Едгар Уолъс
Летящата бригада (6)

VI

Марк Мак Джил стоеше като парализиран: не се движеше, нито говореше. Най-после каза:

— Ти си го видяла, Ли Жозеф? — Гласът му едва се чуваше. — Видяла си Ли Жозеф в Кавендиш Скуеър? Ти си луда! — Той се раздруса, като че ли да отърси от себе си товара, с който тя го беше внезапно обременила. — Къде, кажи?

Тя му разказа за човека, когото бе видяла да стои на тротоара до чакащото такси и той изтича до прозореца, дръпна пердетата, отвори вратата и излезе на балкона.

— Къде?

Тя го бе последвала и посочи мястото.

— Той беше там на — на онзи ъгъл.

Таксито вече не се виждаше, нито човекът.

— Глупости! Изплаши ме! Разбира се, в къщата на ъгъла живее някакъв руски княз или нещо подобно. Той често има посетители руснаци и други всевъзможни…

Ръцете му трепереха; такъв тя никога по-рано не бе го виждала и можеше само да се чуди на вълнението, което го обземаше при мисълта, че Ли Жозеф можеше да съществува.

— Той е мъртъв — знам, че е мъртъв… по дяволите…

Той се обърна като разярено животно към Тайзър, който току-що влизаше в стаята. Последният беше винаги облечен в редингот, който като че ли му беше дълъг, с връзка, вързана в магазина и чисто бяла риза. Имаше дълги зъби, които показваше непрекъснато с постоянната си усмивка. Тайзър беше весел човек. Весел беше, защото живееше (а имаше причини да се радва на това), весел беше, че му се удаваше случай да помага на подобните нему, а най беше весел тогава, когато имаше възможност да приеме някой по-забележителен човек в „Домът на почивката“.

— Господ да ви пази, мили приятели, изглежда ви уплаших! В бъдеще вероятно ще трябва да чукам. В неудобен момент ли дойдох?

Гласът му, маниерите, вдигнатите вежди, всичко говореше за наивна веселост.

— Приятелю, ти изглеждаш болен. Съгласни ли сте, мис Ан? Убеден съм. Може би забелязвам тези признаци, защото живея и се движа в атмосфера на истинско здраве. Вземете например Седемен — моя старик от морето — грозен, но здрав. Ха, ха! Ха, ха!

Той механично се смееше на собствените си остроумия. В стената имаше лакиран шкаф, откъдето извади едно шише и чаша.

От шишето си сипа уиски в чашата: бледосините му очи предвкусваха удоволствието.

— Добре ли върви всичко в почивния дом…

— Ан мисли, че е видяла Ли Жозеф тази вечер.

Лицето на Тайзър болезнено се сви.

— За бога, не се мъчете да бъдете духовити! — изписка той. — Ли Жозеф… приятна тема за разговор, нали? Остави мъртвите да почиват, старче. Ли Жозеф — уф!

Той потрепери и сложи чашата на масата.

По лицето му бе избила пот, малки капки се появиха и под очите му, цялата му закачливост изчезна. Ударът от новината го извади из равновесие и Ан за пръв път видя колко близо до края си е този мним филантроп.

— Ли Жозеф… спомняш ли си, Марк? Всички тези привидения и духове, които той виждаше? Небеса, той често е карал по гръбнака ми да лазят тръпки! А сега сам той е дух — твърде забавно!

Той се захили глупаво, напълни отново чашата си и жадно изпи силния алкохол.

— Ли Жозеф е мъртъв, доколкото знаем — Марк се мъчеше да бъде спокоен.

Тайзър се беше втренчил в него, устата му механически работеше.

— Обзалагаш се, че е мъртъв! Хубаво правиш! Спомняш ли си как той виждаше разни неща, Марк… приказваше им… кръвта ми се смразяваше.

Той потрепери и чашата едва не падна от ръката му. Очите му бяха широко отворени и той като че ли виждаше духове. В страха си беше забравил останалите. Ан помисли, че той изговаря гласно мислите си.

— Страшно беше… по дяволите! Не бих искал да го преживявам втори път. Не го ли виждаш как стои срещу нас, хили се и казва, че ще се върне отново — а?

Марк бързо се приближи до него, хвана го за рамото и го раздруса.

— Съвземи се, хайде! — каза той остро. — И млъкни! Не виждаш ли, че плашиш Ан?

— Извинявам се, извинявам се! — пробъбри Тайзър.

Марк даде знак на Ан с очи. Тя не се нуждаеше от повторение. Като взе шапката и чантата си, тя бързо напусна стаята. В коридора още чуваше пискливия глас на Тайзър.

— Ли Жозеф, Ли Жозеф… хората не са безсмъртни. Марк, ти знаеш, че той е мъртъв… От десет крачки, приятелю… какво?

Тя се зарадва, че може най-после да сложи преграда между себе си и този отвратителен глас. Тайзър винаги и напомняше обратната страна на работата. Той беше винаги пиян, винаги говореше лудости. Ан можеше да преброи разговорите си с него на пръстите на едната си ръка.

Тя пресече площадката и отвори вратата на своя апартамент, който беше по-малък. Слугинята, която си отиваше вечер, й бе оставила студена вечеря на масата. Ан не беше гладна и предпочете първо да вземе душ и си смени дрехите.

Една година бе изминала от смъртта на Рони. Тя се опита да възкреси из миналото цялата сляпа омраза, всичките планове за мъст, които бе кроила срещу неговия убиец. Тя имаше портрета на Брад, изрязан от вестник, и за да не заглъхне омразата й с течение на времето, тя бе поставила двата портрета в двойна рамка, така че те се гледаха един друг: Рони, с ясно изразения си профил и веселите си очи и Брад, неговият убиец, мрачен, циничен, дързък. Тя си бе поставила за задача да накара този човек да се влюби в нея и Марк не само че одобри плана й, но я и окуражи. Това беше задача, която разкъсваше сърцето й. През цялото време се стараеше да се бори със спомена за това страшно нещо, което бе видяла и което й бяха казали, че е Роналд Перимен. Вече можеше да стои съвсем спокойно срещу неговия убиец и да се усмихва в очите му, като изтърсва същевременно пепелта от цигарата си в празната кафена чаша.

Той я харесваше много. Тя узна това още в деня на първата им среща, но той не отиде по-далеч от това харесване. Беше заинтригуван от нея, изглеждаше истински да съчувствува на скръбта й. До тази вечер не бе споменавал името на Марк Мак Джил, макар че често бе говорил за Рони.

— Той попадна в лоши ръце, това момче — каза той веднъж. — Виждах как потъва и правех всичко, за да го спася. Ако ми беше казал всичко, може би щях да го направя.

Докато се обличаше, тя постави рамката с портретите на тоалетната си маса. На челото й имаше дълбока бръчка, докато вчесваше назад косите си. Беше ли останала толкова умна, колкото си мислеше? Не бе научила нищо, доверието му още не й принадлежеше. Марк обикновено я питаше, когато тя се връщаше от тия срещи, какво й е казал той — тя не можеше да му каже нищо, което Марк да не знае от по-рано.

Брадлей не беше от висшето съсловие: баща му беше железар, чиято слабост беше да изучава живота на птиците; майка му — дъщеря на работник.

Животът си той почна като прислужник в конезавод. Докато започне работа в полицията, мина през ред служби, всяка от която увеличаваше знанията му за живота.

Да се учи бе негова страст. Френски изучи с нечувано постоянство. На двадесет и две години беше сержант, а на двадесет и три — войскови капитан. След връщането си от Месопотамия той влезе в Скотланд Ярд вече със знания по арабски, писмен и говорим, а също така бе усвоил две нови системи за отваряне на брави, на което го бе научил един арабски крадец на име Али Ибн Асула. Можеше да заеме важен пост в Багдад, но той предпочете ранга сержант.

Ан бе свършила с вечерята и пиеше кафето си, когато Марк телефонира.

— Не знам какво става с Тайзър, изглежда ми като нервна криза. Работил е твърде много в Почивния дом и мисля, че компанията там няма много добро влияние върху него. Надявам се, той не те е разтревожил?

Той чу смеха й и се почувствува облекчен.

— Бях забравила за това. Не го обичам много, той пие, а такива хора не харесвам.

Марк не каза нищо за Ли Жозеф. Имаше толкова неща в Марк, които бяха за възхищение. Кой, освен него би отделил от печалбите си нещо за моралното издигане на по-малко щастливите нарушители на закона? Разгледана спокойно, имаше нещо твърде комично в тази идея и въпреки това Почивният дом бе напълно завършена работа. Марк бе купил един хотел и за огромна сума го бе мебелирал, за да бъде използуван от стари бивши осъдени. Тук, за минимална сума, всеки старик от „бившите“ бе намерил легло и храна. „Моята забавна мания“ — се изразяваше Марк за това и въпреки че всичко му костваше пет хиляди на година, той смяташе парите за целесъобразно похарчени.

Тя харесваше всичко това и би жертвала една нощ седмично, за да помага, но той не искаше такава жертва.

— Не желая да свързват името ти с моето — казваше той. — Един прекрасен ден ще ме хванат и искам ти да си далеч от това.

Това беше така свойствено нему — тя му беше благодарна.

— Донеси си кафето тук, искам да поговорим — предложи той, когато тя му каза с какво се занимава.

Чакаше я на вратата, за да поеме чашата й.

— Тайзър става от ден на ден по-невъзможен. При целия този алкохол, който поглъща, би трябвало вече да е мъртъв — каза той. — Трябва да търсим нов главен помощник.

— Аз не го обичам — призна тя.

— Радвам се за това. Дошла му е нова фиксидея — „Летящата бригада“! Всеки срещнат автомобил той мисли за полицейски. Иска да напусне работа и аз съм склонен да се съглася.

Това беше благоприятен случай.

— Мисля, че ти имаш най-различни видове агенти и довереници, срещала съм няколко, които съвсем не изглеждат търговци на захарин! Никога не съм се мъчила да разбера как избираш хората си, пренасянето всъщност не е много трудно! Но винаги съм мислила, че Тайзър е добър човек, макар че не го обичам. Дошла съм до убеждението, че добрите хора не са интересни за мен.

Той бе учуден от впечатлението, което й произведе предложението му.

— Той не е лош човек, но и най-добрите хора понякога са склонни да измамят митничарите. Не знам дали аз съм голям грешник, но сигурно и той не се мисли за такъв. Всичко това ми напомня, че ще искам от теб да занесеш тази нощ един пакет в Оксфорд. Ще ти дам план на пътя с означение на мястото, където ще те чакат.

— А „Летящата бригада“? — подхвърли тя.

Но Мак Джил се усмихна.

— Надявам се на много неща от приятелството ти с Брад. Той никога не би те арестувал, а ако го направи — добре, тогава се надявам на теб, Ан. Твърде много хора биха отишли в затвора, ако ти заговориш…

Тя се усмихна.

— Ако аз заговорех! Всъщност, ти имаш не по-малко работа с „Летящата бригада“.

Столовата беше в полутъмнина, само две лампи с абажур, едната на писалището, другата на един шкаф до вратата, я осветяваха. Нощта бе студена и червеният пламък в камината привличаше. Тя седна на малко столче пред нея и простря ръце към огъня. Дълго време гледа замислено червената жар.

— Не е ли странно, че всеки път, когато споменавахме името на Ли Жозеф…

— Ли Жозеф, изглежда, е станал призрак — каза той и промени темата, но само за малко. Скоро пак заговориха за стария евреин, който притежаваше „Леди Стерс“, тази полуразрушена къща.

— Сигурен ли си, че Ли Жозеф е действително мъртъв?

Той си пое дълбоко въздух. Никой по-добре от него не знаеше, че Ли Жозеф е мъртъв.