Рос Макдоналд
Пулсираща вена (13)

Тринайсета глава

Отправих се към центъра на града, който бе почти пуст; застигна ме патрулираща полицейска кола. Като се изравнихме, шофьорът ми хвърли бегъл поглед и отмина.

На втория етаж в редакцията на вестника светеха прозорци. Гледаха към тревист площад, обграден с високи палми. В спокойния нощен въздух дърветата стърчаха неподвижни и безмълвни.

Паркирах колата до площада и се изкачих по стълбите към осветената стая. Тракането на пишеща машина ме насочи през голямо безлюдно помещение към оградено пространство, в което работеше Бети Джо Сидън. Когато изрекох първите й две имена, тя стреснато погледна нагоре.

— Не трябваше да го правите. Уплашихте ме.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Всъщност се радвам, че се отбихте. Опитвам се да извлека някакъв смисъл от онова убийство.

— Мога ли да го прочета?

— В утрешния вестник, ако го одобрят. Невинаги печатат работите ми. Редакторът е краен привърженик на мъжката кауза и чрез метода на сегрегацията се мъчи да ме държи на страниците с дамско четиво. — Усмихваше се, но тъмните й очи святкаха от негодувание.

— Кажете ми поне каква е теорията ви?

— Страхувам се, че нямам теория. Искам да напиша материал по въпроса коя е жената на картината, кой я е нарисувал и, разбира се, кой я е откраднал. Всъщност загадката е тройна, нали? Знаете ли кой я е откраднал?

— Мисля, че да, но не искам да ме цитирате.

— Няма — обеща тя. — Трябва ми за основа.

— Добре. Според свидетелите ми, на които, честна казано, не може твърде да се разчита, картината е открадната два пъти един след друг. Студент от Художествената академия, на име Фред Джонсън, я взел от дома на Бимайърови.

— Фред Джонсън от музея ли? Не ми изглежда такъв човек.

— Може и да не е. Твърди, че я взел да я проучи и да се опита да установи дали е истински Чантри. Но някой я откраднал от дома на родителите му или от музея — има две версии.

Бети Джо си водеше бележки с молив на лист машинописна хартия.

— Къде е сега Фред? Смятате ли, че мога да поговоря с него?

— Стига да го откриете. Заминал е в неизвестна посока с момичето на Бимайърови. Що се отнася до другите ви въпроси, не знам кой е нарисувал картината. Може и да е Чантри, а може и да не е. Нищо чудно Фред Джонсън да знае. Отчасти идентифицирах жената на картината. Името й е Милдред.

— В града ли е?

— Съмнявам се. Била е модел в Тусон преди тридесет години. Убитият Пол Граймс я е познавал. Смятал е, че картината вероятно е рисувана по памет. Била изобразена много по-млада, отколкото е в действителност.

— Значи ли това, че е рисувана скоро?

— Очевидно това е един от въпросите, на които е искал да отговори Фред. Стараел се е да уточни кога е била нарисувана и по този начин да определи дали Чантри би могъл да е неин автор.

Бети Джо вдигна глава от листа и ме погледна със светнали очи.

— Смятате ли, че наистина е Чантри?

— Моето мнение не струва пукната пара. Не съм виждал нито картината, нито снимката й.

— Защо не казахте? Ще ви я дам.

Изправи се бързо и изчезна през врата с надпис „Фотографски отдел“. Минаването й предизвика във въздуха, вибрации, които се предадоха на тялото ми.

Чувствах се стар и самотен и се колебаех дали да прескоча възрастовата яма. Можеше да се отвори и да ме погълне като бездна или да ме защипе като пинцета. Опитах се да насоча мислите си към жената на картината, която още не бях виждал.

Бети Джо я донесе и я остави на бюрото. Беше цветна снимка с размер десет на дванадесет сантиметра. Обърнах я към неоновата лампа. Жената беше хубава, както беше казала Паола. Имаше класически черти и нежния тен на естествена блондинка. Картината създаваше чувство за отдалеченост, съсредоточено в леденосините очи, и пораждаше у мен впечатление, че наблюдавам лицето, или пък то мен, от голямо разстояние. Може би впечатлението се дължеше на това, което Паола беше научила от баща си, че жената, позирала за картината, сега е стара или мъртва и красотата й е само спомен.

Ала за мен тя с някаква загадъчна сила събираше целия случай във фокус. Поисках да намеря картината, да видя жената, ако е жива. Поисках да открия къде, кога и от кого е нарисувана.

— Ще я публикувате ли в утрешния брой?

— Съмнявам се — рече Бети Джо. — Фотографът каза, че снимките, които е направил, няма да излязат добре.

— Дори лоша, ще ми бъде от полза. Оригиналната снимка трябва да се върне в полицията.

— Предполагам, че бихте могли да вземете снимка от Карлос.

— Ще го помолите ли? Вие го познавате. Може да ми помогне да издиря Фред и момичето на Бимайър.

— А ако успеете, ще ми съобщите ли подробностите?

— Няма да ви забравя. — Думите прозвучаха двусмислено за слуха на подсъзнанието ми.

Бети Джо взе снимката и се върна във фотографския отдел. Седнах на стола й, опрях ръце на бюрото, а главата на ръцете си и задрямах. Вероятно съм сънувал насилие или предчувствие за насилие. Когато ръката й докосна рамото ми, скочих рязко и посегнах към пистолета, който не носех.

Бети Джо отстъпи назад с леко вдигнати ръце и разперени пръсти.

— Уплашихте ме.

— Съжалявам.

— Карлос ви прави снимката. Страхувам се, че междувременно ще трябва да използвам пишещата машина. Искам материалът ми да е готов за обедното издание. Впрочем имате ли нещо против да ви спомена в него?

— Моля ви, не по име.

— Скромен сте.

— Едва ли. Аз съм частен детектив и искам да остана такъв.

Оттеглих се на бюрото на редактора и отново отпуснах глава на ръцете си. Доста отдавна не бях спал в една стая с момиче. Разбира се, стаята беше голяма и сравнително добре осветена, а момичето имаше други мисли в главата си. Този път ме събуди, като ме извика по име, застанала на прилично разстояние.

— Мистър Арчър?

До нея стоеше млад негър. Той ми показа черно-бялата снимка, която беше извадил. Изглеждаше доста размазано и неясно, сякаш русата жена се бе изплъзнала още по-далеч във времето и извън досега на слънцето. Все пак чертите й се различаваха.

Благодарих на фотографа и му предложих да си платя. Той отказа, като размаха ръце с изразителен жест. Оттегли се в работната си стая, а Бети Джо седна отново пред пишещата машина. Напечата няколко думи и спря, вдигна ръцете си от клавишите и ги отпусна в скута си.

— Все пак не знам дали ще успея да направя нещо. Не мога да назова Фред Джонсън или момичето. Просто няма за какво да се пише, нали?

— Има.

— Но какво? Всъщност не знам достатъчно неща за хората. Ако жената на картината е жива и се открие, би било съвсем различно. Щях да сглобя материала около нея.

— И така може.

— Далеч по-добре щеше да е, ако можех да кажа със сигурност коя е и къде е. И че е жива, ако наистина е жива. Чудесно би било по-късно да направя интервю с нея.

— Може би Бимайърови знаят — подхвърлих аз. — Нищо чудно да са купили портрета й от лични съображения.

Тя погледна часовника си.

— Минава полунощ. Не бих се осмелила да се обадя по това време. Пък и вероятно не знаят нищо. Рут Бимайър говори много за познанството си с Ричард Чантри, но се съмнявам, че са били близки.

Не възразих. Точно сега и аз не исках да говоря с клиентите си. Откакто ме бяха наели, случаят бе набъбнал неимоверно и все още нямаше никаква надежда да дам задоволително обяснение. Но се нуждаех от повече сведения за мисис Чантри.

— Във всеки случай Чантри е бил близък с жена си — рекох.

— Мислите ли, че Франсин Чантри ще поиска да разговаря с мен?

— Трудно би отказала, след като е извършено убийство. Много тежко го прие. Тя може да знае доста неща за жената на картината. Самата тя е позирала на мъжа си.

— Откъде знаете? — попита Бети Джо.

— Тя ми каза.

— Защо ли никога не ми го е казвала на мен?

— Вие не сте мъж.

— Забелязахте го все пак.