Рос Макдоналд
Пулсираща вена (29)

Двайсет и девета глава

Пътувах, обзет от безпомощна ярост, нагоре по тъмния хълм към дома на Бимайър. Къщата бе ярко осветена, но напълно безмълвна.

Вратата ми отвори Бимайър, хванал здраво в ръка чаша с алкохол. Внушаваше впечатлението, че тя го крепи. Всичко останало — рамене, колене, лице — изглеждаше грохнало.

— По дяволите, какво искате? — Гласът му звучеше дрезгав и пресипнал, сякаш след дълго крещене.

— Трябва сериозно да поговоря с вас, мистър Бимайър.

— В превод означава, че ще искате още пари.

— Няма ли за разнообразие да оставите парите настрана? Сега не ми е до тях.

Лицето му се удължи. Беше развял флага на своето богатство, а аз не бях козирувал. Изразът му бавно се съсредоточи и около тъмните му враждебни очи се появиха бръчки.

— Значи ли това, че няма да ми изпратите сметката си?

Изкуших се да му обърна гръб и да си тръгна, може би след като го ударя. Но Бимайър и домочадието му знаеха неща, които трябваше да науча. А и работейки за тях, имах силни позиции пред полицията, каквито иначе не можех да спечеля.

— Моля ви, не се безпокойте — казах аз. — Парите, които ми дадохте в аванс, вероятно ще покрият сметката. В противен случай ще ви я изпратя. В края на краищата аз намерих и доведох дъщеря ви.

— Но не и картината.

— Работя и по този въпрос, по следите й съм. Може ли да поговорим някъде насаме?

— Не — отряза той. — Няма къде. Всичко, което искам от вас, е да уважавате неприкосновеността на моя дом. Ако не желаете, вървете по дяволите.

Дори чашата в ръката му вече не беше стабилна. Размаха я с декламаторски жест и изплиска част от алкохола на лъснатия под. Зад него се появи мисис Бимайър, сякаш разливането на алкохол беше уговорен знак в семейството. Много по-назад, прикрита зад един ъгъл, стоеше Дорис, неподвижна и безмълвна.

— Мисля, че трябва да говориш с него, Джак — каза Рут Бимайър. — През последните дни преживяхме много. И до голяма степен го надмогнахме благодарение на мистър Арчър.

Лицето й беше гладко и спокойно; носеше вечерен тоалет. Гласът й звучеше сдържано. Предполагам, че се беше спазарила със съдбата, в която вярваше — върни ми Дорис и аз ще се примиря с Джак. Е, сега Дорис беше там, застанала като статуетка в смаляващата се перспектива на къщата.

Бимайър не можа да измисли довод. Не реагира дори на забележката на жена си. Просто се обърна кръгом и ме поведе към кабинета си. Когато минах покрай Дорис, тя ми отправи бегла извинителна усмивка. Очите й бяха ясни и уплашени.

Бимайър седна на бюрото си под снимката на своята медна мина. Остави чашата и завъртя стола си към мен.

— Добре. Какво искате сега?

— Търся две жени. Мисля, че може и да са заедно. Едната е Бети, Бети Джо Сидън.

Бимайър се наклони към мен.

— Светската репортерка ли? Само не ми казвайте, че е изчезнала.

— Няма я от тази вечер. Но вероятно е в опасност. Вие може би ще ми помогнете да я открия.

— Не виждам как. Не съм я срещал седмици наред. Ние не ходим често по приеми.

— Тя не е изчезнала от прием, мистър Бимайър. Не съм сигурен как е станало, но мисля, че е отишла в един старчески дом в града и там е била причакана. Поне такава е хипотезата, която се налага да използвам.

— И какво общо имам аз? През целия си живот не съм стъпвал в старчески дом. — Изгледа ме свирепо и посегна към чашата.

— Мис Сидън търсеше Милдред Мийд.

Ръката му трепна и стисна чашата, като разля част от нея върху панталона.

— Никога не съм чувал за нея — измърмори той неубедително.

— Тя е нарисувана на картината, която търся. Сигурно сте я познали.

— Как? — запита той. — Никога в живота си не съм виждал тази жена. Как казахте, че е името й?

— Милдред Мийд. Преди доста години сте й купили къща в каньона Чантри. Доста щедър подарък за жена, която никога не сте виждали. По някаква случайност открих дъщеря ви Дорис по-миналата нощ в същата къща. Сега в нея живее някакво братство. Преди няколко месеца Милдред им е продала къщата и се е преместила тук. Не ми казвайте, че това е нещо ново за вас.

— Нищо не съм казал.

Лицето на Бимайър беше огненочервено. Скочи на крака. Очаквах да се нахвърли върху мен, но той просто изхвръкна от стаята.

Реших, че това е краят на разговора ни, обаче Бимайър се върна с пълна чаша в ръка и отново седна срещу мен. Сега лицето му беше бледо, на петна.

— Значи сте ме проучвали?

— Не съм.

— Не ви вярвам. Как разбрахте за Милдред Мийд?

— Узнах за нея в Аризона. Споменаваха името й наред с вашето.

Той въздъхна.

— Там ме мразят. Навремето се наложи да закрия фабриката и да оставя половината Копър Сити без работа. Знам какво е, аз самият съм израснал там. Преди войната семейството ми нямаше пукнат цент. Пробих си път в гимназията и играех футбол, за да остана в колежа. Но предполагам, че вие знаете всичко това.

Отправих му утвърдителен поглед, на който липсваше убедителност. Едва сега го научавах.

— Говорихте ли с Милдред? — запита той.

— Не. Не съм я виждал.

— Вече е старица. Но тогава беше голямо нещо. Красавица. — Стисна в юмрук свободната си ръка, сетне я разтвори, отпи голяма глътка алкохол и каза: — Когато накрая се добрах до нея, тя даде смисъл на живота ми на работата ми, на проклетите футболни мачове, където ми чупеха кокалите. Но вече е стара. Накрая и тя остаря.

— В града ли е?

— Знаете, че е тук, иначе нямаше да ме питате. Най-малкото беше тук. — Пресегна се и стисна рамото ми. — Само не казвайте на Рут. Тя е безумно ревнива. Знаете какви са жените.

Светлината, идваща от отворената врата на кабинета, потрепна. В рамката се появи Рут Бимайър, газейки собствената си сянка, и рече:

— Не е вярно, че съм безумно ревнива. Може и да съм те ревнувала понякога, но това не ти дава право да говориш така.

Бимайър се изправи срещу нея — на токовете си тя беше по-висока от него. Лицето му бе прорязано от бръчки на дълбоко отвращение и то му придаваше сила, която иначе липсваше.

— Самоизяждаше се от ревност — заяви той. — Цял живот беше такава. Не ми осигуряваше нормален полов живот, а когато го намерих при друга жена, не можа да го понесеш. Вършеше всякакви мръсотии, за да развалиш нещата. А когато не успя, изгони я от града.

— Срамувах се за теб — каза тя с кисела кротост. — Да преследваш бедната старица, когато беше толкова болна и уморена, че не можеше да ходи.

— Милдред не е толкова стара. В малкото си пръстче тя носи повече секс, отколкото ти някога си имала в цялото си тяло.

— Какво знаеш ти за секса? Винаги си търсил майка, а не жена.

— Жена ли? — Огледа стаята с преувеличено старание. — Не виждам тук никаква жена, виждам човек, който ме отблъсна, когато бях в разцвета си.

— Защото сам избра онази стара пачавра.

— Не я наричай така!

От самото начало разправията им имаше някакъв съзнателен драматичен оттенък. Докато говореха, те ме поглеждаха, сякаш им бях съдия или рефер. Сетих се за дъщеря им Дорис и се зачудих дали и тя не е била използвана за публика или за ос на скандалите им.

Спомних си разказа на Дорис как се крила в коша за дрехи в банята и отново започнах да се ядосвам. Но този път сдържах яда си. Родителите на Дорис ми казваха част от нещата, които трябваше да узная. В момента обаче и двамата ме гледаха, сякаш се чудеха дали не са загубили публиката си. Обърнах се към Рут Бимайър:

— Защо купихте портрета на Милдред Мийд и го окачихте на стената?

— Не знаех, че е на Милдред Мийд. Това е идеализиран портрет, а тя вече е сбръчкана бабичка. Защо трябваше да я свързвам с портрета?

— Все пак я свърза — отсече Бимайър. — А тя и сега е по-хубава, отколкото беше ти в най-добрите си дни. Точно това не можа да понесеш.

— Теб не можах да понеса.

— А, значи го признаваш? Доскоро твърдеше, че аз съм изворът на всички злини. Аз бях Кинг Конг от Копър Сити, а ти — деликатната девойка. Само дето изобщо не се оказа деликатна, нито пък девойка.

— Не съм. Наложи ми се да загрубея, за да оцелея.

Започваше да ми призлява от тях. Самият аз бях минал през подобни разправии, когато бракът ми се разпадаше. Обикновено се достигаше момент, от който нататък не се казваше нищо обнадеждаващо и почти нищо вярно.

Усещах задушливия животински гняв, който се излъчваше от телата им, и чувах бързото им неравномерно дишане. Застанах между тях с лице към Бимайър.

— Къде е Милдред? Искам да говоря с нея.

— Не знам. Честна дума.

— Лъже — обади се жената. — Той я доведе в града и я настани в жилище на крайбрежието. И аз имам приятели в този град, знам какво става. Видели са го как е направил пътека до вратата й, посещавал я е всеки ден. — Обърна се към мъжа си. — Що за извратен тип си, да се измъкваш от законното си семейство и да правиш любов с някаква побъркана бабичка?

— Не съм правил любов с нея.

— А какво си правил?

— Говорихме си. Пийвахме по нещо и разговаряхме. Това е всичко.

— Съвсем невинна дружба, а?

— Точно така.

— И винаги си е била такава — рече тя ехидно.

— Не съм твърдял подобно нещо.

— А какво твърдиш?

Той се овладя и изрече:

— Аз я обичах.

Погледна го объркана. Това ме накара да се запитам дали й го беше казвал досега. Избухна в плач и седна на стола му, свела мокрото си лице към коленете.

Бимайър изглеждаше разстроен, почти объркан. Хванах го под ръка и го заведох в другия край на стаята.

— Къде е Милдред сега?

— Не съм я виждал от няколко седмици. Не знам къде отиде. Имахме спорове за пари. Разбира се, аз я издържах, но тя все искаше още. Настояваше да я настаня в къща с прислуга и медицинска сестра да се грижи за нея. Милдред винаги е имала грандиозни идеи.

— И вие не пожелахте да й дадете тези пари, така ли?

— Точно така. Готов бях да платя своя дял. Но тя съвсем не е беднячка. А и вече не е млада, минава седемдесетте… Казах й, че една жена трябва да се примири, когато мине седемдесет години. Не може вечно да иска да живее като кралица.

— И къде отиде?

— Нямам представа. Премести се преди няколко седмици, без да ми се обади. Каза само, че отива при роднини.

— Тук в града ли?

— Не знам.

— Не сте ли се опитвали да я намерите?

— Защо? — рече Бимайър. — По дяволите, за какво ми е притрябвала? Между нас вече няма нищо. С парите от къщата в каньона Чантри може да живее охолно до края на живота си. Не й дължа нищо. Честно казано, беше започнала да ми досажда.

Бимайър имаше същото въздействие върху мен, но аз останах с него.

— Трябва непременно да се свържа с нея и може би вие ще ми помогнете. Имате ли някакви връзки с клона на Югоизточната спестовна банка в Копър Сити?

— Познавам управителя Делбърт Нап.

— Ще можете ли да разберете от него къде се превеждат вноските на Милдред Мийд?

— Мисля, че мога да опитам.

— Можете и нещо повече, мистър Бимайър. Не ми е приятно да ви оказвам натиск, но въпросът е на живот и смърт.

— Чия смърт? На Милдред ли?

— Възможно е. Но аз съм по-непосредствено загрижен за Бети Сидън. Опитвам се да я намеря чрез Милдред. Ще се свържете ли с Делбърт Нап?

— Едва ли ще успея тази вечер. Във всеки случай той не разполага с нужната информация вкъщи.

— А местните познанства на Милдред? Не можете ли да ми помогнете чрез тях?

— Ще помисля. Но сам разбирате, не искам да видя името си във вестниците. Не искам то да се споменава редом с името на Милдред. Дори колкото повече се замислям, по не ми се иска да се намесвам.

— Но животът на една жена може да е на карта.

— Всеки ден умират хора — отсече той.

Изправих се и му заговорих отвисоко:

— Аз върнах дъщеря ви. Сега имам нужда от вашата помощ. Ако не я получа и нещо се случи с мис Сидън, добре ще ви подредя.

— Това звучи като заплаха.

— Заплаха е. В живота ви има достатъчно мръсотии, за които да си изпатите.

— Но аз съм ваш клиент.

— Жена ви ми е клиентка.

Чувах гласа си спокоен и долитащ някъде отдалеч, но чувствах, че очите ми се свиват и се бях разтреперил.

— Вие май сте луд — процеди той. — Мога да ви купя и продам.

— Не съм за продан. Пък и изобщо това са празни приказки. Дори и да имате пари, прекалено стиснат сте, за да ги използвате. Онзи ден се пазарихте за някакви жалки петстотин долара за връщането на дъщеря ви. Ту се държите като краля на света, ту като изпаднало нищожество.

Той се изправи.

— Ще се оплача от вас в Сакраменто, задето се опитвате да ме изнудвате. Ще съжалявате, докато сте жив.

Вече съжалявах. Но бях твърде ядосан, за да потърся помирение. Излязох от кабинета и тръгнах към изхода. Мисис Бимайър ме настигна, преди да изляза.

— Не трябваше да казвате всичко това.

— Знам. Съжалявам. Мога ли да използвам телефона, мисис Бимайър?

— Нали няма да викате полиция? Не я искам тук.

— Не. Ще се обадя на една позната.

Заведе ме в огромна кухня с тухлени стени, настани ме на масата до прозореца и ми донесе телефон на дълга жица. Прозорецът гледаше към далечното пристанище. Доста по-близо в подножието на хълма, в дома на Чантри се виждаха светлини. Докато набирах номера, който ми беше дала Фей Брайтън, погледнах натам по-внимателно и видях, че част от светлините са от оранжерията.

Даваше заето и набрах отново. Този път мисис Брайтън се обади при първото позвъняване:

— Ало?

— На телефона е Арчър. Някакви новини?

— Да, но все лоши. Работата е, че почти всички ми изглеждат подозрителни. Може би нещо в моя глас ги настройва така. Малко ме е страх тук съвсем сама. И май не постигам нищо.

— Докъде сте стигнали по списъка?

— Докъм средата. Но чувствам, че не правя нищо. Съгласен ли сте утре да продължа?

Не й отговорих веднага. Преди да успея, тя издаде приглушена извинителна въздишка и затвори телефона.