Едгар Уолъс
Летящата бригада (21)

XXI

Марк слушаше стареца, привидно спокоен. Никой не би казал, че под това неподвижно лице се крие такава убийствена омраза.

— По тръбата за дъжд ли ще се качи той, за да те види? — попита той.

Старият Седемен се усмихна весело.

— Като казах, че имам среща, това значеше, че той като Ромео ще се яви под моя прозорец и аз ще разговарям с него.

Марк затвори вратата.

— Седни, Седемен — каза той меко. — Искам да знам всичко за тази мистерия. Какво можеш да кажеш на Брадлей?

— Че съм добре и на път да прекарам спокойна нощ — каза той тъжно. — Той се безпокои за мен — това е съвсем ново чувство, скъпи Марк. Мисълта, че в света има някой да се грижи за теб… — Той поклати глава във възторг и като че ли му липсваха думи да продължи.

— С други думи, Брадлей ти плаща, за да ме наблюдаваш — това ли е? — попита Марк. — Добре, ти ще имаш твърде лека работа.

Той изведнъж промени разговора.

— Виждал ли си Ли Жозеф?

Седемен поклати глава.

— Чух слухове. Това е страшно — мъртвите оживяват.

— Той никога не е бил мъртъв — каза Марк високо. — Той…

— Марк!

Той се обърна. Тайзър стоеше при прозореца с изкривено от страх лице.

— Какво става с теб, глупако? — попита Марк грубо.

— Слушай!

Настъпи мълчание. За момент Марк не чуваше нищо, но после звукът на цигулка достигна до ушите му. Той наведе глава.

— Чуваш ли?

Марк отиде до прозореца и дръпна пердетата настрана. Не се виждаше нищо, освен слабата светлина на една далечна улична лампа. Прозорецът беше затворен с винт и секретна заключалка.

— Отвори го — каза той нетърпеливо.

— Марк, за бога, не прави глупости… не може ли да пратим някой да ги доведе?

— Кого ще пратим? Както и да е, искам да видя. Отвори прозореца!

Тайзър отвъртя винта с ръце, които толкова трепереха, че накрая Марк трябваше да го блъсне настрана и сам да свърши работата. Той вдигна транспаранта, отвори прозореца и се наведе навън. Звукът от цигулка сега беше по-ясен. Като погледна по продължение на улицата, той видя една фигура да стои на бордюра между две лампи.

В този момент музиката спря и той чу един авторитетен глас. От тъмнината се беше появил полицай и се бе отправил към музиката.

— Изгаси лампите! — каза Марк и Тайзър послуша.

Те бяха твърде далеко, за да се чуе разговорът им, но изведнъж Марк ги видя да идват към къщата. После той чу гласа на Ли Жозеф:

— Мой добри приятелю, аз свиря на моите малки.

— Вашите малки?

Полицаят се вгледа в наведената фигура.

— Вие сте чужденец, нали? Е, добре, не може да свирите по това време на нощта — продължете си пътя.

Марк наблюдава кретащия старец и представителя на закона, докато изчезнаха в нощта.

— Ако не беше това „ченге“, бих си поговорил с тази стара свиня.

— Ли Жозеф! — Лицето на Седемен представляваше самото учудване.

— Ти го видя, нали? Е, мъртъв ли е или не?

— Извинете ме — каза Седемен, — нервите ми едва издържат.

Той напълни до половината една голяма чаша с уиски и прибави малко сода. Не беше лесно да накараш нервите на Седемен да не издържат и Тайзър с мъка гледаше как намалява съдържанието на бутилката.

— Така, така, така, — каза Седемен, като мляскаше с устни. — Старият Ли!

Нещо в тона му накара Марк да го погледне остро.

— Толкова ли много те изненада това? — попита той.

— Така казах — каза Седемен с обичайния си весел маниер.

Марк отиде към стола, където седеше старецът, и се наведе към него.

— Ти знаеше, че е жив. Къде живее сега той? Е, Седемен — това в по-приятелски тон, — няма смисъл да се работи за две противни цели. Какъв е замисълът? Брадлей го е пратил, нали?

В този момент на външната врата се почука.

— Това е Брадлей, по-добре питай него — каза Седемен.

Тайзър с известно недоволство отиде да отвори. Беше Брадлей, сам. Той влезе в малката стая и поздрави Марк с обикновената си усмивка.

— Имали сте музика, ми казаха. Ли Жозеф е твърде добър, стар джентълмен, но никога не предполагах, че приятелството му ще отиде дотам, да ви забавлява.

— Той не е бил тук — каза Марк.

Брадлей вдигна вежди.

— Мислех, че ще стане един от обитателите на тази къща.

— Изглежда, вече не се занимавате с превъзпитаване на лоши характери.

Той не обръщаше внимание на Седемен, който седеше в креслото си, загледан пред себе си. Без да бъде поканен, Брадлей притегли един стол към масата, седна и извади от джоба си малка кутийка. Очите на Марк за миг се спряха на нея и после пак заеха обикновеното си положение. Но детективът не я отвори.

— Ти имаш автоматичен револвер, нали, Мак Джил? От твърде голям калибър и не от обикновения тип браунинг?

Той не отговори и Брадлей повтори въпроса. По устните на Марк се появи усмивка.

— Какво значи това? Старото момче да не е казало, че аз съм стрелял по него? — попита той и кръвта на Тайзър замръзна от смелостта на въпроса.

— Не точно това — каза Брадлей бавно. — Но да предложим, че като съм претърсвал пода в „Леди Стерс“ — пода на стаята, откъдето Ли Жозеф изчезна — съм намерил два куршума. Това беше неотдавна — добави той безгрижно.

Марк чакаше.

— Да предположим — продължаваше другият, — че тези куршуми са изстреляни от револвер, който тогава е бил в твое притежание и който все още може да е твой, какво тогава?

— Какво значи това? — попита отново Марк хладно. — Че съм си опитвал оръжието в къщата на Ли Жозеф ли? Там е действително място, където човек може да стреля, без да навреди някому, но не помня да съм бил някога пиян в „Леди Стерс“ — или въобще някога да съм притежавал револвер.

Изведнъж Брадлей отвори капака на кутийката и Марк видя вътре нещо да блести върху подложка от памук — две конусовидни парчета никел, едното, от които беше изкривено малко.

— Виждал ли си това някога по-рано? — Брадлей изтърси съдържанието на кутията върху дланта си. — Не ги пипай — само виж!

— Не си спомням — каза Марк.

— Добре, вземи ги в ръката си. Те са от калибъра на твоя пистолет, нали?

Но Мак Джил не направи опит да се допре до тях.

— Аз нямам пистолет — каза той. — Никога не нося такова нещо — мисля, че обясних вече веднъж или два пъти това на вашите летящи джентълмени, но вие сте скептик.

— Това ми е работата — скептицизъм е едната половина от запасите ми — другата половина е търпение — казал съм ти го и по-рано — се усмихна Брадлей, като постави куршумите обратно в кутийката и затвори капака.

— Къде носиш обикновено пистолета си? О, забравих, ти не носиш!

Изведнъж той протегна ръка и опипа Марк около кръста. Там нямаше нищо.

По лицето на Марк не мръдна нито един мускул. Злобната усмивка все още не напускаше устните му: полузатворените му очи не изразяваха нищо.

— Доволен? — попита той.

Брадлей постави кутийката в джоба си.

— Почти.

— Извади ги от пода, нали? — Марк беше весел. — Действително, моето мнение за полицията започна да се подобрява.

— Като казах „ги“, направих грешка. Единият беше в „Леди Стерс“. Другият извадих от едно дърво в Хайд Парк. Нашите експерти казват, че двата са били изстреляни от еднакъв тип пистолет, но не точно от един и същ. Аз им казах това, защото твоето алиби беше съвсем неоспоримо онази нощ. Знаех това, още преди да проверя.

Той пак извади кутийката и като я отвори, извади превития куршум.

— Този намерих в „Леди Стерс“. Търсих го дванадесет месеца.

Марк Мак Джил пак се усмихна.

— Ли Жозеф помогна ли ти да го намериш? — попита той с хапещ тон.

— Ли Жозеф помогна да го намеря — кимна Брадлей. Той извади от джоба си лист хартия и го хвърли на масата.

— Ще претърся тази къща. Ето разрешението — каза той с делови тон.

— Струва ми се — може да се лъжа, — че ще намеря тези два револвера някъде тук. Ако нямате нищо против, ще започна.

Само за секунда Марк Мак Джил изглеждаше озадачен и Брадлей, на когото не избегна това, се засмя.

— Не съм сам, Мак Джил. Моят ескорт е обиколил къщата; ще доведа няколко от тях, ако нямате нищо против.

Претърсването беше толкова системно и цялостно, каквото треперещият Тайзър дотогава не беше виждал. Той седеше накрая на един стол, треперещ и развълнуван. Стая по стая къщата беше претърсена. Под една дъска в пода намериха голямо количество сребърни предмети, присъствието, на които не можеше да се обясни другояче, освен с това, че там живееше един стар жител на Дома.

— Не мога да те държа отговорен за това и няма да го направя — каза Брадлей, когато поставиха предметите на масата. — Няма ли кокаин, Симъндс?

— Не, сър.

— Нито револвери? — попита Марк невинно.

— Намерих това в стаята до стълбите — каза Симъндс, и Марк отвори уста, като видя една дамска чанта, която той веднага позна.

Брадлей я взе, обърна я в ръцете си и вдигна очи към Мак Джил.

— На кого е това? — И когато Марк не отговори, той отвори чантата.

Първото нещо, което видя, беше една карта. Той го погледна остро.

— Какво търсеше мис Перимен тук?

— Тя често идва — каза Марк нехайно. — Ние сме добри приятели. По-добри, отколкото можеш да си представиш. Мисля, че това не трябва да се казва между мъже, но ти си полицай, а аз винаги казвам на полицията истината.

— Вие сте добри приятели, нали? — Гласът на Брадлей беше студен и равен.

Той затвори чантата с щракане.

— По-точно какви приятели сте?

Марк се усмихна.

— Вие сте светски човек… — почна той, но смехът на Брадлей го прекъсна.

— Ти се израждаш, Марк Джил. Преди една година да беше казал, тогава щях да ти повярвам, но сега ти даже си изгубил изкуството да лъжеш! Тази вечер като видя Ли Жозеф, ще му кажа да се върне в „Леди Стерс“ специално, за да чуе това.

Едва четвърт час след като Брадлей излезе, Марк проговори. Седемен се беше измъкнал от стаята още в началото на разговора и когато Тайзър отиде горе да го потърси, намериха стаята му празна.

Марк се разхождаше нагоре-надолу из стаята като лъв в клетка, с ръце в джобовете.

Старецът се беше върнал в „Леди Стерс“ и никой от съгледвачите му не беше докладвал за това.

Изведнъж той се спря и извади часовника.

— Облечи си палтото — каза той бързо.

— Да не искаш да излизаме тази нощ, Марк? — попита треперещият Тайзър.

— Ще дойдеш с мен в „Леди Стерс“. Искам да поговоря с Ли Жозеф.