Рос Макдоналд
Пулсираща вена (6)

Шеста глава

Започвах да се убеждавам, че е права. Разделих се с Дорис, тръгнах надолу по стълбите и стигнах до колата. Повече от час седях в нея и наблюдавах главния вход на Шърбърн. Следобедните сенки на сградите се спускаха над мен.

Нагоре по улицата, в нещо като геодезически купол, продаваха топли сандвичи, а колебливият вятър от време на време довяваше до мен мирис на храна. Накрая отидох и си купих един сандвич. Атмосферата вътре беше мрачна и застинала. Младите брадясали посетители ми заприличаха на пещерни хора, очакващи края на ледниковия период.

Когато Фред Джонсън най-сетне се появи, вече бях в колата. Той паркира синия си форд точно зад мен и огледа улицата в двете посоки. Влезе в Шърбърн и взе асансьора. Аз тръгнах бързо по стълбите. Срещнахме се на площадката на третия етаж. Носеше зелен костюм и широка жълта вратовръзка.

Като ме видя, опита се да се върне в асансьора, но вратите се затвориха под носа му и клетката тръгна надолу. Той се обърна към мен. Беше блед, с разширени очи.

— Какво искате?

— Картината, която взехте от Бимайър.

— Каква картина?

— Много добре знаете. Картината на Чантри.

— Не съм я вземал.

— Може и да не сте. Но е била у вас.

Той погледна през площадката към вратата на момичето.

— Дорис ли ви каза?

— Да оставим Дорис настрана. Тя и без това си има достатъчно грижи с родителите си и със себе си.

Кимна, сякаш разбираше и беше съгласен с мен. Но очите му живееха някакъв свой живот и търсеха изход. Заприлича ми на едно от онези уморени момчета, които прескачат от младостта направо в средната възраст, без да успеят да станат мъже.

— Кой сте вие всъщност?

— Частен детектив. — Казах му името си. — Семейство Бимайър ме нае да им върна картината. Къде е тя, Фред?

— Не знам.

Поклати унило глава. Прозрачни капки пот оросиха челото му, сякаш бях изстискал главата му с ръце.

— Фред, какво стана с нея?

— Признавам, че я занесох вкъщи. Нямах намерение да я задигна. Просто исках да я изследвам.

— Кога я занесе вкъщи?

— Вчера.

— И къде е сега?

— Не знам. Честна дума. Някой трябва да я е измъкнал от стаята ми.

— В къщата на Олив Стрийт ли?

— Да, сър. Някой се е вмъкнал вкъщи и я е задигнал, докато съм спал. Когато си легнах, беше там, а когато станах, я нямаше.

— Май имате здрав сън.

— Предполагам.

— Или здраво лъжете.

Слабото му тяло се затресе от изблик на срам или гняв. Стори ми се, че се готви да ме удари, и се приготвих за това. Но той се втурна към стълбите. Не можах да го настигна. Когато се озовах на улицата, беше подкарал стария си син форд.

Купих един сандвич в плик и взех асансьора обратно до третия етаж. Дорис ме пусна в апартамента, разочарована, че съм аз. Подадох й сандвича.

— Ето ви нещо за ядене.

— Не съм гладна. Пък и Фред обеща да ми донесе нещо.

— По-добре го изяжте. Фред може би няма да дойде днес.

— Но той ми обеща.

— Може би има неприятности, Дорис, неприятности с картината.

Ръката й стисна плика със сандвича.

— Нашите ли са го подгонили?

— Не бих се изразил толкова силно.

— Не познавате родителите ми. Ще направят така, че да загуби работата си в музея. Никога няма да завърши колежа. И то само защото се опита да им услужи.

— Не ви разбрах.

Тя закима енергично с глава.

— Той искаше да провери дали картината е автентична. Искаше да изследва възрастта на боята. Ако е нова, вероятно картината е фалшификат.

— Фалшифициран Чантри?

— Точно така. Още когато я видя, Фред реши, че не е истинска. Поне имаше подозрения. А и не се доверява на човека, от когото нашите са я купили.

— Граймс?

— Точно така. Фред казва, че се ползвал с лошо име между художниците.

Зачудих се с какво ли име щеше да се ползва Фред след кражбата на картината. Но нямаше смисъл да тревожа момичето. Изразът на лицето й все още беше зареян като облак. Оставих я с разтрошения сандвич и отново подкарах по магистралата към долния град.

Агенцията на Пол Граймс беше заключена. Почуках, но никой не отговори. Затраках с дръжката на вратата и се провикнах. Никой. Взрях се в сумрачното помещение, но не видях нищо, освен празнота и сенки.

Отидох в магазина за алкохол и запитах тъмнокожия дали е виждал Паола.

— Беше на улицата преди около час и товареше някакви картини в колата си. Всъщност, аз й помагах.

— Какви картини?

— Картини в рамки. Смахната работа, някакви цветни храчки. Обичам картините да изглеждат истински. Нищо чудно, че не могат да ги продадат.

— Откъде знаете?

— Няма съмнение. Каза ми, че напускат магазина.

— Беше ли с нея Пол Граймс, човекът с брадата?

— Не, не се показа. Не съм го виждал, откакто бяхте тук.

— Паола сподели ли с вас къде отива?

— Не съм я питал. Потегли към Монтевиста. — Посочи с палеца на юг.

— Каква е колата й?

— Стар жълт фолксваген. Да не се е забъркала в нещо?

— Не. Исках да поговорим за една картина.

— Да я купите?

— Може би.

Огледа ме с недоверие.

— Да не би онези неща да ви харесват?

— Понякога.

— Лошо. Ако знаеха, че имат купувач, може би щяха да останат заради вас.

— Може би. Ще ми дадете ли две половинки уиски „Тенеси“?

— Защо не цял литър? По-евтино е.

— По-добре две половинки.