Едгар Уолъс
Летящата бригада (7)

VII

— Аз… — почна той, когато се чу звънецът на телефона в спалнята му.

В апартамента имаше два телефона и от тези двата сега звънеше този, който Марк никога не обичаше да чува.

Той имаше няколко отлични агенти — отлични в качеството на работата им, макар че думата отлично понякога не съвпада с истинското качество — и те винаги го викаха на телефон, който не беше отбелязан в телефонния указател.

Той излезе, като затвори вратата зад себе си.

Ан го погледна, когато той отново влезе в стаята.

— Ще ходя ли в Оксфорд или другаде?

— Не зная. — Гласът му беше остър и тя се изненада.

— Случило ли се е нещо, Марк?

— Нищо особено, само един от хората ми съобщи, че Бригадата е тази вечер вън и може да дойде тук.

Марк се отпусна в едно от креслата, с ръце скръстени на гърдите, с наведена глава. Имаше вид на болен човек. Ан наруши мълчанието.

— Можеш ли да вярваш на човека, който телефонира? Мислиш ли действително, че полицията ще дойде тази нощ тук?

Той кимна.

— Не знам той откъде получава сведенията си — каза най-после, като говореше бавно, — но не съм запомнил досега да е казал неверни неща. — И после, като че ли изведнъж съзна положението, скочи на крака. — Ти остави стоката в колата, нали? Ще сляза долу да уредя работата…

— Имаш ли нужда от мен?

Той поклати глава.

Апартаментът беше в партера и той имаше предимството да се ползва със специален коридор, който водеше в гаража. Като премина през теснината, която се отваряше откъм кухнята и слезе няколко стъпала, отвори вратата и влезе в големия гараж. Можеше да запали лампите, защото капаците на прозорците бяха затворени.

Колата на Ан стоеше в същото положение, в което беше оставена вечерта. С ключ, който извади от джоба си, той отключи задното сандъче и го отвори. Извади четвъртитата кутия и парашута й и като разпусна вървите му, уви го на топка. След това отправи вниманието си към кутията. Тя имаше подвижен капак, който също беше отместен с помощта на ключ. От вътрешността на кутията той извади двадесет и пет малки пакетчета, обвити в тънка синя хартия.

В единия ъгъл на гаража имаше голям стоманен шкаф. Той беше съединен с пода и тавана посредством големи железни тръби. Марк отвори стоманената врата и внимателно погледна вътре. Към долния край на тръбата беше прикрепена някаква конусообразна запушалка, която той извади и грижливо прегледа. Запушалката беше от твърда сол и след като опита последната на езика си, той пак я върна на мястото й да запушва долния отвор на тръбата. После постави върху нея двадесет и петте пакетчета и затвори желязната врата.

Остави парашута в една кутия и като я взе със себе си, върна се по същия път в кухнята. На мястото на обикновената кухненска печка имаше голяма тръбообразна, стоманена пещ, където сложи кутията с парашута и затвори железния капак. Драсна клечка кибрит и я хвърли през решетката в долния отвор, където се виждаха талаш и дребни съчки. Той почака, докато изгоря всичко, после затвори вратите и напусна стаята.

— Сега нека заповядат!

Когато се върна в столовата, Ан все още седеше пред огъня, с ръце върху лицето си. Тя обърна глава и той видя, че някаква мисъл я измъчваше.

— Да предположим, че полицията дойде и намери тези неща? Какво ще значи за нас? — попита тя. — Напоследък четох подробно развитието на няколко процеса. Съдиите рядко осъждат на затвор при първо нарушение. Обикновено глобяват до сто фунта. Разбира се, би било страшно за теб — искам да кажа публикуването на всичко това, — но не би било много скандално, нали?

Тя почака за отговор, но тъй като той мълчеше, тя продължи:

— Марк, ти сигурно вършиш много по-голяма работа, отколкото тази, в която аз ти помагам. Пакетите са толкова малки и печалбите от тях едва ли покриват разходите само за колата. Чудя се дали не ти създавам повече опасности и безпокойство, отколкото полза. Знам, че в това не се състои цялата ти — тя се поколеба — дейност, но дори и при печалба от едва до три шилинга на унция, това не е достатъчно.

От една година Марк Мак Джил се страхуваше от този въпрос и по някаква причина отговорът не беше така пълен, както трябваше да бъде.

— Ти участвуваш в една част от работата — каза неловко той. — Организацията е много по-голяма, отколкото можеш да предполагаш. Твоята работа не е само да получаваш и да пренасяш, ти си ми полезна по много други причини, Ан. Много малко хора има, на които мога истински да разчитам. Моя мила, ти знаеш как аз гледам на всичко това. Винаги съм бил откровен с теб. Контрабандата е също такова нарушение на закона, каквото е разбойничеството. Аз ти обясних още в началото…

— Разбира се, Марк — каза тя виновно. — Бедният Рони беше нарушител на закона, а такава съм и аз. Ти не мислиш, че аз се отказвам от това нали, гордея се с него!

Да, тя се гордееше, но…

Той не бе отговорил точно на въпроса й. Но преди да каже тя нещо, домашният телефон в стаята на Марк иззвъня. Той беше наредил на портиера да му съобщава за всеки странен посетител. Макар че държеше много слуги, всички те напускаха след вечеря и помощникът на портиера му беше спестил твърде много екскурзии до входната врата.

Тя го чу да води кратък разговор и накрая каза:

— Да, добре, пуснете го горе.

На бюрото му имаше две малки бронзови дръжки, които изглеждаха като електрически ключове и когато чу почукване на външната врата на апартамента, той завъртя единия от тях. Тя чу един дълбок, груб глас да пита дали може да влезе и когато след това стъпките на посетителя прозвучаха по коридора, той обърна ключа обратно.

— Влез! — изръмжа той в отговор на силното чукане по вратата на столовата.

Човекът, който влезе, изглеждаше да бъде на възраст между 60 и 80 години. Главата му беше съвършено гола и лъщеше, като че ли бе намазана с масло. Брадата му, която достигаше до половината на гърдите, бе с изключителна белота. Тя всъщност прикриваше факта, че той не носеше нито яка, нито връзка. Беше необикновено висок, с широки рамене и здраво телосложение. В едната си ръка държеше това, което някога можеше да се нарече бял цилиндър, но което сега представляваше смес от избелели цветове, които се движеха между най-светлото розово до кафяво. Дълго палто, изтъркано в китките, покриваше масивната му фигура от раменете до обущата, които бяха грамадни, изкривени и покрити с кръпки.

Той огледа стаята с такова дръзко учудване, което трябваше да бъде забавно, но всъщност допринесе още малко към застрашителния му вид.

— Красива килийка, момчето ми — никога не съм виждал по-добра, освен може би палата на моя приятел, маркиз Бона Марфозио.

Той погледна замислено Ан и поглади тежките си бели мустаци.

— Познавате ли маркиза, леди? Голям познавач на кучета и грешник спрямо жените…

Марк прояви нетърпение.

— Какво искаш? — отряза той.

Филип Седемен постави цилиндъра си върху един стол.

— Управителят на нашето малко общество се разболя. Не много зле, но членовете ни, нали са добри хора…

— Болен ли е? — попита Марк бързо.

— … Упълномощиха ме да посетя прекрасния ни патрон и да занеса тъжното известие — продължи старикът, като че не е бил прекъсван.

— Кога се разболя?

Старият човек погледна към тавана.

— Може би две или три минути, преди да се реша да дойда да ви посетя. Таксите в омнибуса са твърде големи, но това е нещо, което сега няма да обсъждаме. Човек от моя ранг и с моята опитност не би повдигнал въпрос за осем пенса, бих казал, а също и човек с вашите постижения, род и възпитание.

Той хвърли поглед на момичето, в който се четеше невинност на светец.

— Какво става с него, с Тайзър? — попита Марк, като погледна не много одобрително стареца.

Седемен пак потърси вдъхновение в тавана.

— Един непосветен ум — а такива има много — би поставил диагноза за безспорен делириум тременс — каза той тъжно. — Лично аз смятам въпроса не по-сложен от едно просто надхвърляне.

— Надхвърляне? — повтори момичето озадачено.

— Преливане — обясни любезно мистър Седемен. — Той покачи дори над осмото. Аз се съмнявах дали няма да е по-добре, вместо да идвам при вас, да отида да потърся младата дама, с която той, вярвам, е в най-близки връзки. Вие може би сте я виждали, тя е самоубийствено руса.

Въпреки загрижеността, която личеше върху лицето на Марк, Ан се засмя.

— А какво значи това! — попита тя.

— Значи, че човек може да се самоубие заради нея — каза Седемен тъжно.

Острият глас на Марк прекъсна смеха й.

— Добре, Седемен, аз ще дойда да видя как стои работата — каза той и като отиде до вратата, я отвори.

Седемен взе цилиндъра, изглади го внимателно с мазния си ръкав, прекара дългите си пръсти през бялата брада и въздъхна.

— Разноските са, без да броим загубата от време, някакви осем просешки пенса — пробъбри той.

Марк бръкна в джоба си, извади една сребърна монета и почти я хвърли към Седемен, старецът обаче не се почувства засегнат. Той удостои момичето с дълбок поклон, отиде до вратата и се обърна.

— Небето да те благослови, прекрасно цвете — каза той поетично.

— Вън! — изръмжа Марк, но Седемен съвсем бавно и достойно напусна стаята.

— Кой е този? — попита тя, когато Маркс се върна след изпращането на госта до входната врата. — Болен ли е много Тайзър?

Марк сви рамене…

— Не знам, пък и не ме е грижа.

После той влезе в стаята си и тя го чу да вика някакъв номер. След това дойде и затвори полуотворената врата. Това беше необикновено за Марк, който нямаше, както мислеше тя, тайни от нея и въпреки това вече втори път вземаше тази предпазна мярка.

Ан Перимен се чувствуваше неспокойна и през последния месец напразно се бе опитвала да намери причината за вътрешната си тревога. Не беше съвестта, която говореше, тя беше сигурна в това. Нямаше скрупули, гордееше се с работата си, но… Винаги имаше това „но“ — отношенията им с Марк бяха строги и се отнасяха само до работата, той нито искаше, нито очакваше някакво благоволение. Заплатата й редовно се плащаше, а извънредните идваха рядко и много малки. Само хладната редовност в отношенията им правеше този странен живот за нея поносим.

В много отношения Марк беше предпазлив човек, интересуваше се от харченето на бензина, можеше да прекара цяла вечер в разговор за новите автомобилни гуми, а когато понякога тя отиваше в Париж „за фирмата“ и донасяше цяла серия малки пакети, скрити в специални джобове, разходите й бяха най-приятелски пресмятани и той чакаше тя да му съобщи къде бе ходила. Това последното отначало тя не обичаше, но един ден той й каза, че докато не му обясни къде е ходила и какво е правила, не може да бъде спокоен дали не е била следена от детективи.

Марк влезе в стаята с лице, тъмно като облак.

— Няма нищо особено — каза той строго. — Седемен го е видял да влиза и е помислил, че може да ме изиграе.

Той я погледна замислено.

— Не знам… тази полицейска визита…

Тя видя как челюстта му се отпусна и той отиде бързо към стената. Натисна една от дъските на облицовката, откъдето се показа една зелена каса, която отвори и извади от нея един продълговат пакет.

— Забравих това — каза той задъхано. — Трябваше да го хвърля в шкафа, а сега е вече късно.

Той погледна безпомощно пакета и после нея.

— Аз поемам риска — каза тя късо и преди той да може да възрази, тя беше вън от стаята.

След пет минути тя се върна облечена с коженото си шофьорско палто. Все пак той още се колебаеше дали да даде пакета.

— Може би това е скроено… Седемен… Брадлей — може и двамата да са вътре. Не искам да рискувам.

Въпреки това тя знаеше, че той искаше тя да поеме риска и да изнесе пакета от къщата.

— Иди просто до Темза и го хвърли вътре.

Тя се изсмя на нервите му.

— Колко глупаво!

Тя почти издърпа пакета от ръцете му и го пусна в дълбокия си вътрешен джоб.

— Ако се случи нещо, ще ме замесят в тази история. Естествено, аз ще бъда с теб, и ако ти ме издадеш…

Тя го погледна втренчено, почти невярваща, че той говори това.

— Разбира се, няма да те издам, Марк.