Едгар Уолъс
Летящата бригада (23)

XXIII

Ан погледна към човека до нея.

— Какво беше това? — попита тя тихо.

— Прилича на Ли — каза той с гримаса. — Той е луд.

Те почакаха, но нищо друго не се чу и после изведнъж Ан почувствува ужасен страх: имаше усещането, че я наблюдават невидими очи.

— Не си отивай — каза той, когато тя се обърна към вратата, — аз ще те заведа в къщи…

— Ще се върна сама, имам такси.

— О, твое ли е? — попита той. — Аз го видях в една странична уличка и помислих, че е някой от летците.

Той я последва до улицата и отвори уста при неочакваната гледка. Три полицейски коли бяха спрели до отсрещния тротоар, една зад друга. Освен тримата шофьори, които стояха неподвижни до кормилата, нямаше следа от бригадата.

— Какво правят тук? Не ги видях, когато влизах — каза Марк и за пръв път гласът му издаде безпокойство. — Не си виждала приятеля си Брадлей, нали?

Тя не отговори на това, но пресече бързо улицата към автомобила си.

През това време Марк беше върнал част от обичайното си хладнокръвие.

— Не би желала да ме вземеш със себе си, нали? Добре, не е необходимо. Защо дойде тук, Ан? — попита той с безразличие. — Брадлей ли ти предложи да се срещнеш със стареца?

— Не — отговори тя късо, като влезе в автомобила и дръпна вратата след себе си.

Тя беше така уморена, че дремеше през целия път назад, докато таксито спря пред къщата й. Докато плащаше на шофьора, една фигура бързо приближи към нея. Не беше мъчно да познае по походката Тайзър.

— Виждали ли сте Марк, мис Ан? — попита той с треперещ глас. — Аз го чаках.

— Той е в „Леди Стерс“ — каза тя.

— „Леди Стерс“! — изписка той. — И вие ли бяхте там? О, моя мила мис Ан, колко рисковано, колко глупаво!

Тя би го задминала, но той стоеше на пътя й.

— Не си отивайте още, мис Ан — каза той. — Имам още нещо да ви казвам, нещо много важно! Отнася се за… хм… положението, в което се намираме всички ние.

Тя беше озадачена от държанието му, от несвързания му говор. Първото й впечатление беше, че е пиян, обаче после разбра, че не е.

— По-добре утре сутрин, мистър Тайзър… — почна тя.

… И после, за нейно учудване, той се обърна и избяга. Тя чу шум от приближаване на автомобил, видя два силни фара и една кола спря до тротоара. Беше една от полицейските коли и позна човека, който скочи от нея.

— Защо стоиш на улицата? Нямаш ли ключ? — попита Брадлей.

Неговото присъствие я изпълни с някакво странно чувство на спокойствие и тя се засмя почти истерично.

— Да, само мистър Тайзър искаше да ми говори.

— Тайзър, а? Мислех, че чака в апартамента на Мак Джил — каза Брадлей. — Какво каза той?

Тя поклати глава.

— Нищо важно.

— Ти беше в „Леди Стерс“, нали? — и после със смях: — Няма да бъда потаен — знам, че си била. Бих желал да не ходиш там, Ан, докато аз не те помоля за това, а тогава ще бъда там, за да те пазя. Мога ли да дойда с теб горе?

Много странно, но тя не видя нищо необикновено в тази молба, макар че беше почти три часът.

— За какво говори Тайзър? — Той изглеждаше много заинтересуван от постъпките на Тайзър.

Невъзможно беше да му каже, защото тя самата не знаеше.

— Това е странно — каза той, когато тя му разправи всичко. — Изглежда, като че ли… — той не завърши изречението. Взе ключа от ръката й, отвори външната врата и тръгна след нея по стълбите. Пак той отвори вратата на апартамента й и влезе пръв вътре.

Отвори вратата на столовата, протегна ръката си вътре, запали електричеството и застана на прага, като наблюдаваше с мрачна усмивка неловкостта на Марк Мак Джил, който седеше до масата.

— Имаше ли някаква пречка при влизането? — попита Брадлей. Гласът му беше като копринен от учтивост.

— Имах ключ — каза Марк Джил хладно.

Брадлей кимна.

— Схващам, че си дошъл около една минута преди мис Перимен и си пратил долу Тайзър да я срещне и заприказва, докато ти влезеш в апартамента й.

Ан се вглеждаше във влезлия, онемяла от удивление. Сега тя си спомни, че когато наближи Уестминстър Бридж, една голяма кола бе задминала таксито и в полудрямката тя забеляза нещо познато в нея.

— Има две неща, които бих могъл да направя — каза Брадлей бавно. — Ако следвам първичните си инстинкти, бих отворил прозореца и бих те изхвърлил навън. Мога и да те арестувам въз основа на две малки обвинения срещу теб. Но предпочитам да те хвана в нещо много по-сериозно.

— Кое е то? — попита Марк почти приятно.

Брадлей се усмихна.

— Мисля, че не е необходимо да ти обясня какво е то — каза той. — Ти отиде да се срещнеш с Ли Жозеф — е, добре, ще го видиш в една от близките нощи и ще го чуеш да отправя обвинение. Много искам да знам как ще приемеш това.

Марк изглеждаше развеселен.

— Ще го поставиш на мястото на свидетелите и ще извикаш духа му да потвърди неговите показания, нали? — каза той. — Не можеш да ме уплашиш, Брадлей, нито да ме измамиш. А колкото до това защо съм тук, мис Перимен знае защо. Тя ми даде ключа.

Този път Ан беше обхваната от гняв.

— Как се осмеляваш да кажеш това… — почна тя, но Брадлей я спря с поглед.

— Той не се опита да разгневи теб, а мен — каза той. — А аз съм един от малкото хора в Лондон, които мъчно излизат от кожата си.

Той посочи вратата.

— Излез вън, Мак Джил!

За момент Мак Джил настръхна, но после, със свиване на рамене, излезе. Те чуха как се блъсна вратата на апартамента му.

— Досега не съм те питал, Ан, но имаш ли роднини или приятели в Лондон?

Тя поклати глава.

— Тогава трябва да идеш в хотел — мисля, че за тази нощ си в безопасност, но трябва да напуснеш утре сутрин. Имаш ли пари?

Тя се усмихна.

— Имам моите зле спечелени пари — каза тя весело. — Мисля, че не трябва да изнеса нито лира оттук. Утре вероятно ще замина за Париж.

— По-добре не напускай още Лондон — каза той бързо. — Искам да хвана Мак Джил, но истинската причина е лична. Искам да те убедя, че Рони…

Тя го прекъсна с жест.

— Ако искаш да остана, докато се отърсиш от това обвинение, ще напусна още сега.

— Сериозно ли? Нямаш ли нито капка съзнание?

— Нито капка. Какви странни изрази имаш! — каза тя със смях.

— Помниш ли когато се срещнахме за пръв път в къщата на Ли Жозеф, как ти ми каза, че никога няма да бъдеш весела, преди да заведеш убиеца на брат ти на ешафода?

Тя потрепери.

— Вече не мисля така — това е било само образно казано. Сега почвам да съзнавам ужаса му.

Последва дълга пауза. Той се страхуваше да я остави, тя не искаше да остане сама.

— Работата на закона не е хубава работа, нали? Спомняш ли си, че за това говорихме в съда? Ще бъде ли страшно лошо за теб, ако, ако… — Той, изглежда, не можеше да намери подходящи думи… — ако се омъжиш за детектив? — И когато тя не отговори, той продължи:

— Каквото и да стане, аз напускам полицията тази година. Предложиха ми да управлявам една голяма кафеена плантация в Бразилия — не знаеш ли, че съм експерт по кафе?

Тя поклати глава.

— Това би било по-добре, отколкото съпруга на полицай, нали?

Ан се мъчеше да избегне погледа му.

— Да, мисля. И после: Мислиш ли да се жениш?

Тя се помъчи да го погледне.

— Мисля, че искам да се оженя — каза той. — Единственият въпрос е дали момичето, за което искам да се оженя, няма да припадне, ако му предложа… — добави той неловко.

— Мисля, че е време да се приберете в къщи — каза тя, като му отвори вратата. — Три и половина през нощта не е удобно време да се разисква върху брака, нали?

Той все още не си тръгваше.

— Обичаш ли кафе?

Тя отговори, едва когато той беше извън вратата.

— Занапред ще пия само кафе — каза тя и затвори вратата.