Рос Макдоналд
Пулсираща вена (23)

Двайсет и трета глава

Когато се събудих сутринта, Фред още спеше. Беше закрил с ръка очите си, сякаш се ужасяваше от светлината на новия ден. Помолих дежурния в участъка да държи Фред под око. След това потеглих с колата към Копър Сити, като се водех по димния облак над завода.

Един бръснар ме удостои с услугите си срещу четири долара. За подобна сума получих нищожна закуска и указания как да намеря Югоизточната спестовна банка.

Намираше се в търговския квартал в центъра, подобен на късче от Южна Калифорния, пренесено от вятъра през пустинята. Градчето, което го заобикаляше, изглеждаше изтощено от огромната рана на медната мина до него и от нестихващата въздишка на завода. Димът се носеше по небето като гигантска пародия на знаме.

Табелката върху остъклената входна врата на банката съобщаваше, че работното й време е от десет часа. По моя часовник още нямаше девет. Започваше да става горещо.

Намерих телефонна будка и потърсих в указателя Пол Граймс. Името му не фигурираше, но имаше два адреса и телефонни номера на мисис Пол Граймс, единият домашен, а другият — на „Учебни и художествени помагала Граймс“. Последният се оказа в центъра и съвсем наблизо.

Беше магазинче на малка уличка, претъпкано с книжарски стоки и репродукции на картини и без никакви купувачи. Дългото и тясно мрачно помещение ми напомни на древна пещера със скални рисунки с тази разлика, че модернистичните картини по стените не бяха кой знае колко пълни с живот.

Жената, която изникна от вратата в дъното, приличаше на сестра на Паола. Имаше широки рамене, едри гърди и същия тъмен тен и подчертани скули. Носеше бродирана блуза, мънистен гердан, който потракваше, дълга, богато набрана пола и сандали.

Очите й, черни и блестящи, се открояваха на мургавото лице със строго, изрязани черти. Създаваше впечатление за спотаена сила.

— Какво обичате?

— Познат съм на дъщеря ви. — Казах й името си.

— Разбира се. Мистър Арчър. Паола ми спомена за вас по телефона. Вие сте открили Пол.

— Да. Съжалявам.

— Детектив сте, нали?

— Такава е работата ми.

Отправи ми твърд тъмен поглед.

— И в момента ли работите?

— В моята професия няма почивни дни, мисис Граймс.

— Заподозряна ли съм в нещо?

— Не знам. Има ли в какво?

Тя поклати хубавата си глава.

— Не съм се виждала с Пол повече от година. Разведени сме от дълго време. Когато Паола порасна, нямаше защо да живеем повече заедно. Всичко бе изтляло много отдавна.

Мисис Граймс говореше с пряма емоционална сила, която ме впечатли. Изглежда, усети, че ми казва повече, отколкото е необходимо. Закри с лявата ръка устата си.

Забелязах, че червените й нокти са изгризани дълбоко. Дожаля ми, че я бях уплашил.

— Не смятам, че някой ви подозира в нещо.

— Няма и за какво. Не съм сторила нищо на Пол, освен че се опитах да го направя мъж. Паола може би ще ви каже нещо друго, винаги е била на страната на баща си. Но аз правех всичко каквото мога за Пол, стига да ми позволяваше. Истината е… истината беше, че той не бе роден да живее с жена.

Интимният й живот и спомените за брака май лежаха съвсем близо до повърхността и хладно кипяха зад гладкото й мургаво лице. Спомних си какво ми бе казала Паола и я запитах без заобикалки:

— Хомосексуалист ли беше?

— Бисексуален — рече тя. — Не ми се вярва да е имал нещо с мъже, докато бяхме женени. Но винаги е търсил обществото на млади момчета, включително и на учениците си, когато беше преподавател. Не беше съвсем пропаднал. Обичаше да преподава. — Добави замислено: — И мен научи на много неща. Най-важното, научи ме да говоря правилно английски. Това промени съдбата ми. Но в живота му нещо не потръгна. Може би аз бях причината. Не успя да се справи с мен. — Размърда се неспокойно. — Винаги казваше, че аз съм виновна да излезе от релси. Може и така да е.

Наведе красивата си глава и стисна юмруци.

— Имам лош характер. Често се нахвърлях върху него в буквалния смисъл. Пол всъщност не беше влюбен в мен. Особено след като се оженихме и престанах да му бъда ученичка.

— А кого обичаше?

Тя се замисли.

— Паола. Истински обичаше Паола, ала тя не видя голяма полза от това. Обичаше и някои от учениците си.

— Това отнася ли се за Ричард Чантри?

Тъмните й очи се зареяха в миналото. Кимна почти незабележимо.

— Да, обичаше Ричард Чантри.

— Имаха ли интимни отношения?

— Мисля, че да. Младата, мисис Чантри бе убедена в това. Дори възнамеряваше да се разведе.

— Откъде знаете?

— След като Пол отиде да живее при тях, тя ме посети. Искаше да прекратя връзката им или поне така каза. Сега ми се струва, че по-скоро е смятала да ме използва като свидетел срещу съпруга си в случай, че се стигне до развод. Не й казах нищо.

— Къде се проведе разговорът, мисис Граймс?

— Точно тук, в магазина.

Тропна с крак по пода и тялото й се разлюля. Беше от онези жени, чиято чувственост с годините се преражда в имитация, но все още може да се възпламени, ако бъде предизвикана. Не помръднах от мястото си.

— През коя година се състоя разговорът ви с мисис Чантри?

— Някъде през хиляда деветстотин четиридесет и трета, в началото на лятото. Току-що бяхме отворили магазина. Пол беше получил доста голям заем от Ричард, за да го ремонтира и зареди. Парите бяха нещо като аванс за бъдещи уроци по рисуване, но Ричард така и не ги взе. Двамата с жена му се преместиха в Калифорния преди края на лятото. — Избухна в кратък, но толкова силен смях, че мънистата й затракаха. — И това ако не беше отчаяно бягство!

— Защо?

— Абсолютно сигурна съм, че идеята е била нейна. Тя го е избутала набързо, направо за една нощ, готова беше на всичко, само и само да измъкне Ричард от щата и от влиянието на мъжа ми. Аз самата се зарадвах, че двойчицата се раздели. — Разпери ръце и повдигна рамене в жест на облекчение, после рязко ги отпусна.

— Но в края на краищата и двамата се озоваха в Санта Тереза — напомних аз. — Чудно ми е защо. И защо бившият ви мъж и Паола отидоха там тази година?

Тя повтори жеста с ръцете и раменете си, но този път, изглежда, в знак, че не може да отговори.

— Не знаех, че отиват там. Не ми казаха. Просто заминаха.

— Смятате ли, че Ричард Чантри има връзка с това?

— Предполагам, че всичко е възможно. Но аз лично отдавна смятам, че Ричард Чантри е мъртъв.

— Убит?

— Може би. Това се случва на хомосексуалисти и бисексуалисти, или какъвто и да е бил той. Някои от тях просто сами си го търсят. В работата си често се сблъсквам с такива. Други пък бягат и се самоубиват. Може би така е постъпил и Ричард Чантри. От друга страна, нищо чудно да е намерил сродна душа и да си живее щастливо някъде в Алжир или Хаити.

Усмихна се студено, но широко и успях да видя, че един от кътниците й липсва. Помислих си, че и физически, и емоционално е малко изхабена.

— А бившият ви съпруг от ония, дето си го търсят, ли беше?

— Може и да е бил. Знаете ли, че три години лежа във федерален затвор? На всичко отгоре вземаше и хероин.

— Казаха ми. Но чух, че е скъсал с този навик.

Тя не отговори на неизречения ми въпрос и аз не настоях. Граймс не беше умрял от хероин или някакъв друг наркотик. Беше пребит до смърт като Уилям Мийд.

— Познавахте ли Уилям, брата на Ричард Чантри? — запитах аз.

— Да. Познавах го покрай майка му Милдред Мийд. Тя беше известен модел по тези места. — Присви очи сякаш си спомни нещо озадачаващо. — Знаете ли, че и тя отиде в Калифорния?

— Къде в Калифорния?

— В Санта Тереза. Изпрати ми картичка оттам.

— Споменавала ли е за Джак Бимайър? Той живее в Санта Тереза.

Тя свъси черните си вежди.

— Не мисля. Май не споменаваше никакво име.

— Поддържа ли връзки с Бимайър?

— Съмнявам се. Както вероятно знаете, той наследи Милдред от стария Феликс Чантри. Затвори я в къщата в планината и живя с нея дълги години. Но мисля, че скъса с Милдред много преди да се пенсионира. Тя беше доста по-възрастна от Джак Бимайър. Възрастта й дълго не си личеше, но сега я е налегнала. Вижда се ясно от картичката, която ми изпрати.

— Имате ли адреса й?

— Отседнала е в някакъв мотел в Санта Тереза. Писа ми, че търси постоянно жилище.

— В кой мотел?

Замисли се и лицето й стана безизразно.

— Страхувам се, че не помня. Но тъкмо той е сниман на картичката. Ще се опитам да я намеря.