Рос Макдоналд
Пулсираща вена (36)

Трийсет и шеста глава

Часовникът в колата ми показваше почти три часа, когато пристигнах в Сикамор Пойнт. В подножието на плажа морето кашляше насън. Собственият ми прилив се беше оттеглил и ми се дощя да поспя на предната седалка.

Но в къщата на Джейкъб Уитмор светеше. За минута си позволих да се обнадеждя, че Бети е там. Джеси Гейбъл беше сама у дома си.

Забелязах, че се е променила, още щом влязох в осветената стая. Движенията й бяха по-сигурни, очите по-ясни. Дъхът й миришеше на вино, но нямаше вид на пияна. Предложи ми стол и рече:

— Дължите ми сто долара. Открих името на жената, която е продала картината на Джейк.

— Коя е тя?

Пресегна се през масата и сложи длан върху ръката ми.

— Не бързайте толкова. Почакайте. Откъде да знам, че имате сто долара?

Преброих парите на масата. Тя посегна към купчината банкноти. Аз ги измъкнах изпод ръцете й.

— Ей — възкликна тя, — това са мои пари.

— Още не сте ми казали името.

Тя тръсна русата си коса, която падна като замърсен копринен шал на раменете й.

— Не ми ли вярвате?

— Вярвах ви, докато вие спряхте да ми се доверявате.

— Говорите като Джейк. Той винаги извърташе нещата.

— Кой продаде картината на Джейк?

— Ще ви кажа, като ми дадете парите.

Отделих на масата петдесет долара.

— Това е половината. Ще ви дам другата половина, когато ми кажете коя е жената.

— Името й струва повече. Случаят е важен. Обещаха ми, че ще получа голямо възнаграждение.

Седнах и се вгледах в лицето й. Преди два дни, когато дойдох за първи път, тя сякаш не се интересуваше от пари.

— Кой ще ви плати възнаграждението? — запитах аз.

— Вестникът.

— Бети Сидън ли ви го каза?

— Горе-долу. Увери ме, че ще ми платят добре за информацията.

— Съобщихте ли на Бети коя е жената?

Отмести очи от моите и се загледа в един тъмен ъгъл на стаята.

— Тя настояваше, че е важно. Не знаех дали вие ще дойдете. Знаете как става. А парите наистина ми трябват.

Знаех как става. Тя продаваше костите на Джейк Уитмор, както често правят наследниците, а аз трябваше да ги погреба. Сложих другата половина от парите на масата.

Джеси посегна към банкнотите, но ръцете й се отпуснаха на масата до тях. Погледна ме, сякаш можех, да й попреча или дори да я убия. Писна ми.

— Хайде де, вземете ги.

Тя взе десетачките и двадесетачките и ги пъхна в блузата си. Изгледа ме виновно, беше готова да се разплаче.

— Да не губим повече време, Джеси — подканих я аз. — Коя е жената?

— Името й е мисис Джонсън — рече тя тихо и колебливо.

— Майката на Фред?

— Не знам чия майка е.

— Как е малкото й име?

— Не знам. Научих от Станли Майър само фамилното.

— Кой е Станли Майър?

— Санитар в болницата, който рисува в свободното си време. Продава работите си на базара за картини на плажа. Павилионът му е точно до този на Джейк. Бил е там, когато Джейк е купил картината от нея.

— Говорите за женския портрет, който Джейк след това е продал на Пол Граймс, така ли?

Тя кимна.

— Нали той ви интересува?

— Да. Вашият информатор Станли Майър описа ли ви жената?

— Горе-долу. Каза, че е на средна възраст, може би над петдесетгодишна. Едра, с широк ханш и тъмна коса, на места прошарена.

— Каза ли ви как е била облечена?

— Не.

— Той откъде знае името й?

— Познавал я от болницата. Тази мисис Джонсън работела там като медицинска сестра, преди да я уволнят.

— И защо са я уволнили?

— Майър не знаеше. Последното, което чул за нея, е, че работи в старческия дом „Ла Палома“.

— Какво друго ви разправи за мисис Джонсън?

— Това е всичко, което си спомням.

— Казахте ли го на Бети Сидън?

— Да.

— Преди колко време?

— Не знам точно. Джейк не обичаше часовниците. Смяташе, че трябва да определяме времето по слънцето като индианците чуваши.

— Преди или след залез-слънце?

— След залез. Сега си спомням, дойде малко след вас.

— Споменахте ли й, че сме се виждали?

— Не.

— Каза ли къде отива, когато си тръгваше?

— Не ми обясни подробно. Но ме попита за старческия дом „Ла Палома“. Искаше да е сигурна, че мисис Джонсън работи точно там.

Върнах се на магистралата, която с изключение на няколко тежкотоварни камиона, беше празна. Чувствах се тъй, сякаш бях прехвърлил билото между късната дълбока нощ и мразовитото ранно утро. Сега, ако се налагаше, можех да продължа още цял ден.

Паркирах пред „Ла Палома“ и позвъних на служебния вход. В отговор вътре някой изпъшка и промърмори нещо. Звъннах отново и чух бързи тихи стъпки. Вратата, затворена с верига, се отвори на десет сантиметра и през отвора надникна младата тъмнокожа сестра.

— Идвах тук миналата нощ — подсетих я.

— Помня ви. Ако търсите мисис Джонсън, няма я. За втори път тази нощ ме оставя сама да се оправям с всичко тук. Вече съм капнала, а ми остават още няколко часа. И разговорите с вас не помагат на работата ми.

— Знам как се чувствате. И аз работя цяла нощ.

Хвърли ми невярващ поглед.

— Какво работите?

— Детектив съм. Мога ли да вляза за минутка и да поговоря с вас, мис?

— Мисис, мисис Холман. — Въздъхна и откачи веригата. — Може. Но моля ви, бързо.

Облегнахме се на стената в преддверието. Дишането и стоновете на пациентите и неравномерният шум от магистралата звучаха като среднощна приспивна песен. Лицето й се сливаше с мрака и само очите й блестяха, сякаш бяха очите на самата нощ.

— Какво искате да знаете? — запита тя.

— Защо мисис Джонсън си отиде вкъщи?

— Ами обади й се Фред. Фред е синът й. Каза, че старият отново буйства. Той е ужасен пияница, само тя може да го укроти, когато се разбеснее. Взе такси. Не й се сърдя, защото има неща, които човек не може да избегне. — Тя въздъхна. Усетих топлата вълна в тъмнината. — Не мога да съдя мисис Джонсън. И в моето семейство има алкохолици.

— Ходили ли сте някога у тях?

— Не — рече рязко тя. — Ако това е всичко, което ви интересува, само ми губите времето.

— Не е всичко. Въпросът е много важен, мисис Холман, на живот и смърт е.

— Чии живот? — попита тя. — Чия смърт?

— На една жена, казва се Бети Сидън. Работи в местния вестник. — Чух как затаи дъх. — Знаете ли това име?

— Да. Обади се тук от редакцията точно когато застъпвах на смяна. Искаше да знае имаме ли пациентка на име Милдред Мийд. Казах й, че сме имали, но вече не е при нас. Мис Мийд реши да се премести на Магнолия Корт. Единствената причина, поради която дойде тук, беше връзката й с мисис Джонсън.

— Каква връзка?

— Те… Мис Мийд и мисис Джонсън бяха роднини.

— Какви роднини?

— Не разбрах точно.

— Споменахте ли пред мисис Джонсън, че мис Сидън се е обаждала?

— Не. Не исках да я дразня. Знаете ли, никак не й беше приятно, когато старата мис Мийд се изнесе оттук. Прие го като лична обида, тъй да се каже. Много се препираха, когато мис Мийд си отиваше. Дори едва не се сбиха. И двете са прекалено невъздържани, ако питате мен.

Останах с впечатлението, че жената бърбори твърде свободно, сякаш издигаше словесна димна завеса между мен и нещата, които ме интересуваха.

— Мис Сидън беше ли тук тази вечер? — попитах.

— Не. — Отговорът й беше твърд, но очите й трепнаха, сякаш задвижени от някаква противоположна мисъл.

— Ако е идвала, по-добре ми кажете. Може да се намира в сериозна опасност.

— Съжалявам. Не съм я виждала.

— Това самата истина ли е, мисис Холман?

Тя ме изгледа ядосано.

— Защо не ме оставите на мира? Съжалявам, че наоколо витаят неприятности и приятелката ви е в опасност. Но аз нямам нищо общо с това. А ако вие нямате работа, аз имам.

Оставих я неохотно; усещах, че знае повече, отколкото пожела да каже. Атмосферата на старческия дом, изпълнена със старост, болести и смътна болка, ме придружи през града до къщата на Джонсън.