Рос Макдоналд
Пулсираща вена (8)

Осма глава

Оставих колата на мястото й и тръгнах пеша към болницата. Надявах се да получа още малко информация за Фред от мисис Джонсън. Беше се смрачило, тук-там между дърветата светеха улични лампи. На тротоара пред себе си забелязах капки автомобилно масло, които нататък се сгъстяваха.

Потопих пръста си в една от локвичките и го вдигнах към светлината. Имаше червеникав оттенък. Не миришеше на автомобилно масло…

Пред мен на тревата до тротоара някой хъркаше. Беше мъж, проснат ничком. Завтекох се и коленичих до него. Тилът му беше потъмнял и лъскав от кръв. Поместих леко тялото, за да видя лицето му. И то беше окървавено.

Мъжът простена и направи опит да се привдигне в някаква тъжна и безплодна пародия на лицева опора, после отново падна по очи. Обърнах главата му настрани, за да диша по-свободно. Той отвори едното си око и проговори:

— Ти ли си, Чантри? Не ме закачай.

От разбитото му лице отново се раздаде хъркане. Очевидно беше тежко ранен. Оставих го и хукнах към входа за спешна помощ на болницата.

Седем-осем възрастни и деца чакаха вътре на сгъваеми столове. Измъчена млада сестра се бе скрила зад гишето като зад барикада.

— Вън на улицата има ранен — казах й аз.

— Ами доведете го.

— Не мога. Има нужда от линейка.

— Къде на улицата?

— През една пресечка.

— Тук няма линейки. Ако искате да извикате, обадете се от телефонния автомат на ъгъла. Имате ли монети?

Даде ми номера, на който да позвъня. След по-малко от пет минути отвън спря линейка. Седнах до шофьора и го насочих към окървавения човек на тревата.

Стенанията му се бяха разредили и притихнали. Санитарят от линейката го освети с фенерче. Вгледах се по-внимателно. Беше около шестдесетгодишен, с остра сива брадичка и покрита с кръв гъста прошарена коса. Приличаше на умиращ морски лъв и хъркането му звучеше като приглушен рев.

— Познавате ли го, сър?

Стори ми се, че отговаря на описанието, което собственикът на магазина за алкохолни напитки ми даде на търговеца на картини Пол Граймс.

— Не — отвърнах. — Никога не съм го виждал.

Санитарят го постави внимателно на носилката и го закара до входа за спешни случаи. Подкарах след тях и стигнах, когато го изнасяха от колата. Той се надигна на ръце, като почти преобърна носилката, вгледа се в мен с незрящото си, разбито, окървавено лице и продума:

— Познах те, мръснико.

Падна по гръб и замря неподвижен. Санитарят го откара в болницата. Останах вън й зачаках неизбежните полицаи.

Пристигнаха с кола без отличителни знаци. Бяха двама младички сержанти в светли летни дрехи и с мрачни зимни изражения. Единият влезе в болницата, а другият, сержант Левърет, остана с мен.

— Познавате ли ранения?

— Никога не съм го виждал. Намерих го на улицата.

— И откъде накъде извикахте линейка?

— Беше най-логичното нещо, което можех да направя.

— Защо не повикахте нас?

— Знаех, че друг ще го стори.

Левърет леко почервеня.

— Изглеждате голям умник. Изобщо кой, по дяволите, сте вие?

Преглътнах гнева си и му обясних, че съм частен детектив, нает от Бимайър. Името беше познато на Левърет и той веднага смени тона и обноските си.

— Мога ли да видя документите ви?

Показах му ги. Помоли ме, ако обичам, да се навъртам наоколо. Обещах му.

Изтълкувах обещанието си в по-свободен смисъл, върнах се на съседната пресечка и открих мястото на тротоара, откъдето започваше кървавата диря. Капките кръв вече засъхваха в топлата вечер.

На съседния ъгъл беше паркирана стара черна кола с вдигнат гюрук. Ключът висеше на таблото. Между черната пластмасова седалка и облегалката беше затъкнат квадратен бял плик. На задната седалка бяха струпани малки картини, нарисувани с маслени бои, а до тях имаше бяло сомбреро.

Включих осветлението на таблото и разгледах квадратния плик. Беше покана за коктейл, написана върху лист с инициалите на мисис Ричард Чантри и адресирана до Пол Граймс. Носеше подписа на Франсин Чантри. Коктейлът беше същата вечер от осем часа.

Погледнах часовника си — едва минаваше осем. След това насочих вниманието си към купчината картини отзад. Две бяха в старомодни позлатени рамки, а останалите нямаха. Не приличаха на нито една от картините на Чантри, които бях виждал.

Изобщо не приличаха на нищо. Имаше няколко морски пейзажи и плажни сцени, които напомняха дребни злополуки, както и един малък портрет на жена, който изглеждаше катастрофално. Все пак не се доверявах изцяло на очите и преценката си.

Взех един от пейзажите и го пъхнах в багажника на колата си. След това се отправих обратно към болницата.

Левърет и другият сержант ме пресрещнаха по пътя. Придружаваше ги капитан на име Макендрик, тежък, як на вид мъж на средна възраст, облечен в набръчкан син костюм, който подхождаше на също тъй набръчканото му лице. Каза ми, че човекът, когото бях открил, е мъртъв. В замяна го уведомих за вероятната самоличност на мъжа.

Макендрик бързо попи информацията ми и драсна нещо в черно тефтерче. Особено го заинтригува фактът, че Граймс преди да умре, бе споменал Ричард Чантри.

— Добре помня Чантри — рече той. — Бях новобранец, когато изчезна с гръм и трясък.

— Смятате ли, че е изчезнал по своя воля?

— Сигурен съм. Има достатъчно доказателства за това.

Не ми каза какви са тези доказателства. Аз пък не му казах къде отивам.