Рос Макдоналд
Пулсираща вена (33)

Трийсет и трета глава

Паркирах на известно разстояние от жилището на мисис Чантри и отидох пеша дотам. В клисурата отзад се стелеше мъгла. Горе на хълма от къщата на Бимайърови бликаше студена светлина. Но домът на мисис Чантри бе тъмен и безжизнен.

Почуках на входната врата. Изглежда, съм бил почти сигурен, че ще я намеря мъртва или агонизираща — незабавният й отговор ме стресна. Гласът й долетя през затворената врата, сякаш цяла нощ бе чакала край нея.

— Кой е? Рико?

Не й отговорих. Стояхме от двете страни на вратата, потънали в изпълнено с очакване мълчание, нарушавано навремени от шума на вълните, които прииждаха на плажа като гигантски заблудени стъпки, а сетне се плъзгаха безшумно назад.

— Кой е? — запита тя по-високо.

— Арчър.

— Вървете си.

— Да се върна ли с капитан Макендрик?

Настъпи ново мълчание, отмервано от напиращите и отшумяващите стъпки на морето. Тя отключи вратата и я отвори.

Във вестибюла не светеше, а доколкото можах да видя, в стаите също. В царящия сумрак косата и лицето й имаха еднакъв сребрист оттенък. Носеше тъмна рокля с висока яка, подходяща за вдовица, и аз се запитах дали наистина не е такава.

— Влезте, щом трябва — изрече тя с тих студен глас.

Последвах я в салона, където се беше състоял коктейлът. Запали лампион, надвиснал над едно кресло и зачака до него. Гледахме се, обгърнати от мъртва тишина.

Коктейлът не беше оставил никакъв отзвук в помещението. Накрая тя проговори:

— Познат ми е вашия тип. Вие сте един от онези самозвани експерти, които не могат да не врат острите си нослета в хорските работи. Просто не понасяте някой да си живее живота, без да се намесвате, нали?

Тя се изчерви, може би донякъде от яд. Но зад думите й, изглежда, се криеше и някакъв угнетяващ подтекст.

— Това, което живеете, живот ли го наричате? — рекох аз. — Прикривате убийство, извършено от човек, когото не сте виждали от двадесет и пет години. Спите с недорасъл мъж като Рико, за да държите устата му затворена.

Лицето й загуби цвят, а очите й потъмняха, сякаш осветлението в стаята рязко се беше сменило.

— Никой не може да разговаря с мен така.

— Трябва да свиквате. Когато хората на областния прокурор излагат случая във Върховния съд, няма да подбират думите си.

— Случаят няма да стигне до съд. И изобщо няма да има случай. — Очите й обаче бяха напрегнати и питащи, опитваха се да надникнат отвъд острия ръб на настоящето.

— Хайде, хайде, мисис Чантри. Преди двадесет и пет години в тази къща е убит човек. Не знам кой е, но на вас вероятно ви е известно. Рико го е заровил в оранжерията. Тази вечер, не без вашата помощ, той е изровил костите му и ги е сложил в пълен с железа чувал. За нещастие и на двамата аз го залових, преди да ги хвърли в морето. Интересува ли ви къде се намират те сега?

Жената извърна лице. Не искаше да знае. Внезапно краката й сякаш се подкосиха и тя седна в креслото. Покри лице с ръце и като че ли се опитваше да заплаче.

Стоях и слушах болезнените звуци, които издаваше. Колкото и да беше хубава, колкото и да беше затънала в неприятности, не можех да изпитам съчувствие към нея. Беше градила живота си върху костите на мъртвец и част от този живот бе притежание на смъртта.

Тя се обади, сякаш мислите ни се догонваха.

— Къде са костите?

— При капитан Макендрик. И приятелчето ви Рико е при него. Освен това, Рико проговори.

Изправи гръб, за да приеме вестта, която сякаш я смаза физически. Но твърдите й интелигентни очи не трепнаха.

— Смятам, че ще мога да се справя с Макендрик. Той е амбициозен. Но за вас не съм сигурна. Работите за пари, нали?

— Имам толкова пари, колкото са ми нужни.

Наклони се напред, стиснатите й юмруци лежаха на коленете.

— Говоря ви за голяма сума. Такава, каквато не можете да спечелите, докато сте жив. Достатъчно голяма, за да няма нужда да работите повече.

— Обичам работата си.

Направи огорчена гримаса, която я загрози. Удари коленете си с юмруци.

— Не си играйте с мен. Говоря сериозно.

— Аз също. Не ми трябват парите ви. Но можете да опитате да ме подкупите с информация.

— Да ви подкупя срещу какво?

— Ще ви позволя да се отървете, ако се появи такава възможност.

— А, разбирам, приискало ви се е да поиграете на господ, нали?

— Не съвсем. Бих желал да проумея защо жена с вашите достойнства се опитва да прикрие едно гнусно убийство.

— Не беше убийство. Беше нещастен случай.

— И кой предизвика нещастния случай?

— Не ми вярвате, така ли?

— Не сте ми предоставили нищо, на което да вярвам или да не вярвам. Всичко, което знам, е, че двамата с Рико сте изкопали костите на умрял човек и че вие сте изпратили Рико да ги потопи в морето. Трябваше да ги оставите под земята, в оранжерията.

— Едва ли. Грешката ми е, че изпратих Рико. Трябваше сама да се отърва от трупа.

— Чии е трупът, мисис Чантри?

Тя завъртя глава, сякаш спомените от миналото бръмчаха като пчели около нея.

— Не го познавах. Дойде у нас и поиска да се срещне с мъжа ми. Ричард не биваше да го приема и нормалното беше да го отпратим. Но очевидно името на човека значеше нещо за него. Поръча на Рико да го заведе в ателието. Когато го видях отново, беше мъртъв.

— Как се казваше?

— Не помня.

— Присъствахте ли, когато човекът разговаряше с Рико?

— Да, поне част от времето.

— А после, когато Рико заравяше трупа?

— Знаех, че го прави, но не съм участвала.

— Рико каза, че вие сте му наредили.

— Предполагам, че в известен смисъл беше така. Предадох му желанието на съпруга си.

— Къде беше съпругът ви по време на заравянето?

— В ателието, пишеше прощалното си писмо. Колко странно — добави тя след секунда. — Често говореше как ще си отиде по този начин. Как ще зареже всичко, ще започне нов, необременен живот. И когато се появи случай, той го направи.

— Знаете ли къде е отишъл?

— Не. Оттогава нямам вест от него. Доколкото знам, на никого не се е обаждал.

— Смятате ли, че е умрял?

— Надявам се, че не е. Той беше… Той все пак е велик човек. — Позволи си да поплаче малко. Очевидно се стараеше наново да завоюва загубената емоционална територия, да възстанови мита за Чантри с подръчни материали — отчасти стари, отчасти нови.

— Защо той уби мъжа в кафявия костюм?

— Не знам да го е убивал. Може да е било нещастен случай.

— Съпругът ли ви заяви, че е нещастен случай?

— Не знам. Не сме говорили за това. Той написа писмото и си отиде.

— И вие нямате представа как или защо бе убит човекът?

— Ни най-малка.

— Съпругът ви не ви ли даде обяснение?

— Не. Ричард замина толкова бързо, че нямаше време за обяснения.

— Мисис Чантри, аз чух съвсем други неща. Според Рико вие, вашият съпруг и мъжът в кафявия костюм сте говорили доста време в ателието. За какво говорихте?

— Не помня такова нещо — каза тя.

— А Рико помни.

— Той лъже.

— Това е присъщо на мъжете, когато имат неприятности. Също и на жените.

Започваше да губи самоувереността си и на нейно място се появяваше гняв.

— Ще ви бъда благодарна, ако ми спестите обобщенията си. През последните двадесет и четири часа изживях ужасни неща и нямам сили да слушам моралните максими на евтин частен детектив.

Гласът й стана писклив, а видът измъчен.

— Вие сте изживели ужасни неща през последните двадесет и пет години и ако не предприемете нещо, ще стане още по-лошо — отвърнах й аз.

Поседя малко, без да продума, с втренчени в непогребаното минало очи.

— Какво да предприема? — промълви накрая тя.

— Обяснете ми какво точно се случи и защо.

— Обясних ви.

— Не е вярно, мисис Чантри. Вие пропускате най-важното. Кой е бил човекът в кафявия костюм и защо е идвал тук. Факта, че е идвал два пъти, като втория път, тогава, когато е бил убит, е водел със себе си жена и момченце. И че както сте обяснили на Рико, човекът е получил удар и е умрял почти случайно.

Седеше и поемаше думите ми, сякаш претърпяваше процес на бързо състаряване. Не се опита да избегне или да отрече нещо. В известен смисъл може би дори очакваше това.

— Значи Рико доста е поговорил — отбеляза тя.

— Каза всичко, което можа. Избрали сте си лош съучастник.

— Не съм го избирала. Той просто се оказа тук. — Огледа ме внимателно от глава до пети, сякаш преценяваше дали няма да мога да заема мястото на Рико в живота й. — Нямах избор.

— Хората винаги имат избор.

Наведе хубавата си глава и потърка отчаяно челото си с ръка.

— Лесно е да се каже. По-трудно е да се направи.

— И сега имате избор — настоях аз. — Можете да ми помогнете…

— Мисля, че го правя.

— Отчасти. Но не казвате всичко. Можете да ми помогнете да изясня този случай. И ако това стане ще сторя всичко възможно да облекча положението ви.

— Нямам нужда от вашите услуги. — Но очите й изучаваха лицето ми, за да открият точното значение на моите думи.

— Не ви съветвам да прикривате съпруга си. Това може да ви доведе до тежко съучастие в убийство.

— Не беше убийство. Беше нещастен случай. Човекът се чувстваше зле. Мъжът ми може да го е ударил или блъснал. Нямал е намерение да го убива.

— Откъде знаете?

— Той ми каза. Не лъжеше.

— Обясни ли ви кой е посетителят?

— Да.

— Как беше името му?

— Не помня. Просто някакъв човек, с когото мъжът ми се е запознал в армията. Бил е ранен в Тихия океан и е прекарал няколко години в болница за ветерани. Когато накрая го изписали, дошъл да види съпруга ми. Очевидно е научил за успеха му като художник и е пристигнал да се погрее в лъчите на славата му.

— Кои бяха жената и момченцето?

— Съпругата и синът му. Втория път ги доведе да се запознаят с мъжа ми.

— Те узнаха ли, че мъжът ви го е убил?

— Не знам. Дори не съм сигурна дали е станало точно така.

— Но сте го допускали.

— Да. Неизбежно беше. Непрекъснато чаках жената да се обади, не спах цели седмици. Но тя не се обади. Понякога ми се струва, че съм си въобразила всичко това.

— Костите, които Рико изрови, не са въображаеми.

— Знам. Имах предвид жената и момчето.

— Какво стана с тях?

— Просто си отидоха, не знам къде. А аз продължих, живота си както можах.

В гласа й имаше самосъжаление, но тя ме наблюдаваше с хладна подозрителност. Цялото й тяло сякаш усещаше присъствието ми, най-вече за да го отблъсне.

Край къщата морето тътнеше, опипваше брега и се оттегляше като мъртвец, който непохватно се мъчи да се изкатери обратно при живите. Потръпнах. Тя докосна коляното ми със заострените си нокти.

— Студено ли ви е?

— Май да.

— Да включа ли отоплението?

Усмивката, която придружи това предложение, му придаде двусмислено значение, но беше насилена.

— Няма да стоя дълго, мисис Чантри.

— Ще бъда сама тук.

Изпусна присмехулна въздишка, която свърши, с нотка на неподправена самота. Изглежда, осъзнаваше колко е изоставена от всички.

— Скоро ще имате посетители.

Тя събра ръце и ги стисна.

— Искате да кажете полицията, нали?

— Макендрик вероятно няма да дойде преди сутринта.

— Мислех, че ще ми помогнете — рече тихо тя.

— Ще ви помогна, ако ми позволите. Не ми казахте достатъчно. А някои от нещата, които ми казахте, не са верни.

Отправи ми сърдит, но пресметнат и овладян поглед.

— Не съм лъгала.

— Може би несъзнателно. Когато човек двадесет и пет години води неистински живот, може да откачи.

— Да не би да твърдите, че съм луда?

— По-вероятно просто лъжете както себе си, така и мен.

— И какво невярно нещо съм казала?

— Заявихте, че убитият бил стар приятел на мъжа ви от армията. Но аз знам, че Чантри никога не е бил в армията. Това несъответствие хвърля съмнение върху цялата ви история.

Тя се изчерви, прехапа долната си устна и ме изгледа като крадец.

— Говорех в общ смисъл. Исках да кажа, че убитият е бил в армията, когато са се запознали. Но, разбира се, Ричард не е служил.

— Желаете ли да нанесете други поправки в разказа си?

— Ако ми посочите къде съм сгрешила.

Внезапно ме прониза гняв.

— Не е смешно, мисис Чантри. Убити са няколко души. Други са под заплаха.

— Не и от моя страна. В живота си не съм посегнала на никого.

— Но сте стояли и сте допуснали друг да го направи.

— Не съм го искала. — Мъчеше се да си придаде откровен вид, но не й се удаваше. — Не знам какво е станало между Ричард и убития. Нямам представа какви, са били отношенията им.

— Чувал съм, че мъжът ви е бил бисексуален.

— Така ли? За пръв път го научавам.

— Твърдите ли, че не е вярно?

— Такъв проблем въобще не съществуваше. Защо смятате, че е толкова важно?

— Може да се окаже съществена част от случая.

— Съмнявам се. Ричард изобщо не беше твърде сексуален мъж. Винаги се е вълнувал повече от работата си, отколкото от мен.

Направи скръбна гримаса и ме погледна да види ефекта. Не знам защо, но с това ме ядоса още повече. Започна да ми идва до гуша от тази жена, от лъжите и истините й. Докато стоях тук и се пазарях с нея, онази, която обичах, се беше изгубила в пълната с опасности нощ.

— Знаете ли къде е Бети Сидън?

Поклати сребристата си глава.

— Страхувам се, че не. Да не би нещо да се е случило с Бети Джо?

— Тръгна да търси Милдред Мийд и изчезна. Знаете ли къде мога да открия Милдред Мийд?

— Не. Не знам. Обади ми се преди няколко месеца, когато пристигна в града. Но аз не исках да я виждам. Не исках да събуждам миналото.

— Тогава не трябваше да изравяте костите — подхвърлих аз.

Тя яростно ме прокле и ме прати по дяволите. Но пожеланието й рикошира, сякаш го беше отправила към себе си. Израз на самоненавист падна като сивкав воал върху лицето й. Покри го с ръце.

— Защо ги изкопахте? — запитах я.

Помълча известно време и отговори иззад ръцете си:

— Просто се уплаших.

— От какво?

— Опасявах се, че ще претърсят къщата и ще ме обвинят за смъртта на човека.

Наблюдаваше ме през пръстите си, сякаш иззад решетка.

— Заплаши ли ви някой да ви издаде?

Тя не отговори. Приех това като потвърждение.

— Кой беше, мисис Чантри?

— Не съм сигурна. Тя не дойде. Обади ми се снощи по телефона и се закани, че ще иде в полицията и ще издаде всичко. Мисля, че беше същата, която дойде тук с момчето в деня на убийството.

— Какво искаше от вас?

— Пари. — Отпусна ръце; устните й бяха изкривени, а очите жестоки.

— Колко?

— Не уточни. Предполагам много.

— За кога ги искаше?

— За утре. Каза, че пак ще ми се обади, а аз междувременно да събера колкото мога.

— Ще го направите ли?

— Смятах да го направя, но сега е безсмислено, нали? Освен ако с вас не постигнем някакво разбирателство.

Пъхна ръце в косата си и задържа главата си между тях с вирната брадичка като произведение на изкуството, което излагаше за продан.

— Ще направя каквото мога — казах аз. — Но няма да мине без участието на Макендрик. Ако му помогнете да приключи случая, той ще ви бъде благодарен. Най-добре да се свържете с него веднага.

— Не. Трябва ми време да помисля. Ще ми дадете ли отсрочка до сутринта?

— Да, но при едно условие. Не правете нищо необмислено.

— Например да избягам ли?

— Например да се самоубиете.

Тя поклати рязко глава.

— Ще остана и ще се боря. Надявам се, че сте на моя страна.

Не й обещах нищо. Когато се изправих, очите от портретите на Чантри сякаш ме наблюдаваха от потъналите в сенки стени. Мисис Чантри ме изпрати до вратата.

— Моля ви, не ме съдете строго. Знам, че изглеждам лош човек. Но наистина не съм имала избор за нещата, които съм вършила или не съм извършила. Животът ми не беше лек и преди изчезването на мъжа ми. А оттогава е истински ад.

— С Рико.

— Да. С Рико. Казах ви, че нямах избор.

Стоеше близо до мен, очите й бяха прикрити и пресметливи, сякаш се готвеше да направи друг неудачен избор.

— Преди повече от тридесет години в Аризона е бил убит млад войник на име Уилям Мийд — казах аз. — Бил е незаконен син на Феликс Чантри от Милдред Мийд, брат на съпруга ви.

Тя реагира, сякаш я бях зашлевил, и се готвеше да закрещи. Веждите й се вдигнаха, а долната й устна увисна. За момент лицето й се разголи. Ала тя не издаде нито звук.

— Съпругът ви е напуснал Аризона веднага след това и съществува подозрение, че той е убил Уилям Мийд. Вярно ли е?

— Разбира се, че не. Защо да го убива?

— Надявах се вие да ми кажете. Не сте ли били доста близки с Уилям по онова време?

— Не. Разбира се, че не.

Но отрицанието й прозвуча неубедително.