види как лицето й стана божуреночервено и после изведнъж съвсем бяло.

— Това е глупаво — каза тя, но избягна погледа му.

— Ти го каза в съда — продължи безпощадно той. — Странно, че човек като него може да се влюби! Предполагам, че сега вече се е опомнил. Може само да е опитвал почвата. Тези хора често се опитват чрез жените да узнаят нещо. Мисля, че той те ненавижда.

Тя почти бе готова да представи доказателства за обратното.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — каза тя късо и след две минути стана и си отиде в апартамента.

Сега тя решително гледаше фактите в лицето. Върна се в стаята си, където стоеше двойната рамка — Брадлей на едната страна, Рони на другата, извади портрета на детектива и го скъса на парчета. Ненавистта й не можеше повече да бъде подхранвана. Тя не мразеше Брадлей, не вярваше, че той е убил брат й. Тя вярваше, че…

Тук обаче фактите не можеха да се гледат в лицето. Той я обичаше, сигурна бе в това. И не можеше само, както каза Марк, да опипва почвата. Той бе влюбен в нея, но надживя ли тази любов, петното, което тя му хвърли в съда?

Марк не беше глупак. Симптомите, които откри в краткия разговор, можеха да имат само една диагноза. След като тя напусна масата, той стоя дълго така, с ръце в джобовете и лице, върху което лежеше изражение на тъпо изумление.

Тя харесваше Брадлей, не беше влюбена в него, разбира се, но къде водеше това? Вярата й в него бе разклатена. Всеки опит да я възобнови беше напразен. Един съюз между Брадлей и нея би имал неприятни последици. Той не можеше да си я представи да седи на подсъдимата скамейка и да свидетелствува против него, но всъщност най-опасните доказателства не се крият в съда, а в една малка стая в Скотланд Ярд.

Ан знаеше повече за „работите“ му, отколкото сама предполагаше. Може би не знаеше какво носи в колата си денем или нощем, но знаеше на кого го носи. Всяка нишка на конфедерацията беше в ръцете й. Той никога не бе мислил за женитба. Сега тя бе станала част от плановете му. Ако Брадлей я обичаше, с това той би убил с един куршум два заека — щеше да затвори устата на един опасен свидетел и да нарани човека, когото мразеше. Женитбата нямаше трайно значение в очите на Марк и не беше дело, за което трябва много да се мисли.

Докладваха му случки, които много го безпокояха. Полицейската дейност из страната може би беше спряла, но в столицата и околностите се извършваха систематически и подробни търсения. Какви ли не тъмни личности излизаха наяве в резултат на тези обиски. Крадците на автомобили първи почувствуваха удара. Една нощ в отговор на настоятелната покана по телефона Марк се срещна с един крупен купувач на крадени коли, който в миналото беше много полезен.

— Сега работят в квартала на доковете — каза човекът. — Претърсиха склада на Бергсън и намериха три коли, които следващата седмица трябваше да заминат с един индийски кораб. Хванаха Бергсън и сина му и чух, като ги увещаваха да облекчат положението им, ако издадат нещо от твоите афери.

— Споменаха ли за мен? — попита Марк бързо.

— Не казаха никакви имена, но всъщност имаха предвид теб — каза човекът. — Използвал ли си някога някои от хората на Бергсън за разпространение на стоката?

Марк пресметна.

— Не.

— Въпросът е в това — настоя събеседникът му, — че момчетата мислят, че твоята търговия с „кок“ раздвижва полицията и се мръщят. Изпратих всичките си машини за Бирмингам, а какво става с твоя склад?

Марк наемаше три гаража в Лондон, макар че „гараж“ беше твърде ласкав термин за това, което представляваха неспретнатите дворове и конюшни, които той употребяваше за складиране на стоки, които не трябваше да бъдат виждани от всеки.

— Там няма автомобили — каза той неловко. — Може да има най-много два, но те са на чужди имена.

Макар че не спомена за това, но една от колите беше на името на Ан Перимен.

— Казвам ти да внимаваш — предупреди го приятелят. — И друго нещо, старият Седемен има ли нещо против теб? Днес той излиза и се е разприказвал твърде много. Старикът беше приятел на Ли Жозеф, живееше при него, когато не беше в Дома. Какво знае той?

— Нищо — каза Марк гневно.

Силуетът на един трети човек в Кенсингтън гардън, мястото на срещата им, беше достатъчен да ги накара да потънат в тъмнината.

Марк беше много замислен, когато се върна в апартамента си. Дълго пуши пред огъня и после, като си спомни за малката кутия, която бе пристигнала същия следобед, извади я от касата и се вгледа в блестящото малко нещо върху кадифето. Той натисна звънеца за слугата. Ледсън дойде не, разбира се, в цветущо настроение, защото беше задържан повече от обикновения час. Той спеше вън, както всички прислужници на Марк.

— Иди в отсрещния апартамент, Ледсън, и попитай мис Перимен дали би била така добра да дойде за няколко минути.

Ледсън роптаеше вътрешно, защото това можеше да значи още един час. Обикновено, когато идваше Ан, Марк го задържаше да прислужва.

— Чух външната врата на апартамента й да се затваря преди малко, сър. Мисля, че не е в къщи — каза той.

Марк се обърна с гримаса.

— Иди и виж, не разсъждавай!

Той имаше влияние върху прислугата си — плащаше им добре. Ледсън беше семеен човек и преглътна обидата.

Той отвори вратата, на прага стоеше Тайзър, който избърсваше лицето си от пот, като че ли беше тичал.

— Тук ли е Мак Джил? — попита той шепнешком. — Кажи ми Ледсън, добри приятелю, в добро настроение ли е?

— Не знам, сър. Да му кажа ли…?

— Не, аз сам ще ида.

Той се промъкна в стаята и известно време Марк не знаеше, че той е вътре.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита той.

Тайзър беше развълнуван, но това нищо не значеше, защото това беше нормалното му състояние. Той се провлече през стаята, като си търкаше ръцете и гласът му беше нисък и поверителен.

— Мой драги приятелю, какво мислиш направиха те? Обискираха Дома тази нощ.

Марк се намръщи.

— Брадлей?

— Ах, този човек — проплака Тайзър. — Не, не беше той. Един от сателитите му, скъпи Марк. Те арестуваха бедния Бели и Уоки и малкия Лю Маркс — ох, половин дузина от най-добрите момчета! А те нищо не правеха, скъпи Марк. Кълна ти се, това е най-безоснователният случай на преследване, за който някога съм слушал. Тези бедни момчета седяха и пиеха бира.

— Не намериха нищо, нали? — попита Марк бързо. — Казах ти да не им позволяваш да държат повече от една доза в помещенията.

Тайзър беше засегнат.

— Скъпи приятелю, ти знаеш, че не позволявам да се внася стока в Дома! Не ми вярваш, Марк. Влача се, мисля и се безпокоя от сутрин до вечер, животът ми е пълна и абсолютна мизерия. Служа ти отлично…

— Млъкни! — изръмжа Марк. — Какво търсеха те?

Пристигането на Ан съвпадна с въпроса.

— А, мила — каза Марк весело. — Тук е твоят „bete noir“ — трябва да го понесеш. Той е донесъл всичките си страхове и безпокойства.

Тайзър се усмихваше благодарно. Той знаеше, че в нейно присъствие най-малко биха му спестили обикновените ругатни.

— Добър вечер, мис Ан. Колко прекрасно изглеждате! — каза той. — Не можах да се въздържа, просто трябваше да го кажа!

Тя се обърна към Марк.

— Искаш да говорим ли, Марк? По-късно ли да дойда?

Той поклати глава.

— Не, не. Тайзър няма да остане. Дойде да ми каже, че жилището му е било обискирано тази нощ и някои от обитателите на Дома арестувани.

— Защо? — попита тя.

Тайзър отговори:

— По една работа, която се случи преди една или две седмици. Оказва се, че една тълпа проследила Брадлей, няколко души, разбира се…

— Нападнали са го? — попита тя бързо. Тя трябваше с усилие да се въздържи да не каже: „Той не ми каза“.

— Така разправят — каза Тайзър, — но не вярвайте на полицията. — Той поклати тъжно глава. — Изглежда, това е второ нападение, някой го ударил с бръснач.

По лицето й се изписа отвращение.

— Колко ужасно! — каза тя.

Тайзър се дръпна назад.

— Да. За нещастие — хм, — за нещастие не са улучили лицето му. Потресаващо би било…

— Знаеше ли нещо за това? — лицето на Марк беше бяло от гняв.

— Не, Марк. Кълна ти се, нищо не знаех за това. Чух едно от момчетата да съжалява човека зарад деветте месеца, които е получил.

— Знаеше ли нещо за това, пълзящ плъх? Не беше ли това твой план, беден безмозъчен пиячо?

Един поглед на Ан го накара да млъкне.

— Знаехте ли кой го е направил? — попита тя, като се обърна към Тайзър.

Той само слабо се усмихна и спомена нещо за „общото мнение“.

— Нараниха ли го?

— Има ли това някакво значение? — прекъсна я Марк нетърпеливо. — Бих желал да са прерязали проклетото му гърло! Това би оправдало нападението. Да се опиташ и да не успееш да го пипнеш!

За момент в гнева си той отхвърли всякаква предпазливост.

— Ти си слабоумен, Тайзър, мислиш само с половината на мозъка си, а даже и нея не употребяваш добре. Ако ги беше запалил и ги пратиш с револвери, сега нямаше да има мистър Брадлей.

— Да ги запали? — повтори Ан бавно и Марк се съвзе и засмя.

— За бога, Ан, не разбираш ли от хумор?

— Да ги запали с какво? — попита тя.

— С две, три глътки, разбира се — каза Марк. — Ето и на теб една, Тайзър, не искам да припаднеш на килима.

Тайзър прие с радост поканата и напълни до половина една голяма чаша с чисто уиски.

— Чудя се как не му се присмях на този човек — каза той. Изведнъж бръкна в един от вътрешните си джобове, извади една кутия и я отвори. Изпи до дъно чашата си и след това й показа съдържанието на кутията — дебела пачка изрезки от вестници. — Аз винаги ги нося с мен, един ден ще ги сложа в рамка.

Той погледна една от тях и се закиска глупаво.

— „Забележителна сцена в съда“, „Прочутият детектив и затворничката“ — зачете той. — А ето друга: „Любов в затвора. Обвинението на една жена срещу полицейски шеф“.

Той беше стигнал дотук, когато Ан издърпа изрезките от ръцете му. Лицето й беше бледо, очите искряха от гняв.

— Ако желаете забавление, намерете си друга играчка — изсъска тя и дори Марк се учуди на разпалеността й.

— Какво става с теб, Ан? — попита той.

Няколко секунди й бяха нужни, за да овладее гнева си.

— Ясно ли ти е, че мене ме смятате също за такъв глупак като Брадлей — каза тя. — Мислиш ли, че бих желала този — тя не намери подходящо име за Тайзър, — да показва изрезките на долните си приятели, за да се подиграват с мен?

— Ти не обръщаше внимание на това преди една седмица — промърмори Марк. — Не знам какво става с теб, Ан! Хвърляш се срещу хората при най-малката провокация.

Тайзър беше олицетворение на извинението.

— Вие сте последният човек в света, когото бих обидил, мис Перимен. Аз ги държах само като исторически документ.

— Но след случката всичко беше твърде забавно — настоя Марк. — Ти купи всички вестници и с радост ги чете.

Ан сви рамене.

— Сега те ме дразнят. Кого арестуваха? — попита тя.

— Не са важни хора — побърза да я увери Тайзър. — Брадлей каза, че ги е познал, което беше очевидна лъжа. Първо и преди всичко, те били с вдигнати яки в момента на нападението…

Той пак срещна заплашителния поглед на Марк.

— Човек би помислил, че си присъствувал на това нападение — каза той настървено и отклони разговора.

— Ан, искам да ти направя един малък подарък. — Той отиде до камината и от поличката над нея свали една плоска кутия. — Напоследък ние спечелихме доста пари.

Тя поклати глава.

— Бих желала да не е така — каза тя.

— Защо не? — попита Марк.

Беше й нужно известно време да събере мислите си и ги изрази в думи, които биха били най-малко обидни.

— Ще ти кажа, Марк. Не съжалявам, че мистър Тайзър е тук, защото той знае толкова по твоите работи, колкото и самият ти. Повече от една година съм с теб. През последния месец преди да бъда арестувана, направих двадесет пътувания до различни части на страната и на всяко пътуване не вземах повече от два фунта стока.

— Е? — каза Марк, когато тя спря.

— Това прави четиридесет фунта — кимна тя. — Шестстотин и четиридесет унции. Казвал си ми, че печелиш по три шилинга на унция контрабанден захарин, а това е по-малко от сто лири печалба на месец. По-малко от моите разходи, които са почти сто лири.

— Това не е малка печалба, мис Перимен — побърза да я увери Тайзър. — Много фирми биха били доволни да имат сто лири чиста печалба на месец.

— Освен това ти не разпространяваш всичката стока, моя мила — каза Марк с усмивка. — Ти си една от многото.

Той й подаде малката кутийка.

— Брадлей каза, че съм непризнателна — продължи тя. — Надявам се, че не съм. Мога ли да видя какво има вътре.

Тя отвори кутийката и извика от възхищение.

— Колко са хубави! — каза тя. — Октагонални диаманти — колко странно!

— Няма нищо необикновено — каза Марк. — Един познат бижутер ги приготви за мен.

Тя чу Тайзър да мърмори нещо в екстаз.

— Октагонални диаманти — повтори Ан бавно. — Мъчих се да си спомня. Близо преди два месеца нападнаха един бижутериен магазин на Бонд стрийт — октагонални диаманти, — вярно. Един човек на име Смит уби помощник-магазинера.

Тя видя лицето на Марк да побледнява.

— Не ставай глупава. Има хиляди диаманти с такава форма. Не мисли, че ще ти дам същия диамант…

Тя постави кутийката обратно в ръката му. Очите й бяха широко отворени, тя, изглежда, беше завладяна от някакъв ужасен спомен.

— Ние чакахме в коридора пред полицейския съд, когато отидоха да доведат Смит — каза тя с нисък глас. — Те ни затвориха в килиите и ни заключиха, така че да не можем да видим лицето на един убиец. Това беше така ужасно!

— Полудяла ли си? — изръмжа Марк, като грубо щракна капака на браслетената кутийка. — Какво става с теб? Тайзър — той кимна многозначително към вратата, — ще се видим по-късно.

Тайзър беше принуден да намери някакъв предлог, който да направи напускането му естествено. Влажната му ръка докосна тази на Ан.

— Трябва да ида да нагледам момчетата в участъка. Полицаите биха ги оставили да умрат от глад, ако можеха. Ще ви кажа лека нощ, мис Перимен.

Марк почака, докато вратата се затвори зад него.

— Сега, Ан, седни и бъди добра. Има ли нещо не в ред? Какво е то?

Тя остави чантата си на масата и отиде към камината.

— Не знам — каза тя с бездушен тон.

Марк лесно схвана, че сега е моментът, като използува настроението й, да наблегне на един жизненоважен въпрос.

— Ти си напълно права относно нашите печалби — каза той весело. — Те не са големи, както трябва. Аз мислех за едно намаление на разноските.

Тя кимна.

— Аз съм вероятно най-голямата ти разноска — каза тя, без да отвърне поглед от огъня.

— Така е — той се усмихна. — Апартаментът ти струва хиляда на година.

Тя се обърна.

— Винаги съм искала да ида на по-евтино място, Марк — на което той високо се изсмя, а Марк се смееше твърде рядко.

— Няма да те изпъдя на студа, мое момиче. Мисълта ми не е за това.

Той избегна погледа й, като се взираше в килима.

— Аз имам тук две стаи, които никога не използувам — каза той.

— В този апартамент? — попита тя бързо. — Мислиш да ми предложиш тези две стаи?

— Няма нищо лошо в това… — почна той, но тя се усмихна и поклати глава.

— Това не би било по-евтино за мен — каза тя.

— Но изглежда абсурдно, нали? — каза Марк. — Ти сама в този грамаден апартамент на другия край на етажа и аз сам в този!

Очевидно това не изглеждаше така глупаво за нея.

— По-скъпо е, признавам, трябва ли да бъда откровена и непризнателна?

Той чакаше.

— Бих желала да живея другаде — каза тя.

— Далече от мене?

Тя кимна.

— Мислиш, че хората говорят за теб? — подразни я той, но чу къс смях.

— Това не ме безпокои — каза тя. — Тайзър току-що ми припомни, че дори и в затвора говорят за мен.

Той се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Какво става с теб, Ан? — попита той и когато тя поклати глава: — Ти мислиш, че хората имат впечатление, че ти живееш с мен, както мисли Брадлей?

Тя го погледна бързо при тези думи.

— Така ли мисли той? — попита тя.

— Разбира се. Той намекна за това в съда.

Тя се усмихна недоверчиво.

— Не. Той каза: „Ако вече не си тръгнала по този път“. Той беше много ядосан на мен, тогава би казал всичко, но не мисли така. Ако знаех, че е така…

Той леко раздруса раменете й, но за негово неудоволствие тя се освободи от ръцете му.

— Би се уплашила до смърт, нали? Ти би желала да нараниш тази свиня, както и аз. Не би го наранила повече, ако… смениш апартамента си.

— Това би наранило мен най-много — каза тя спокойно и той в момента не схвана добре думите й.

— Брадлей е твърде странен дявол. Рони обичаше да говори за него по цели часове. Те бяха почти приятели…

Какво ставаше с него напоследък? Той се питаше с проклятие. Удивлението в очите й му подсказа, че е отишъл твърде далече, за да се върне.

— Е, добре, те не бяха напълно приятели… — почна той.

— Ти ми каза, че Рони го е мразел и той е мразел Рони.

Това беше вече обвинение от нейна страна.

— И това е истина — каза той високо, но тя не беше убедена.

— Мъчно е да се повярва, че той е убил Рони, всеки ден става все по-мъчно. Не знам защо, но така е. Така каза и той, че е бил приятел на Рони — каза тя меко.

Марк Мак Джил се чувствуваше неудобно.

— Може би е било особен род приятелство — предложи тя. — Знаеш ли, Марк, ти ме уплаши.

— Няма нищо за плашене — отсече той.

Тук той стигна до мъртва точка в обясненията си. Намери се в задънена улица, откъдето не можеше лесно да се измъкне.

Тя стоеше до огъня и хапеше долната си устна.

— Има ли някаква възможност историята на Брадлей да е вярна? — попита тя бавно. — Не, не за Рони. Искам да кажа, че стоката, която разнасях по страната и събирах от аеропланите да е кокаин?

Тя вярваше, че е така. Това беше ужасното откритие, което направи. Цялата тази система от лъжи, зад които той се криеше, беше рухнала. Кога? Миналата седмица? В съда? От нещо, което бе научила?

Той се опита да разсее страховете й.

— Мили боже, ти не вярваш на Брадлей, нали? Той е лъжец. Средният полицай е по-голям лъжец от средния престъпник. Кокаин! Какво ужасно обвинение!

Тя поклати глава.

— Не можех да повярвам, доверявах ти се напълно, знаех, че върша работата на Рони, но не мислех много за това. Голяма глупачка съм.

Ако го бе погледнала, той би действувал, но тя не го погледна. Той трябваше да се надява изключително на гласа си, а човешкият глас е голям предател.

— Постоянно течащата вода отнася камъните далече, нали? Брадлей разколеба вярата ти в нас, Ан, ти почваш да му вярваш.

Тя поклати глава.

— Не мога да забравя този Смит. Те оставиха прозорчето на килията ми отворено и аз го видях, когато той мина — приличаше на диво животно.

— Вчера той бе осъден на смърт — каза Марк безмилостно и когато чу вика й: — Е, добре, моя мила, хора, които правят такива неща, трябва да плащат за тях! Той ще срещне мистър Смит!

— Марк! — каза тя с ужас и Марк се озъби.

— Радвам се, че Тайзър не беше с нас, когато срещнахме палача. Би припаднал десет милиона пъти. Вероятно е даже да умре на място.

— Нервите ти са железни — каза тя.

— Въобще нямам такива — каза Марк весело. — Сега какво ще кажеш за този етаж? Вярвам, че ще бъдеш добре тук. Няма да ме виждаш повече, отколкото ти е приятно. Ще наема още слуги.

— Защо? — попита бързо тя.

— Но така ще бъде по-малко неудобно. — Сам Марк се почувствува малко засрамен, когато видя спокойната й усмивка.

— Да — каза тя.

И изведнъж нещо се случи с него — някакво настоятелно, диво желание, родено за една секунда и задоволено в следващата. Тя седеше до него, трябваше само да протегне ръце и да я достигне. В миг тя бе в ръцете му и той целуваше бялото лице, обърнато към него. Тя не се бореше, седеше странно напрегната и нещо в нейната неподвижност го изстуди и той я пусна.

Тя отиде до масата, където бе оставила чантата си, отвори я и извади нещо оттам.

— Виждаш ли това, Марк?

Той видя — беше малък браунинг.

— Защо носиш револвер? — попита той, без да си поеме дъх, но тя не отговори на въпроса.

— Следващия път, когато направиш това, ще те убия.

Гласът й беше стоманен, нямаше никакво вълнение в него. Той беше като ударен.

— Не правя сцена, нито истерии — каза тя. — Само те предупреждавам.

Марк дишаше тежко. Той по-мъчно го преживя, отколкото тя.

— Вдигаш шум за нищо — каза най-после той.

На вратата се почука.

— То е много нещо за мен — отвърна Ан, като напускаше стаята.

В хола я посрещна една възрастна величествена фигура и за момент при вида й тя забрави гнева си.

— Добър вечер, очарователна леди — каза Седемен с обичайния си тон. — Е, добре, ето ме пак вън от затвора! Вие имахте щастие…

Тя се усмихна.

— Карате ме да се чувствувам като ваш колега, мистър Седемен. Толкова ви съжалих, като чух за присъдата.

— Вие познавате полицията, тя не би се спряла пред нищо, за да провали един добър човек. Мисля да пиша книга за това — добави той тъжно.

В този момент в хола влезе Марк и макар че Седемен в никой случай не беше добре дошъл посетител, той се зарадва, като го видя, защото той бе променил настроението на Ан. Старият Седемен я забавляваше. Тя видя облекчението на Марк и се усмихна на себе си, макар че дълго време щеше да мине, преди Марк да изтрие от паметта си тази случка.

— Уволнили сте вашия камериер? — попита Седемен невинно. — Той беше твърде добре разположен към мен…

Марк показа с ръка:

— Там има нещо за пиене. Къде живееш сега?

— Напуснах Дома и смених жилището си — каза Седемен със свиване на рамене. — Мъжът на хазайката бе твърде ревнив. Аз я харесвам, в което нямаше нищо лошо.

Нахалството на този старик за миг спря дъха на Ан.

— Вие сте безнадежден — каза тя не без ужас.

— Никога без надежда — каза той, като обърна чашата. Очевидно Седемен желаеше да говори насаме с домакина.

Тя загатна за това и Седемен, който не се церемонеше, когато въпросът се отнасяше до работа, го призна. Когато беше при вратата, тя се обърна.

— Марк, ти чу добре какво каза мистър Седемен за жена, която живее в една и съща къща със свободен мъж, нали?

Тя не почака за отговор.

— Какво желаеш? — попита Марк с неприязнен тон, когато останаха сами.

— Малко помощ — каза Седемен. — Имам да посрещам тежко плащане в понеделник, моя доктор, един ветеринарен лекар…

Марк го погледна под свитите си клепки.

— Колко време мислиш ще продължава така? — попита той.

— Винаги, надявам се — каза Седемен с молитвен тон.

Погледът на Марк беше убийствен, но посетителят не обръщаше внимание.

— Мислиш, че съм от хората, които ще плащат винаги, когато ги изнудват? Не вярвам да си видял нещо в „Леди Стерс“.

— Не съм казал това — каза Седемен. — Но аз бях в къщата. Ти не знаеш това, преди да ти кажа. Бях за стария Ли нещо като момче за поръчки. Имаше, вярвам, едно интересно послание, което аз трябваше да занеса в Скотланд Ярд. Да се изразя ли по-вулгарно? Това беше предателско писмо. Аз чаках долу при стълбите…

— Ли Жозеф излезе — каза Марк натъртено.

— Чух го, когато излизаше — каза спокойно Седемен. — Твърде шумно напущане беше то!

Марк отиде до вратата да види дали Ан я е затворила добре.

— Ясно ли ти е, че ако съм се справил с Ли Жозеф, два пъти по-лесно ще бъде да се справя и с теб? — попита той.

Седемен пробърбори нещо за „уважение към по-старите“.

— Има друго нещо — продължи Марк. — Знам, че ти само предполагаш. Но да предположим, че си угадил вярно и че нещо действително се е случило. Ако ни издаде Тайзър, знае ли, че и ти си вътре?

Старецът се огледа неспокойно наоколо.

— Тайзър не би направил нещо толкова нечестно — каза той. — Не мога да си представя как ще ухапе ръката, която ни храни.

Марк се усмихна.

— Това поставя въпроса в друга светлина, нали?

Седемен не отговори.

— Аз не видях нищо — само предполагах. Дойдох и ти разправих моята теория и ти беше любезен да ми кажеш, че ще бъдеш добър към мен. Не мога да устоя на хората, когато са добри към мен. Изглежда, аз привличам благодеянията. Тази сутрин една леди ме спря и помоли да взема два шилинга. Не че имаше друг мотив за постъпката си. Изглеждаше почтена.

Марк извади една банкнота от джоба си, провери с пръстите да не са две и я подаде през масата.

— Давам ти десет и искам да бъдеш трезвен и мълчалив. Ако искаш по-евтино пиянство — той извади една малка златна кутийка от джоба си, — опитвал ли си някога това нещо?

Седемен се вгледа в кутийката с кристалния прах.

— Да ме подведеш ли се опитваш? — попита той с укор.

— Едно смръкване от този прах ще те развесели повече, отколкото цяло шише уиски — предложи Марк.

Седемен взе кутийката от ръката му и я занесе към камината. После, преди Марк да съобрази какво става, старикът беше изсипал съдържанието й в огъня.

— Проклет стар глупак, дай ми това! — изрева Марк диво и хвана Седемен за ръката, но старият човек се отърва и ръката му с един замах отхвърли нападателя обратно на масата.

Марк можеше само да се учудва на силата му.

— Ще ти счупя врата за това! — каза той.

— Човекът, който може да чупи вратове, може да чупи и рекорди — каза Седемен и Марк си спомни с известно закъснение, че бил прочут с огромната си сила. — Опитай пак тази стока върху мен, момчето ми — предупреди той — и ще получиш такъв удар в челюстта, че ще мислиш, че те е ударил правнук. Може да съм стар, но здрав.

Марк се помъчи да се усмихне.

— Ти имаш яки мускули.

— Мерси за комплимента — каза Седемен и продължи: — Знам, че хвърлих кокаин за около пет фунта, но това е мръсна стока, момчето ми. Той води към убийство, самоубийство и безумни припадъци. Ако някога искаш да ме изкушиш, предложи ми червено шотландско вино.

Той изведнъж обърна главата си при шума от бързащи стъпки. Беше Тайзър, задъхан, побледнял, неспособен да говори, докато Марк не го бутна в едно кресло.

— Излез! — каза той. — Вземи тези пари и излез!

Старикът грабна банкнотата, която му беше предложена и не беше неблагодарен за случката, която накара благодетеля му да забрави, че вече е дал друга. Но той не беше склонен да си тръгне.

— Можете да говорите всичко пред мен.

Марк натисна звънеца и каза към влизащия Ледсън:

— Изведете господин Седемен.

Старецът отпусна глава на една страна, както правят птиците.

— Изведете ли каза или „изхвърлете“? О, много добре!

Той лениво тръгна да излиза. Когато вратата се затвори зад него, Марк попита:

— Какво се е случило?

Тайзър едва сега намери гласа си.

— Един от тези младежи е издал всичко на полицията.

— Кои младежи? — попита Марк бързо.

— Не от тези, които нападнаха Брадлей — въздъхна Тайзър. — Шофьорът е.

Марк се намръщи.

— Кой е той? Какво е могъл да издаде?

Когато Тайзър каза името му, той си спомни. Един безработен шофьор, скоро освободен от затвора, когото той бе ангажирал за належащи работи.

— Всичките членове на Бригадата търсят стоката — каза треперещият Тайзър, — но шофьорът не може да им каже къде я държим. Той знае само, че е в един гараж в Лондон. Хората на Брадлей сега претърсват гаражите. Марк, сега имаме на склад най-голямата пратка…

Марк го спря с жест.

— Те претърсваха гаражите през цялата последна седмица — каза той.

Положението беше опасно. Ако полицията знаеше какво търси, ако имаха най-малката следа, разорение, затвор… всичко можеше да последва. Тайзър го плашеше. Подлостта на този човек го правеше способен на най-долно предателство.

— Трябва да изнесем стоката — каза той.

— Няма никакъв шанс — отсече Тайзър страхливо. — На всички главни пътища има и полицейски коли. Спират всички автомобили при Сявърнейк и Стейнс, така аз узнах за предателството. Познах, че нещо не е в ред, Марк, и направих няколко справки.

— Всички ли от Бригадата са вън? — попита Марк.

— Всички до един, с Брадлей начело.

Марк крачеше нагоре-надолу из стаята, с ръце на гърба и брада, опряна на гърдите.

— Трябва да я изнесем от Лондон — настоя той, но Тайзър направи отчаян жест.

— Който я вземе, ще бъде хванат. Няма нищо по-сигурно от това — каза той.

— Хванат или не, стоката трябва да тръгне. Лесно ще бъде да се проследи собственикът на гаража, а там има и една дузина револвери.

Двамата мъже се погледнаха и Тайзър прочете мислите на сътрудника си.

— Не можем да рискуваме Ан, нали? — попита той.

Марк сви устни.

— Защо не? По-добре да бъде намерена в нейната кола, отколкото в моя гараж.

Тази предателска мисъл проникна дори в закостенелия мозък на Тайзър.

— Но ти, Марк, ти няма да правиш това! Те ще я хванат. Знаеш какъв е Брадлей. Ако я хване още веднъж… не можеш да направиш това!

— Защо не? — отново попита Марк хладно. — Брадлей е привързан към нея. Той веднъж я скри, защо да не я скрие втори път? Ако намерят стоката, където е сега, аз съм загубен. Най-лошото за нея ще бъде шест месеца.

— Но, скъпи Марк — изписка другият, — ти няма да оставиш тази хубава млада леди да иде в затвора!

Марк го гледаше заплашително.

— Добре тогава, иди ти, можеш да караш кола. Ще получиш само шест месеца.

Тайзър мълчеше. Той не отговори, пък и Марк не очакваше това. Той натисна звънеца за Ледсън.

— Мога ли да телефонирам в Дома? — попита Тайзър. — Оставил съм там един човек да събира сведения, искам да знам къде са сега.

Марк поклати глава.

— Не оттук — каза той твърдо. — В Риджън стрийт има кабини, иди там и аз ще дойда с теб.

В този момент влезе Ледсън.

— Донеси ми палтото и шапката, излизам за пет минути.

Когато човекът излезе:

— Проклет глупец си ти, Тайзър! Там има питие за теб.

Но треперещият човек беше намерил вече пътя към бюфета. Марк чу звука от наливането на питието в чашата.

Ледсън се върна с палтото и шапката.

— Питай мис Перимен дали ще бъде така добра да дойде след няколко минути, много е важно — каза той.

Той трябваше да издърпа насила бутилката от ръцете на Тайзър.

Минутите бяха скъпи. Марк чувстваше сложността на положението. Стоката трябваше да бъде изнесена от Лондон и имаше само едно лице, на което той можеше да се довери — Ан. Нямаше нужда да бъде викана, тя се обади по телефона веднага, след като Марк напусна стаята и Ледсън й предаде поканата.

Той привеждаше в ред стаята, когато се почука на вратата и той излезе да отвори. Човекът, когото чакаше, стоеше на вратата.

— Влезте, мистър Брадлей — каза Ледсън нервно.

Той последва детектива в столовата.

— Мистър Мак Джил ще се върне скоро. Мислех, че няма да дойдете.

— Къде е отишъл?

— Отиде да телефонира, сър. Мисля, че по-добре ще бъде да изляза, ще кажа, че вие сте ме отпратили.

Брадлей кимна. Останал сам, той се заразхожда из стаята, но не направи опит да разгледа книжата върху масата на Марк, нито въобще да прави някакво претърсване.

Той гледаше фотографиите върху камината, като се чудеше дали Мак Джил има роднини, когато чу звук от обръщане на ключ в брава и външната врата се затвори. Обърна се, като очакваше да види Марк, но беше Ан, която стоеше на прага и го гледаше с израз на тъпо изумление.

— Добър вечер — каза Брадлей тъжно.

— Защо… добър вечер, мистър Брадлей — заекна тя. Гласът и маниерите й издаваха смущение.

Ледсън, който не беше напуснал етажа, влезе в този момент.

— Всичко е в ред, Ледсън, влязох с ключ — каза тя бързо. — Мистър Мак Джил ми го даде тази сутрин. — При последното изречение тя повиши тон и постави малък, плосък ключ на масата. — Припомни му, че съм му го върнала.

Ледсън гледаше ту единия, ту другия.

— Мога ли да ви услужа с нещо, мис?

Тя поклати глава и когато той излезе, каза:

— Обикновено аз не нося ключове от други апартаменти.

В гласа й имаше известно раздразнение.

— Знам това — усмихна се той.

Последва неловка пауза.

— Няма ли да седнете? — той предложи един стол.

Пак пауза.

— Чудех се какво бих могъл да ви кажа, когато ми се удаде случай за това. Нямах такъв миналата нощ, нали? Страшно се срамувам от себе си.

Той знаеше за кой случай говори тя.

— Мисля, че не се държахте естествено този ден.

Тя сви рамене.

— Е… не. Радвам се, че мислите така. Това е много благородно от ваша страна. Доволна съм, че не пострадах от моята глупост.

Тя взе ключа от масата и започна да си играе с него и той знаеше, че тя нарочно привлича вниманието му върху начина на влизането й в апартамента.

— Интересно е защо влязох в този апартамент тази нощ. Мистър Мак Джил ми го даде, защото искаше да влизам свободно, когато него го няма, знаете… да си наредя нещата… понякога аз забравям работите си. Много съм небрежна… не, че идвам често тук.

Тя говореше малко несвързано. Брадлей вътрешно се радваше.

— Да има човек ключ е много удобно — каза той.

— Да, но аз често не… повече от един път не съм го взимала. — Тя се засмя нервно. — Не знам защо говоря за това, но сигурна съм, че не сте от хората, които биха мислили разни недостойни неща.

Брадлей мислеше много за недостойните дела на хората, но не и за нея. Той й го каза и тя се зарадва като дете.

— Действително? — попита тя нетърпеливо.

— Нищо като недостойните неща, които вие мислите за мен — каза той остро.

Тя поклати глава.

— Не знам. Бих искала да изтърпя някакво наказание за по-раншната ми глупост — задето ви ударих, за нещата, които ви казах в съда.

— Ще ви предложа едно наказание — прекъсна я той бързо. — Искам да ми обещаете, че при никакви обстоятелства няма да напуснете дома си тази нощ.

— Но аз не живея тук, вие знаете. — Тя настояваше на това. — Апартаментът ми е от другата страна на етажа — аз наистина не живея тук. Това е апартаментът на мистър Мак Джил и аз го използувам доста, но…

— Много добре, обещайте ми, че няма да напускате това здание тази нощ — каза Брадлей.

— Нямам намерение да го напускам…

— Сега може да нямате намерение да го напускате — продължи той, — но искам да ми обещаете, че нищо няма да ви застави да го напуснете тази нощ — нищо!

Тя се усмихна на неговата разпаленост.

— Но ако стане пожар?

— Не бъдете глупава — каза той почти нежно и те се засмяха.

Ан въздъхна тежко.

— Вярвам — каза тя и в този момент те чуха отварянето на външната врата и гласа на Марк в хола.

Той влезе с лице, мрачно като облак.

— Е, Брадлей, какво искаш?

Брадлей погледна зад него, видя Тайзър да закача шапката си в хола и почака, докато и той влезе в стаята.

— Исках да си поговорим.

— Приятелски? — попита Марк с гримаса.

Марк погледна момичето.

— Ол райт, мила, ще се видим след пет минути — каза той, но Брадлей се намеси.

— Мис Перимен може да чуе всичко, което ще кажа — отнася се до Ли Жозеф.

Марк беше очевидно успокоен.

— О, само това! Видях няколко от твоите бригадири тази нощ… няма да ми кажеш, че сте намерили Ли Жозеф? Знаеш моето мнение: той избяга в Холандия, същата нощ един холандски параход слезе надолу по реката. Всички на борда му бяха приятели.

По устните на Брадлей се появи лека усмивка.

— Това е твоя теория, нали? Е, добре, преди един месец ние престанахме да търсим в блатото.

— Преди един месец? — повтори Марк. — Година след изчезването му? Твърде търпелива тълпа сте вие.

— Невероятно — каза Брадлей. — Търпението е най-любимата ни игра.

— Моята е… — почна Марк.

— Да ограбвате съседите си, — каза Брадлей в същия момент. — Вие харесвате Ли Жозеф, нали, мис Перимен?

Тя кимна.

— Да, видях го само за няколко минути, но в него имаше нещо твърде патетично, твърде мило. Неговите въображаеми деца, аз почти ги видях.

— Това страшно действуваше на нервите, моя мила приятелко — прозвуча тънкият глас на Тайзър.

Той почти се скри зад Мак Джил, когато детективът се обърна към него.

— Хелоу, Тайзър, и ти си бил тук! Действуваше ти на нервите, нали?

— Какво искаш да знаеш за стареца? — попита Марк грубо.

Присъствието на детектива го вбесяваше. Обстоятелството, че той е бил насаме с Ан, макар и за няколко минути, даваше храна на въображението му.

— Знаеш ли нещо относно сегашната му резиденция? — попита Брадлей.

— Ли Жозеф? Казах ти не. Дяволски мистериозен си, инспекторе.

— Ние дължим успеха си на мистериите — каза Брадлей хладно. Той срещна погледа на момичето. — Вие не се страхувахте от него, нали? — Той пак се усмихна, взе си шапката и тръгна към вратата.

— Лека нощ, мис Перимен, нощта е твърде лоша.

Тя знаеше какво означаваха тези думи.

— Лека нощ, Мак Джил, надявам се, няма да те срещна на западното шосе.

Дълго след неговото излизане никой не проговори.

— Какво иска да каже? — попита Марк най-после.

— Този човек не е хуманен, Марк — изтрака Тайзър. — Има нещо зад всичко това — има, сигурен съм! Лоша нощ, западно шосе, мислиш ли, че знае?

Марк натисна звънеца за Ледсън.

— Не ми трябваш повече тази нощ — каза той и човекът в следващата секунда изчезна.

Той видя Ан да отива към вратата и я спря.

— Не си отивай, мила. Надявам се, че не си много уморена.

— Защо? — попита тя.

Марк погледна Тайзър и после нея.

— Нуждая се от твоята помощ тази нощ — каза той.

— Мога ли да си ида, скъпи Марк? — замоли Тайзър. — Не се чувствувам добре.

— Стой тук! — отсече Марк. — Искам да заведеш Ан до гаража.

Тя вдигна глава.

— До гаража ли? Тази нощ?

— На Еджуеър Роуд — каза Марк весело. — Оставих колата ти там след делото. Мислех, че така ще е по-добре, ако се случи нещо, и то се случи.

Тя се върна и седна на стола, освободен от Брадлей.

— Знам, че ще ми помогнеш. Намирам се в затруднено положение. Там има 10 килограма стока и дузина автоматични револвери. Ще намериш кутията зад петролните варели.

Тя отвори уста от удивление.

— Автоматични револвери?

— Да, получих ги от Белгия за продан — каза Марк. — От тях се печели много. Всичко това трябва да се занесе до Бристол тази нощ. Там имам човек, който ще ги скрие на безопасно място.

— Аз съм го правил и по-рано, мила — пледираше Тайзър. — То е дребна работа…

— Брадлей няма да се намеси — продължаваше Марк. — Не тръгвай към север, мини през Ъксбридж и завий…

— Не мога — каза Ан.

Очите му се стесниха.

— Какво? Не можеш? Искаш да кажеш, че не искаш?

— Не мога да напусна това здание тази нощ.

— Защо не? — попита Марк.

Тя сви рамене.

— Просто не мога и това е всичко. Освен това нямам разрешително. Изглежда сте забравили това обстоятелство.

— Никой не може да знае това — каза Марк. — Искам да направиш това заради мен.

Ан поклати глава.

— Заради никого.

Марк Мак Джил отиде към нея, постави ръката си на рамото й и я погледна право в очите.

— Какво има?

— Тази нощ няма да излизам — каза тя бавно и натъртено.

— Но не мислиш ли, — изписка Тайзър, — че бедният скъп Марк, и ти, и всички нас ни заплашва грозна опасност, ако не направиш това.

— Няма да напусна това здание тази нощ — повтори Ан. — Ще отида утре, ако искате.

— Утре ще бъде късно — каза Марк. — Бъди разумна, Ан. Знаеш, че не бих настоявал, ако нямаше причини за това. А знаеш също така, че не бих те пращал, ако имаше някакъв риск за тебе.

— Рискът не ме плаши — каза Ан спокойно. — Не искам да ида, това е всичко.

Тайзър издаде някакъв жален звук, но другият го накара да мълчи.

— Не говори. Добре, Ан, прави каквото знаеш. Не отивай, моя мила. — Той извади една пура и я запали. — Какво каза Брадлей?

Разговорът беше изведнъж променен.

— Нищо особено — каза Ан.

— Чудя се как можете въобще да му говорите — каза Тайзър, като бършеше мокрото си лице.

— Какво каза той? — попита отново Марк.

Ан сви рамене с безразличие.

— Как сте и всичко друго от този сорт.

— Той тук ли беше, когато ти влезе?

Ан кимна.

— Ледсън не ти ли каза, че той е тук?

— Не — каза Ан. — Аз влязох с твоя ключ.

Лека усмивка заигра на устните на Марк.

— Охо! Това му е подействувало много.

Тя се замисли за момент.

— Не мисля така.

Отиде при рояла и замислено се облегна на него.

— Той не е от хората, които биха мислили лошо.

Марк пак се усмихна.

— Така ли?

Тя седна до пианото и прекара пръсти по клавишите, изсвири един откъс от Лоенгрин и спря.

— Той има работа с толкова лоши хора, че е мъчно да мисли въобще за някого добре — каза тя. — Интересно е, защо той говори за Ли Жозеф? Аз мислех много за него днес.

Марк стоеше прав и я наблюдаваше намръщено.

— Никога не съм те виждал в такова настроение, Ан. — Не си играй само с пианото — изсвири нещо, отдавна не си свирила.

Тя виновно вдигна очи.

— Не ми се свири — каза тя и добави: — О, много добре… спомняш ли си как съдията каза „много добре“?

Тя засвири. Марк кимна към Тайзър.

— Нещо се е случило с Ан — каза той шепнешком.

— Не мога да я разбера — трепереше Тайзър. — Нервите ми са опънати до крайност.

Ан извика от пианото:

— Изгасете някои от лампите, не мога да свиря Шопен при такава светлина.

Марк отиде към ключа и изгаси всички лампи, освен тази при пианото и двете малки над камината, и в настъпилата тъмнина лицето на Тайзър се сви в гримаса на крайна безпомощност.

— Не мога да търпя това, Марк, тя е дяволски темпераментна.

Но Марк Джил не го слушаше.

— Защо се интересува този човек от Ли Жозеф? — попита той.

Тайзър се огледа и понижи глас.

— Мислиш, че той знае, че е жив?

— Жив? Глупак! — каза Марк ядосано. — Застрелях го от шест крачки. Бих могъл да видя мястото, където куршумът удари гръбнака му. Жив! Не би могъл да избяга, това беше абсолютно невъзможно. Той лежи в калната дупка под къщата.

Мелодията се промени, звуците сега бяха страшно познати.

Тя свиреше „Chausou d’Adien“. Тайзър хвана рамото му.

— Марк, чуваш ли какво свири? Спри я, за бога! Той свиреше същото на цигулката си.

— Млъкни, глупак! — изръмжа Марк. — Една мелодия не може да ме накара да треперя.

Внезапно Ан спря да свири и вдигна глава.

— Какво е това? Чухте ли нещо? — попита тя.

— Нищо не съм чул. Вероятно си чула гласа на Тайзър.

Тя поклати глава.

— Беше звук от цигулка — каза тя.

— Въобразяваш си — каза Марк.

Още докато говореше, той чу слаби звуци от цигулка. Това беше мелодията, която свиреше старият Ли.

— Слушай!

Звукът идваше от съседната стая — от спалнята на Марк.

— Някой свири — каза Марк, направи една крачка, но изведнъж видя вратата на спалнята му бавно да се отваря и на светлината се появи…

— Ли Жозеф! — възкликна той.

Малко повече побелял, по-наведен, косата му по-невчесана, старият кожен калпак изтъркан и износен; цигулката беше под мишницата му; държеше лъка в покритата си със сини жили ръка.

Ан беше станала от стола и наблюдаваше не страхливо, но съвършено погълната от това видение. Тя чу как Тайзър изпищя и падна на пода, като скриваше лице в ръцете си.

— Махни го! Махни го! Ти си мъртъв… шест крачки!

— Ли Жозеф! — пробъбри пак Марк.

Старецът показа неравните си зъби в зловеща усмивка.

— А, добрият Марк и добрият Тайзър! Влезте, мои малки! — Той въведе в стаята невидимите си деца. — Вижте добрите приятели на Ли Жозеф… виждате ли ги, малки Хайнрих и Ханс? Това е добрият Марк. Ти ще дойдеш скоро в „Леди Стерс“, нали Марк? И ти млада леди, сестрата на Рони, ще дойдеш да видиш стария Ли Жозеф? Скоро ли ще дойдеш?

Ан кимна.

— Когато полицията ми върне къщата, аз ще ви повикам.

Той не каза нито дума повече на Марк, нито на страхливеца на пода. Премина през стаята и никой не го спря. Марк го наблюдаваше удивен и скоро чу външната врата да се затваря.

Шумът от затварянето й като че ли го събуди от замайването. Той изтърча до коридора, после по стълбите надолу, но Ли Жозеф не се виждаше. Когато се върна в столовата, чу телефонът да звъни и отиде към апарата.

— Ти ли си Мак Джил? — беше гласът на Брадлей. — Тук инспектор Брадлей. Говоря от Скотланд Ярд. Разбрах, че Ли Жозеф е в Лондон и сметнах за нужно да те предупредя.

— Защо именно мен? — попита Марк ядосано.

— Ако ти не знаеш, никой не знае — беше загадъчният отговор и после той чу окачването на слушалката.