Рос Макдоналд
Пулсираща вена (37)

Трийсет и седма глава

Високата стара къща бе потънала в мрак. Издигаше се пред мен като печално минало, натрупвано поколение след поколение под звездите. Почуках на входната врата, после още няколко пъти, но никой не се обади.

Прииска ми се да закрещя към къщата като Джерард Джонсън и се зачудих дали и аз не откачам. Облегнах се на стената и се загледах в тъмната улица. Бях паркирал колата си зад ъгъла и пътят беше пуст. Над гъстите корони на маслиновите дървета небето бавно избледняваше.

Пред утринния студ проникваше до костите ми. Отърсих се от летаргията, в която бях изпаднал, и заблъсках вратата, докато кокалчетата ми се обелиха. Засмуках ги, застанал в сивия мрак. Зад вратата се обади Джерард Джонсън:

— Кой е?

— Арчър. Отворете.

— Не мога. Излязла е и ме е заключила. — Гласът му приличаше на дрезгав вой.

— Къде отиде?

— Вероятно в „Ла Палома“, старческия дом. Трябва да е нощна смяна.

— Сега идвам оттам. Мисис Джонсън отново беше излязла.

— Не бива да го прави. Ще изгуби и тази работа. Ще се наложи да разчитаме на социални помощи. Господ знае какво ще стане с нас.

— Къде е Фред?

— Не знам.

Исках да му задам няколко въпроса за жена му и за изчезналата картина, но се бях отчаял и не вярвах да получа смислен отговор. Пожелах през вратата кратко „лека нощ“ на Джонсън и подкарах към участъка.

Макендрик беше в кабинета си. Видът му отпреди седем-осем часа не беше се променил много. Само под очите му имаше леки сини кръгове, но гледаше сериозно и твърдо и беше току-що обръснат.

— Изглежда, не сте спали много — отбеляза той.

— Не съм спал. Мъча се да проследя пътя на Бети Сидън.

Макендрик пое дъх толкова дълбоко, че столът под него изскърца. Изпусна го с въздишка.

— Нима е толкова важно? Не можем да установим денонощно наблюдение над всички журналисти в града.

— Знам. Но това е особен случай. Мисля, че домът на Джонсънови трябва да се претърси.

— Имате ли основания да предполагате, че мис Сидън е там?

— Не, нищо определено. Но има вероятност, дори повече от вероятност, изчезналата картина да е в къщата. Тя веднъж е минала през ръцете на мисис Джонсън, а след това през ръцете на сина й Фред.

Припомних на Макендрик фактите по случая кражбата или изнасянето на картината от дома на Бимайър, извършено от Фред, и последвалата кражба от музея или според първоначалния разказ на Фред — от къщата на Джонсънови. Добавих това, което ми беше казала Джеси Гейбъл — че Уитмор първоначално е купил картината от мисис Джонсън.

— Всичко това е много интересно — каза Макендрик с отегчен глас. — Но точно сега нямам време да търся мис Сидън. Нямам време да търся откраднатата или скритата картина, която вероятно и без това нищо не струва.

— Но момичето струва. А картината е ключът към целия проклет случай.

Макендрик се облегна тежко на бюрото си.

— Тя ви е приятелка, нали?

— Не знам още.

— Но се интересувате от нея.

— Много — потвърдих аз.

— И сте нает да намерите картината?

— Да.

— И това я прави ключ към целия случай, така ли?

— Не съм казал това, капитане. Картината и момичето са важни не заради личните ми връзки с тях.

— На вас така ви се струва. А сега искам да отидете в банята и хубавичко да си погледнете лицето в огледалото. Между другото, докато сте там, можете да използвате електрическата ми самобръсначка. Тя е в шкафчето зад огледалото. Ключът за лампата е вътре отляво.

Влязох в малкото помещение и се вгледах в лицето си. Беше хлътнало и пребледняло. Направих няколко гримаси да го съживя, но очите ми не се промениха. Бяха едновременно безизразни и блестящи.

Избръснах се и се измих. Това малко подобри вида ми, но не намали безпокойството и умората, обхванали главата и тялото ми. Когато се върнах в кабинета на Макендрик, той ми хвърли тежък поглед.

— По-добре ли се чувствате?

— Малко.

— Откога не сте яли?

Погледнах часовника си. Беше седем без десет.

— От девет-десет часа.

— И не сте спали?

— Не.

— Добре, ще идем да закусим. Джо отваря в седем.

Джо държеше работническа закусвалня, чиито маси и бар вече се пълнеха с клиенти. В задимената атмосфера се носеше слаба, измамлива надежда, че денят може да не се окаже много лош.

Двамата с Макендрик седнахме един срещу друг на една маса. Докато чакахме да ни донесат закуската, пихме кафе и обсъждахме случая. Взе да ме гложди мисълта, че не съм предал на Макендрик разговора си с мисис Чантри. Трябваше да му кажа, преди да е разбрал сам. Налагаше се да му го съобщя веднага. Все пак го отложих, докато се подкрепя със солидна порция храна.

И двамата ядохме шунка с яйца, пържени картофи и препечен хляб. След всичко това той поръча по едно парче ябълков сладкиш с топка ванилов сладолед отстрани.

Когато го изядохме и си поръчахме още кафе, аз подхванах:

— Снощи посетих мисис Чантри.

Лицето му застина и се набръчка около очите и устата.

— Помолих ви да не ходите.

— Налагаше се. Нашите правила за работа са различни, капитане.

— Добре, че ми го казахте.

Мисълта ми беше, че в работата си той се ръководеше от особени политически съображения. Беше железният юмрук на града, олицетворяващ цялата му смазваща сила, но трябваше да отчита мнението му как да го управлява. Дори и сега сякаш се вслушваше в многогласния му хор, част от който се намираше в голямата задимена зала.

Постепенно лицето му се изглади и загуби вида си на напукан цимент. Очите му останаха безизразни.

— И какво научихте от мисис Чантри?

Разказах му доста подробно, като наблягах на посетителя в кафявия костюм, чиито кости мисис Чантри и Рико бяха изкопали. Лицето на Макендрик беше почервеняло от интерес.

— Каза ли ви откъде е дошъл човекът?

— Очевидно от болница за ветерани.

Макендрик удари по масата с ръка. Чиниите подскочиха и изтракаха. Всички около нас вероятно чуха, но никой не се обърна да ни погледне.

— По дяволите — възкликна той, — трябваше да ми кажете по-рано! Ако е бил в болница за ветерани, ще можем да го идентифицираме чрез костите му.

Макендрик остави три долара на масата, стана и излезе. Оставих пари и аз, и го последвах. Минаваше осем часът и градът се оживяваше. Тръгнах по главната улица с надеждата, че аз също ще се пооживя, и стигнах до редакцията на вестника.

От Бети нямаше никаква вест.

Върнах се на паркинга, седнах в колата и подкарах по крайбрежието. Водеше ме не докрай осъзната натрапчива мисъл: ако се върнех в стаята, където започна всичко между Бети и мен, тя щеше да е там.

Нямаше я. Хвърлих се на леглото и се помъчих да изключа ума си. Но не можах да се спася от сънища за огорчени мъртъвци.

Събудих се с прояснено съзнание сред ярка дневна светлина. По моя часовник наближаваше дванадесет. Погледнах от прозореца към пристанището, нарязано на дълги светли ивици от полупритворените венециански щори. Няколко моряци изкарваха яхтите си на лекия обеден вятър. Мозъкът ми изведнъж освободи спомена, от който се нуждаех.

При посещението ми в Аризона шерифът Брадъртън ми бе говорил за войник, чието име беше „нещо като Уилсън или Джаксън“. Бил приятел на убития син на Милдред Мийд. След войната шерифът беше получил картичка от този войник, изпратена от болница за ветерани в Калифорния.

Вдигнах слушалката на телефона и поръчах разговор с шерифа Брадъртън в Копър Сити. След малко се обади самият Брадъртън.

— Радвам се, че ме заварихте, Арчър. Тъкмо излизах за обяд. Как е малката Бимайър? Предполагам, че вече е добре при семейството си.

— Вкъщи си е, но не знам колко е добре.

— Нима не се чувства добре у дома? — Брадъртън сякаш не искаше да възприеме намека, че избавлението на Дорис не е за вечни времена като възнесение на небето.

— Тя е момиче с проблеми и не се чувства щастлива при баща си. Та като заговорихме за него, и ме извинете, ако вече съм ви питал, имаше ли Бимайър нещо общо с прекратяването на разследването около смъртта на Уилям Мийд?

— Питахте ме вече. Казах ви, че не знам.

— Какви са вероятностите?

— Не виждам смисъл Бимайър да го прави. По онова време той беше много близък с майката на Уилям Мийд. Не ви казвам нищо, което да не е всеизвестно.

— Милдред Мийд настояваше ли разследването да продължи?

— Не знам. Тя поддържаше връзки с висшите кръгове. — Гласът на Брадъртън беше скован до точката на замръзване.

— Искаше ли Милдред да върнат Ричард Чантри от Калифорния, за да го разпитат?

— Не помня такова нещо. Какво точно търсите, Арчър?

— Не знам, докато не го открия. Но едно от нещата, които ми казахте във връзка със случая Мийд, може да се окаже важно. Споменахте, че някакъв приятел на Мийд от армията е дошъл в Аризона и е говорил с вас за смъртта му.

— Вярно е. Всъщност и аз си мислех за него. Знаете ли, той ми се обади след войната. Изпрати ми картичка от болницата за ветерани в Лос Анджелис. Искаше да знае дали случаят Мийд има някакво развитие. Отговорих му, че няма.

— Помните ли как беше подписана картичката?

Шерифът се поколеба и рече:

— Май беше Джаксън. Джери Джаксън. Почеркът му беше нечетлив.

— Би ли могло да е Джери Джонсън?

Шерифът помълча известно време. Някъде по линията чувах слаби гласове, прилични на полузабравени спомени, запътили се да почиват у дома.

— Би могло — каза той. — Картичката сигурно е още в архивите ми. Надявах се един ден да пиша на клетия приятел на Мийд и да му дам положителен отговор. Но не ми се удаде.

— Нищо чудно тепърва да го направите.

— Надявам се.

— Подозирате ли някого, шерифе?

— А вие?

— Не. Но не аз съм разследвал случая.

Изглежда, докоснах чувствително място.

— И аз не съм — рече той с горчивина. — Взеха ми го от ръцете.

— Кой ви го взе?

— Властниците. Предпочитам да не споменавам имена.

— Беше ли Ричард Чантри заподозрян в убийството на брат си?

— Това не е тайна. Обясних ви как го измъкнаха от щата. Доколкото знам, никога не се е връщал.

— Имаше ли някакви недоразумения между братята?

— Не знам какво разбирате под недоразумения. Честно съперничество, тъй да се каже. Съревнование. И двамата мечтаеха да станат художници. И двамата искаха да се оженят за едно и също момиче. Може да се каже, че Ричард спечели и на двата фронта. И парите на семейството останаха у него.

— Но щастието му трая само седем години.

— Така чух и аз.

— Имате ли някаква представа какво е станало с него?

— Не, нямам? Много е далеч от територията ми. Между другото трябва да говоря с едни хора и закъснявам. Довиждане.

Шерифът рязко затвори телефона. Прекосих коридора и почуках на вратата на Паола. Чух вътре тихите й движения.

— Кой е? — подвикна тя през вратата.

Казах й. Тя отвори. Изглеждаше тъй, сякаш бе сънувала кошмари като моите и още не се бе събудила напълно.

— Какво искате?

— Още малко информация.

— Вече ви казах всичко.

— Съмнявам се.

Направи опит да затвори вратата. Аз я задържах отворена. Всеки от нас усети тежестта на другия и наличието на взаимно несъгласие.

— Не ви ли интересува кой уби баща ви, Паола?

Очите й ме загледаха изпитателно, но без голяма надежда.

— Знаете ли със сигурност?

— Работя по въпроса. Но се нуждая от помощта ви. Мога ли да вляза?

— Аз ще изляза.

Седнахме на два плетени стола до един прозорец във фоайето. Паола измести стола си по-далеч от прозореца.

— От какво се боите, Паола?

— Глупав въпрос. Миналата вечер бе убит баща ми. А аз още се намирам в този гаден град.

— От кого се боите?

— От Ричард Чантри, от кого. Тук той минава за герой. Просто защото хората не знаят какъв мръсник е бил.

— Познавахте ли го?

— Всъщност не. Тогава не съм била родена. Но баща ми го е познавал много добре, майка ми също. Из Копър Сити се разнасяха странни слухове за него. За него и за брат му Уилям Мийд.

— Какви слухове?

Между черните й вежди се издълбаха две дълбоки бръчки.

— Чувала съм, че Ричард Чантри откраднал работите на брат си. И двамата били сериозни художници, но Уилям Мийд бил истински талантливият. Ричард го имитирал, а когато мобилизирали Уилям, Ричард заграбил рисунките и някои от картините му и ги представял за свои. Откраднал и момичето на Уилям.

— За настоящата мисис Чантри ли става дума?

— Предполагам.

Тя постепенно се накланяше към прозореца като светлолюбиво растение, стремящо се към слънцето. Очите й си оставаха враждебни и уплашени. Дръпна внезапно главата си назад, сякаш беше съзряла снайперисти на улицата.

Последва ме в стаята ми и остана до вратата, докато се обаждах на Макендрик. Съобщих му двата главни факта, които научих сутринта — че Ричард Чантри е присвоил някои от работите на брат си Уилям и че след смъртта на Уилям негов приятел от армията, който се е нарекъл Джери Джонсън, е ходил в Аризона.

Макендрик ме прекъсна.

— Джонсън е често срещано име. Но няма да се учудя, ако се окаже нашият Джерард Джонсън от Олив Стрийт.

— Аз също. Ако Джери е бил ранен през войната и е лежал в болница, това може да обясни някои от странностите му.

— Във всеки случай част от тях. Можем да го питаме. Но първо искам да направя допълнително допитване до болниците за ветерани.

— Допълнително допитване ли?

— Да. Приятелят ви Първис изследва костите, които донесохте тази нощ, и откри следи от нещо като рани от шрапнел, които очевидно са лекувани умело. Тъй че Първис сега звъни във всички болници по собствена инициатива.

— А какво направихте за Бети Сидън?

— Нима още не се е прибрала?

Макендрик говореше отегчено. Тръшнах слушалката. Веднага съжалих за този гневен изблик и се зачудих какво да правя оттук нататък.