Рос Макдоналд
Пулсираща вена (7)

Седма глава

По пътя спрях пред музея на изкуствата с намерение да питам за Фред, но беше затворен.

Подкарах към Олив Стрийт. Мракът се простираше зад ливади и дворове като разклонено дърво, а от старите къщи проблясваха светлини. Болницата приличаше на огромна надупчена светеща кутия. Паркирах близо до островърхата къща, в която живееше семейство Джонсън, и се заизкачвах по изпочупените стъпала към входната врата.

Очевидно бащата на Фред подслушваше от другата й страна. Обади се, преди да успея да почукам.

— Кой е?

— Арчър. Идвах днес през деня, търсих Фред.

— Да, да. Спомням си. — Изглеждаше горд от този подвиг.

— Мистър Джонсън, мога ли да вляза за минута да поговоря с вас?

— Съжалявам, няма да стане. Жена ми заключи вратата.

— Къде е ключът?

— Сара го взе със себе си в болницата. Страхува се, че ще изляза на улицата и нещо ще ме прегази. Всъщност, аз съм съвсем трезвен. Толкова трезвен, че се чувствам физически болен. Уж е медицинска сестра, а пет пари не дава. — Гласът му преливаше от самосъжаление.

— Няма ли начин да ме пуснете? Може би през някой прозорец?

— Тя ще ме убие.

— Но как ще разбере? Нося със себе си малко уиски. Не искате ли една-две глътки?

Тонът му се проясни.

— И още как. Но ще можете ли да влезете?

— Имам няколко ключа.

Ключалката беше проста и стара и я отворих още с втория ключ. Затворих вратата след себе си и с известно затруднение влязох в тясното антре. Пълното тяло на Джонсън ми пречеше. Под мътната светлина на крушката от тавана, видях, че лицето му потрепва от възбуда.

— Казахте, че ми носите уиски.

— Почакайте малко.

— Но аз съм болен. Виждате, че съм болен.

Отворих една от половинлитровите бутилки. Той я изпразни за нула време и облиза гърлото й.

Почувствах се като някакъв сводник. Но, изглежда, голямата доза уиски изобщо не му повлия. Вместо да се напие, дикцията и артикулацията му значително се подобриха.

— През по-добрите си дни често пиех „Тенеси“ и яздех тенесийски кон. Уискито е „Тенеси“, нали?

— Прав сте, мистър Джонсън.

— Наричайте ме Джери. Веднага познавам кой ми е приятел. — Остави празната бутилка на най-долното стъпало, сложи ръка на рамото ми и пренесе тежестта си върху него. — Няма да забравя това. Как казахте, че е името ви?

— Арчър.

— И от какво се прехранвате, мистър Арчър?

— Частен детектив съм. — Отворих портфейла си и показах на Джонсън фотокопие от разрешителното. — Едни хора от града ме наеха да издиря картина, която са загубили. Представлява портрет на жена, вероятно от широко известен местен художник на име Ричард Чантри. Предполагам, че сте чували за него.

Той се намръщи от усилието.

— Май не съм. Трябва да говорите със сина ми Фред. Това е по неговата част.

— Говорих вече. Фред е взел картината и я е донесъл вкъщи.

— Тук ли?

— Така ми каза днес следобед.

— Не вярвам. Фред не може да направи такова нещо. Той е добро момче, винаги е бил такъв. Не е откраднал нищо през живота си. Хората от музея му се доверяват. Всички му се доверяват.

Прекъснах алкохолизирания словесен поток на Джонсън.

— Той твърди, че не я е откраднал. Каза, че я е донесъл вкъщи да я провери.

— Как така да я провери?

— Не съм сигурен как. Фред обясни, че намерението му било да установи колко е стара картината. Художникът, който се сочи като неин автор, е изчезнал преди доста време.

— И кой е той?

— Ричард Чантри.

— Да, може би съм го чувал. В музея има много негови картини. — Потърка посивелия си скалп, сякаш да загрее паметта си. — Не го ли смятат за мъртъв?

— Мъртъв или изчезнал. Така или иначе, не се е появявал от двадесет и пет години. Ако боята на картината е сравнително свежа, вероятно не я е рисувал той.

— Съжалявам, не ви разбрах добре.

— Няма значение. Въпросът е, че Фред е донесъл картината тук и твърди, че е открадната от стаята му миналата нощ. Знаете ли нещо за това?

— По дяволите, не. — Лицето му се сбръчка, сякаш старостта внезапно го налегна. — И смятате, че аз съм я взел, така ли?

— Изобщо не съм искал да кажа такова нещо.

— Надявам се. Фред би ме убил, ако докосна някои от свещените му неща. Дори не бива да влизам в стаята му.

— Всъщност, интересува ме дали Фред е споменавал за картина, открадната през нощта от стаята му.

— Не знам такова нещо.

— Видяхте ли го тази сутрин?

— Разбира се. Приготвих му овесените ядки.

— И не е споменавал за изчезналата картина?

— Не. Поне не пред мен.

— Бих искал да надникна в стаята му. Възможно ли е?

Предложението ми сякаш го уплаши.

— Не знам. По-добре недейте. Тя мрази в къщата й да влизат хора. Би искала да се отърве и от мен, стига да можеше.

— Нали казахте, че е отишла в болницата?

— Вярно, отиде на работа.

— Тогава как ще разбере?

— Не знам как го прави, но винаги узнава. Предполагам, че го изкопчва от мен или нещо такова. Никак не ми е леко, действа ми на нервите. — Изкиска се засрамено. — Нямате ли случайно още от онова уиски „Тенеси“?

Извадих другата половинка и му я показах. Той посегна, но аз я отдръпнах.

— Да идем горе, Джери. После ще ви я оставя. — Сложих я обратно в джоба си.

— Не знам.

Погледна нагоре по стълбите, сякаш жена му стоеше там и слушаше. Разбира се, нямаше я, но невидимото й присъствие изпълваше къщата. Джонсън трепереше от страх при мисълта за нея, а може би и от копнеж по уискито.

Желанието победи. Запали лампата и ме поведе нагоре. Вторият етаж беше в още по-лошо състояние от първия. Отколешните тапети по стените се бяха обезцветили и разлепили. Голият под беше напукан. Част от вратата на една от спалните липсваше и беше заменена с мукава.

Бях виждал и по-грозни къщи в бедняшките квартали и предградия — места, които изглеждаха тъй, сякаш в тях се е разигравала истинска пехотинска битка. Домът на Джонсън беше сцена на не толкова очевидна катастрофа. Внезапно обаче ми се стори, че къщата е способна да породи престъпление, че може би Фред е откраднал картината с надеждата да подобри живота си.

Изпитах известно съчувствие към младежа. Сигурно му беше трудно да се връща в тази къща от Бимайърови или от музея.

Джонсън отвори вратата с липсващата част и запали лампата — гола крушка, която висеше на жица от тавана.

— Това е стаичката на Фред.

Вътре имаше желязно единично легло, застлано с войнишко одеяло, бюро, пред него стол с изпокъсана тапицерия, библиотека, почти пълна с книги, а в ъгъла до затворения с капаци прозорец — стара кухненска маса с различни инструменти върху нея — чукове, ножици и триони с различни размери, както и шевни принадлежности, буркани с боя и лепило.

Лампата над леглото не спираше да се люлее и отражението й се катереше ту по една, ту по друга стена. За момент ми се стори, че цялата къща се люлее из основи. Посегнах и задържах крушката. По стените се виждаха картини от модерни класици като Моне и Модилиани — евтини репродукции, които изглеждаха като изрязани от списания. Отворих вратата на гардероба. Вътре имаше едно сако, няколко ризи на закачалки и чифт черни лъснати обувки. За мъж, прехвърлил тридесетте, Фред притежаваше съвсем малко лични вещи.

Прегледах чекмеджетата на бюрото, които съдържаха оскъдно количество бельо, носни кърпи и чорапи, и една снимка на абитуриенти от хиляда деветстотин шестдесет и първа година. Не можах да позная Фред.

— Това е той — обади се Джонсън зад рамото ми. Посочи едно момчешко лице, което от разстоянието на времето изглеждаше трогателно изпълнено с надежда.

Разгледах книгите в библиотеката. Повечето от тях бяха джобни издания за изкуство, култура и технологии. Имаше няколко по психология и психоанализа. От тях бях чел единствено „Психопатология на всекидневието“ и „Истината на Ганди“ — малко необикновено четиво за един крадец, ако Фред беше такъв.

Обърнах се към Джонсън.

— Би ли могъл някой да влезе, в къщата и да вземе картината от тази стая?

Той повдигна и спусна тежките си рамена.

— Предполагам, че всичко е възможно. Не съм чул никого. Но пък аз спя като пън.

— Да не сте взели вие картината, Джери?

— Нищо подобно. — Поклати яростно глава. — Да не съм луд, че да пипам нещата на Фред. Може да съм нищо и никакъв човек, ама няма да ограбя момчето си. Той единствен има някакво бъдеще в тази къща.

— Живеете само тримата, нали? Вие, Фред и мисис Джонсън.

— Точно така. По едно време имахме наематели, но беше много отдавна.

— Тогава какво се е случило с картината, която Фред е донесъл тук?

Джонсън наведе глава и я заклати като болен стар бик.

— Никога не съм я виждал. Не разбирате състоянието ми. След войната прекарах шест-седем години в болница за ветерани. По-голяма част от времето не бях на себе си, и сега не съм. Времето си върви, а аз дори не знам какъв ден е днес и не ме е грижа. Аз съм болен човек. Защо не ме оставите на мира?

Оставих го на мира и бегло претърсих стаите на горния етаж. Само една беше обитавана — в нея имаше двойно легло, което очевидно Джонсън споделяше с жена си. Под дюшека нямаше картина, в гардероба и в скрина не открих нищо уличаващо, никакво доказателство за престъпление, освен престъплението на бедността.

В дъното на горния вестибюл имаше заключена с катинар тясна врата. Спрях пред нея. Джонсън изникна зад мен.

— Води към тавана. Нямам ключ. Сара винаги се бои, че ще падна по стълбите. И бездруго горе няма нищо. Като при мен — добави той глуповато и се почука отстрани по главата. — Горе няма никой.

Отправи ми широка усмивка на идиот. Дадох му другата половинка уиски. Сделката беше грозна и с радост се разделих с него. Той захлопна вратата зад мен, като човек под попечителство, бързащ да се свре в своя затвор. Заключих отвън.