Рос Макдоналд
Пулсираща вена (43)

Четирийсет и трета глава

Когато се събудих за втори път, Бети беше излязла. Оставила беше четири неща на кухненската маса кифла, бутилка мляко, самобръсначка и загадъчна бележка, на която пишеше: „Сънувах странен сън: Милдред Мийд — майка на Чантри. Възможно ли е?“.

Закусих и поех през града към Магнолия Корт. Милдред Мийд не отговори на неколкократното ми тропане по вратата. От съседната къщичка се показа един старец и ме изгледа от разстоянието, което делеше поколенията ни. Накрая ме осведоми, че мисис Мийд, както я нарече, е излязла.

— Знаете ли къде отиде?

— Заръча на шофьора на таксито да я закара в Съдебната палата.

Последвах Милдред дотам, но не беше лесна работа да я намеря. Съдебната палата и пристройките й заемаха цял квартал. Скоро разбрах, че да търся дребна куца старица, като търча нагоре-надолу по застланите с чакъл пътеки и облицованите с плочки коридори, значи да си губя времето.

Надникнах в следствената служба и там открих Хенри Първис. Милдред го беше посетила преди половин час.

— И какво искаше?

— Информация за Уилям Мийд. Очевидно той е бил неин роден син. Казах й, че е погребан в гробището на Санта Тереза и й предложих да я закарам на гроба му. Но тя май не се заинтересува от това. Подхвана разговор за Ричард Чантри. Заяви, че била негов модел навремето и искала да го види. Обясних й, че е просто невъзможно.

— Къде държат Чантри?

— Областният прокурор Лансинг го е затворил тук, в специална килия с денонощна охрана. Дори аз не можах да вляза. Не че особено ми се искаше. Май окончателно е превъртял. Налага се да го тъпчат с лекарства, та да не буйства.

— А Милдред?

— Отиде си. Не ми се щеше да я пусна така. Изглеждаше много разстроена и беше пила. Но нямах причини да я задържа.

Излязох и обиколих още веднъж приземните помещения и дворовете. Нямаше я. Душата ми се стегна. Независимо дали в съня на Бети имаше истина, или не, Милдред стоеше в центъра на събитията. Но не можех да я намеря, а и времето напредваше.

Погледнах нагоре към четвъртития часовник на кулата. Беше десет часът. На платформата за наблюдение се виждаше само една фигура — на белокоса жена, чиито доста несръчни движения привлякоха вниманието ми. Милдред. Спря, обърна се и улови с ръце железния парапет. Стигаше почти до брадичката й. Надникна надолу към павирания с каменни плочи двор.

Беше необикновена гледка. Жената като че надзърташе в собствения си гроб. Животът на града сякаш се смразяваше в разширяващи се около нея кръгове.

Намирах се най-малко на сто метра встрани и тридесет метра под нея. Ако вдигнех тревога, щях само да я накарам да побърза с онова, което беше замислила. Втурнах се към най-близката врата и взех асансьора нагоре.

Когато стъпих на платформата, тя стоеше с лице към мен, опряла гръб в железния парапет. Обърна се и се опита да се прехвърли през него в зейналата отдолу бездна. Немощното й старо тяло не успя да го стори.

Обгърнах я с ръце и я хванах здраво. Дишаше, сякаш се бе качила на кулата по въже. Застиналият живот на града се възроди и отново започнах да чувам звуците му. Тя се боричкаше в ръцете ми.

— Пуснете ме.

— Недейте, Милдред. Паважът е много далеч и не искам да се разбиете на него. Прекалено хубава сте за такава участ.

— Аз съм най-долната мръсница, която се е раждала на този свят. — Все пак ми хвърли бегъл поглед отдолу на горе с маниера на жена, която някога е била изящна и красива, и все още е привлекателна. — Ще ми направите ли една услуга?

— Ако мога.

— Просто ме изпратете до долу и ме пуснете. Няма да сторя нищо лошо нито на себе си, нито на някой друг.

— Не смея да рискувам.

Усетих през дрехите си топлината на тялото й. По горната й устна и в синкавите кръгове около очите й започна да избива пот.

— Разкажете ми за сина си Уилям.

Не ми отговори. Гримът й започна да се пропуква и изпод него пепеливото й лице занаднича към мен като посмъртна маска.

— Срещу какво продадохте трупа на сина си, срещу голямата къща в каньона Чантри ли? Или може би не беше неговият труп?

Тя ме заплю в лицето и избухна в неудържим плач. След това замря. Не промълви нито дума, докато слизахме с асансьора и я предавах в ръцете на хората от областната прокуратура.

Предупредих ги да я претърсят внимателно и да я държат под наблюдение като потенциална самоубийца. Добре, че го направих. Малко по-късно областният прокурор Лансинг ми довери, че жената, която я претърсила, намерила в ластичния й колан добре наточена кама, увита в копринен чорап.

— Разбрахте ли защо я е носила?

Областният прокурор поклати глава.

— Допускаме — рече той, — че е възнамерявала да я използва срещу Чантри.

— Защо?

Лансинг задърпа един след друг краищата на дебелите си мустаци, сякаш с тяхна помощ упътваше мисълта си през заплетения лабиринт на случая.

— Това, което ще ви кажа, не е известно на много хора и ви моля да го запазите за себе си. Изглежда, преди тридесет години Чантри е убил сина на мис Мийд в Аризона. За тази информация трябва да отдадем заслуженото на капитан Макендрик. Той извърши отлична проучвателна работа във връзка с този случай. Смятам, че скоро ще стане началник на полицията.

— Браво на него. Но как хипотезата за отмъщението се свързва с опита й за самоубийство?

— Сигурен ли сте, че тя наистина е правила опит за самоубийство?

— Според мен бе съвсем действителен. Милдред искаше да умре и единственото, което й попречи, беше железният парапет. И това, че случайно я видях горе.

— Е, не може да се каже, че опитът за самоубийство е несъвместим с мотива за отмъщение. Не е успяла да отмъсти и е насочила гнева си срещу себе си.

— Не ви разбрах добре, господин областен прокурор.

— Така ли? Вероятно не сте запознат като нас с новите разработки на криминалната психология. — Усмивката му беше леко заядлива.

Отговорих му благо, защото щях да искам нещо от него.

— Вярно, никога не съм следвал право.

— Въпреки това много ни помогнахте — увери ме той като успокоение. — Ние сме ви извънредно задължени за предположенията, които направихте.

Очите му започнаха да гледат през мен и той се изправи зад бюрото си. Изправих се и аз. Изпитах кошмарното усещане, че случаят ми се изплъзва неудържимо.

— Мога ли да вляза за минута при затворника ви, господин областен прокурор?

— При кой затворник?

— При Чантри. Искам да му задам няколко въпроса.

— Той не отговаря на никакви въпроси. Съдебният защитник го посъветва така.

— Въпросите, които имам предвид, не са свързани пряко с убийствата.

— И какви са те? — попита Лансинг.

— Искам да го запитам за истинското му име и да видя реакцията му. Също и защо Милдред Мийд искаше да се самоубие.

— Не сме съвсем сигурни, че е искала.

— Аз съм сигурен и настоявам да узная защо.

— Как тъй смятате, че Чантри ще може да ви отговори?

— Струва ми се, че между него и Милдред има тясна връзка. Между другото съм сигурен, че Джак Бимайър също ще се заинтересува. Знаете, че съм нает от него.

Лансинг заяви с тон, с който сякаш искаше да изпита твърдостта си:

— Ако мистър Бимайър има някакви предположения или въпроси, смятам, че може да ги изложи направо пред мен.

— Ще му предам.

Къщата на Бимайър изглеждаше изоставена като обществена сграда, опразнена при заплаха за бомбен атентат. Извадих от багажника на колата портрета на Милдред Мийд и го понесох по павираната пътека към входната врата. Малко преди да стигна до нея, Рут Бимайър излезе от къщата и сложи пръст на устните си.

— Мъжът ми е много уморен. Опитах се да го убедя да си почине.

— Опасявам се, че трябва да говоря с него, мисис Бимайър.

Тя се обърна към вратата, но само за да я затвори.

— Можете спокойно да говорите с мен. Всъщност аз съм ви работодател в случая. Откраднатата картина е моя. Това е тя, нали?

— Да. Но не бих казал, че е открадната. Да речем, че Фред я е взел с научна и биографична цел. Искал е да установи кой я е рисувал, кога, и кой е моделът. Вярно е, че отговорите на тези въпроси са имали и лично значение за Фред. Но това още не го прави престъпник.

Тя кимна. Косата й се развя от вятъра и внезапно я разхубави, сякаш някаква светлина заструи около лицето й.

— Разбирам защо Фред го е извършил.

— Би трябвало. Вие също сте имали лични причини да купите картината. Милдред Мийд е пристигнала в града и мъжът ви отново е започнал да се среща с нея. Не я ли окачихте затова на стената в дома си? Като упрек към него, може би дори като заплаха.

Тя се намръщи. Светлината в очите й се промени, обърна се навътре като фенерче, изследващо тъмна стая.

— Не знам защо я купих. Тогава дори нямах представа, че това е Милдред.

— Но мъжът ви е имал.

Между нас се спусна мълчание. Долу, в подножието на хълма, морето не спираше да отмерва времето.

— Мъжът ми не се чувства добре. През последните дни просто се състари. Ако нещата се разчуят, репутацията му ще бъде съсипана. А може и той да не издържи.

— Той е поел този риск още тогава, много отдавна, когато е извършил всичко това.

— И какво точно е извършил?

— Мисля, че е помогнал за измамата с Чантри.

— Измамата с Чантри ли? Какво искате да кажете?

— Смятам, че знаете какво искам да кажа. Но предпочитам да го обсъдя със съпруга ви.

Прехапа устни. Така, с оголени резци, приличаше малко на куче пазач. Сетне взе картината и ме поведе през къщата към кабинета на мъжа си.

Той седеше пред снимката на своята медна мина. Лицето му бе отпуснато. Опита се да го стегне и се усмихна несигурно с половин уста.

— Какво искате от мен? Още пари?

— Още сведения. Този случай е започнал през хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Крайно време е да завърши.

— И какво точно е станало през хиляда деветстотин четиридесет и трета година? — обърна се към мен Рут Бимайър.

— Не мога да ви дам пълен отговор. Мисля, че началото е поставено, когато Уилям Мийд се върнал вкъщи в Аризона в домашен отпуск. Всъщност вкъщи не е точната дума. Мийд имал млада съпруга и съвсем малък син, които го чакали тук, в Санта Тереза. Но майка му още живеела в Аризона. Къде точно живееше Милдред, мистър Бимайър?

Той се направи, че не ме чу. Вместо него отговори жена му:

— Живееше в Тусон, но прекарваше съботите и неделите с мъжа ми в планината.

Бимайър й хвърли смаян поглед. Това ме накара да се зачудя дали до този момент са обсъждали открито връзката му с Милдред. Продължих:

— Това вероятно не е било изненада за Уилям. Майка му била живяла и с други мъже, по-специално с художника Лашман. Лашман му бил като баща и го научил да рисува. Когато Уилям се върнал в Аризона в домашен отпуск, открил, че тъй нареченият му брат по баща Ричард взел някои негови картини и ги представял за свои. Измамата с Чантри започнал самият Ричард Чантри, когато откраднал картините и рисунките на Уилям и се оженил за Франсин, момичето на брат си.

Между двамата млади мъже пламнала разпра и те се вкопчили в смъртен двубой. Уилям убил Ричард и захвърлил трупа му в пустинята, облечен в неговата собствена войнишка униформа. Той бил незаконен син, който вероятно цял живот мечтаел да заеме мястото на Ричард. Това бил неговият шанс да постигне мечтата си и едновременно да се отърве от армията и от един натрапен му брак.

Ала, естествено, не би могъл да го осъществи без помощта на други хора, по-точно на трима души. Най-напред му трябвало помощта на Франсин Чантри. Тя очевидно била влюбена в него, въпреки брака му със Сара и убийството на собствения й мъж. Нищо чудно именно тя да е била подстрекателка на убийството. Във всеки случай то не й попречило да дойде с Уилям в Санта Тереза и в продължение на седем години да се представя за негова съпруга.

Не знам защо е рискувал да се върне тук. Може да е възнамерявал да държи под око сина си. Но доколкото знам, през онези години нито веднъж не е видял Фред. Вероятно да живее тук, толкова близо до жена си и сина си, но невидим за тях, е било част от двойствената игра, която е подхванал. Може да е имал нужда от това напрежение, което да го поддържа във форма и да подхранва илюзията за Чантри, както и собственото му изкуство.

Главното било да се измъкне от Аризона свободен и неопетнен и неговата майка му помогнала. Извършеното от Милдред било най-трудно от всичко. Тя видяла трупа на младия Ричард Чантри и го идентифицирала като тялото на собствения си син Уилям. Това било проява на изключителна смелост от нейна страна, и то не последната. Милдред обичала своя незаконен син, независимо от това, което бил извършил. Но любовта й била свирепа и трагична. Тази сутрин се опитала да влезе при него с кама.

— Да го убие ли? — запита Рут Бимайър.

— Или да му даде възможност да се самоубие. Не смятам, че Милдред би направила някаква разлика. Нейният живот е свършен.

Джак Бимайър неволно въздъхна. Жена му се обърна към мен:

— Казахте, че Уилям е получил помощ от трима души.

— Най-малко от трима?

— И кой е бил третият?

— Мисля, че знаете. Уилям Мийд не би могъл да се измъкне от Аризона, нито да се противопостави на връщането си там без нечия помощ. Някой е трябвало да отклони разследването на шерифа Брадъртън от вярната посока и да се погрижи то да се прекрати.

Двамата с Рут Бимайър погледнахме мъжа й. Той вдигна тежките си ръце, сякаш очите ни бяха дула на пистолети!

— Не бих сторил такова нещо.

— Би го сторил, ако тя го е поискала — рече жена му. — Откакто се помня, тя ти нарежда какво да правиш. Чувствам как ще хукнеш към затвора, за да я питаш как да постъпиш сега. А тя ще те изкомандва да изхарчиш цяло състояние, за да защитиш сина й убиец, и ти ще се съгласиш.

— Да, точно така ще направя.

Той наблюдаваше лицето й. Тя го изгледа с учудване и внезапен страх. Бимайър бавно се изправи, сякаш повдигаше огромна тежест върху раменете си.

— Ще ме закарате ли дотам, Арчър? Чувствам се малко отпаднал.

Съгласих се. Бимайър тръгна пред мен. На отворената врата, се обърна и погледна жена си.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Рут. Уилям е мой син. Мой незаконен син от Милдред. Бях хлапак, ненавършил и двадесет години, когато той се роди.

На лицето й се изписа неутешима скръб.

— Защо не ми каза преди?

— Вече е твърде късно.

Погледна съпруга си, сякаш го виждаше за последен път. Той ме преведе през празните, кънтящи пространства в къщата. Вървеше несигурно, тътреше леко краката си. Помогнах му да седне в колата и потеглихме надолу по хълма.

— Всичко стана случайно — промълви той. — Една от онези случайности, които спохождат хората. Запознах се с Милдред след един училищен футболен мач. Старият Феликс Чантри даваше прием в къщата си в планината. Бях поканен, защото майка ми му беше братовчедка. Нали знаете как е с бедните роднини.

Поседя с наведена глава и заговори с укрепнал глас:

— През онзи ден имах три попадения… четири, ако се брои Милдред. Бях на седемнадесет години, когато бе заченат Уилям, и на осемнадесет, когато се роди. Не можех да направя нищо за него. Нямах пари. Опитвах се да завърша колеж. Милдред каза на Феликс Чантри, че детето е от него и той й повярва. Съгласи се да му даде името си и й плащаше издръжката на момчето, докато тя не скъса с него и не отиде при Саймън Лашман.

Милдред помагаше и на мен както можеше. Уреди ми да получа стипендия, а когато завърших, се погрижи Феликс да ми даде работа във фабриката. Помагаше ми да се изкачвам по стълбата на успеха. Дължа й много.

В гласа му обаче липсваше топлотата на благодарността. Може би усещаше, че животът му е тръгнал в грешна посока, когато е бил млад, и дори сега, на тази възраст, може да се изплъзне от ръцете му. Гледаше втренчено града, през който минавахме, сякаш сенчестите улици му бяха чужди.

И аз почувствах отчуждението. Залите на Съдебната палата приличаха на катакомби. След сложни процедури, които ми напомниха за ритуали на посвещение в някое племе на аборигени, служителите от областната прокуратура ни въведоха при човека, когото бях изобличил.

Въпреки въоръжената охрана, която стоеше от двете му страни, не приличаше на закоравял убиец. Изглеждаше бледен, отпаднал и тревожен, както често става с буйните хора, след като яростта им отмине.

— Уилям? — изрекох аз.

Той кимна. От очите му бликнаха сълзи и потекоха бавно по бузите му като рядка кръв от рани с кама.

Джак Бимайър пристъпи напред и докосна с ръка мокрото лице на сина си.