Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (18)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Blue Hammer, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- hrUssI (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Рос Макдоналд. Прощален поглед. Пулсираща вена
Американска. Първо издание.
Издателство „Народна култура“, София, 1991
Редактор: Надя Баева
Коректор: Стефка Добрева
История
- — Добавяне
Трийсет и пета глава
Магнолията беше надвиснала като изцеден облак над уличката, на която беше дала името си. Само в една от малките къщи мъждиво светеше прозорец със спуснати щори. Почуках на мрежестата врата.
Зад нея се чу движение, после настъпи мълчание. Долових нечие дишане. Накрая се обади женски глас:
— Кой е?
— Името ми е Арчър. Частен детектив съм и работя за Джак Бимайър.
— Тогава можете да вървите по дяволите — процеди тихо жената. — Но преди това идете при Джак Бимайър и му кажете да направи същото.
— С удоволствие, мис Мийд. И на мен този кучи син не ми допада.
Тя отвори вътрешната врата. Дребната й изящна фигура се очерта на фона на светлината зад гърба й.
— Как казахте, че е името ви?
— Лу Арчър.
— Джак Бимайър ли ви прати?
— Не съвсем. Откраднаха една негова картина — ваш портрет. Мислех, че ще можете да ми помогнете да я открия.
— Откъде знае Джак, че съм тук? Не съм казвала на никого.
— Паола Граймс ме насочи.
— Ясно. Не трябваше да я пускам тук. — Тялото й се стегна, сякаш тя се готвеше да затръшне вратата под носа ми. — И тя е нещастница от нещастно семейство.
— Тази сутрин разговарях с майка й, Хуанита от Копър Сити. Изпраща ви много поздрави.
— Така ли? Много мило.
Бях налучкал верния тон. Пристъпи да отключи външната врата. Дотогава възрастта й не си личеше, но сега видях, че куца и ханшът й се поклаща тромаво. Напомни ми за някои морски птици, които се движат с лекота във въздуха или по водата, но не могат да ходят.
И побелялата й глава беше като на птичка — малка и елегантна, с хлътнали бузи, тънък правилен нос и очи, които все още бяха тайнствени и необуздани. Усети погледа ми и се усмихна. Един от предните й зъби липсваше. Това й придаваше нещо гаменско.
— Харесвам ли ви? Не мога да твърдя, че съм се разхубавила с възрастта.
— Вярно е.
Продължи да се усмихва.
— А и кому е нужно това? Моята хубост ми докара достатъчно неприятности. Не че се оплаквам. Една жена не може да има всичко в този живот. Направих добро пътешествие и през по-голямата част от времето — в първа класа. Познавах талантливи и известни хора.
— Вчера срещнах един от тях в Тусон.
— Лашман ли?
— Да.
— Как е той?
— Старее. Но не спира да рисува. Дори когато си отивах, го оставих да работи върху ваш нов портрет.
Тя помълча около минута. Главата й беше изправена, а очите безизразни.
— Каквато съм сега или каквато бях?
— Каквато сте били.
— Разбира се, иначе не би могло да бъде. Не ме е виждал, откакто остарях. — Говореше за себе си, сякаш е произведение на изкуството, за нещастие създадено нетрайно — като цветя, подредени в икебана, или песен от композитор, непознаващ нотите. — Но стига сме говорили за мен. Разкажете ми нещо за Хуанита.
Тя седна на едно кресло под лампата, а аз се настаних срещу нея. Разправих й накратко за Хуанита Граймс, а след това за бившия й съпруг Пол и неговата смърт. Новината очевидно я потресе.
— Не мога да повярвам, че Пол Граймс е мъртъв. Беше тук с дъщеря си само преди няколко дни.
— Така ми каза и тя. Разбрах, че е искал да установите автентичността на един ваш портрет.
— Това беше целта му. За съжаление не бях в състояние. Носеше само една малка снимка, а мен са ме рисували толкова пъти, че отдавна не помня портретите си. Истината е, че картините ми омръзнаха, особено картини със собственото ми лице, въпреки че в килера имам цял тон. — Посочи с ръка голите стени. — Не е приятно непрекъснато да гледаш какво си загубил.
— Знам. Но все пак не бихте ли погледнали още веднъж снимката на портрета?
— На мой портрет ли?
— Мисля, че да. Портретът е същият, от който се е интересувал Пол Граймс.
Извадих моята снимка на картината и й я подадох. Тя я обърна към светлината и започна да я изучава. Внезапно възкликна, сякаш я позна.
— Виждали ли сте я вече, мис Мийд?
— Виждам я за трети път. А тази вечер — за втори. Но въпреки това не мога да определя със сигурност кой я е рисувал и кога. Наистина прилича на Чантри, но не си спомням да я е рисувал.
— Беше изказано предположение, че портретът е рисуван по памет, без да позирате, и то доста скоро.
— Същото ми заяви и младата жена тази вечер.
— Каква млада жена?
— Момичето от местния вестник. Казах й, че не давам интервюта. Но беше много настойчива и накрая я поканих. Трябва да призная, че беше много мила, но не можах да й помогна.
— Името й Бети Сидън ли беше?
— Точно така. Бети Сидън. Познавате ли я?
— Мъча се да се свържа с нея. Каза ли ви къде отива оттук?
— Спомена за някакъв плаж. Сикамор или нещо такова.
— Сикамор Пойнт ли?
— Май да. А човекът, който е продал картината на Пол Граймс, онзи ден се е удавил в океана. Как се казваше?
— Джейк Уитмор. Само че не се е удавил в океана. Бил е удавен в сладка вода, вероятно в нечия вана.
Без да искам, бях успял да я стресна. Лицето й съвсем загуби цвета и жизнеността си. Костите под него все още го правеха красиво, въпреки че очите бяха мъртви като на статуя. Бледолилавите й устни промълвиха:
— Значи и този Уитмор е убит?
— Полицията и следователят смятат така.
— Господи! — Дишането й беше като на бегач.
— Да ви дам ли малко вода, мис Мийд?
— Имам нещо по-добро. — Посочи към едно шкафче до стената. — Там има бутилка „Джак Даниълс“. И чаши. Сипете и на себе си. Аз го искам без лед и вода. Двойно.
Извадих уискито и налях двойна доза за нея и единична за себе си. Тя обърна чашата на един дъх. Поиска още едно двойно. Налях й и тя го изпи. Забелязах, че лицето й започва да възвръща цвета си.
— Изпийте си уискито — подкани ме тя. — Мразя да пия сама.
Запитах се дали не е алкохоличка и реших, че вероятно не греша.
— Защо ме гледате така? — запита тя. — Смешна ли съм? Очите ми смешни ли са?
— Не. Хубави са.
— Тогава спрете да ме гледате така.
— Извинявайте. И без това трябва да си тръгвам.
— Не сте безразличен към онова момиче Сидън, нали?
— Не съм. Вие четете мисли.
— Познавам мъжете — заяви тя. — Не е ли малко млада за вас?
— Възможно е. Преди колко време беше тук?
— Не съм гледала часовника. Току-що се беше свечерило.
— И как ви е открила?
— Обадила се е в… — Устата на старицата плътно се затвори. След кратко напрегнато мълчание тя рече: — Нямам представа.
— Току-що казахте, че се е обадила някъде.
— Така ли? Тогава вие знаете повече от мен. Сигурно съм си мислела за нещо друго. А сега да не ви задържам. Казахте, че трябва да тръгвате. Само оставете бутилката близо до мен, за да не се налага да ставам.
Докосна масичката до себе си със сбръчканата си бяла ръка.
— Още не си тръгвам — казах аз.
— Бих желала да си тръгнете. Много съм уморена. И без това ви казах всичко, което знам.
— Искрено се съмнявам, мис Мийд. Когато бях в Аризона, се сблъсках с някои много интересни факти. В началото на четиридесетте години вашият роден син Уилям е бил убит от някого и оставен да лежи в пустинята.
Лицето й пребледня и се удължи.
— Хуанита Граймс винаги е дрънкала много.
— Тя не беше основният ми източник. Убийството на сина ви е било и още е обществено достояние. Говорих с човека, който е открил трупа и е разследвал смъртта му. Шерифът Брадъртън.
— Е, и?
— Не ви ли интересува кой е убил сина ви?
— Вече няма значение — рече тя. — Какъв е смисълът? Той е мъртъв. Мъртъв е повече от тридесет и две години.
— А аз мисля, че убиецът му е още жив.
— Откъде можете да знаете?
— Усещам го до мозъка на костите си. Не че имам много доказателства. Но има и други убийства. На Пол Граймс, Джейкъб Уитмор. И на човека, чиито останки бяха изровени тази нощ в оранжерията на Ричард Чантри.
Опита се да проговори и успя на втория път.
— Какъв човек?
— Още не е идентифициран, но и това ще стане. Преди около двадесет и пет години е отишъл у Чантри с жена и малко момче. Между него и Чантри е имало спор и сбиване. Според това, което ми казаха, човекът паднал, ударил си главата и умрял. А семейство Чантри го заровили.
— Мисис Чантри ли ви каза всичко това? — запита тя.
— Известна част.
Очите й се разшириха, а лицето й се сви и изтъня. Заприлича на малка птичка.
— Какво друго ви разправи мисис Чантри?
— Това беше най-същественото. Има ли още нещо за разправяне?
— Аз ви зададох въпрос.
— Но мисля, че вие знаете отговора. Защо Джак Бимайър ви купи къщата в каньона Чантри?
— Защото я поисках.
— Джак Бимайър не е толкова щедър.
— Тогава беше щедър към мен. — На лицето й се появи руменина и се събра на скулите й. — Признавам, че с възрастта не е станал по-добър. Но същото се отнася и за мен.
— Предполагам, че Бимайър ви е купил къщата от името на семейство Чантри. Или може би те са ви я дали чрез Бимайър, без да платите нищо.
— Защо ще правят това?
— За да мълчите за убийството на сина ви Уилям.
— Смъртта на Уилям беше обществено достояние. Какво има да се премълчава за нея?
— Фактът кой го е убил. Мисля, че е бил Ричард Чантри. Той е напуснал Аризона и е дошъл в Калифорния веднага след убийството, а после никога не се е връщал. Обвинението срещу него е било потулено или изобщо не е било предявено. Ако вие сте имали някакви подозрения, пазили сте ги за себе си.
Тя поклати глава.
— Вие не ме познавате. Аз обичах сина си. Когато ми показаха трупа на Уилям, едва не умрях и аз. Не забравяйте, че той беше Чантри. Феликс Чантри му беше баща. А между Ричард и Уилям нямаше никакви търкания.
— Тогава защо Ричард Чантри напусна Аризона веднага след смъртта на Уилям?
— Не знам. Може би се е страхувал да не убият и него.
— Той ли ви го каза?
— Не съм говорила с него за това. Всъщност оттогава не съм го виждала.
— От смъртта на Уилям ли?
— Да. Не съм виждала Ричард от тридесет и две години. А през последните двадесет и пет не го е виждал никой. И до тази вечер не знаех защо. Вие ми казахте. — Раздвижи се неспокойно и погледна бутилката до себе си — Ако смятате да поостанете, можете да ми налеете още една чаша. На себе си също.
— Не, благодаря. Имам още няколко въпроса и тръгвам. Разбрах, че покойният ви син Уилям е оставил съпруга и син.
— Така ми се струва.
— Да не би да не знаете?
— Говорили са ми за тях, но никога не съм ги виждала.
— Защо?
— Не по моя воля. Те просто се изгубиха някъде. Чух, че вдовицата на Уилям се омъжила повторно и сменила фамилията на момчето с тази на втория си мъж.
— Знаете ли името му?
— Страхувам се, че не. Никога не са ми се обаждали.
— Допускате ли, че са се обаждали на Ричард Чантри?
Тя отклони поглед, сякаш се вглеждаше някъде навътре и надолу в миналото.
— Не мога да знам това.
— А онази жена с момченцето, която е посетила Чантри преди двадесет и пет години, не би ли могла да бъде вдовицата на Уилям със сина му?
— Не знам. Струва ми се, че фантазирате.
— Принуден съм. Всичко това е станало много отдавна. Имате ли представа, кой е бил човекът, когото са убили и заровили в оранжерията?
— Ни най-малка.
— Би ли могъл да е синът ви Уилям?
— Вие сте луд. Уилям беше убит в Аризона през хиляда деветстотин четиридесет и трета година, седем години преди това.
— Вие видяхте ли трупа?
— Да.
— Доколкото разбрах, бил е силно обезобразен. Можахте ли да идентифицирате със сигурност трупа?
— Да. Можах. Синът ми Уилям загина преди тридесет и две години.
— Какво стана с трупа, след като го идентифицирахте?
— Не знам точно.
— Чудна работа.
— Така ли? Известно ви е, че той имаше съпруга в Калифорния. Тя настоя тялото да се изпрати там, за да бъде погребано. Аз нямах възражения. Когато човек е мъртъв, край. Няма значение къде го заравят.
Гласът й беше груб и безгрижен, останах с впечатлението, че сама наранява чувствата си. Изглежда, усети това, защото добави:
— Когато умра, искам да ме кремират, още малко ми остава, и да разпръснат праха ми в пустинята до Тусон.
— Близо до дома на Лашман ли?
Тя ме изгледа с раздразнение и подновен интерес.
— Знаете дяволски много.
— А вие казвате дяволски малко, Милдред. Къде е погребан синът ви Уилям?
— Казаха ми, че някъде в Калифорния.
— Ходили ли сте някога на гроба му?
— Не. Не знам къде е.
— Знаете ли къде живее вдовицата му сега?
— Не. Никога не са ме вълнували фамилни връзки. Напуснах собственото си семейство в Денвър, когато бях на четиринадесет години и оттогава не съм се връщала. И никога не се обръщам назад.
Но очите й сега гледаха някъде далече, сякаш оглеждаха континента на живота й. Може би чувстваше същото, което и аз — подземния тласък от развоя на случая, тласък, достатъчно силен, за да изхвърли един мъртвец от гроба му.