Рос Макдоналд
Пулсираща вена (30)

Трийсета глава

Угасих лампата в кухнята и пак се загледах в къщата на Чантри. В оранжерията определено имаше движение, но не можах да разбера значението му.

Излязох до колата да си взема бинокъла и за втори път се сблъсках с Рут Бимайър.

— Виждали ли сте Дорис? — запита тя. — Започвам малко да се тревожа къде е.

Изглеждаше повече от малко разтревожена. Гласът й бе изтънял. Очите й приличаха на тъмни кратери под ярката светлина на външните лампи.

— Излязла ли е? — поинтересувах се.

— Страхувам се, че да, освен ако не се крие някъде. Може пак да е избягала с Фред Джонсън.

— Как така? Фред е в затвора.

— Беше. Но днес адвокатът ми уреди да го пуснат. Опасявам се, че допуснах грешка. Моля ви, не казвайте на Джак. Постоянно ще ми го натяква.

Тя беше нещастна жена и затъваше все по-дълбоко в нещастието си. Бе изгубила своята самоувереност, а сега започваше да губи всяка надежда.

— Ще съобщя на мъжа ви само каквото съм длъжен и нищо повече. Къде е Фред? Искам да говоря с него.

— Оставихме го в дома на родителите му. Едва ли беше най-доброто, което можехме да сторим.

— И това, че сега стоим тук, под запалените лампи, също не е най-доброто — рекох аз. — В къщата на Чантри става нещо особено.

— Знам. Така е през целия ден. Непрекъснато изкореняваха бурени. А вечерта започнаха да копаят яма.

— Каква яма?

— Идете и вижте. Още работят.

Запътих се по алеята към края на склона, където ме спря телената ограда. Зад мен светлините угаснаха. Облегнах се на оградата и насочих бинокъла към оранжерията. Мургав мъж и жена с блестяща сива коса — Рико и мисис Чантри — работеха вътре. Изглежда, запълваха с лопати някаква яма, като гребяха от купчина пръст, която се издигаше помежду им.

Рико се смъкна в запълнената наполовина яма и започна да подскача, за да улегне пръстта. Приличаше на човек, потъващ прав в земята като осъдена душа, поглъщана от ада по нейно собствено желание. Мисис Чантри стоеше и го наблюдаваше.

Улових лицето й с бинокъла. Изглеждаше порозовяла, жестока и опасна. По лицето й имаше пръст, а косата й се виеше над слепоочията като блестящи сребристи крила на ястреб.

Подаде ръка на Рико и му помогна да излезе от ямата. Олюляха се заедно на ръба й и след това продължиха да я зариват. Пръстта се сипеше безшумно от лопатите.

В крайчеца на ума ми се загнезди черна мисъл, а след това го завзе целия. Хората в оранжерията бяха изкопали гроб и сега го зариваха. Не изглеждаше много вероятно. Но ако беше истина, дали трупът на Бети Сидън не лежеше под пръстта?

Върнах се в колата за пистолета си и когато го взех, зад мен се обади Рут Бимайър.

— Какво смятате да правите с това нещо?

— Искам да разбера какво става там долу.

— За бога, не вземайте пистолет. Толкова невинни хора загиват. А и още не съм намерила дъщеря си.

Не се впуснах в спор, но пъхнах автоматичния пистолет в джоба на сакото си. Върнах се до оградата, прехвърлих се през нея и се заспусках по склона към клисурата. Беше обрасъл с растения, чиито месести стъбла чувствах като гумени под краката си.

По-надолу жилавите треви отстъпваха място на градински чай и други местни храсталаци. Зърнах руса женска глава, загнездена между тях като грамадно златно яйце. Дорис беше клекнала и наблюдаваше какво става в оранжерията.

— Дорис — подвикнах аз. — Не се плашете.

Тя обаче скочи като горска нимфа и полетя шумно надолу по склона. Хванах я и й казах да пази тишина. Трепереше и дишаше тежко. Опитваше се да се отскубне и се мяташе неистово насам-натам. Улових я с две ръце за раменете.

— Не се бойте, Дорис. Няма да ви сторя нищо лошо.

— Причинявате ми болка. Пуснете ме.

— Ще ви пусна, ако обещаете, че ще останете тук и ще пазите тишина.

Момичето се поукроти, но все още чувах дишането й.

Двамата в оранжерията бяха спрели да зариват ямата и стояха заслушани. Очите им сновяха по тъмния хълм. Клекнах между храстите и издърпах Дорис до мен. След дълга напрегната минута възобновиха работата си. Приличаха на гробари.

— Дорис, видяхте ли какво заравят?

— Не. Когато дойдох тук, беше вече покрито.

— Защо дойдохте?

— Забелязах светлина в оранжерията, слязох по хълма и зърнах купчината пръст. Смятате ли, че заравят труп?

В тона й се долавяше страхопочитание. Звучеше и усещане за нещо познато, сякаш кошмарите й най-сетне се сбъдваха.

— Не знам — казах аз.

Придвижихме се по хълма до ъгъла на телената ограда и се отправихме по алеята към дома на родителите й. Там ни чакаше Рут Бимайър.

— Какво смятате да правим? — запита тя.

— Ще се обадя на капитан Макендрик.

Тя ме остави в кухнята. Не снемах очи от оранжерията. Единственото, което виждах, бяха ивици светлина, прекосявани от движещи се сенки.

Макендрик не беше в кабинета си и телефонистът на полицията не можа да го намери веднага. Имах достатъчно време да си припомня, че беше познавал Чантри на младини, и да се запитам дали скоро няма да го види отново.

Намерих Макендрик вкъщи. На телефона отговори жена с твърде служебен глас, който звучеше едновременно нетърпеливо и примирено. След известни обяснения си издействах разрешение да поговоря с мъжа й. Описах му какво става в оранжерията.

— Да копаеш в собствената си оранжерия, не е престъпление — рече той. — Не мога да предприема, нищо по законен ред. По дяволите, те могат да съдят града.

— Не могат, ако са заровили труп.

— Видели ли сте ги да заравят труп?

— Не.

— Тогава какво очаквате от мен?

— Да помислите. Хората не копаят ями с размери на гроб и не ги запълват просто за удоволствие.

— Ще се учудите, ако разберете какво ли не вършат хората. Може и да търсят нещо.

— Например?

— Спукана водопроводна тръба. Виждал съм хора, които са разкопавали цял двор, за да оправят спукан водопровод.

— Хора като мисис Чантри ли?

Позабави отговора си.

— Мисля, че няма смисъл да продължаваме този разговор. Ако решите да предприемете някакви действия, не искам и да знам.

— Има още нещо, за което няма да искате да знаете — заявих аз. — Но аз пък искам да ви го кажа.

Макендрик въздъхна или по-скоро изръмжа.

— Само по-бързичко, а? Вече е късно, а имам още много работа за вършене.

— Познавате ли млада жена на име Бети Сидън?

— Да. Мотала се е из краката ми.

— Но тази вечер не сте я виждали, нали?

— Не.

— Изглежда, е изчезнала.

— Какво значи това?

— Никой не я е виждал. Не можах да се свържа с нея.

— От колко време.

— От няколко часа.

Макендрик ми кресна сърдито, но и донякъде развеселено:

— За бога, това нищо не значи. Ако я няма една-две седмици, тогава можете да кажете, че е изчезнала.

— А ако изчакаме двадесетина години, дотогава всички ще измрем.

Отговорът ми прозвуча странно в собствените ми уши — висок и ядосан.

Макендрик понижи глас, сякаш, да ми даде пример.

— Какъв е проблемът, Арчър, хлътнали ли сте по момичето или що?

— Тревожа се за нея.

— Добре. Ще наредя на моите хора да я търсят. Лека нощ.

Седях със занемялата слушалка в ръка и чувствах яростна болка, която познавах отпреди. Живеех в пресечна точка на два свята. Единият беше действителният свят, в който опасността рядко се намираше далеч от живота на хората, в който реалността ги заплашваше С острието си. Другият бе светът, в който Макендрик трябваше да действа в лабиринт от традиции и през решетка от правила — свят, в който нищо не се случваше, докато не се доложеше по официален път.

От мястото си в тъмната кухня виждах как гробокопачите привършват работата си около ямата, която бяха засипали. Събираха изскубнатите бурени и ги разхвърляха върху прясната пръст. Накрая Рико вдигна един кафяв чувал, метна го на рамо и го отнесе до колата, паркирана в двора. Отвори багажника и хвърли чувала вътре.

Мисис Чантри изгаси лампите в оранжерията и последва Рико в къщата.

Седнах в колата, подкарах надолу по хълма и паркирах точно зад ъгъла преди дома на мисис Чантри. Въпреки че движенията на нощта и на нейните обитатели бяха далеч отвъд границите на разбирането ми, започвах да долавям някои слаби ритми. След по-малко от петнадесет минути откъм къщата на Чантри блеснаха фарове. Колата на Чантри мина покрай мен и зави към магистралата. Зад волана седеше Рико. Беше сам.

Последвах го на разстояние, но достатъчно близо, за да видя как влиза в платното, водещо на север. В този вечерен час сравнително гъстото движение се виеше като безкраен искрящ червей в тунела на мрака. Минахме покрай осветените кули на университета, покрай пренаселените сгради на студентските жилища, където онзи ден за пръв път бях срещнал Дорис, покрай тесния вход към тъмния плаж, където бяха открили трупа на Джейк Уитмор.

Рико не се отклоняваше от магистралата и аз го следвах. Движението постепенно оредяваше, оставаха само междуградските му компоненти — камиони, пътуващи през нощта туристи и тям подобни. Изчаках разстоянието между нас да се увеличи, докато почти го загубих от очи. Внезапно той свърна вдясно от магистралата, а после направи бърз ляв завой през един подлез. Напуснах магистралата, останах около минута извън полезрението му и го последвах с угасени фарове.

Целта на пътешествието му беше дървен кей, който навлизаше около двеста метра във водата. На пет-шест километра отвъд края на кея няколко сонди за нефт грееха като коледни елхи без иглички. Още по на север гореше гигантски газов факел като зловеща статуя на свободата на Западното крайбрежие.

На фона на тези светлини видях Рико да приближава до началото на кея; чувалът, преметнат през рамото му, приличаше на гърбица. Излязох от колата и тръгнах пеша след него, вървях тихо и скъсявах разстоянието. Когато Рико стигна до другия край на кея, бях почти зад гърба му.

— Пусни го, Рико — казах аз, — и вдигни ръце.

С бързо движение се опита да метне чувала във водата. Той се удари в парапета и изтрака върху дъските на кея. Рико се обърна и замахна срещу мен. Избягнах вдигнатите му юмруци и го ударих няколко пъти в стомаха и един път в челюстта. Той падна и остана да лежи. Претърсих дрехите му. Нямаше оръжие.

Развързах канапа, който стягаше отвора на чувала и изсипах част от съдържанието му на дъските. Вътре имаше човешки кости, покрити с пръст, смачкан череп и ръждясали части от двигател на стара кола.

Рико простена и се претърколи. След това се нахвърли върху мен, тежък и силен, но с притъпени реакции. Главата му се люшкаше незащитена. Не го ударих. Отстъпих назад, извадих пистолета и му казах да се успокои.

Вместо това, той се обърна и побягна към отсрещния край на кея. Започна да се катери през парапета, по-точно се опитваше да го направи. Краката му се хлъзгаха. Отливът беше в най-ниската си точка и водата беше далеч под нас.

Не знам защо за мен стана особено важно Рико да не падне в черната вода. Сложих пистолета в джоба си и го прихванах през кръста. Изтеглих го обратно на кея и го притиснах към земята.

Когато отведох Рико към колата и без произшествия го натиках вътре, осъзнах причината на задоволството ми. Преди двадесетина години, близо до изцапан с нефт кей като този, бях се бил във водата с човек на име Пъдлър и го бях удавил.

Рико, независимо от греховете си, беше послужил да изкупя един от моите.