Рос Макдоналд
Пулсираща вена (38)

Трийсет и осма глава

Поех към редакцията в центъра. От Бети нямаше и следа. Очите на приятелката й Фей Брайтън бяха зачервени. Каза ми, че е провела подозрителен телефонен разговор, но жената, която се обадила, не оставила нито име, нито номер.

— Заплашиха ли ви с нещо?

— Не бих казала. Жената беше разтревожена. Искаше да знае дали Бети е добре. Запитах я защо се интересува и тя ми затвори телефона.

— Кога се обади?

— Около десет сутринта. Не трябваше да се оставя да ме обърка. Ако се бях държала по-тактично, можеше да каже нещо повече.

— Останахте ли с впечатлението, че знае нещо?

Обмисли въпроса ми.

— Да. Звучеше ми уплашено… и може би малко виновно.

— Какъв тип жена ви се стори? — Помъчих се да отгатна.

— Говореше, интелигентно като жена с професия. Но гласът й беше малко по-различен. — Поколеба се леко, заслушана в спомена си. — Би могла да е тъмнокожа, образована тъмнокожа жена.

Почти веднага се сетих за името на черната сестра в „Ла Палома“. Мисис Холман. Взех телефонния указател на мисис Брайтън и потърсих името Холман, но го нямаше.

Имах нужда да се свържа с някой негър. Единственият, за когото се сетих в града, беше собственикът на магазина за алкохол, където бях купил двете половинки уиски за Джери Джонсън. Отидох и го заварих на поста му зад тезгяха.

— Уиски „Тенеси“ ли? — рече той.

— Човек не знае кога ще му потрябва.

— Две половинки ли? — усмихна се той снизходително на моята ексцентричност.

— Този път ще взема литър.

Докато слагаше бутилката в плик, го запитах дали познава медицинска сестра на име мисис Холман. Хвърли ми заинтригуван поглед, но умишлено не го задържа дълго върху лицето ми.

— Май съм чувал за нея. Не мога да кажа, че я познавам. Познавам мъжа й.

— Тя се грижи за една моя позната — рекох аз. — В старческия дом „Ла Палома“. Смятам да й направя малък подарък.

— Ако имате предвид това — той вдигна бутилката, — аз мога да я занеса.

— Предпочитам лично да й я дам.

— Както кажете. Мисис Холман живее близо до пресечката на Нопал с Мартинес. В третата къща нагоре след ъгъла — отпред има голямо дърво. Това е на пет преки южно оттук и после през една пряка по посока на океана.

Благодарих му, платих за уискито и поех на юг. Дървото, за което ми спомена негърът, беше единственото зелено петно в цял квартал от едноетажни дървени къщи. Под дантелената му сянка, в закрит шевролет модел хиляда деветстотин четиридесет и шеста година, поставен на трупчета, играеха няколко малки цветнокожи деца. Мисис Холман ги наблюдаваше от верандата. Когато ме видя, трепна и направи неволно движение към вратата. Сетне спря с лице към мен и се помъчи да ми се усмихне, но очите й останаха мрачни.

— Добро утро — поздравих аз.

— Добро утро.

— Ваши ли са тези деца?

— Само едното. — Не ми каза кое. — С какво мога да ви услужа, сър?

— Още не мога да намеря мис Сидън. Тревожа се за нея. Реших, че може би и вие се тревожите.

— Откъде ви хрумна подобна мисъл? — рече тя безизразно.

— Не сте ли се обаждали тази сутрин в редакцията на вестника?

Тя погледна към децата. Бяха притихнали и не мърдаха, сякаш разпокъсаната сянка на дървото бе натежала върху тях и ги притискаше.

— И какво от това?

— Щом сте могли да се обадите там, значи можете да говорите и с мен. Нямам намерение да ви обвинявам в нищо. Просто искам да открия Бети Сидън. Струва ми се, че е в опасност, а май и на вас ви се струва така.

— Не съм казвала такова нещо.

— Не са нужни думи. Видяхте ли мис Сидън снощи в „Ла Палома“?

Тя бавно кимна.

— Видях я.

— Кога?

— Беше рано вечерта. Дойде при мисис Джонсън и двете се затвориха в една празна стая. Не знам какво са си говорили, но излязоха заедно. Отпътуваха с колата на мис Сидън, без да ми кажат дума.

— Значи мисис Джонсън снощи си е ходила два пъти до вкъщи?

— Да.

— Когато мисис Джонсън се върна в „Ла Палома“, там беше полицията, нали?

— Май да.

— Много добре знаете, че е така. И вероятно са ви казали кого търсят.

— Може би. Не помня. — Гласът й бе нисък. Стоеше неподвижна и силно навъсена.

— Сигурна съм, че помните, мисис Холман. Полицията търсеше Милдред Мийд и Бети Сидън. Няма начин да не са ви питали за тях.

— Може би. Уморена съм. Имам си достатъчно свои грижи, а и прекарах тежка нощ.

— Може да прекарате доста по-тежък ден.

Тя пламна.

— Не се опитвайте да ме заплашвате.

Децата в шевролета стояха безмълвни и уплашени. Едно от тях, малко момиченце, което вероятно беше на мисис Холман, тихо захлипа в шепите си. Казах на майка му:

— А вие не се опитвайте да ме лъжете. Нямам нищо против вас. Не искам да ви излагам на неприятности. Но това неизбежно ще стане, ако не ми кажете истината.

Тя погледна към ридаещото дете.

— Добере — рече. — Добре. Мисис Джонсън ме помоли да не казвам на полицията, че и двете са били там — и мис Мийд, и мис Сидън. Знаех, че се задават неприятности. Трябваше да се досетя, че всичко ще се стовари върху мен.

Изтича покрай мен и се качи в шевролета. Оставих я там, седнала с дъщеря си в скута. Другите деца се бяха скупчили мълчаливо около нея.