Рос Макдоналд
Пулсираща вена (17)

Седемнайсета глава

Отидох в центъра и осребрих чека, преди някой от семейство Бимайър да успее да го анулира. Оставих колата на паркинга зад банката и отидох пеша до редакцията на вестника на площада. Безлюдното през нощта репортерско помещение сега гъмжеше от хора. Най-малко двадесетина души пишеха на машина.

Бети ме видя и стана от бюрото си. Тръгна към мен с усмивка и стегнат корем.

— Имам да ти говоря — казах й аз.

— Аз имам да ти говоря.

— Става дума за нещо сериозно.

— Същото имам предвид и аз.

— Изглеждаш много щастлива.

— Аз съм сериозно щастлива.

— А аз не. Трябва да замина. — Обясних й защо. — А в мое отсъствие ти трябва да свършиш една работа.

Тя ми отвърна с щастливата си енергична усмивка:

— Надявах се да свърша една работа в твое присъствие.

— Щом си решила да ми отправяш словесни аванси, не можем ли да идем някъде да поговорим насаме?

— Да опитаме тук.

Почука на вратата с табелка „Главен редактор“ и никой не отговори. Влязохме вътре и аз я целунах. Кръвта нахлу в главата ми.

— Брей — рече тя, — значи още съм интересна.

— Въпреки това трябва да замина. Фред Джонсън вероятно вече е в Тусон.

Тя почука по гърдите ми с върховете на пръстите си, сякаш печаташе някакво съобщение.

— Пази се. Фред е от онези кротки момчета, които изведнъж могат да станат опасни.

— Той не е момче.

— Знам. Той е златокосият младеж от музея, но е много нещастен. Споделял е с мен за отвратителния си семеен живот. Баща му е неработоспособен пияница, а майка му — кълбо от нерви. Фред се мъчи да се измъкне оттам, но ми се струва, че дълбоко в себе си той просто е отчаян. Затова, пази се.

— Мога да се справя с Фред.

— Знам, че можеш. — Сложи ръце на раменете ми. — А сега, какво искаш да свърша?

— Близка ли са с мисис Чантри?

— Познавам я, откакто се помня.

— Приятелки ли сте?

— Мисля, че да. Бях й полезна. Все пак миналата нощ беше неприятно.

— Ще държиш връзка с нея, нали? Бих искал да имам известна представа какво ще прави днес и утре.

Предложението ми я разтревожи.

— Мога ли да запитам защо?

— Можеш, но аз не мога да ти отговоря. Не знам защо.

— Да не подозираш, че върши нещо лошо?

— Подозирам всички.

— Освен мен, надявам се. — Усмивката й бе сериозна и въпросителна.

— Освен теб и мен. Ще държиш ли под око Франсин Чантри вместо мен?

— Разбира се. И без това смятах да я посетя.

Оставих колата на летището на Санта Тереза и взех самолета за Лос Анджелис. До полета за Тусон оставаха четиридесет минути. Хапнах един сандвич, изпих чаша бира и се обадих на телефонната служба.

Търсил ме беше Саймън Лашман. Имах време да се свържа с него.

Гласът му бе още по-старчески и колеблив, отколкото сутринта. Казах му кой съм и къде съм и му благодарих, че се е обадил.

— Няма за какво — сухо каза той. — Не смятам да се извинявам за нетърпимостта, която проявих. Тя е напълно оправдана. Бащата на момичето навремето ми създаде сериозни грижи, а аз не прощавам лесно. Какъвто бащата, такава и дъщерята.

— Не работя за Бимайър.

— Останах с обратно впечатление.

— Работя за жена му. Много е загрижена за дъщеря си.

— Напълно основателно. Момичето се държа, сякаш е натъпкано с наркотици.

— Значи сте го видели?

— Да. Беше тук с Фред Джонсън.

— Мога ли да дойда днес следобед да поговоря с вас?

— Не казахте ли, че сте в Лос Анджелис?

— След няколко минути вземам самолета за Тусон.

— Добре. Предпочитам да не обсъждам тези неща по телефона. Когато рисувах в Таос, дори нямах телефон вкъщи. Беше най-щастливото време в живота ми. — Изведнъж прекъсна думите си. — Започнах да бръщолевя. Отвращавам се от старци, които бръщолевят. Довиждане.