Рос Макдоналд
Прощален поглед (1)

Първа глава

Адвокатът Джон Тротуел ме караше да го чакам в приемната на кантората му. Така ми даваше възможност постепенно да усетя въздействието й. Седях в кресло, тапицирано с мека зелена кожа. Окачените по стените маслени картини с местни пейзажи, изобразяващи сушата и морето, приличаха на дискретни реклами.

Младата секретарка, с коси в розов оттенък, се извърна от телефона. Плътните черни линии около очите й придаваха вид на затворник, който наднича през решетка.

— Съжалявам, че мистър Тротуел се забави толкова. Пак дъщеричката му — неопределено подхвърли момичето. — Защо ли не я остави да се учи от грешките си? Както аз се поучих от моите.

— Тъй ли?

— Всъщност аз съм фотомодел. Залових се временно с тази работа, защото вторият ми мъж ме заряза. Наистина ли сте детектив?

Потвърдих.

— Мъжът ми е фотограф. Бих дала много да разбера с коя… къде живее сега.

— Недейте. Не си струва.

— Може и да сте прав. Той е некадърен фотограф. Някои истински познавачи ми казваха, че снимките му не са твърде ласкателни за мен.

Рекох си, че всъщност тя се нуждае от състрадание.

В рамката на отворената врата се появи висок мъж, наближаващ шейсетте. Беше хубав, с изправени рамене и елегантно облекло, и очевидно го съзнаваше. Гъстата му побеляла коса бе грижливо сресана, а и изразът на лицето му изглеждаше също тъй грижливо подбран.

— Мистър Арчър? Аз съм Джон Тротуел. — Стисна ръката ми със сдържан ентусиазъм и ме поведе по коридора към кабинета си. — Благодаря ви, че дойдохте от Лос Анджелис толкова бързо, и се извинявам, задето ви накарах да чакате. Уж вече почти не практикувам, а никога на главата ми не са се струпвали толкова неща.

Тротуел не беше чак толкова объркан, колкото твърдеше. Докато говореше, тъжните му хладни очи ме оглеждаха внимателно. Въведе ме в кабинета си и ме настани на кафяв кожен стол срещу бюрото. Макар че през плътните пердета на прозорците проникваше слънчева светлина, лампите в стаята бяха запалени. На изкуственото електрическо осветление самият Тротуел също изглеждаше някак си изкуствен, като грижливо изработена восъчна фигура. На един рафт над дясното му рамо бе поставена снимка на яснооко русо момиче, вероятно дъщеря му.

— По телефона споменахте за някои си мистър и мисис Лорънс Чалмърс.

— Така е.

— Какъв е проблемът им?

— Ще се спра на него след малко — каза Тротуел. — Най-напред искам да ви поясня, че Лари и Айрини Чалмърс са мои приятели. Къщите ни са една срещу друга на Пасифик Стрийт. Познавам Лари, откакто се помня, родителите ни също бяха близки. Научил съм много неща като юрист от бащата на Лари, съдията. А покойната ми съпруга беше добра приятелка с майка му.

Тротуел изглеждаше някак нереално горд с тези свои връзки. Прокарваше лявата ръка през косата над слепоочието си, сякаш опипваше белег. Очите и гласът му бяха леко унесени от досега с миналото.

— Това, което искам да изясня — продължи той, — е, че Чалмърсови са ценни хора, ценни лично за мен. Искам да се отнасяте деликатно с тях.

Атмосферата в кабинета натежа от светските задължения, които ми предстояха. Опитах се да я поразведря. Като с антики?

— Нещо такова, само че не са стари. Аз ги възприемам като произведения на изкуството в смисъл, че не е необходимо те да бъдат полезни. — Тротуел замълча и след това продължи, сякаш осенен от нова мисъл. — Истина е, че Лари не постигна много нещо след войната. Разбира се, той има много пари, но и те му бяха поднесени даром. Получи в наследство от майка си значителна сума, а борсата и пазарът я превърнаха в милиони.

В тона на Тротуел се промъкваше нотка на завист, която подсказваше, че чувствата му към семейство Чалмърс са доста противоречиви и не докрай възторжени. Позволих си да реагирам на натрапващия се подтекст.

— Да разбирам ли, че от мен се очаква преклонение?

Тротуел ме изгледа стреснато, сякаш бях издал неприличен звук или бях дотам нетактичен, че да чуя такъв.

— Виждам, че не съм успял да ви обясня добре. Дядото на Лари Чалмърс е участвал в Гражданската война, след това е дошъл в Калифорния и се оженил за испанка, наследница на отпуснати от правителството земи. Самият Лари е герой от войната, но не обича да говори за това. В лишеното ни от традиции общество това го доближава, доколкото е възможно, до представата за аристократ. — Заслуша се в звученето на думите си, сякаш ги бе казвал и преди.

— А мисис Чалмърс?

— Никой не би могъл да нарече Айрини аристократка. Но — добави той с неочаквана жар — тя е дяволски красива. А какво друго се иска от една жена?

— Още не сте споменали какъв е проблемът им.

— Това се дължи отчасти на обстоятелството, че и на мен не ми е напълно ясен. — Тротуел взе от бюрото си жълт лист хартия и се смръщи на драскулките по него. Надявам се, че ще разговарят по-откровено с непознат човек.

Изправих се и едва тогава той ми изложи положението. В къщата на мистър и мисис Чалмърс станал обир, докато двамата били за няколко дни в Палм Спрингс. Обирът бил доста особен. Според мисис Чалмърс липсвал само един ценен предмет — старинна златна кутия, която държали в сейфа на кабинета. Виждал беше този сейф — съдията Чалмърс го поставил още през двадесетте години — и според него беше труден за разбиване.

— Мистър и мисис Чалмърс уведомили ли са полицията?

— Не, а и не възнамеряват.

— Имат ли прислуга?

— Един испанец поддържа къщата, но не живее там. Работи при тях над двадесет години. Освен това той ги е закарал до Палм Спрингс. — Млъкна и поклати побелялата си глава. — Все пак изглежда работа на вътрешен човек, нали?

— Прислужника ли подозирате, мистър Тротуел?

— Предпочитам да не ви казвам кого и какво подозирам. Ще работите по-добре, ако не сте предубеден. А доколкото познавам Лари и Айрини, те са затворени хора и нямам претенции, че съм наясно с живота им.

— Имат ли деца?

— Един син, Николъс — каза той безизразно.

— Колко годишен е?

— На двадесет и три или двадесет и четири. Този месец трябва да завърши университета.

— През януари?

— Точно така. Ник пропусна един семестър в първи курс. Заряза университета, без да се обади на никого, и изчезна за няколко месеца.

— А сега родителите му имат ли неприятности с него?

— Е, това е силно казано.

— Той би ли могъл да извърши обира?

Тротуел забави отговора си. Ако се съдеше по промените в очите му, мислено прехвърляше различни отговори — от обвинение до защита.

— Ник би могъл да го извърши — рече той накрая. — Но няма защо да краде златната кутия на майка си.

— Мога да ви изброя няколко допустими причини. Интересува ли се от жени?

Тротуел отвърна доста рязко.

— Да. Сгоден е за дъщеря ми Бети.

— Извинете.

— Няма защо. Не бихте могли да знаете това. Но внимавайте какво ще говорите пред Чалмърсови. Те са свикнали да водят съвсем тих живот и се страхувам, че тази работа наистина ги е разстроила. Както са привързани към драгоценния си дом, сигурно приемат случилото се тъй, сякаш е осквернен някой храм.

Той смачка жълтия лист в ръцете си и го запрати в кошчето. Нетърпеливият му жест налагаше впечатлението, че би се радвал да се отърве от мистър и мисис Чалмърс и от техните грижи, включително и от сина им.