Едгар Уолъс
Летящата бригада (22)

XXII

Ан Перимен едва се държеше на краката си, когато пристигна в къщи. След като затвори и заключи вратата на стаята си, тя се отпусна на един стол, струваше й се, че ще припадне, но след десет минути почивка това чувство я напусна.

Тя познаваше вече напълно Марк и за пръв път се замисли за ролята, която сама беше играла в незаконната му търговия. Тази мисъл беше ужасна и тя замръзна, като си представи, че може би е отговорна за неизвестни престъпления.

Тя чу почукване на външната врата и стана. Ако е Марк, няма да го пусне да влезе. Няма вече да рискува и утре ще напусне апартамента си.

При повторното почукване, тя излезе в коридора.

— Кой е там? — попита тя и за голямо свое облекчение чу гласа на портиера.

Тя откачи куката и отвори вратата.

— Вашият шофьор, мис. Той иска да знае дали имате нужда още от него.

Тя бе съвсем забравила за шофьора на таксито, което я беше довело и изтича да вземе чантата си. Едва тогава забеляза липсата й. Все пак намери достатъчно пари в спалнята си и ги даде на чакащия портиер.

— Мога ли да поговоря малко с вас, мис?

— Сега ли? — попита тя учудено. — Добре, върнете се после тук.

Когато таксито си отиде, тя въведе портиера в столовата.

— Имам нещо в ума си, мис, за което искам да поговорим — почна той неловко. — Да ви кажа истината, безпокоя се за една работа, която не мога съвсем точно да обясня.

Тя слабо се усмихна.

— Това е много мистериозно, Ричи.

Тя обичаше този стар пенсионер, който, както сам казваше, се беше грижил за къщата повече от двадесет години.

— Мис Финдън вчера пристигна от Шотландия — каза той. — Тя отива в Париж и се е отбила да види дали всичко е в ред.

— Тя е дъщеря на сър Артур Финдън, нали? Жената, която свири на цигулка? — попита Ан.

— Да, мис. Тя е твърде енергична, млада леди, но аз не съм много привързан към нея. Тя намерила, че някой е пипал цигулката й и извадил лъка от кутията. Тя не дойде при мен, отиде при секретаря и тъй като аз имах ключ от апартамента, нещата се стекоха твърде лошо. Работата е там, че ако мълча, ще си имам безпокойства, ако говоря, пак ще бъде лошо.

Тя си спомни свиренето на цигулка и знаеше кой бе свирил и забравил да постави лъка на мястото му.

— Познавате ли мистър Ли Жозеф? — попита тя и той се стресна от прямотата на въпроса.

— Не познавам никого по име — каза той. — Но съм виждал един стар джентълмен да влиза в къщата и мислех, че му е било позволено, защото полицията ми каза да не се занимавам с него.

Той изведнъж се спря, като че ли съобрази, че е казал твърде много.

— Коя полиция — мистър Брадлей? Познавате ли мистър Брадлей?

Той кимна.

— Да, мис, познавам много добре мистър Брадлей. Познавах също брат ви добре.

Тя отвори очи. По непонятна причина тя никога не бе свързвала тази къща с Рони, никога не беше мислила за него като посетител на апартамента на Марк.

— Познавахте Рони — моя брат? — попита тя.

— Много добре, мис — каза Ричи. — Той винаги спеше в апартамента на мистър Марк Джил, когато беше… — той се поколеба. Тя знаеше какво следва и го освободи от смущението му.

— Не знам какво мога да направя за теб, Ричи, освен да поговоря с мистър Мак Джил.

— Не говорете с него, мис — каза човекът бързо. — Ако искате да ми помогнете, обяснете на мистър Брадлей какво е станало. Знам, че той ви е приятел. Естествено, аз не искам да изгубя една добра работа и същевременно не искам да кажа защо позволих на стареца да влезе в етажа на сър Артур — бих могъл да пострадам.

Въпреки загрижеността си, тя се засмя.

— Да, ще говоря с мистър Брадлей, ако го видя — каза тя. — И страшно съжалявам, че сте попаднали в тази история. Мистър Брадлей познаваше ли брат ми?

Тук тя получи втори удар в една и съща вечер.

— Да, мис, мистър Брадлей и мистър Перимен бяха много добри приятели. Като казвам, че бяха много добри приятели, искам да кажа, че мистър Брадлей се държеше приятелски. Те често излизаха заедно вечер. Мистър Брадлей правеше всичко да спаси младия Перимен.

Ричи й остави материал за мислене. Тя все пак не беше толкова поразена от новините. Все по-доволна се чувствуваше от това, че враждата на Брадлей към Рони й беше разказана само, за да я настрои против представителя на закона. Рони, вероятно е жертва на нещастен случай — може би е паднал от лодката, когато е искал да избяга от полицаите.

Тя си спомни заключението на следствието по неговата смърт: убит от неизвестен човек или хора. Тя не бе чела подробностите, но знаеше, че смъртта на Рони беше основно разследвана. Медицинският преглед беше установил безпогрешно, че е убийство.

Тя бе така свикнала да смята Брадлей за убиец, че сега не можеше да намери заместник. Марк? Немислимо и въпреки това тя имаше доказателства за хладнокръвното безсърдечие, с което той се отнасяше към жертвите си. Старият Ли Жозеф знаеше. Сега тя си спомни за разговора, на който беше присъствувала в мрачната стая на „Леди Стерс“ — колебанието му, когато Марк го накара да разкаже историята на убийството, едносричните му отговори.

Тя мислеше за всичко това, когато чу един лек удар по вратата на апартамента си. Това беше сигналът на Марк. Тя изгаси всички лампи и излезе безшумно в хола, напипа куката на вратата и я обърна. Доколкото знаеше, Марк нямаше ключ от апартамента й, но не искаше да се излага на рискове. Подозренията й се оправдаха, защото в този момент тя чу как ключът влезе в бравата и се обърна. Куката не позволи да се отвори вратата и след малко ключът беше изваден. Скоро след това тя чу вратата на апартамента на Марк да се затваря.

Кой уби Рони Перимен? Думите на портиера върнаха този въпрос към живот. За миг той стана най-важното нещо за нея, дори над собственото й чувство за самосъхранение. Тя трябва да узнае. Може би съзнанието, че Брадлей ставаше за нея нещо повече от приятел, увеличаваше така много важността на въпроса.

Изведнъж тя чу глух удар от затваряне на врата. Марк излизаше. Той пак сигнализира на вратата й и тя пак замълча.

Чукането не се повтори и като угаси останалите лампи, тя отиде на прозореца, който гледаше към улицата, след малко видя как той пресече площада, упъти се към Риджънт Стрийт и изчезна.

Тя се помъчи да се увери, че й се спи, обаче напразно. Мъчеше я ужасно любопитство. Обзело я беше непреодолимо желание да узнае истината относно Рони и само един човек можеше да й каже — Ли Жозеф!

Вече минаваше полунощ, когато й дойде безумната мисъл. Отначало тя я отблъсваше като невъзможна, но полека-лека тя я обзе дотолкова, че когато облече палтото си и постави малка шапка на главата си, изглеждаше да прави най-естественото нещо, при най-нормални обстоятелства.

Тя пресече улицата в същата посока, в която беше отишъл Марк — бе й съвсем безразлично дали ще го срещне или не.

Риджънт Стрийт беше безлюдна, с изключение на няколко пешеходци. Тя я извървя до половината, докато намери такси. Шофьорът чу нареждането й и изопна лицето си.

— Ще съм на загуба — каза той. — Вероятно няма да се намери човек да ме наеме оттам.

Тя му обясни, че ще я чака и той се успокои. Очевидно човекът познаваше този квартал.

— Твърде затънтено място е, млада леди, да идете сама там, освен ако посещавате приятели — каза той. — „Леди Стерс“! Господи, да, знам тази къща! Един стар евреин живееше там.

Той също бе живял там някъде допреди няколко месеца.

— Но къщата е празна, мис. Бях там миналата седмица и някой ми каза, че старецът не се е още върнал.

Ан се поколеба. Да предприеме ли това безумно пътешествие? Тя разреши въпроса, като отвори вратичката и влезе вътре.

Когато таксито вървеше надолу по Риджънт Стрийт, тя видя двама души да стоят накрая на тротоара и единият от тях направи знак на шофьора да спре, като вероятно мислеше, че е свободен. Когато премина покрай тях, тя видя, че единият беше Марк Мак Джил, а другият някакъв непознат. Тя въздъхна с облекчение. Марк, изглежда, отиваше в някой от клубовете, на които беше член. Той беше роден картоиграч и щастието винаги го закриляше.

След моментната уплаха, тя не чувствуваше вече неудобство, дори когато колата навлезе в тесните улички, водещи към „Леди Стерс“.

Тя спря колата пред къщата и слезе. В нито един от мрачните прозорци нямаше светлина. До слуха й достигна плясъкът на прилива и тя леко потрепери.

— Казах ви, че къщата е празна. Няма да намерите никой там, освен може би полицейския пост.

Хрумна й една мисъл и докато пресичаше улицата, тя се обърна към шофьора:

— Ако успея да вляза вътре, закарайте колата в онази странична улица — тя посочи — и там ме чакайте!

Отвори чантата си, извади една банкнота и му я даде.

— Наистина, вътре няма никой — каза тя.

Натисна звънеца, когото успя да напипа, и същевременно бутна вратата. Тя веднага се отвори. Изглеждаше като че ли Ли Жозеф я очаква. За момент тя спря нерешително на прага, после влезе в тъмния коридор.

Горе на стълбите имаше слаб лъч от светлина, който я водеше, докато се изкачваше по стъпалата, с болезнено туптящо сърце. На половината път откри откъде идваше светлината: вратата на стаята на Ли Жозеф беше отворена. На тавана вътре беше окачен електрически глобус, който разпръскваше мъждива светлина. Нямаше следа нито от Ли Жозеф, нито въобще от някакво човешко същество. Тя застана на прага, като оглеждаше стаята.

— Има ли някой тук? — попита тя нервно. Само ехото от думите й беше отговорът.

Стаята беше в безпорядък, но много по-чиста, отколкото Ан бе очаквала. Тя едва по-късно узна, че съпрузите Шифен няколко дни се бяха мъчили, докато изхвърлят грамадната купчина от нечистотии и прах.

Желязното легло на Ли стоеше на старото си място: покривките отдавна бяха махнати. Прозорците, които гледаха към канала, бяха поразително чисти и през тях тя видя светлините на няколко кораба, спрели на отсрещния кей.

— Има ли някой тук?

Тя повиши глас, обаче отговор не последва.

Тя не знаеше какво се крие зад двете врати, които бяха отворени и се нуждаеше от целия си кураж, за да разследва. Обаче едва направи крачка към една от тях и лампата изгасна. Настана пълна тъмнина.

Ан се дръпна към стълбите и в този момент видя как в средата на стаята се вдигна някакъв капак, който откри слабо очертан четириъгълник. В следващата секунда се показа главата на мъж. Все по-нагоре и по-нагоре се изкачваше тя, след това, в светлината на лампата, която той носеше, тя видя кой беше.

Беше мъртвият евреин!

Да говори ли с него? Преди да може да се реши, тя чу шепота на друг някакъв човек и лампата изгасна. Някой друг идваше, не един, не двама, може би трима души. Тя чуваше лекия шум от стъпките им по пода, последва друг приглушен разговор, светлият четириъгълник изчезна, после се чу тъпият звук от затварянето на капака.

Тя почака няколко секунди, като се мъчеше да чуе какво се говори, после шепотът престана, някъде се затвори врата и така внезапно, както изгасна, лампата се запали. Стаята беше празна.

Тя стоеше неподвижно на прага, като чакаше какво ще се случи. Първият звук, който чу, бе откъм стълбите: шум от стъпките на едър човек и тя чу името си, произнесено с тон на удивление.

— Ан! — и после остро: — Какво правиш тук?

Беше Марк сам.

Той я бутна полека в стаята и като хвана раменете й, обърна я с лице към себе си и впи подозрителните си очи в нейните.

— Кой те доведе тук?

— Едно такси — каза тя, като се опитваше да говори с безразличен тон.

— Защо дойде? Брадлей ли те повика?

Тя отвори широко очи.

— Мистър Брадлей? Не. Дойдох да видя Ли Жозеф.

— За какво? — попита той остро. — Няма да кажеш, че любопитството те е довело дотук, нали?

— Ще ти кажа само това, което искам, Марк — отговори тя спокойно. — Не съм отговорна пред тебе за делата си.

Той помисли за момент с намръщено чело.

— Вижда ли Ли Жозеф? — попита той.

Тя беше почти на път да му каже какво бе видяла, но нещо я накара да скрие това.

— Не, не съм го виждала — каза тя.

За щастие, в този момент той не гледаше към нея, защото Ан не можеше да лъже.

Той отиде към вратата, където тя преди малко стоеше, и като я отвори, излезе вън. Бави се пет минути, после се върна, като обърсваше ръцете си от прах.

— Там няма никой — каза той.

Изведнъж вдигна глава.

— Какво е това?

Ан също чу нисък, прекъснат смях, който изглеждаше да идва от стаята над тях.