Рос Макдоналд
Пулсираща вена (2)

Втора глава

Рут Бимайър се облегна на рамката на вратата, като изложи пред погледа ми тялото си в профил. Вече не беше младо, но тенисът и може би гневът го поддържаха тънко и стегнато.

— Мъжът ви винаги ли е такъв?

— Не. Тези дни има неприятности.

— Заради изчезналата картина ли?

— Отчасти.

— И за какво друго?

— Всъщност може би то има нещо общо с картината. — Тя се поколеба. — Дъщеря ни Дорис е студентка и в университета се е свързала с хора, които според нас са неподходящи за нея. Знаете как става.

— На колко години е Дорис?

— На двадесет. Във втори курс е.

— Вкъщи ли живее?

— За съжаление не. Миналия месец, в началото на есенния семестър, Дорис се изнесе. Наехме й апартамент в студентското градче. Разбира се, аз исках да остане тук, но заяви, че и тя като Джак и мен има право на собствен живот. Винаги е била критично настроена към пиенето на Джак. И към моето, ако желаете да чуете цялата истина.

— Дорис взема ли наркотици?

— Не бих казала. Поне не сериозно. — Замълча за момент, сякаш си представяше живота на дъщеря си и той я изплаши. — Не съм възхитена от хората, с които се движи.

— По-точно?

— Доведе вкъщи един младеж, казва се Фред Джонсън. Всъщност, той е доста попрезрял младеж, трябва да е най-малко тридесетгодишен. Един от онези вечни студенти, които се мотаят из университета, защото харесват атмосферата му или дребните облаги в него.

— Смятате ли, че е способен да открадне картината ви?

— Не бих се изразила толкова категорично. Но той се интересува от художници. Експерт е в музея на изкуствата и посещава курсове по изкуствознание в колежа. Знаеше името на Ричард Чантри, дори ми се стори твърде добре запознат с творчеството му.

— Не се ли отнася това до всички местни студенти по изкуствата?

— Предполагам, че да. Но Фред Джонсън прояви необикновен интерес към картината.

— Можете ли да ми дадете описание на Фред Джонсън?

— Ще се опитам.

Отново отворих бележника и се наведох над бюрото. Тя седна на въртящия се стол срещу мен.

— Цвят на косата?

— Червеникаворуса. Носи я доста дълга. На темето е вече леко оредяла, но той го компенсира с мустаците си. Има големи остри мустаци, приличат на четки за обувки. Зъбите му не са много хубави. Носът му е прекалено дълъг.

— Какъв цвят са очите му? Сини?

— Повече зеленикави. Всъщност, тъкмо очите му ме разтревожиха, никога не те гледа направо, поне мен не ме гледаше.

— Висок, нисък?

— Среден на ръст. Малко над метър и седемдесет. Доста слаб. Общо взето, не е грозен, ако ви допада този тип мъже.

— На Дорис допада ли й?

— Страхувам се, че да. Харесва Фред Джонсън прекалено много, за да съм спокойна.

— А Фред хареса ли изчезналата картина?

— Хареса е меко казано. Беше очарован от нея. Отдели й много повече внимание, отколкото на дъщеря ми. Останах с впечатлението, че е дошъл да посети картината, а не нея.

— Каза ли нещо по този повод?

Тя се поколеба.

— Каза нещо в смисъл, че прилича на някои от реминисцентните творби на Чантри. Попитах го какво има предвид. Той обясни, че вероятно това е една от картините на Чантри, които са рисувани не от натура, а по памет. Смяташе, че това я прави още по-рядка и ценна.

— Спомена ли нещо за цената й?

— Попита ме колко съм платила за нея. Не му казах. Това си е моя малка тайна.

— Мога да пазя тайни.

— Аз също. — Тя отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади градския телефонен указател. — Нали искахте да се обадите на Пол Граймс? Само не се опитвайте да разберете цената от него. Заклела съм го да мълчи.

Записах си телефона и адреса на търговеца в долния град. След това набрах номера. Обади се леко екзотичен гърлен женски глас. Обясни ми, че в момента Граймс е зает с клиент, но скоро ще се освободи. Дадох й името си и казах, че ще намина по-късно. Рут Бимайър пошепна нервно в другото ми ухо:

— Не споменавайте името ми пред нея.

Затворих телефона.

— Коя е тя?

— Мисля, че се казва Паола. Твърди, че е негова секретарка, но ми се струва, че отношенията им са доста по-интимни.

— Откъде е акцентът й?

— От Аризона. Изглежда, е наполовина индианка.

Погледнах към снимката на ямата, която Джак Бимайър беше издълбал в пейзажа на Аризона.

— Случаят май ще се окаже аризонски. Не казахте ли, че и Ричард Чантри е дошъл оттам.

— Да. Ние всички сме оттам. Но в крайна сметка се събрахме тук, в Калифорния.

Гласът й бе равен, не изразяваше нито съжаление за щата, който бе напуснала, нито удоволствие от щата, в който се бе заселила. Звучеше като глас на разочарована жена.

— Защо дойдохте в Калифорния, мисис Бимайър?

— Предполагам, че си мислите за онова, което каза мъжът ми. Че съм искала да се установим тук, защото това е, или беше, градът на Дик Чантри.

— Вярно ли е?

— Предполагам, че има нещо вярно. Дик беше единственият добър художник, когото познавах отблизо. Той ме научи да виждам нещата. Хареса ми идеята да живея там, където е създал най-добрите си творби. Знаете ли, той ги нарисува само за седем години и след това изчезна.

— Кога изчезна?

— Ако ви интересува точната дата на заминаването му, беше четвърти юли хиляда деветстотин и петдесета година.

— Сигурна ли сте, че е заминал по собствено желание? Да не е бил убит или отвлечен?

— Не е възможно. Не забравяйте, че остави писмо на жена си.

— Тя в града ли живее?

— И още как. Всъщност, къщата й се вижда оттук. Точно отсреща, отвъд клисурата.

— Познавате ли я?

— На млади години се познавах доста добре с Франсин, но никога не сме били близки. Откак се премести тук, почти не съм я виждала. Защо?

— Бих искал да хвърля поглед на писмото, което е оставил мъжът й.

— Имам копие от него. Продават ги в музея.

Тя излезе и се върна с писмото. Беше в сребърна рамка.

Застана пред мен и го зачете. Устните й се движеха, сякаш изричаше молитва.

Подаде ми го малко неохотно. Беше напечатано на машина, с изключение на подписа и носеше дата четвърти юли хиляда деветстотин и петдесета година, Санта Тереза.

„Скъпа Франсин,

Това е прощалното ми писмо. Трябва да те напусна, макар сърцето ми да се къса. Често сме си говорили за жаждата ми да открия нови хоризонти, отвъд които се лее светлина, невиждана още над морето и земята. Този прекрасен бряг и неговата история ми разказаха всичко, което знаят, също както и Аризона в миналото.

Но както в Аризона, така и тук историята е оскъдна и датираща отскоро, тъй че не може да ме подкрепи в огромното дело, за което съм роден. Призван съм да търся нови корени, по-дълбок пещерен мрак, по-проникновена светлина. И аз като Гоген реших, че трябва да ги открия сам. Защото искам да изследвам не само заобикалящия ме свят, но и лабиринтите и дълбините на собствената си душа.

Не вземам нищо друго, освен дрехите на гърба си, таланта си и спомена за теб. Споменавайте ме с любов, скъпа съпруго, мили приятели, и ми желайте добро. Върша единствено това, за което съм роден.

Ричард Чантри“

Подадох поставеното в рамка писмо на Рут Бимайър. Тя го притисна към себе си.

— Красиво е, нали?

— Не съм сигурен. Красотата зависи от този, който гледа. Трябва да е било голям шок за жената на Чантри.

— Не изглеждаше твърде разстроена.

— Говорили ли сте с нея за това?

— Не. Не съм. — От остротата на тона й се досетих, че с мисис Чантри не я свързват дружески отношения. — Но тя очевидно се наслаждава на славата, която наследи. Да не говорим за парите.

— Имаше ли Чантри склонност към самоубийство? Споменавал ли е някога нещо пред вас?

— Не, разбира се, че не. — Помълча малко и добави: — Не забравяйте, че познавах Дик, когато беше много млад. Аз бях още по-млада. В действителност не съм го виждала и не съм разговаряла с него над тридесет години. Но имам чувството, че е жив.

Тя докосна гърдите си, сякаш поне там той още живееше. Над горната й устна избиха капчици пот. Изтри ги с ръка.

— Опасявам се, че всичко това малко ме разстрои. Миналото изведнъж се надига и те смазва. Точно когато смяташ, че всичко вече е утихнало. Случвало ли ви се е подобно нещо?

— През деня рядко. Но нощем, точно преди да заспя…

— Не сте ли женен? — Беше схватлива жена.

— Бях, преди около двадесет и пет години.

— Съпругата ви жива ли е?

— Надявам се.

— Не сте ли се опитвали да узнаете?

— Отдавна не съм. Предпочитам да се занимавам с живота на другите. А сега бих искал да поговоря с мисис Чантри.

— Не виждам нужда от това.

— Все пак мисля да опитам. Тя може да ми помогне в изясняване на миналото.

Лицето на жената застина в маска на неодобрение.

— Но аз искам само да ми върнете картината.

— Изглежда, искате да ми нареждате и как да го направя, мисис Бимайър. Понякога съм работил така с клиенти, но резултатите не бяха добри.

— Защо искате да говорите с Франсин Чантри? Вече знаете, че тя не ни е приятелка.

— Само с приятелите ви ли трябва да разговарям?

— Нямах предвид това. — Помълча малко. — Смятате да разговаряте с няколко души, така ли?

— С толкова, с колкото се наложи. Случаят изглежда доста по-сложен, отколкото вие смятате. Може да ми отнеме няколко дни и да ви струва неколкостотин долара.

— Банковата ни сметка е в отлично състояние.

— Не се и съмнявам. Това, в което не съм сигурен, са вашите намерения и тези на съпруга ви.

— Не се безпокойте. Аз ще ви платя, ако той не пожелае.

Изведе ме навън и ми показа къщата на Чантри. Беше украсена с кули сграда в неоиспански стил и с няколко пристройки, включващи голяма оранжерия. Намираше се много по-ниско от мястото, на което бяхме останали, от другата страна на клисура, разделяща двата имота като дълбока рана в земята.