Рос Макдоналд
Пулсираща вена (39)

Трийсет и девета глава

Върнах се на Олив Стрийт. В яркия бял блясък на обедното слънце къщата на Джонсън изглеждаше унила и отчуждена като удължено старо лице, съкрушено от настоящето.

Паркирах на отсрещната страна на улицата и се постарах да си представя какво е станало вътре и какво ли ставаше сега. Ако Бети беше там, едва ли щях да я намеря лесно. Къщата беше стара, строена без установен план, и в голямата си част непозната, за мен.

По улицата премина малка закрита тойота по посока на болницата. Човекът зад волана приличаше на Лакнър, адвоката на Фред Джонсън. Спря по-нагоре, недалеч от мястото, където беше убит Пол Граймс. Чух една от вратите на тойотата да се отваря и затваря тихо, но ако някой беше слязъл, оставаше скрит от дърветата.

Извадих шишето с уиски и пистолета от жабката и ги пъхнах в джобовете на сакото си. Сетне прекосих улицата и почуках на входната врата.

Откъм ъгъла на къщата дочух лек шум. Прилепих гръб до стената и вдигнах предпазителя на пистолета. Буренясалите храсти в края на верандата се размърдаха. От тях долетя тихият глас на Фред Джонсън:

— Мистър Арчър?

— Да?

Фред прескочи парапета. Движенията му бяха на човек, прекарал детството си в измъкване от всевъзможни неприятности. Забелязах, че лицето му е съвсем бледо.

— Къде беше, Фред?

— В кантората на мистър Лакнър. Той ме докара.

— Смяташ ли, че все още се нуждаеш от адвокат?

Наведе глава така, че скри лицето си от погледа ми.

— Предполагам, че да.

— За какво ти е?

— Мистър Лакнър ме предупреди да не говоря с никого.

— Ще ти се наложи, Фред.

— Знам. И мистър Лакнър така смята. Но той иска да присъства, когато това стане.

— Той къде отиде?

— Да говори с капитан Макендрик.

— За какво?

Понижи глас, сякаш къщата можеше да го чуе:

— Не бива да издавам.

— Дължиш ми нещо, Фред. Аз ти помогнах, да се отървеш от затвора. Сега можеше да лежиш в килия в Копър Сити.

— Но също дължа нещо на майка си и баща си.

Хванах го за раменете. Трепереше. Мустаците му бяха увиснали над устните като олицетворение на жалката му наранена мъжественост. Промълвих с всичката кротост, на която бях способен:

— Какво вършат майка ти и баща ти, Фред?

— Не знам. — Преглътна болезнено, а езикът му се замята между устните като малко сляпо зверче, търсещо изход.

— Крият ли една жена в къщата?

Той кимна съкрушено.

— Чух на тавана женски глас.

— Какво прави тя горе?

— Не знам. Баща ми беше при нея.

— Кога?

— Рано тази сутрин. Не беше съмнало. Предполагам, че е била там цяла нощ.

Раздрусах го. Главата му заклюма назад-напред в някакво безсмислено съгласие. Спрях, за да не счупя врата му.

— Защо не ми каза преди?

— Не знаех какво става горе. Стори ми се, че познах гласа й. Не бях сигурен, че е мис Сидън, докато току-що не обиколих отзад и не намерих колата й.

— А кой смяташе, че е?

— Някоя жена, която е довлякъл от улицата или от болницата. Имаше навик да ги затваря в къщата и да ги съблича. Тогава майка ми започна да го заключва.

— Май е тежък психиатричен случай, а?

— Не знам. — Очите на Фред се бяха налели със сълзи и той ги отмести от лицето ми. — Мистър Лакнър смята, че наистина е опасен. Според него полицията трябва да го отведе и да го затвори на сигурно място.

Според мен също, но не вярвах, че ще го направят с минимална опасност за околните. Исках Бети, ако още небе убита, да преживее избавлението си.

— Фред, имаш ли ключ от къщата?

— Да. Дадох да ми направят.

— Пусни ме вътре.

— Не бива. Трябва да дочакам мистър Лакнър и полицията.

— Добре, чакай си ги, но ми дай ключа.

Извади го от джоба си и ми го подаде неохотно, сякаш ми отстъпваше някаква съществена част от себе си. Когато заговори отново, гласът му бе по-плътен, като че ли загубата на тази съществена част се бе оказала печалба.

— Ще вляза с вас. Няма да се ориентирате без мен.

Върнах му ключа и той го пъхна във вратата. Вътре ни чакаше мисис Джонсън, застанала пред стълбите. Отправи ми противна смутена усмивка, бях виждал подобни само на лицата на мъртъвци, преди погребалният агент да се заеме с тях.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Като се отдръпнете от пътя ми. Трябва ми мъжът ви.

Фалшивата усмивка се сви в свирепа гримаса, която тя насочи към Фред.

— Какво си наприказвал пред този човек?

— Трябва да го спрем, мамо.

Лицето й се промени, търсеше изражение, което да може да обхване цялата двойственост на живота й. Стори ми се, че е готова да заплюе сина си, да го прокълне, а след това може би и да заплаче.

— Никога не съм могла да се справям с онзи луд.

— Ще се качите ли с мен да поговорите с него? — запитах я аз.

— Опитвах се през нощта. Заплаши, че ако не го оставя на мира, ще застреля първо нея, а после себе си.

— Да не би да има още един пистолет?

— Винаги е имал. И то повече от един. Претърсвала съм цялата къща за тях, когато спеше пиян, но никога не съм ги намирала.

— Използвал ли ги е някога?

— Не. Само си говори. — Лицето й придоби изплашен питащ израз.

— Как накара мис Сидън да се качи горе?

Тежкият й тъмен поглед се зарея покрай мен.

— Не знам.

— Вие ли я заведохте?

— Не. Не бих направила такова нещо.

— И все пак си го направила — обади се синът й.

— Добре де, какво от това? Тя сама си го търсеше. Настояваше да се види с него, а той беше там. Не мога да отговарям за всяка вестникарка, която с лъжа прониква в къщата ми.

Отместих я настрана и се заизкачвах по стълбата. Фред ме следваше по петите. Спрях в сумрачния горен вестибюл и се постарах да се ориентирам. Фред мина пред мен и запали лампата. На таванската врата висеше катинар.

— Майка ти ли го заключи горе?

— Сигурно. Тя има тази фобия, откакто веднъж избягал в Британска Колумбия.

— Слез долу и вземи ключа от нея.

Фред се втурна по стълбите. Иззад таванската врата се разнесе гласът на Джонсън:

— Кой е там? — Звучеше пресипнал и уплашен.

— Арчър. Аз съм ваш приятел.

— Нямам приятел.

— Онзи ден ви донесох малко уиски „Тенеси“.

Мълчание.

— Няма да ми се отрази зле и сега. Цяла нощ бях на крак.

Фред се качи по стълбите, като прескачаше по две стъпала. В ръката му имаше малък ключ, който държеше като трофей.

— Кой е? — запита Джонсън.

Фред с поглед ме подкани аз да отговоря. В същото време ми подаде ключа от катинара. Изпитах усещането, че властта в тая къща, доколкото беше останала такава, минава в мои ръце.

— Синът ви Фред — отвърнах аз.

— Кажете му да се махне — отсече Джонсън. — А пък ако вие ми дадете глътка уиски, ще ви бъда много благодарен.

Но вече беше късно за подобни любезности. В далечината писна полицейска сирена и вече я чувах как заглъхва долу на улицата. Като действах изключително по импулс, отключих катинара, извадих пистолета и го насочих напред.

— Какво правите там? — запита Джонсън.

— Нося ви уискито.

По верандата долу се дочуха тежки стъпки. Махнах катинара с лявата си ръка и отворих вратата.

Джонсън седеше пред стълбите към тавана. На дървеното стъпало до него лежеше малък револвер, пак „специален за събота вечер“. Посегна към него твърде бавно.

Стъпих на ръката му и улових отскочилия револвер. Мъжът лапна наранените си пръсти и ме изгледа, сякаш го бях предал.

Изблъсках го от пътя си и хукнах нагоре по стъпалата към приспособеното му ателие на тавана. На прост дървен стол седеше Бети Сидън без нищо върху себе си, освен гладкото въже, с което бе привързана към облегалката. Лицето й беше бледо и безизразно, очите й бяха затворени. За миг ми се стори, че е мъртва. Земята се залюля под краката ми.

Но когато коленичих и прерязах въжето, Бети оживя в ръцете ми. Прегърнах я. След малко тя се размърда и продума:

— Защо се забави толкова?

— Защото съм глупак.

— Аз бях глупачката — рече тя. — Не трябваше да идвам тук сама. Той ме заплаши с пистолет и ме накара да се съблека. След това ме върза на стола и взе да ме рисува.

Недовършената картина стоеше върху изцапан с боя статив срещу нас. Напомни ми за други картини, които бях виждал през последните дни — в музея на изкуствата, в дома на мисис Чантри, у Милдред Мийд. Макар да ми беше трудно да повярвам, всички факти недвусмислено сочеха, че шумно хленчещият алкохолик, когото Макендрик в този миг арестуваше при стълбището към тавана, беше изчезналият художник Чантри.

Докато Бети се обличаше, претърсих помещението. Намерих и други картини, предимно портрети на жени и все недовършени. Последната, която открих под един стар дюшек, беше увита в парче зебло и представляваше рисуваният по памет портрет на Милдред Мийд, който Джак Бимайър ме бе наел да издиря. Под зеблото имаше и връзка ключове — явно свидетелство, че Джонсън не е бил съвсем безпомощен затворник в дома си.

Понесох картината по стълбите и видях Фред да се мотае долу.

— Къде е баща ти?

— Ако говорите за Джерард, капитан Макендрик го отведе долу. Но не вярвам да ми е баща.

— Тогава кой е?

— Точно това се мъчех да разбера и аз. Взех… за малко онази картина от дома на Бимайър, защото подозирах, че я е рисувал Джерард. Исках да се опитам да определя възрастта й и да я сравня с другите картини на Чантри в музея?

— Не беше открадната от музея, нали?

— Не, сър. Излъгах. Той я е взел от стаята ми. Тогава започнах да подозирам, че я е рисувал Джерард. Тогава ми хрумна също, че той е Ричард Чантри и изобщо не ми е баща.

— В такъв случай защо се стремеше да го прикриваш? Защото смяташе, че майка ти е замесена, така ли?

Фред се размърда неспокойно и погледна нагоре. На най-горното стъпало на стълбата седеше Бети Сидън и водеше бележки с молив в опрян на коляното й бележник. Сърцето ми подскочи. Беше невероятно. Не бе мигнала и бе прекарала цялата нощ заплашвана и малтретирана от предполагаем убиец и въпреки това желаеше единствено да продължи работата си оттам, където я беше прекъснала.

— Къде е майка ти, Фред?

— Долу в хола с мистър Лакнър и капитан Макендрик.

Тримата слязохме по стълбите. Бети се препъна и усетих тежестта й върху ръката си. Предложих й да я закарам вкъщи. Тя каза да си гледам работата.

В потискащия овехтял хол не ставаше нищо особено. Разпитът беше стигнал до мъртва точка — Джерард и мисис Джонсън отказваха да отговарят на въпросите на Макендрик, а адвокатът Лакнър им напомняше за правата им. Говореха, или по-точно отказваха да говорят за убийството на Пол Граймс.

— Имам една теория — обадих се аз. — А вече е и нещо повече от теория. И Граймс, и Джейкъб Уитмор са били убити, защото са открили произхода на картината на Бимайър, която впрочем се намери. — Показах им я. — Току-що я открих на тавана, където преди това Джонсън я е рисувал.

Джонсън седеше с наведена глава. Мисис Джонсън му хвърли поглед, изпълнен едновременно с горчивина, тревога и омраза.

Макендрик се обърна към мен:

— Не разбирам защо тази картина е толкова важна.

— Защото, изглежда, е от Чантри, капитане. А всъщност е от Джонсън.

Макендрик започна да загрява малко по малко като човек, който осъзнава, че е болен. Обърна се и се взря в Джерард Джонсън с широко отворени очи.

Джерард отвърна на капитана с изпълнен със смътен страх и неприязън поглед. Помъчих се да проникна под обезцветената подпухнала плът, която обвиваше чертите на лицето му. Трудно ми беше да си представя, че някога е бил привлекателен или че умът зад тъпите му зачервени очи е създал света на творбите му. Хрумна ми, че може би истинският му живот се е прехвърлил в света на картините и е оставил тук само празна обвивка.

Все пак лицето му, изглежда, бе запазило някакви следи от младини, защото Макендрик рече:

— Вие сте Ричард Чантри, нали? Познах ви.

— Не. Името ми е Джерард Джонсън.

Не пожела да каже нищо повече. Изслуша мълчаливо Макендрик, който му напомни за правата му и го арестува.

Фред и мисис Джонсън не бяха арестувани, но Макендрик ги повика в участъка за разпит. Всички се натъпкаха в служебната му кола под погледа на млад сержант, който не сваляше ръка от дръжката на пистолета.

Двамата с Бети останахме на тротоара пред празната къща. Сложих картината на Бимайър в багажника на колата й отворих предната врата. Бети се дръпна.

— Знаеш ли къде е моята кола?

— Зад къщата. Остави я засега там. Аз ще те закарам вкъщи.

— Няма да се прибирам. Трябва да напиша материала.

Вгледах се отблизо в лицето й. Излъчваше неестествено сияние — като електрическа крушка пред изгаряне.

— Хайде да се поразходим малко. И аз имам работа, но може да почака.

Тя тръгна до мен под дърветата, като се облягаше на ръката ми едва-едва, с пресметната сдържаност. Старата улица изглеждаше красива и тържествена в утринната светлина.

Разправих й една приказка, която си спомних от детството. Някога, много отдавна, мъжете и жените били по-близки от близнаци и споделяли едно и също тленно тяло. Казах й, че когато двамата се събрахме в моята стая в мотела, съм се почувствал точно толкова близък с нея. А с изчезването й съм усетил, че губя част от себе си. Тя стисна ръката ми.

— Знаех, че ще ме намериш.

Обикаляхме бавно квартала, сякаш бяхме получили утрото в наследство и търсехме къде да му се насладим. Малко по-късно я закарах в центъра и обядвахме заедно в „Тий Кетъл“. Бяхме доволни и сериозни като участници в церемония. Виждах как малко по малко животът се връща обратно в лицето и тялото й.

Оставих я пред редакцията. Тя се завтече нагоре по стълбите към пишещата си машина.