Рос Макдоналд
Пулсираща вена (5)

Пета глава

Университетът беше построен върху възвишение, издадено над морето и подкопано в основата си от мочурищата, оставащи след прилива. Почти заграден от водата и със смекчени от синкавата омара очертания, отдалеч приличаше на средновековен град крепост. Погледнати отблизо, постройките губеха романтичния си облик. Бяха вяло модерни, с кубични, продълговати и плоски форми и оставяха впечатлението, че архитектът им е прекарал живота си в проектиране на административни сгради. Служителят на паркинга при входа ми каза, че студентските жилища са в северния край.

Подкарах по виещия се околовръстен път и се озъртах за Фред Джонсън. Наоколо нямаше много студенти. Въпреки това, мястото изглеждаше пренаселено и безформено като буца кал, запратена върху географска карта с надеждата, че ще се залепи за нея.

Жилищният район беше най-безредната част в общия хаос. По тесните улици се виждаха безстопанствени кучета и разхайтени студенти в почти равни съотношения. Постройките варираха от павилиони за сандвичи, малки къщурки и къщи близнаци до грамадни жилищни блокове. Шърбърн — сградата, в която живееше Дорис Бимайър, беше една от големите. Имаше шест етажа и заемаше почти цялата площ между две пресечки.

Намерих място за паркиране зад една каравана, боядисана така, че да наподобява хижа от трупи. От стария син форд нямаше и следа. Влязох в Шърбърн и взех асансьора до третия етаж.

Сградата беше сравнително нова, но отвътре миришеше като стара, дълго обитавана къща. Бе просмукана с мирис на бързо сменящи се поколения, на пот и парфюм, наркотици и подправки. Дори да имаше човешки гласове, те бяха удавени в музиката от няколко надсвирващи се уредби, която се разнасяше в коридора на третия етаж и сякаш излизаше от гърлото на самата многолика сграда.

Наложи се да почукам няколко пъти на вратата на апартамент 304. Момичето, което ми отвори, изглеждаше умален вариант на майка си, по-хубаво, но по-неопределено и не толкова сигурно в себе си.

— Мис Бимайър?

— Да.

Очите й се стрелнаха към нещо точно зад лявото ми рамо. Направих крачка встрани и се обърнах, почти очаквах да ме ударят. Там обаче нямаше никой.

— Мога ли да вляза за момент?

— Съжалявам. Сега медитирам.

— И върху какво медитирате?

— Всъщност не знам точно. — Тя тихичко се изкикоти и докосна главата си отстрани, където светлата й коса падаше права като сурова свила. — Още не ми е дошло. Не се е материализирало, разбирате ли?

Имаше вид, сякаш самата тя още не се е материализирала. Беше от оня тип блондинки, които изглеждат почти прозрачни. Стоеше и леко се олюляваше като завеса на прозорец. Внезапно загуби равновесие, залитна и силно се удари в рамката на вратата.

Хванах я за ръце и я изправих. Дланите й бяха студени и изглеждаше леко замаяна. Зачудих се какво ли е гълтала, пила или смъркала.

Заведох я в хола, като я придържах за раменете. На отсрещната стена, врата с мрежа водеше към балкон. Стаята беше гола като хижата на някой кули няколко обикновени стола, матрак в метална рамка, масичка за карти, влакнести възглавници. Единственото украшение беше голяма пеперуда от обсипана с пайети червена разтегателна хартия, опъната върху тел. Беше голяма почти колкото Дорис, висеше на жица от полилея на тавана и бавно се въртеше.

Тя седна на една от възглавниците на пода и погледна нагоре към хартиената пеперуда. Под дългата памучна рокля, която, изглежда, беше единствената дреха на гърба й, се постара да нагласи краката си в поза „лотос“, но не успя.

— Вие ли направихте пеперудата, Дорис?

Тя поклати глава.

— Не. Нищо не мога да правя. Беше част от украсата на абитуриентския ми бал. На майка ми й хрумна да я окачи тук. Ненавиждам я. — Нежният й тъничък гласен не съответстваше на движенията на устните й. — Не ми е добре…

Отпуснах се на коляно до нея.

— Какво сте гълтали?

— Само няколко хапчета да си успокоя нервите. Помагат ми да медитирам. — Отново започна да се бори с краката и коленете си, за да ги нагласи в позата. Стъпалата й бяха мръсни.

— Какви хапчета?

— Червени. Само две. Лошото е, че не съм яла от вчера. Фред каза, че ще ми донесе нещо за хапване от къщи, но сигурно майка му не му е позволила. Тя не ме одобрява, иска Фред само за себе си. — Момичето добави с леко фъфлещия си глас: — Дано се провали вдън земя.

— А вашата майка, Дорис?

Тя пусна краката си. Опъна ги напред и смъкна върху тях дългата рокля.

— Какво майка ми? — рече.

— Ако се нуждаете от храна или помощ, не можете ли да ги получите от нея?

Поклати глава с неочаквана, плашеща ярост. Косата се спусна и закри очите и устата й. Отметна я назад с гневно движение, сякаш сваляше от лицето си гумена маска.

— Не ми трябва нейната помощ. Тя иска да ми отнеме свободата, да ме затвори в лудница завинаги. — Преобърна се тромаво и застана на колене, така че сините й очи се изравниха с моите. — Вие психиатър ли сте?

— Не.

— Сигурен ли сте? Тя се закани да пусне психиатри по петите ми. Почти ми се иска да го направи. Има какво да им разкажа. — Кимна отмъстително и брадичката й сякаш разряза въздуха.

— Какво например?

— Например това, че през целия си живот не са вършили нищо друго, освен да се карат и бият. Построиха си огромна отвратителна къща и единственото, което правиха в нея, беше да вдигат скандали или да мълчат сърдити.

— За какво бяха скандалите?

— За някаква жена, Милдред, но това беше само едно от нещата. Основното беше… и все още е, че те не се обичат и се обвиняват взаимно за това. Обвиняваха и мен, поне така се държаха. Не помня добре детството си. Ала ясно си спомням как си крещяха над главата ми, крещяха като полудели великани, бяха съвсем голи, а аз стоях между тях. Тя ме грабна, занесе ме в банята и заключи вратата, но той я разби с рамо. Дълго време след това ръката му беше в гипс. А на мен — добави тихо — главата ми беше като в гипс.

— Наркотиците не могат да излекуват това.

Тя присви очи и нацупи долната си устна като упорито дете, което всеки момент ще заплаче.

— Никой не е искал съветите ви. Психиатър сте, нали? — Тя ме подуши. — Усещам по вас мирис на мръсотия от мръсните тайни на хората.

Измайсторих усмивка, но усетих, че е доста крива. Момичето беше недорасло и глупаво, може би малко побъркано, дрогирано според собственото му признание. Но беше младо и имаше чиста коса. Неприятно ми стана, че му мириша на мръсотия.

Изправих се и закачих с глава хартиената пеперуда. Отидох до мрежестата врата и погледнах от балкона. В тесния процеп между два жилищни блока видях ивица блестящо море. Пресече я, понесен от лекия вятър тримаран.

Когато се обърнах към стаята, тя ми се стори мрачна — прозрачен куб от сенки, населен с объркан живот. Хартиената пеперуда се движеше като в истински полет. Момичето се изправи и застана, олюлявайки се, под нея.

— Майка ми ли ви прати тук?

— Не съвсем. Просто говорих с нея.

— И предполагам, че ви е разказала за всички ужасни неща, които съм извършила. Колко съм пропаднала. Колко скапан е моят вътрешен Аз. — Тя нервно се изкиска.

— Не. Но е загрижена за вас.

— За мен и Фред ли?

— Така ми се стори.

Кимна и главата й остана наведена.

— И аз се тревожа, макар и по друга причина. Тя мисли, че с Фред сме любовници или нещо подобно. Но аз, изглежда, не умея да общувам с хора. Колкото повече се сближавам с тях, толкова повече изстивам.

— Защо?

— Плашат ме. Когато той… когато баща ми разби вратата на банята, аз се покатерих в коша за пране и спуснах капака над главата си. Никога няма да забравя какво изпитах тогава — сякаш бях мъртва, погребана и завинаги в безопасност.

— В безопасност ли?

— Не могат да те убият, ако си умрял.

— От какво се боите толкова, Дорис?

Тя ме погледна изпод светлите си вежди.

— От хората.

— Изпитвате ли същото и спрямо Фред?

— Не, не се боя от него. Понякога ме вбесява. Кара ме да искам… — Тя прекъсна изречението. Почти чух как зъбите й скръцнаха.

— Кара ви да искате какво?

Помълча с напрегнато лице, заслушана в тайния живот зад него. Сетне рече:

— Щях да кажа „да го убия“. Но не го приемайте буквално. И изобщо какъв е смисълът? Бедният стар Фред вече е мъртъв и погребан, точно както и аз.

Усетих гневно желание да й противореча, да й кажа, че е твърде хубава и млада, за да говори така. Но тя бе свидетел и реших да не споря с нея.

— Какво е станало с Фред?

— Много неща. Той произхожда от бедно семейство и му е струвало половината живот да се добере дотам, където е сега, а то си е почти доникъде. Майка му е медицинска сестра, но все за мъжа си се грижи. Той е инвалид от войната и не може да върши нищо. Фред е роден да бъде художник или нещо подобно, но се боя, че никога няма да стане такъв.

— Имал е някакви неприятности ли?

Лицето й се скова.

— Не съм казвала такова нещо.

— Стори ми се, че го намекнахте.

— Може би. Всички хора си имат неприятности.

— И какви са неприятностите на Фред?

Тя поклати глава.

— Няма да ви кажа. Ще го издадете пред майка ми.

— Няма.

— Ще го сторите.

— Фред не ви е безразличен, нали?

— И аз имам право да не съм безразлична към някого на този свят. Той е добро момче… добър човек.

— Разбира се. И този ли добър човек открадна картината от добрите ви родители?

— Спестете си сарказма.

— Понякога не мога. Поражда се от обстоятелството, че всички са толкова добри. Не отговорихте на въпроса ми, Дорис. Фред ли открадна картината?

Тя поклати глава.

— Картината не е открадната.

— Искате да кажете, че е скочила от стената и си е отишла?

— Не, не искам да кажа това. — Сълзите преляха от очите й и потекоха по лицето. — Аз я взех.

— Защо?

— Фред ме накара… помоли ме.

— Обясни ли защо?

— Имаше основания.

— Какви основания?

— Поръча ми да не казвам на никого.

— Картината у Фред ли остана?

— Предполагам. Още не я е върнал.

— Обеща ли да я върне?

— Да, и ще я върне. Каза, че иска да я изследва.

— За какво да я изследва?

— Да види дали е истинска.

— Допускате, че е фалшификат ли?

— Искаше да установи това.

— Трябваше ли да я краде, за да го установи?

— Не я е крал. Аз му разреших да я вземе. А вие сте лош човек.