Рос Макдоналд
Пулсираща вена (20)

Двайсета глава

Заключих синия форд и го оставих на алеята. Фред не изглеждаше в състояние да го кара, а и да беше, нямаше да му се доверя, за да не ми избяга. Вмъкна се в колата ми като повреден автомат и седна, с глава, клюмнала над опръсканите му с кръв гърди.

Излезе от летаргията си, когато изкарах колата обратно на пътя.

— Къде отиваме?

— Слизаме долу, ще говоря с шерифа.

— Не.

Обърна се с гръб към мен и се заборичка с дръжката на вратата до себе си. Хванах го за яката и го издърпах в средата на седалката.

— Няма да те предам на полицията — уверих го. — Но при условие, че ми отговориш на няколко въпроса. Изминах дълъг път, за да ти ги задам.

— Аз също изминах дълъг път — отвърна той след кратък размисъл.

— Защо?

Нов размисъл.

— За да задам няколко въпроса.

— Не си играем на думи, Фред. Ще трябва да направиш известно усилие. Дорис ми каза, че си взел картината от родителите й, и ти сам ми го призна.

— Не съм признавал, че съм я откраднал.

— Взел си я без тяхно разрешение. Каква е разликата?

— Обясних ви всичко това още вчера. Взех картината, за да проверя автентичността й. Занесох я в музея да я сравня с другите картини на Чантри. През нощта я оставих там и някой я е откраднал.

— От музея?

— Точно така. Признавам, трябваше да я заключа. Оставих я в един отворен сандък. Мислех, че никой няма да я забележи.

— И кой я е забелязал?

— Откъде да знам? Не съм казвал на никого. Трябва да ми повярвате. — Обърна към мен обезсърченото си лице. — Не лъжа.

— Тогава излъга вчера. Говореше, че картината е открадната от стаята ти у вас.

— Сгрешил съм — измърмори той. — Объркал съм се. Бях толкова разстроен, та забравих, че съм я занесъл в музея.

— Това ли е окончателната ти версия?

— Това е истината. Не мога да я променя.

Не му вярвах. Слизахме от планината, потънали във враждебно мълчание. Зловещ крясък на бухал ни преследваше по целия път.

— Защо дойде в Аризона, Фред?

Той пообмисли отговора си и накрая каза:

— Исках да проследя картината.

— Която взе от дома на Бимайърови ли?

— Да. — Отново оброни глава.

— Защо мислиш, че е в Аризона?

— Не мисля така. Искам да кажа, не знам тук ли е, или не. Мъча се да установя кой е нейният автор.

— Не е ли от Ричард Чантри?

— Смятам, че да, но не е известно кога. А и не знам кой е и къде е Ричард Чантри. Мислех, че може би Милдред Мийд ще ме насочи. Мистър Лашман потвърди, че тя е моделът. Но ето че и Милдред Мийд е изчезнала.

— Отишла е в Калифорния.

Фред се изправи на седалката.

— Къде в Калифорния?

— Не знам. Може би някои от тукашните хора ще могат да ни дадат сведения.

Шерифът Брадъртън чакаше в колата си на осветения паркинг пред участъка. Паркирах до него и всички излязохме от колите. Фред ме наблюдаваше в напрегнато очакване да чуе какво ще кажа на властите.

— Къде е младата дама? — запита шерифът.

— Реши да прекара нощта при братството. А може и да поостане.

— Надявам се, че знае какво върши. Има ли там сестри?

— Мярнах няколко. Шерифе, това е Фред Джонсън.

Брадъртън се ръкува с младежа и се вгледа в лицето му.

— Нападнаха ли ви?

— Посегнах на един от тях. Той ми отвърна. — Фред изглеждаше горд от случката. — Това е всичко.

Шерифът май остана разочарован.

— Не искате ли да подадете оплакване? — попита.

Фред ми хвърли бърз поглед. Не му дадох никакъв знак.

— Не — отвърна той на шерифа.

— По-добре си помислете. Носът ви още кърви. Я, докато сте още тук, идете в участъка, заместникът ми ще ви окаже първа помощ.

Фред тръгна към участъка с такъв вид, сякаш се боеше, че ако влезе веднъж вътре, няма никога да излезе. Когато се отдалечи достатъчно, за да не чува, се обърнах към шерифа:

— Познавахте ли добре Милдред Мийд?

Лицето му за момент се вкамени. Очите му заблестяха.

— По-добре, отколкото предполагате.

— Значи ли това същото, което си мисля?

Той се усмихна.

— Тя беше първата жена в живота ми. Случи се преди около четиридесет години, бях съвсем хлапак. Тя ми оказа голяма чест. Оттогава сме приятели.

— Но не знаете къде е сега, така ли?

— Не. Малко съм разтревожен за Милдред. Здравето й е разклатено, а и времето не я подмладява. В живота си Милдред претърпя много тежки удари. Затова не ми хареса начинът, по който си замина. — Отправи ми дълъг, твърд, замислен поглед. — Утре в Калифорния ли се връщате?

— Така смятам.

— Ще ви бъда благодарен, ако потърсите Милдред и видите как е.

— Калифорния е голям щат, шерифе.

— Знам. Но мога да поразпитам тук-там дали някой не е подочул нещо.

— Споменахте, че е отишла в Калифорния при роднини.

— Така каза тя, преди да замине. Не знаех, че има роднини. С изключение на сина й Уилям. — Гласът на Брадъртън бе станал толкова тих, сякаш говореше на себе си.

— А Уилям е убит през хиляда деветстотин четиридесет и трета година — вметнах аз.

Шерифът се изплю на земята и потъна в мълчание. Дочух неясното мърморене на гласове откъм участъка и крясъка на бухала високо в планината. Звучеше като дрезгав кикот на старица.

— Поразучили сте живота на Милдред — рече той.

— Не съвсем. Тя е нарисувана на една картина, която съм нает да открия. Но случаят непрекъснато ми се изплъзва и се смесва с други случаи. Най-вече злополучни.

— Дайте ми пример.

— Изчезването на Ричард Чантри. През хиляда деветстотин и петдесета година се е измъкнал от Калифорния, като е оставил няколко картини, донесли му слава.

— Знам това — заяви шерифът. — Познавах го като дете. Беше син на Феликс Чантри, главния инженер на мината в Копър Сити. Като се ожени, Ричард се върна тук. Живееше с младата си жена в къщата горе в планината и там започна да рисува. Това беше в началото на четиридесетте години.

— Преди или след убийството на брат му Уилям?

Шерифът се отдалечи на няколко крачки от мен и след това се върна.

— Откъде знаете, че Уилям Мийд е брат на Ричард Чантри?

— Стана дума в един разговор.

— Водите много разнообразни разговори. — За момент застина. — Да не намеквате, че Ричард Чантри е убил брат си Уилям?

— Предположението е изцяло ваше, шерифе. До днес дори не знаех за смъртта на Уилям.

— Тогава защо се интересувате толкова?

— Убийствата винаги ме интересуват. Снощи в Санта Тереза бе извършено друго убийство, също свързано със семейството на Чантри. Чували ли сте за човек на име Пол Граймс?

— Познавах го. Беше учител на Ричард Чантри. Граймс живя известно време при него и жена му. Нямах добро мнение за него. Загуби работата си в университета на Копър Сити и се ожени за полуиндианка. — Шерифът извърна глава и отново се изплю на земята.

— Не искате ли да научите как е убит?

— За мен това няма значение. — Изглежда, беше зареден с гняв, който избликваше най-неочаквано. — Санта Тереза е извън моята територия.

— Беше пребит до смърт — продължих аз. — Разбрах, че и Уилям Мийд е бил пребит до смърт. Две убийства в два различни щата, извършени в промеждутък от тридесет години по един и същи начин.

— Правите изводи с много малко факти.

— Тогава ми дайте повече. Пол Граймс при Ричард Чантри ли живееше, когато Уилям Мийд беше убит?

— Възможно е. Мисля, че да. Беше през войната, през хиляда деветстотин четиридесет и трета година.

— Защо Ричард Чантри не беше в армията?

— Уж работеше в медната мина на семейството. Но не вярвам някога да е стъпвал там. Стоеше вкъщи при хубавата си млада жена и рисуваше хубави картини.

— А Уилям?

— Беше в армията. Дойде си в отпуск и отиде да посети брат си. Уилям носеше униформа, когато го убиха.

— Ричард беше ли разпитван по повод смъртта на Уилям?

Шерифът не отговори веднага, а когато накрая все пак отвори уста, думите му излизаха трудно.

— Доколкото знам, не. Разбирате ли, тогава не заемах отговорна длъжност. Бях просто младши офицер.

— Кой водеше разследването?

— През по-голямата част от времето аз. Аз открих трупа недалеч оттук. — Посочи на изток към пустинята на Ню Мексико. — Не го намерихме веднага. Беше вече мъртъв от няколко дни, а ония злосторници доста го бяха обработили. Почти нямаше лице. Не бяхме сигурни дори дали е бил убит от човешки ръце, докато не докараха експерт по съдебна медицина от Тусон. Но тогава беше много късно да направим нещо.

— Какво бихте направили, ако имахте възможност?

Шерифът отново застина, сякаш се вслушваше в гласове от миналото, които аз не можех да чуя. Очите му бяха замъглени и отнесени. Накрая каза с подчертано гневно убеждение:

— Не бих направил нищо по-различно. Чудя се какво се мъчите да докажете. Не знам защо изобщо разговарям с вас.

— Защото сте честен човек и защото се тревожите.

— За какво се тревожа?

— За Милдред Мийд например. Страхувате се, че с нея се е случило нещо.

Той пое дъх.

— Не отричам.

— А мисля, че все още се тревожите и за онзи труп, който сте открили в пустинята. — Погледна ме остро, но замълча. Аз продължих: — Сигурен ли сте, че беше трупът на сина й Уилям?

— Абсолютно.

— Познавахте ли го?

— Не много добре. Но у него бяха документите му. Освен това доведохме Милдред от Тусон. Присъствах, когато го идентифицира. — Отново потъна в мълчание.

— Взе ли Милдред тялото със себе си в Тусон?

— Искаше. Но от армията решиха, че след като приключим работата си, трябва да го изпратим на съпругата на Мийд. Сложихме жалките му останки в пломбиран ковчег и ги пратихме на жена му в Калифорния. Отначало никой не знаеше, че той е женен. Бил семеен съвсем отскоро. Един негов приятел ми каза, че се е оженил след постъпването си в армията.

— Приятелят му тукашен ли беше?

— Не. Войнишка дружба. Не помня точно името му — нещо като Уилсън или Джаксън. Във всеки случай беше много привързан към Мийд и си беше уредил отпуск специално да дойде тук и да говори с мен. Не можа обаче да ми каже много, само че Мийд е женен и има малко момченце в Калифорния. Исках да отида да ги посетя, но властите не ми отпуснаха командировъчни. Приятелят на Мийд от армията си замина набързо и вече не го видях, въпреки че няколко години по-късно, след войната, ми прати картичка от една болница за ветерани в Калифорния. Така или иначе, не можах да образувам дело. — Тонът на шерифа бе донякъде извинителен.

— Не разбирам защо Ричард Чантри не е бил разпитан.

— Много просто, Ричард беше заминал извън щата, преди да открием трупа. Положих големи усилия да го накарам да се върне, разбирате ме, нали, не казвам, че е бил виновен за нещо, но не можах да получа подкрепата на висшестоящите. Семейство Чантри още имаше голямо политическо влияние и името им не беше замесено в случая „Уилям Мийд“. Не беше публикуван дори фактът, че Милдред Мийд му е майка.

— Старият Феликс Чантри беше ли още жив през хиляда деветстотин четиридесет и трета година?

— Не. Почина една година преди това.

— Кой управляваше медната мина?

— Човек на име Бимайър. Тогава още не беше официален ръководител, но вземаше всички решения.

— Включително и това да не се разпитва Ричард Чантри ли?

— Не зная за съжаление.

Гласът му се бе променил. Беше започнал да лъже или да премълчава истината. Като всеки областен шериф си имаше свои политически задължения и несподелими тайни.

Исках да го попитам кого се мъчи да прикрие, но се въздържах. Бях далеч от своята територия, между хора, които не познавах и не разбирах напълно, а и във въздуха се носеше усещане за незатихнали неприятности.