Рос Макдоналд
Пулсираща вена (14)

Четиринайсета глава

Поехме с Бети Джо по опустелите крайбрежни улици към дома на Чантри, който бе тъмен и смълчан. Паркингът беше празен. Коктейлът явно бе свършил.

Но може би не съвсем. Дочух слаб звук, женски стон на болка или удоволствие, който рязко секна, когато се приближихме до входната врата. Бети Джо се обърна към мен:

— Кой ли беше?

— Може да е била мисис Чантри. Но при известни обстоятелства жените издават еднакви звуци.

Тя нетърпеливо и сърдито изпуфтя и потропа на входа. Вътре се появи светлина.

След като почакахме известно време, което ни се стори доста дълго, вратата се отвори и в нас се втренчи Рико. Отстрани на устата му имаше размазано червило. Забеляза, че го оглеждам, и се изтри с опакото на ръката си, ала само проточи червената следа надолу по брадичката си. Черните му очи гледаха недружелюбно.

— Какво искате?

— Трябва да зададем няколко въпроса на мисис Чантри — отвърнах аз.

— Тя спи.

— По-добре я събудете.

— Не мога. Имаше тежък ден. Тежък ден и тежка нощ. — Следите от червилото по лицето на Рико придадоха на думите му комичен похотлив подтекст.

— Попитайте я дали ще ни приеме. Вероятно ви е известно, че разследваме убийство.

— Мистър Арчър и мис Сидън — обади се Бети Джо.

— Знам кои сте.

Рико ни въведе в просторния салон и запали осветлението. С мургавата си плешива глава, щръкнала от дългия кафяв халат, приличаше на подивял средновековен монах. В безлюдното помещение миришеше на застоял цигарен дим. През него сякаш долових натрапчивото бръмчене на светските разговори. По всички хоризонтални повърхности, включително и върху клавишите на рояла имаше празни или недоизпити чаши. С изключение на картините по стените — дискретни прозорци към един по-уреден свят, който дори убийството, изглежда не бе в състояние да промени, салонът представляваше олицетворение на махмурлука.

Взех да обикалям и да се вглеждам в портретите, като съвсем любителски се мъчех да определя дали същата ръка бе рисувала картината на Бимайърови. Не можах да разбера. Бети Джо каза, че също не може.

Открих обаче, че убийството на Граймс и вероятното убийство на Уитмор все пак бяха променили леко портретите или пък начина, по който ги възприемах. Очите им сякаш гледаха с подозрение и някакво плахо примирение. Някои ми приличаха на затворници, други на съдии, а трети — на кротки животни в клетка. Запитах се кои от тях — ако имаше такива — отразяват духа на човека, който ги бе сътворил.

— Познавахте ли Чантри, Бети Джо?

— Почти не. Той беше от друго поколение. Всъщност веднъж съм го виждала.

— Къде?

— Точно тук, в тази стая. Баща ми беше писател и ме доведе да го видя. Случаят беше много специален. Знаете ли, той не приемаше почти никого. Непрекъснато работеше.

— Какво впечатление ви направи?

Тя поразмисли.

— Беше някак унесен и много стеснителен, също като мен. Взе ме на коленете си, без всъщност да го иска. Стори ми се, че се отърва от мен при първия удобен случай. Това бе добре дошло и за мен. Той или не понасяше малките момиченца, или твърде много ги харесваше.

— Това ли си помислихте тогава?

— Мисля, че да. Децата добре усещат тези неща, поне аз ги усещах.

— Колко годишна бяхте?

— Около четири-пет.

— А колко сте годишна сега?

— Не казвам — рече тя с леко предизвикателна усмивка.

— Под тридесет?

— Едва-едва. Беше преди около двадесет и пет години, ако това ви интересува. Чантри изчезна скоро след тази среща. Забелязала съм, че понякога влияя по този начин на мъжете.

— Не и на мен.

Бузите й леко порозовяха и това я разхубави.

— Само не се опитвайте да ме държите на коленете си. Може да изчезнете.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма за какво. Сериозно ви казвам — добави тя, — изпитвам странно чувство, че отново съм в тази стая и се ровя в живота на Ричард Чантри. Чудя се дали някои неща не са предопределени. Вие как мислите?

— Разбира се, че са. Предопределени са от мястото, времето и семейството, в което сте родена. Те предопределят съдбата на повечето хора.

— Съжалявам, че ви попитах. В действителност не харесвам семейството си. Нито харесвам особено мястото и времето.

— Тогава реагирайте срещу тях.

— Вие така ли правите?

— Старая се.

Очите на Бети Джо се заковаха някъде зад мен. Мисис Чантри бе влязла безшумно в стаята. Косата й беше сресана, а лицето й изглеждаше току-що измито. Носеше бял пеньоар, който подчертаваше фигурата й и се влачеше по пода.

— Бих желала да намерите друго място да реагирате, мистър Арчър. И във всеки случай друго време. Страшно късно е. — Отправи ми многострадална усмивка, която се втвърди, когато се обърна към Бети Джо. — За какво става дума, мила?

По-младата жена се смути. Раздвижи устни, търсейки точните думи. Извадих черно-бялата снимка на откраднатата картина.

— Имате ли нещо против да я разгледате, мисис Чантри? Това е снимка на картината на Бимайър.

— Нямам какво да добавя към това, което вече ви казах. Сигурна съм, че е фалшификат. Смятам, че познавам всички творби на мъжа си и тази не е от тях.

— Все пак я погледнете.

— Казах ви вече, че съм виждала самата картина.

— Познавате ли модела, който е позирал?

За миг очите ни се срещнаха с взаимно разбиране. Познаваше модела.

— Не — отвърна ми.

— Няма ли да погледнете снимката и да размислите?

— Не виждам смисъл.

— Опитайте все пак, мисис Чантри. Може да се окаже важно.

— Не и за мен.

— Това не е сигурно — възразих.

— Е, добре.

Взе снимката от ръката ми и я заразглежда. Ръката й трепереше и снимката трепкаше, сякаш подухвана от силния вятър на миналото. Подаде ми я, като че се радваше да се отърве от нея.

— Май има прилика с една жена, която познавах на младини.

— Кога се запознахте с нея?

— Всъщност не я познавах добре. Срещнах я на прием в Санта Фе преди войната.

— Как й беше името?

— Честна дума, не мога да ви кажа. Според мен нямаше определено фамилно име. Живееше с различни мъже и вземаше имената им. — Очите й внезапно се вдигнаха от пода. — Не, мъжът ми не беше сред тях.

— Но трябва да я е познавал, за да я нарисува.

— Вече ви казах, че той не е рисувал картината.

— Тогава кой я е рисувал, мисис Чантри?

— Нямам представа.

В гласа й взе да се долавя нетърпение. Погледна към вратата. Там се беше облегнал Рико, с ръка в джоба на халата. В него се очертаваше нещо по-голямо от ръка, с формата на пистолет. Той тръгна към мен.

— Приберете кучето си, мисис Чантри — предупредих я. — Освен ако не искате всичко това да излезе във вестниците.

Отправи леден взор към Бети Джо, която успя да й го върне. Все пак процеди:

— Върви си, Рико, мога да се справя и сама.

Рико неохотно се измъкна във вестибюла.

— Откъде знаете, че не я е рисувал съпругът ви? — обърнах се аз към мисис Чантри.

— В такъв случай щях да позная, че е негова. Всичките му картини са ми известни.

— Значи ли това, че поддържате връзка с него?

— Не, разбира се, че не.

— Как така сте уверена тогава, че не я е нарисувал през последните двадесет и пет години?

Въпросът ми я сепна за момент. Сетне отговори:

— Жената на картината е твърде млада. Когато я видях в Санта Фе през хиляда деветстотин и четиридесета година, тя беше по-възрастна, отколкото е нарисувана. Ако изобщо е жива, сега е много стара.

— Но съпругът ви би могъл да я нарисува по памет по всяко време до настоящия момент. Стига да е жив.

— Разбирам мисълта ви — рече тя с тих безизразен глас. — Но все пак не вярвам, че я е рисувал той.

— А Пол Граймс вярваше.

— Защото така му е било изгодно.

— Нима? Смятам, че тази картина е причина за смъртта му. Той е познавал жената, която е позирала, и тя му е казала, че е рисувана от съпруга ви. Поради неизвестни причини това се е оказало опасно. Опасно за Пол Граймс, разбира се, както и за убиеца му.

— Да не обвинявате съпруга ми?

— Не. Нямам на какво да се опра. Не знам дори дали е жив. Вие не знаете ли, мисис Чантри?

Тя пое дълбоко дъх, гърдите й се издигнаха като юмруци под пеньоара.

— Не съм чула нищо за него от деня, в който си отиде. Все пак ви предупреждавам, мистър Арчър, че живея единствено в името на паметта му. Независимо дали Ричард е жив или мъртъв, ще се боря за репутацията му. И не съм единствена в този град, която ще застане срещу вас. А сега, моля ви, вървете си.

Поканата се отнасяше и за Бети Джо. Рико ни отвори външната врата и я затръшна след нас.

Бети Джо бе потресена. Вмъкна се в колата ми сякаш търсеше убежище от неприятности.

— Мисис Чантри била ли е някога актриса? — запитах я аз.

— Мисля, че само като любителка. Защо?

— Някак твърде професионално рецитира репликите си.

— Не — поклати глава момичето. — Смятам, че Франсин искрено вярваше във всичко, което каза. Чантри и работите му са единственото, от което се интересува. И аз се презирам заради поведението си. Ние я наранихме и ядосахме.

— Боите ли се от нея?

— Не, но мислех, че сме приятелки. — Докато се отдалечавахме от къщата, добави: — Може би малко ме е страх от нея. Но най-вече съжалявам, че й причинихме болка.

— На нея много отдавна й е била причинена болка.

— Да. Знам какво имате предвид. Имах предвид Рико.

Наех стая в един крайбрежен мотел. Бети Джо дойде при мен да обменим мненията си. Обменихме не само мнения.

Нощта бе нежна и кратка. Зората се промъкна като нещо свежо, младо и почти забравено.