Рос Макдоналд
Пулсираща вена (26)

Двайсет и шеста глава

„Монте Кристо“ се оказа триетажен хотел, някогашна частна резиденция. Сега имаше обява „Специална отстъпка за съботните и неделните посетители“. Някои от въпросните посетители пиеха бира от консервени кутии във фоайето и хвърляха ези-тура да видят кой ще я плати. Служителят на рецепцията бе дребно човече с кукленско лице и неспокоен поглед, който се изпълни с тревога при вида ми. Стори ми се, че се мъчи да отгатне дали не съм ченге. Не му разясних нищо по въпроса. Понякога не го разяснявах дори и пред себе си. Запитах го в стаята си ли е Паола Граймс. Той ме изгледа озадачено.

— Мургаво момиче с дълга черна коса. Хубава фигура.

— А, да. Стая триста и дванадесет. — Обърна се и огледа таблото с ключовете. — Няма я.

Не си направих труда да го питам кога да очаквам Паола да се върне. Едва ли знаеше. Задържах петдесетте долара в портфейла си и запомних номера на стаята й. Преди да напусна хотела, надникнах в бара, който приличаше на праисторическа развалина. Всички момичета вътре бяха руси. Вън на плажа имаше много жени с дълги черни коси, но никоя от тях не беше Паола.

Отидох с колата до редакцията на вестника и я оставих отпред до тротоара. Бети седеше пред пишещата си машина в репортерската стая. Ръцете й лежаха неподвижни върху клавишите. Под очите й личаха леки сини кръгове, на устните й нямаше червило. Изглеждаше обезсърчена и не успя да се покаже зарадвана от появата ми.

— Бети, какво се е случило?

— Нямам никакъв напредък по въпроса за Милдред Мийд. Не мога да открия нищо.

— Защо не поговориш лично с нея?

Тя сбърчи лицето си, сякаш се канех да я зашлевя.

— Не е смешно.

— Че аз не се шегувам. Милдред Мийд има пощенска кутия номер сто и двадесет и едно в централната поща на Санта Тереза. Ако не можеш да я откриеш чрез нея, вероятно ще я намериш в някой от тукашните старчески домове.

— Болна ли е?

— Болна и стара.

Очите на Бети, цялото й лице се промениха и смекчиха.

— За бога, какво прави тук, в Санта Тереза?

— Питай нея. А когато ти каже, ти ще го съобщиш на мен.

— Но аз не знам в кой старчески дом е.

— Обади се във всички.

— А защо не се обадиш ти?

— Искам да поговоря с капитан Макендрик. Освен това, ти можеш да свършиш тази работа по-добре. Познаваш хората в града и те те познават. Ако я откриеш, внимавай в приказките си, за да не я уплашиш. На твое място не бих споменал, че работиш във вестник.

— Но какво да кажа?

— Колкото можеш по-малко. Щети се обадя.

Подкарах колата през центъра на града към полицейския участък. Беше продълговата измазана постройка, която се мъдреше като мрачен саркофаг по средата на асфалтиран паркинг. Минах покрай въоръжена униформена жена полицай на пост и влязох в кабинета на Макендрик. Помещението беше тясно и потискащо. Стените бяха покрити с рафтове, отрупани с папки, имаше бюро и три стола, на единия от които седеше Макендрик. Малкият прозорец бе препречен с решетка.

Макендрик бе забил нос в някакъв напечатан лист на бюрото пред него. Не бързаше да вдигне поглед. Зачудих се дали с това не иска да ми внуши, че е по-важен от мен, но все пак не чак толкова. Накрая царствено ме удостои с вниманието си.

— Мистър Арчър? Мислех, че сте напуснали града завинаги.

— Ходих в Аризона да прибера момичето на Бимайър. Баща му ни уреди да се върнем с един от самолетите на компанията.

Макендрик беше впечатлен и леко смаян, точно както очаквах. Потърка с ръка сбръчканото си лице отстрани, сякаш да се увери в собствената си солидност.

— Разбира се — каза той, — вие работите за Бимайърови, нали?

— Да.

— Той проявява ли някакъв особен интерес към убийството на Граймс?

— Купил е от Граймс една картина. Въпросът е дали е фалшификат, или е истински Чантри.

— Щом Граймс има нещо общо с нея, вероятно е фалшификат. Тя ли е открадната?

— Всъщност не е открадната — заявих аз, — поне първия, път не е. Фред Джонсън я е взел да я проучи в музея. Някой я е откраднал оттам.

— Това версия на Джонсън ли е?

— Да, и аз му вярвам. — Но дори в моите уши историята прозвуча неубедително.

— А аз не. И Бимайър също. Току-що говорих с него по телефона. — Макендрик се усмихна с хладно удовлетворение. Беше отбелязал точка в своя полза в безкрайната игра на власт, която усложняваше живота му. — Ако искате да продължите работата си за Бимайър, добре е да обсъдите с него някои от тези дребни подробности.

— Бимайър не е единственият ми източник. Говорих надълго и нашироко с Фред Джонсън и той не ми се стори престъпен тип.

— Почти всички са такива — отряза Макендрик. — Само търсят удобен случай. А Фред Джонсън го е имал. Номерът не е лош да продадат фалшив Чантри, а след това да го откраднат, преди фалшификацията да бъде открита.

— Обмислих тази възможност, но се съмнявам да е било така. Фред Джонсън не е способен да планира и да проведе подобна акция, а Пол Граймс е мъртъв.

Макендрик се наклони напред. Лявата му длан и десният му юмрук образуваха топка, на която той положи брадичката си.

— Може да има и други участници. Това е почти сигурно. Вероятно става дума за организирана мрежа от извратени типове и наркомани, специализирани в кражби на произведения на изкуството. — Разтвори ръце и ги размаха пред лицето си, явно за да изобрази дивотията на света. — Знаете ли, че Граймс е бил сбъркан?

— Да. Жена му ми каза тази сутрин.

Очите на капитана се разшириха от удивление.

— Нима е имал жена?

— Да. От нея научих, че са се разделили преди година. Собственичка е на магазин за произведения на изкуството в Копър Сити. Запазила е името на мъжа си.

Макендрик си записа нещо с молив в тефтер с жълти листа.

— Фред Джонсън също ли е обратен?

— Съмнявам се. Има приятелка.

— Че нали оня Граймс имал дори съпруга.

— Вярно, Фред би могъл да е бисексуален. Но аз прекарах с него доста време и не забелязах никакви признаци за подобно нещо. Дори и такъв да е, това не значи, че е крадец.

— Той е задигнал картината.

— Взел я е със съгласието и разрешението на дъщерята на собственика. Фред е начеващ експерт по история на изкуството. Искал е да провери възрастта и автентичността на картината.

— Сега, естествено, така ще твърди.

— Аз му вярвам. Честно казано, не смятам, че мястото му е в затвора.

Дланта и юмрукът на Макендрик се срещнаха отново като машинни части.

— Плаща ли ви Фред Джонсън, че говорите така?

— Плаща ми Бимайър да намеря картината му. Фред Джонсън заяви, че картината не е у него. Мисля, че е крайно време да я потърсим другаде. Всъщност аз правя точно това, макар и повече или по-малко случайно.

Макендрик чакаше. Разказах му какво съм научил за младежките години на Пол Граймс в Аризона и за връзката му с Ричард Чантри. Казах му и за смъртта на Уилям, незаконния син на Милдред Мийд, и за прибързаното заминаване на Ричард Чантри от Аризона през лятото на хиляда деветстотин четиридесет и трета година.

Макендрик взе молива и започна да чертае свързани един с друг квадрати върху жълтата хартия. Заприлича на шахматна дъска, на която са изобразени секторите на града или на ума му.

— Това е ново за мен — призна той накрая. — Сигурен ли сте, че информацията ви е достоверна?

— По-голямата част узнах от шерифа, който е разследвал убийството на Уилям Мийд. Ако искате, можете да говорите с него.

— Ще говоря. Бях в армията, когато Чантри е дошъл тук и е купил къщата на брега на океана. През хиляда деветстотин четиридесет и пета година се уволних и постъпих в полицията. Бях един от малцината, които го познаваха лично. — Макендрик говореше тъй, сякаш собственият му опит и историята на града бяха синоними. — Няколко години патрулирах по плажа пред къщата му, докато стана сержант. Така се запознах с мистър Чантри. Той много държеше на сигурността. Непрекъснато се оплакваше, че всякакви хора се мотаят около дома му. Знаете, че плажът и океанът винаги са привличали хора, живеещи извън града.

— Беше ли нервен?

— Според мен, да. Във всеки случай беше необщителен. Никога не съм чул да е дал прием или дори да е поканил приятели в дома си. Доколкото знам, нямаше приятели. Стоеше затворен в къщата си заедно с жена си и с един човек на име Рико, който им готвеше. Работеше, не се занимаваше с нищо друго. Понякога рисуваше по цяла нощ и когато патрулирах нощна смяна, виждах осветените прозорци на къщата. — Макендрик вдигна очи, които се бяха изпразнили от настоящето, но изведнъж отново се изпълниха с него и станаха тревожни. — Сигурен ли сте, че мистър Чантри е бил сбъркан? Не познавам друг, който да е залягал така над работата си.

Не му споменах за Леонардо от страх да не отклоня разговора.

— Почти сигурен съм. Можете да поразпитате наоколо.

— Не, в този град не мога. Чантри е гордостта на Санта Тереза. Изчезна преди двадесет и пет години и все още е най-изтъкнатият ни гражданин. А и вие внимавайте какво говорите за него.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение. Правя ви услуга. Мисис Чантри може да ви съди и не си правете илюзии, че няма да го стори. Дотолкова е завзела местния вестник, че й позволяват да го чете предварително, когато пишат за мъжа й. Особено щом се споменава за изчезването му, трябва да се пипа много деликатно.

— Какво смятате, че е станало с него, капитане? Аз ви казах каквото знам.

— И аз го оценявам. Ако е бил сбъркан, както твърдите вие, ето ви директния отговор на вашия въпрос. Живял е с жена си седем години и не е издържал повече. Забелязал съм, че това е често срещано при хомосексуалистите. Животът им се движи на цикли, те просто не могат да поддържат постоянен курс. А и техният курс си е по-тежък от нашия.

Макендрик успя да ме изненада. В края на краищата в гранита имало жилка на търпимост.

— Това официалното становище ли е, капитане? Че Чантри е заминал по собствено желание? Никакво убийство. Никакво самоубийство. Никакво изнудване.

Макендрик пое дълбоко дъх през запушения си нос и го изпусна през устата.

— Няма дори да се опитвам да ви обяснявам колко пъти са ме питали за това. Стана любимият ми въпрос — изрече той с ирония. — И винаги давам един и същ отговор. Никога не сме намирали улики, че Чантри е бил убит или принуден да се махне. Доколкото можахме да установим фактите, Чантри е заминал, защото е искал да започне нов живот. И това, което ми казахте за сексуалните му предпочитания, само го потвърждава.

— Предполагам, че прощалното му писмо е било щателно проучено.

— По всички възможни начини. Почерк, отпечатъци от пръсти, източник на хартията, всичко. И почеркът, и отпечатъците, и хартията бяха на Чантри. Нямаме улики, че писмото е било написано по принуда. И през изминалите двадесет и пет години не се появиха никакви нови улики. От самото начало проявих особен интерес към случая, защото познавах Чантри, и можете напълно да ми вярвате. По някаква причина той се е отвратил и уморил от живота си в Санта Тереза, и се е махнал.

— А сега може да се е появил пак, капитане. Фред Джонсън, изглежда, смята, че откраднатата картина е от Чантри и че е сравнително нова.

Макендрик направи нетърпелив жест с лявата си ръка.

— Нужно ми е по-солидно мнение от това на Фред Джонсън. И не вярвам, че картината е открадната от музея. Смятам, че я е скрил някъде. Ако е истински Чантри, струва доста пари. А в случай, че не го знаете, семейството на Фред Джонсън е в бедствено финансово положение. Баща му е неизлечим алкохолик, който не работи от години, майка му е уволнена от болницата, заподозряна е в кражба на наркотици. И независимо дали я е изгубил, продал или дал някъде, Фред е отговорен за изчезването на картината.

— Не е, докато това не се докаже.

— Не ми излизайте с този номер, Арчър. Да не сте адвокат?

— Не съм.

— Тогава престанете да се правите на такъв. Фред е там, където му е мястото. А вие не сте. Имам среща с помощник-следователя.

Поблагодарих без ирония на Макендрик за търпението му. Беше ми казал много неща, които исках да науча.

На излизане от участъка срещнах приятеля си Първис, който влизаше. Младият помощник-следовател имаше интелигентния ентусиазиран вид на всеотдаен обществен служител, който е на път да види снимката си във вестниците. Като мина покрай мен, дори не забави крачка.

Зачаках го до служебното му комби. Полицейски коли пристигаха и потегляха. По небето прелетя ято скорци като чуруликащ облак, последван от първата сянка на ранната привечер. Тревожех се за това, което можеше да се случи на Фред в затвора, и съжалявах, че нямам възможност да го измъкна.

Най-сетне Първис излезе от участъка. Вървеше по-бавно, с известна тежка самоувереност.

— Какво ново? — казах аз.

— Помниш ли трупа, който ти показах снощи в моргата?

— Трудно ще го забравя. Художникът Джейкъб Уитмор.

Първис кимна.

— В крайна сметка се оказа, че не се е удавил в океана. Днес следобед направихме много внимателна аутопсия. Уитмор е удавен в сладка вода.

— Значи ли това, че е убит?

— Вероятно. Макендрик май смята така. Удавен в нечия вана и сетне изхвърлен в океана.