Рос Макдоналд
Пулсираща вена (15)

Петнайсета глава

Когато сутринта се събудих, нея я нямаше. Спазма, подобна на глад, ме прониза малко над стомаха. Телефонът до леглото зазвъня.

— Бети Джо е на телефона.

— Звучиш много весело — казах аз. — Болезнено весело.

— Такова е въздействието ти върху мен. А освен това редакторът ми възложи да анализирам случая Чантри. Обеща да ми даде колкото време поискам. Единственото лошо е, че може и да не отпечатат материала.

— Защо?

— Рано тази сутрин мисис Чантри е говорила с мистър Брейлсфорд. Той е собственик на вестника. Така че в кабинета на мистър Брейлсфорд ще се проведе редакционен съвет. Междувременно от мен се очаква да продължа да ровя. Имаш ли някакви предложения?

— Опитай в музея. Вземи твоята снимка на картината. Може би някой там ще успее да идентифицира модела. А ако ни се усмихне щастието, възможно е моделът да ни каже името на художника.

— Точна това смятах да направя.

— Браво.

Тя понижи глас.

— Лу?

— Какво има?

— Нищо. Искам да кажа, имаш ли нещо против, ако малко обмисля нещата? Все пак ти си по-възрастен от мен и може би не си свикнал на по-свободно държане.

— Успокой се — отвърнах. — Вероятно ще се видим в музея. Ще ме намериш при старите майстори.

— Не съм те обидила, нали?

— Точно обратното. Никога не съм се чувствал така добре. А сега ще ти затворя телефона, преди да си ме обидила.

Тя се засмя и затвори първа. Избръснах се, взех душ й излязох да закуся. Над морето духаше ранен вятър. По вълните се носеха няколко малки яхти. Но повечето от лодките в пристанището танцуваха закотвени на място, с оголени мачти.

Намерих чист на вид ресторант и седнах до прозореца, за да гледам лодките. Имах усещането, че и аз се движа, че се нося стремително напред в открито море под напора на сложни ветрове и още по-сложни контролни прибори.

Хапнах шунка с яйца и картофи, препечен хляб и пих кафе. После подкарах към центъра на града и спрях на паркинга зад музея.

На главния вход ме пресрещна Бети Джо.

— Май сме се синхронизирали, Бети Джо — подхвърлих.

— Да. — Гласът й не звучеше особено щастливо от този факт.

— Какво се е случило?

— Ти току-що го каза. Името ми. Мразя името си.

— Защо?

— Защото е глупаво. Двойното име звучи винаги детински. Незряло. А не харесвам и нито едно от имената си поотделно. Бети е такова безлично име, а Джо звучи като мъжко. Но все пак трябва да се спра на едното. Освен ако ти не предложиш нещо по-добро.

— Какво ще кажеш за Лу?

Тя се усмихна.

— Подиграваш ми се. А аз не се шегувам.

Оказа се, че е сериозно момиче, с по-деликатни усещания, отколкото предполагах. Това не ме накара да съжалявам, че съм спал с нея, но придаваше известна тежест на събитието. Надявах се, че не се кани да се влюби, поне не в мен. Все пак я целунах леко от чиста филантропия.

На входа към изложбата на класически скулптури се беше появил някакъв младеж. Имаше къдрава руса коса и длъгнеста фигура.

— Бети Джо?

— Преименувах се на Бети — рече тя. — Моля те, наричай ме просто Бети.

— Добре, Бети. — Гласът на младежа беше ясен и леко тънък. — Исках само да ти кажа, че сравних снимката ти с една от картините на Лашман в мазето.

— Това е прекрасно, Ралф. Ти си гений. — Грабна ръката му и възторжено я раздруса. — Между другото това е Лу Арчър.

— Един анти гений — вметнах аз. — Радвам се да се запознаем.

Ралф се изчерви.

— Всъщност беше ужасно лесно. Намерих картината на Лашман върху една от работните маси, опряна на стената. Сякаш тя търсеше мен, а не аз нея. Просто се изпречи отпреде ми.

Бети се обърна към мен.

— Ралф е открил портрет на същата руса жена, но от друг художник.

— И аз го схванах така. Мога ли да го видя?

— Разбира се — рече Ралф. — А най-хубавото в случая е, че Саймън Лашман ще може да ви каже коя е тя.

— Той в града ли е?

— Не. Живее в Тусон. Сигурно имаме адреса му. От много години купуваме картините му.

— Сега бих искал да видя само онази в мазето.

Ралф отключи една врата. Тримата слязохме по стълбите и тръгнахме по коридор без прозорци напомни ми за затворите, които бях виждал. Влязохме в работна стая също без прозорци, но от тавана й се лееше бяла флуоресцентна светлина.

Картината на масата изобразяваше гола жена в цял ръст. Изглеждаше доста по-възрастна, отколкото на портрета на Бимайър. В Ъгълчетата на очите и устните й се бе затаила горчивина. Гърдите й бяха по-едри и малко отпуснати. Тялото й не излъчваше същата самоувереност.

Бети премести поглед от нарисуваното скръбно лице към моето, сякаш ме ревнуваше от жената. Обърна се към Ралф.

— Преди колко време е рисувана?

— Преди повече от двадесет години. Проверих в каталога. Впрочем Лашман я е нарекъл „Пенелопа“.

— Значи сега е много стара — отсъди Бети. — Дори на картината е доста възрастна.

— Аз самият не съм великденско пиленце.

Тя се изчерви и извърна поглед, сякаш я бях укорил. Насочих вниманието си към Ралф.

— Защо картината е изправена върху масата? Това не е обичайното й място, нали?

— Разбира се, че не. Някой от персонала трябва да я е извадил.

— Тази сутрин ли?

— Съмнявам се. Преди мен никой не беше влизал. Аз отключих вратата.

— А кой е слизал вчера?

— Няколко души, поне петима-шестима. Подготвяме изложба.

— Тази картина ще участва ли?

— Не. Изложбата е на пейзажи от Южна Калифорния.

— Фред Джонсън идвал ли е тук вчера?

— Всъщност да. Прекара доста време в хранилището — подреждаше картини.

— Каза ли ви дали търси нещо и какво?

— Не точно. Само спомена, че търси нещо.

— Търсил е това — обади се рязко Бети.

Беше забравила ревността си към нарисуваната жена, ако изобщо бе изпитала такова чувство. Бузите й бяха порозовели от възбуда. Очите й блестяха.

— Фред вероятно е на път за Тусон. — Сви юмруци и ги размаха като развълнувано дете. — Само ако можех да накарам мистър Брейлсфорд да ми плати пътните разноски…

Мислех си същото за мистър Бимайър. Но реших, преди да се обърна към него, да се свържа по телефона с художника Лашман.

Ралф ми даде номера и адреса му от картотеката и ме остави сам в стаята си.

Набрах директно номера на Лашман в Тусон. Дрезгав глас промърмори неохотно:

— На телефона Саймън Лашман.

— Обажда се Лу Арчър от Музея на изкуствата в Санта Тереза. Разследвам кражбата на един портрет. Разбрах, че вие сте нарисували картината „Пенелопа“ в музея.

Последва мълчание. Гласът на Лашман заскриптя, като че ли се отваряше стара врата.

— Това беше много отдавна. Сега рисувам по-добре. Да не искате да кажете, че някой се е полакомил да я открадне?

— Не е открадната, мистър Лашман. Художникът, който е нарисувал откраднатата картина, е ползвал същия модел, позирал на вас за „Пенелопа“.

— Милдред Мийд? Нима още е жива и здрава?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Съжалявам, не съм я виждал от години. Трябва да е много остаряла. Всички стареем. — Гласът му отслабна. — Може и да е умряла.

— Дано не е. Била е изключително красива.

— Навремето смятах Милдред за най-красивата жена на Югозапада. — Гласът му укрепна, сякаш мисълта за красотата й го стимулираше. — Кой е рисувал картината, за която говорите?

— Приписва се на Ричард Чантри.

— Така ли?

— Но не е сигурно.

— Не се учудвам. Никога не съм чувал да е ползвал Милдред за модел. — Лашман млъкна за минута. — Можете ли да ми опишете картината?

— Съвсем опростено голо тяло в основни цветове. Според някои отразявала влиянието на индианския стил на рисуване.

— То се чувства в много картини на Чантри от аризонския му период. Само че нито една не е хубава. Онази хубава ли беше?

— Не знам. Но предизвика силни вълнения.

— На музея в Санта Тереза ли принадлежеше?

— Не. Купена е от човек на име Бимайър?

— Медният магнат ли?

— Точно така. Разследвам кражбата по негова поръчка.

— Тогава вървете по дяволите — рече Лашман и затвори телефона.

Набрах отново номера. Обади се:

— Кой е на телефона?

— Арчър. Моля, не затваряйте. Става дума за нещо повече от кражба на картина. Снощи в Санта Тереза бе убит човек на име Пол Граймс. Граймс е търговецът, който е продал картината на Бимайър. Почти сигурно е, че продажбата и убийството са свързани.

Лашман отново замълча. Накрая рече:

— Кой е откраднал картината?

— Студент по история на изкуството на име Фред Джонсън. Смятам, че може би в момента е на път към Тусон с картината. Може да дойде и у вас.

— Защо?

— Иска да открие Милдред и да разбере кой я е нарисувал. Изглежда изцяло погълнат от картината. В действителност може и съвсем да е мръднал, а с него пътува едно младо момиче. — Умишлено премълчах факта, че е дъщеря на Бимайър.

— Нещо друго?

— Това е най-важното.

— Добре — отсече той. — Аз съм на седемдесет и пет години. Рисувам двеста и четиринадесетата си картина. Ако спра, за да се занимавам с хорските проблеми, мога и да не я завърша. Така че отново ще ви затворя телефона, мистър… как ви беше името?

— Арчър — рекох аз. — Лу Арчър. Л-у А-р-ч-ъ-р. Можете да намерите телефона ми, ако се обадите на „Справки“ в Лос Анджелис.

Лашман отново затвори телефона.