Рос Макдоналд
Пулсираща вена (16)

Шестнайсета глава

Утринният вятър беше стихнал. Въздухът бе ясен и блестящ. Червеноопашатият ястреб, който се виеше над дома на Бимайърови, приличаше на святкащ орнамент, спуснат от безкрайно висок таван.

Джак и Рут Бимайър излязоха да ме посрещнат. Бяха доста консервативно облечени, приличаха на хора, тръгнали на погребение, а изражението им бе такова, сякаш погребението можеше да се окаже тяхното собствено.

Жената първа стигна до мен. Под очите й имаше тъмни кръгове, които не бе успяла да прикрие достатъчно добре с грима си.

— Знаете ли нещо за Дорис?

— Мисля, че снощи е напуснала града заедно с Фред Джонсън.

— Защо не я спряхте?

— Не ми се обади, че заминава. Но дори и да ми се беше обадила, нямаше да успея да я спра.

— Защо? — Рут Бимайър се обърна към мен, вдигнала като томахавка главата си.

— Дорис е достатъчно голяма да действа самостоятелно. Може да не е достатъчно разумна, но е достатъчно голяма.

— Къде са заминали?

— Вероятно в Аризона. Една несигурна следа води към Тусон и мисля, че са тръгнали нататък. Не знам дали картината е у тях. Фред твърди, че някой я е откраднал от него.

Джак Бимайър се обади:

— Това са глупости.

Не оспорих думите му.

— Вероятно сте прав. Ако желаете да отида в Тусон, това, естествено, ще ви струва повече.

— Естествено. — Бимайър погледна към жена си. — Казах ти, че ще се опита да налапа още. Винаги става така.

Дощя ми се да го ударя. Вместо това се обърнах и тръгнах към отсрещния край на алеята за коли. Не беше кой знае колко далече. Стигнах до телена ограда, висока метър и половина.

Хълмът се спускаше стръмно надолу към ръба на клисурата. От другата й страна беше домът на Чантри, смален от разстоянието като къщурка в стъклена топка.

Оранжерията зад него имаше наполовина боядисан стъклен покрив. През многобройните проблясващи стъкла успях да забележа неясни движения зад буйната зеленина. Сякаш двама души стояха с лице един към друг и правеха движения с широк размах като дуелисти, твърде раздалечени, за да си нанесат рани.

Рут Бимайър проговори тихо зад мен:

— Моля ви, върнете се. Разбирам колко непоносим е понякога Джак, аз най-добре знам това. Но ние се нуждаем от вас.

Не можах да устоя на думите й и й го признах. Но я помолих да почака малко и взех от колата си бинокъла. С него видях по-ясно какво става в оранжерията на Чантри. Среброкоса жена и чернокос мъж, които разпознах като мисис Чантри и Рико, стояха сред купища бурени и огромни орхидеи и ги режеха с дълги закривени ножове.

— Какво има? — запита Рут Бимайър.

Подадох й бинокъла. Застанала на пръсти, тя се загледа през оградата.

— Какво правят?

— Изглежда, градинарстват. Обича ли мисис Чантри да работи в градината?

— Възможно е, но досега никога не съм я виждала да работи сериозно.

Върнахме се при мъжа й, който през цялото време бе стоял забит като кол до колата ми, вкаменен от безмълвна ярост. Обърнах се към него:

— Желаете ли да ида в Тусон вместо вас?

— Да речем. Нямам друг избор.

— Имате.

Рут Бимайър ни прекъсна, като местеше поглед от мъжа си върху мен, подобно на съдия по тенис.

— Искаме да продължите с разследването на случая, мистър Арчър. Ако имате нужда от още пари, ще ви дам с удоволствие от моите спестявания.

— Не е необходимо — обади се Бимайър.

— Добре. Благодаря ти, Джак.

— Ще взема петстотин долара — казах аз.

Бимайър хлъцна и ме загледа поразен. Все пак заяви, че ще ми напише чек, и се прибра в къщата.

— Защо е толкова стиснат? — запитах жена му.

— Мисля, защото е богат. Джак беше съвсем различен, когато работеше като млад минен инженер и не притежаваше нищо. Но напоследък си спечели много врагове.

— Между тях и дъщеря му.

И жена му.

— Кажете ми нещо за Саймън Лашман.

— За художника ли? Какво да ви кажа?

— Тази сутрин му споменах името на мъжа ви. Лашман реагира зле. По-точно ме изпрати по дяволите и ми затвори телефона.

— Съжалявам.

— Това не ме засяга лично, но може би ще имам нужда от съдействието му. В добри отношения ли сте с него?

— Не го познавам. Разбира се, известен ми е по име.

— А мъжът ви познава ли го?

Тя се поколеба и отвърна пресекливо.

— Смятам, че да. Не ми се говори за това.

— Все пак може би е по-добре да ми кажете.

— Не. Причинява ми болка.

— Защо?

— Това са стари истории. — Поклати глава, сякаш миналото още й тежеше. Сетне заговори тихо, без да сваля очи от вратата, зад която бе изчезнал мъжът й. — По едно време съпругът ми и мистър Лашман бяха съперници. Жената беше по-възрастна от мъжа ми, принадлежеше по-скоро към поколението на Лашман, но Джак я предпочете пред мен. Той я купи от Лашман.

— Милдред Мийд ли?

— Значи сте чували за нея. — Гласът й стана дрезгав от гняв и презрение. — Тя беше твърде прословута в Аризона.

— Чух за нея. Тя е позирала за картината, която сте купили.

Отправи ми бегъл, блуждаещ поглед.

— Каква картина?

— Същата, която търсим. Картината на Чантри.

— Не — рече тя.

— Да. Не знаехте ли, че е портрет на Милдред Мийд?

Закри с ръце очите си и заговори, без да ги сваля:

— Предполагам, че може би съм знаела. Ако наистина съм знаела, съм погребала това в подсъзнанието си. За мен беше ужасен удар, когато Джак й купи къщата. Много по-хубава къща от онази, в която аз живеех тогава. Трябва да съм била луда да донеса тук картината и да я окача на стената. Джак сигурно е знаел коя е. Не ми е казал нито дума, но не може да не се е чудил какво всъщност целя.

— Бихте могли да го попитате.

Тя поклати глава.

— Не смея. Не искам да разбутвам това змийско гнездо. — Погледна зад себе си, сякаш да провери дали мъжът й не подслушва, но той не се бе показал от къщата.

— Вие вече го разбутахте. Купили сте картината и сте я донесли вкъщи.

— Да, вярно е. Вероятно съм загубила ума си, не мислите ли?

— Вие знаете най-добре. Умът си е ваш.

— Всеки е добре дошъл да го опознае. — В гласа й се долавяше лека нотка на вълнение, беше изненадана от собствената си сложна природа.

— Виждали ли сте някога Милдред Мийд?

— Не, никога. Когато тя… когато започна да играе важна роля в живота ми, постарах се да не я срещам. Страхувах се.

— От нея ли?

— От себе си — рече тя. — Страхувах се, че мога да извърша нещо необмислено. Тя беше поне двадесет години по-стара от мен. А Джак, който винаги е бил скъперник спрямо мен, й купи къща.

— Още ли живее там?

— Не знам. Възможно е.

— Къде е тази къща?

— В каньона Чантри, в Аризона. Намира се на границата с Ню Мексико, недалеч от мината. Всъщност това е къщата на Чантри.

— За художника Чантри ли става дума?

— За баща му Феликс. Феликс Чантри беше човекът, който пръв разработи мината. Ръководи я до смъртта си. Затова ми беше толкова обидно, когато Джак купи къщата на стареца и я подари на онази жена.

— Не ви разбирам добре.

— Съвсем просто е. Съпругът ми пое мината от Феликс Чантри. Всъщност, те бяха роднини. Майката на Джак беше братовчедка на Чантри. Още една причина да купи къщата за мен. — Говореше с почти детинско огорчение.

— И затова ли купихте картината?

— Може би. Не съм си давала сметка, че е така. Взех я, защото човекът, който я е рисувал, ме интересува. Не ме питайте колко силно ме интересува, сега това е страничен въпрос.

— Искате ли още картината?

— Не знам — рече тя. — Искам дъщеря си. Не трябва да стоим тук и да губим време.

— Знам. Чакам мъжът ви да ми донесе чека.

Мисис Бимайър ме погледна смутено и влезе в къщата. Не се върна веднага.

Бинокълът висеше на врата ми и отново отидох до ръба на склона. Чернокосият мъж и среброкосата жена още режеха бурени в оранжерията.

Мисис Бимайър излезе от къщата сама. Гневни сълзи бликаха от очите й. Чекът, който ми подаде, бе на нейно име.

— Ще го напусна — обърна се тя към мен и към къщата. — Само веднъж да свърши всичко това.