Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стив Хармъс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
There’s Always a Price Tag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Хари С. Тотел

Издание:

Издателска къща „Петриков“, София, 1999

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЪРВА

В една гореща юнска нощ се шляех пред едно от онези излъскани холивудски нощни клубчета, в които никога няма свободни места за хора без петцифрен доход, когато висок мъж в смокинг премина през въртящите се врати като че ли прострелян от пистолет.

Веднага познах по неподвижния поглед и вцепененото изражение, че е натряскан до козирката. Беше индивид на средна възраст, с гарваново черна прошарена коса, лице като презряла слива и мустак не по-дебел от добре охранена гъсеница. Трябва да е бил доста красив, преди тенът му да се влоши толкова, но тази морава кожа разваляше всички претенции, които би могъл да има за холивудски красавец.

Той слезе по шестте ниски стъпала, водещи надолу от клуба, като че ли те не съществуваха и се отправи към главната улица, претъпкана с бързо движещи се автомобили. Трябваше да си гледам работата и да го оставя да си крачи към смъртта. Ако бях постъпил така, щях да си спестя куп неприятности. Вместо това, точно когато той стигна бордюра все още на висока скорост и точно когато един огромен пакард, движещ се доста по-бързо, щеше да го размаже, ако беше направил още една крачка, аз протегнах ръка, сграбчих го и го издърпах назад.

Пакардът изсвистя с гумите си покрай нас. По опуления поглед и зяпналата уста на шофьора — дебел, мургав мъж с бакенбарди и влажни очи, разбрах, че му е напълно ясно колко близо е бил до обвинение в неиредумишлено убийство.

Пияният се стовари върху мене с омекнали колене.

— Дявол да го вземе, малкия, — каза той, — бях на косъм. Откъде изскочи тоя смотаняк?

Аз го отблъснах, задържах го с ръка и се приготвих да си тръгна, но се спрях. Бях впечатлен от кройката на смокинга, златния часовник и всичко останало по него, което вонеше на пари. Единственото нещо, на което не мога да устоя, освен на една красива жена, това е миризмата на парите.

Ето защо аз изчаках и когато той се залюля несигурно, го задържах.

— Ти спаси живота ми — изрече той. — Тази кола щеше да ме премаже, ако не беше толкова бърз. Това е нещо, което не мога да забравя.

— Знаете ли къде отивате? — запитах аз, поемайки по-голямата част от тежестта му върху протегнатата си ръка.

— Разбира се, че знам къде отивам. Отивам си вкъщи, ако мога да си намеря колата.

— Вие ли ще карате?

— Разбира се, че аз ще карам. — Той премигна срещу мене и след това ми се ухили.

— Е, добре де, малко съм пийнал, но к’во от това?

— Не можете да карате в това състояние — казах му аз.

— Може би имаш известно право, но пък не мога и да вървя, нали? Така че какво да правя? — Той се отдръпна, като се заклатушка несигурно, задържа се и ми се усмихна широко и очарователно.

— Виж сега, малкия. Влез ми в положението. Бъди приятел. Ти ми спаси живота. Помогни ми да си намеря колата. Тя е кремавосин ролс-ройс с гюрук ръчна изработка и аз не се майтапя.

Погледнах нагоре-надолу по улицата, но не видях никакъв кремавосин ролс с гюрук.

— Къде е колата?

— Някъде отзад. Дай да се крепим един друг и да отидем да я потърсим.

Предложих му ръка и се придвижихме на къси, резки тласъци до паркинга зад нощния клуб. Почти успя да ме събори веднъж, той самият наистина падна, но накрая се добрахме до колата.

Ролс-ройсът, кремавосин, със свален гюрук, изглеждаше много лъскав. Позеленях от завист само като му хвърлих един поглед. Ако си помислиш за грижите и любещото внимание, с което го бяха обсипали производителите, си струваше цената, каквато и да беше тя.

— Ела с мен вкъщи — рече пияният, придвижвайки се като сомнамбул до мястото на шофьора. — Ела да му пийнем по едно. Това е най-малкото, което мога да направя за човек, спасил ми живота.

— Ще дойда с вас — отвърнах аз, — но няма да карате вие. Не ми се иска да олющите тази красавица.

Нещо в гласа ми го накара да се вторачи, после той се засмя.

— Сладка е, нали? И аз мисля така. Можеш ли да се справиш с нея?

Казах му, че мога.

— О’кей, малкия, води ме вкъщи.

Той се добра до другата врата, отвори я и се разля на седалката.

— Хил Крест Авеню № 256, втората отляво на булевард „Сънсет“.

Отворих масивната врата и се отпуснах върху нещо, приличащо на малко висящо облаче. Докато запаля двигателя, пияният вече беше изключил. В момента, в който главата му докосна меката тапицирана облегалка, очите му се притвориха и животът престана да съществува за него.

На кормилото имаше регистрационна табелка. Хвърлих й един поглед. Разбрах, че се казва Ърл Дестър и наистина живее на Хил Крест Авеню 256 — един от най-луксозните жилищни райони в Холивуд. Човек не може да живее на това авеню, освен ако няма надиплени куп мангизи.

Докато промушвах ролса през изхода на паркинга, у мене започна да се оформя мисълта, че не си прахосвам напразно времето.

Ролс-ройсът си вървеше сам. Подкарах нагоре по „Сънсет“ с не повече шум от лист, подгонен от вятъра. Завих по втората пресечка наляво и изминах две-три мили нагоре по стръмната улица, като следях номерата върху табелите на различните разкошни имения.

— Портата до оня уличен стълб — каза Дестър, повдигайки глава. Късата разходка в топлия нощен въздух изглежда го беше освежила.

Аз намалих и свих във входа по една дълга виеща се алея с френски тополи от двете страни, водеща до красива къща в испански стил с издадена напред веранда и фенери от ковано желязо на входната врата. Беше твърде тъмно, за да се види нещо повече, но успях да забележа, че къщата е добре поддържана.

Угасих мотора и зачаках с ръце върху кормилото, докато разглеждах запалените фенери и се чудех какъв ще бъде следващият ход.

Дестър се надигна тежко, отвори вратата и излезе от колата. Аз също излязох.

— Ето, че сме тук, малкия, — каза той, като се подпря на колата. — Кой казващ, че си?

— Името ми е Глин Неш, сър — отвърнах аз.

— Глин Неш? Смятам, че познавам повечето хора в Холивуд, но това е ново име за мене. Както и да е, сега вече го знам. Аз съм Ърл Дестър. Може би това е ново име за тебе. Хайде, влизай, мистър Неш. Голям майтап ще падне. Когато кажа на жена си, че за малко да остане вдовица, ако не беше ти, тя ще се хвърли от възхищение върху тебе. Той се засмя, като отметна глава назад. — Ще бъде доста интересна картинка.

Той тръгна несигурно, изкачи с чист късмет стъпалата към входната врата и извади ключ. След два неуспешни опита да налучка ключалката ми подаде ключа.

— Я опитай ти. Обзалагам се, че си по-сръчен от мене. Аз отключих вратата, отворих и го последвах в едно слабо осветено преддверие. Модерният стенен часовник показваше един часа и пет минути след полунощ.

— Жена ми трябва да си е легнала — каза Дестър. — Тя чете в леглото. Ти обичаш ли да четеш?

— Ами мога спокойно да мина и без това — отвърнах аз.

— Аз лично не давам пет пари, но Хелън чете през цялото време.

Влязохме в огромна дневна с нисък таван, която спокойно можеше да подслони петдесет-шестдесет души и пак да остане място за още доста народ. Обзавеждането беше модерно: фотьойлите и канапетата бяха тапицирани с млечнокремава кожа, а килимът и завесите бяха в златистокафяво. Имаше телевизор, скъп радиограмофон с огромен ъглов говорител и вграден бар с наредени пред него дузина високи столчета, също тапицирани с кремава кожа.

Дестър се упъти към бара като гълъб, който се връща в гнездото си, пресегна се за бутилка скоч, забърка две питиета и ги постави върху бар-плота.

— Във филмовия бизнес ли сте, мистър Неш? — запита той, като се покачи предпазливо на едно от столчетата и постави лактите си върху бара.

— Аз съм в рекламния бизнес.

— Наистина ли? Често съм мислил и аз да опитам. Предполагам, че в наши дни могат да се направят доста пари от рекламна телевизия. Вие в тая игра ли сте?

— Аз продавам място за реклами.

Той направи гримаса.

— Трябва да е тежичка работа, нали?

Съгласих се, че е доста тежичко.

Тогава той се вгледа в мене. Може би изпаренията от уискито напускаха мозъка му. Явно си личеше, че почва да изтрезнява. Можех да позная по изражението му, че ме вижда за първи път. Виждаше костюма ми, който бях носил непрекъснато през последните три години, обувките ми, с които се бях качвал и слизал по стотици стъпала, влизал и излизал от стотици офиси обикновено с празни ръце, ризата, която възнамерявах да изпера вчера, но не успях.

— Изглежда си имал трудности, малкия? Така ли е или това не е моя работа?

Почти му казах, че не е негова работа, но си спомних навреме, че това може да е шансът, който очаквах три дълги години.

— Наистина имам трудности, но това си е моя работа — казах аз. Отдавна бях разбрал, че богатите са винаги нащрек с някой, който се опитва да направи бърз удар, а не исках да го подплаша още в началото на играта.

Той отпи малко, остави чашата и избърса устата си с бяла копринена кърпичка. Изведнъж започна да гледа отнесено. Може би изпадаше отново в кома, или се беше замислил дълбоко. Трудно можеше да се разбере.

— Какво печелиш на седмица, ако не е тайна?

— Двайсет долара, когато имам късмет. Това е работа, която се заплаща при получаване на резултат. Имах лоша седмица и не можах да спечеля толкова, но все още се опитвам.

Той се вторачи в мене.

— Как може някой да живее с двайсет долара? — Бръкна в джоба си и извади масивна златна табакера, взе си дебела цигара с някакъв завъртян монограм, запали я и ме загледа, като че бях някакъв екземпляр от зоологическа градина. — Виж какво, бих желал да направя нещо за теб. В края на краищата ти наистина ми спаси живота.

Насочваше се по-бързо към въпроса, отколкото се бях надявал.

— Не е необходимо да правите това. Всеки друг на мое място щеше да стори същото — казах аз.

— Щеше да е свършено с мене досега, ако не беше ти — отвърна той, мръщейки се. — Бях на косъм. Освен това ти ми харесваш. Нямам шофьор и човек, който да е полезен из къщи: да спретне някое ядене, да ме разведе наоколо, да се грижи за ролса. Желаеш ли да ми помогнеш? Ще ти плащам петдесет на седмица плюс всички разходи. Как ти се струва?

Очаквах, че ще ми пъхне в ръката някакви пари, придружени от красива реч за смелостта ми. Не бях се пазарил за работа, особено за шофьор и момче за всичко, което да бъде на разположение двадесет и четири часа в денонощието. Бях виждал как някои баровци се отнасят с шофьорите си. Ако трябваше да работя, исках определено работно време, а не да бъда постоянно под ръка на човек като Дестър. Отворих уста да му откажа. Мислех да направя това учтиво, надявайки се че някоя сгъната банкнота ще пристигне като утешителна награда, когато зад гърба ми се чу женски глас:

— Не ставай смешен, Ърл. Не ни трябва шофьор.

Аз се обърнах. Играли ли сте си някога с електрически ток и той да ви е удрял? Сигурно познавате това разтърсване; то не може да се контролира; разтърсване, което причинява болка, но не оставя открита рана; нещо, което те перва по мускулите и те оставя леко без дъх.

Тя беше около двайсет и пет двайсет и шест годишна, висока и стройна, с медночервена коса и млечнобяла кожа, която отива на този цвят коса. Очите й бяха големи, зелени, бистри и твърди като изумруди. Не беше красива според общоприетите холивудски стандарти. Имаше твърде много индивидуалност у нея, а и устните бяха мъничко по-тънки и твърдо стиснати за една истинска красавица. У нея, обаче имаше нещо, което я отличаваше веднага от безбройните красиви жени и я правеше изключителна. Беше облечена в обикновен бял пеньоар, който я обгръщаше от шията до петите. Единственото украшение, което носеше, беше една златна верижка около талията си.

— Хелън, скъпа моя, да ти представя Глин Неш. Ще се почувстваш щастлива, като чуеш, че той ми спаси живота. Ако не беше ме сграбчил тъкмо когато пресичах улицата, щеше да си вдовица в момента. Това беше най-бързото изпълнение, което съм виждал. Доведох го, защото знаех, че ще искаш да му благодариш.

Тя се обърна и ме погледна. — Сигурна съм, че съпругът ми преувеличава — каза тя и странно бледото й лице остана безизразно. — Наистина ли спасихте живота му?

— Давай Неш, кажи й. Тя няма да ми повярва — изсмя се Дестър.

— Ами той наистина не гледаше къде върви — започнах да мънкам аз, чувствайки някакво стягане в гърдите, когато се взрях в тези огромни зелени изумрудени очи. — Предполагам, че щеше да бъде убит, ако аз не бях … — Спрях заради студената, свирепа омраза, която се появи в очите й. Не си въобразявах. Омразата беше там и смразяваща тръпка пропълзя по гърба ми. После зелените очи станаха безизразни като две парченца стъкло. Тя ми се усмихна бавно и хладно.

— Колко умно от ваша страна.

— Не искаш ли да му благодариш? — каза Дестър с подигравка в гласа си. — Е, нищо, не е толкова важно. Аз съм му благодарен и задължен. Той се справя великолепно с колата. Симъндс напусна, тъй че Неш може да заеме мястото му, ако желае.

Тя се приближи до бара, където светлината падаше директно върху нея. Забелязах неясните очертания на формите й под гънките на прозрачния пеньоар; форми, които накараха кръвта ми да запулсира във вените. Ако приемех предложението, щях да бъда близо до нея ден и нощ, а аз исках да бъда до нея повече от всичко друго на света.

— Приемам — изрекох аз, като откъснах с усилие очи от тялото й — много ще се радвам.

Ето как започна всичко това. По този начин си навлякох белята.

 

 

Думите ми сякаш увиснаха във въздуха.

Хелън — ще я наричам така, защото започнах да мисля за нея по този начин от мига, в който узнах името и — си наля един коняк, след това се обърна и подпря изящния си гръб на бара. Закръглените и сочни гърди под меките гънки на пеньоара сочеха право към мене.

— Но, Ърл, няма ли да поискаш някакви препоръки, макар и да не се съмняваш, че е напълно подходящ?

— За това можем да поговорим по-късно — отвърна нетърпеливо Дестър. — Ще сторя нещо за този човек. Той ми спаси живота. — Кога можеш да започнеш?

— Когато пожелаете, … сър.

Спомних си малко късно за обръщението „сър“. Той не забеляза, но това не убягна от вниманието и. Щеше винаги да забелязва такива малки нещица.

— Можеш да започнеш веднага, като гарираш колата. Той се пресегна през бара и откачи един ключ. — Има апартамент над гаража. Това е ключът. — Той ми го подхвърли във въздуха. — Разполагай се. Там ще намериш и униформа. Трябва да ти стане по мярка. Ако не, занеси я при Майер на Трета улица. Той ще ти я поправи. Аз хванах ключа.

— Да, сър.

— Точно в момента нямаме прислуга — продължи той. — Мисис Дестър трябва да върши всичко. Искам ти да й помагаш — да чистиш къщата, да хвърляш по едно око на градината, да миеш прозорците. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да, сър.

— Отлично. Ние не ядем вкъщи. Ще трябва да хапваш навън или да си купуваш някои неща и да си готвиш в апартамента. Аз ще уреждам сметките. — Той се прозя. — Е, мисля да си лягам. Беше доста емоционален ден. — Усмихна ми се уморено. — Ще се чувстваш добре при нас, малкия. Ние знаем как да се грижим за подчинените си. Грижи се за нас и ние ще се погрижим за тебе.

— Да, сър. Лека нощ. — Погледнах към Хелън. — Лека нощ, госпожо.

Тя не каза нищо. Зелените и очи ме мразеха, но това не ме безпокоеше особено; нима не казват, че от омразата до любовта има само една крачка? Бях близо до нея. Останалото зависеше от това как щях да изиграя картите си. Имал съм доста успехи с жени, настроени враждебно. Това е единственото нещо, с което мога да се похваля, че съм имал успех досега.

Излязох от дневната в преддверието и надолу по стъпалата се отправих към гаража с три клетки, в който вкарах ролса. Зад себе си оставих атмосфера, която почти можеше да се реже с нож. В гаража имаше още две коли — един двуместен кадилак и един роудмастър буик. Дестър не беше споменавал нищо за тия двете. Изглежда ме чакаше доста миене и лъскане.

Точно сега не ми пукаше. Изкачих се по стръмните стъпала, водещи към апартамента над гаража. Не беше толкова луксозен, колкото очаквах, но не беше лош — доста по-добър от стаята, в която живеех. Последният обитател беше напуснал набързо. Не се беше погрижил да почисти, преди да тръгне. Имаше остатъци от храна на масата, а пепелниците бяха препълнени с миришещи на застоял дим фасове. Прах покриваше всичко като някакво сиво наметало.

Не се трогнах особено. Бях живял мизерно доста време, за да се впечатлявам от мръсотията и остатъците на друг човек. Махнах чаршафите и ги хвърлих на пода. Свалих си сакото и обувките, разхлабих връзката си и се приготвих да се изтегна на одеялото, което бях постлал върху дюшека, когато чух стъпки по стъпалата. В този момент Хелън отвори външната врата и влезе в хола.

Беше наметнала черен копринен шал върху белия пеньоар. Застана на вратата, като ме гледаше безизразно с огромните си зелени, изумрудени очи. Зачаках, съзнавайки добре, че едва ли е дошла, защото се е влюбила неотразимо от пръв поглед; даже и за мъж като мене беше малко бързичко.

— Да, госпожо? — запитах аз любезно и почтително.

— Виж какво, Неш, мисля, че не трябва да оставаш — отвърна тя с глас, по-леден от сибирски вятър и не по-малко пронизващ. — Мистър Дестър не се чувства добре тази нощ. Разбира се, той е признателен, но няма нужда от шофьор.

Аз се облегнах на рамката на вратата и си придадох дълбокомислен вид като че ли всичко, което казваше имаше огромно значение за мен.

— Ако ме извините, госпожо, мистър Дестър ме нае на работа. Би трябвало той да ми каже дали да остана или не.

— Да, наистина — тя ме погледна, сякаш говореше на дете идиотче, — но тази вечер той не е съвсем на себе си. Не те иска тук.

— Може би той ще ми го каже утре сутринта, когато е повече на себе си.

Зелените и очи се разшириха леко.

— Казвам ти го само за твое собствено добро. Другият напусна, защото не му плащаха, защото въобще не спеше, защото смяташе, че е невъзможно да се работи за съпруга ми.

— Не бих могъл да знам това, госпожо. В момента съм щастлив, че имам покрив над главата си. Заплащането не ме тревожи така или иначе. Карал съм без сън доста пъти и още някой друг път няма да ми навреди, пък и сам искам да преценя дали работата е невъзможна или не.

Тя повдигна елегантните си рамене. — Не ми приличаш на глупак, но явно си такъв.

— Ще имате възможност да прецените по-добре, когато ме опознаете, госпожо.

— Казах ти — предупреди ме тя с внезапно остър глас, — не си желан тук. Съпругът ми беше пиян, когато ти предложи работа.

Тя протегна ръка. Между дългите и тънки пръсти имаше стодоларова банкнота. — Ето, вземай я и се махай!

Точно това трябваше да направя, но все още се опитвах да се правя на умник.

— Не съм спечелил парите, госпожо, — казах аз. — Благодаря ви все пак, но мистър Дестър е този, който трябва да ми каже да си ходя.

Блясъкът внезапно изчезна от очите и.

— Тъй да бъде, щом искаш да се правиш на глупак. Тя влезе в стаята.

— Тук няма нищо за тебе, Неш. Би трябвало да предположа, че за човек като тебе е естествено да очаква лесна изгода от тая работа, но грешиш. Няма никаква печалба.

— Аз просто искам работата, госпожо. Винаги съм мечтал да карам ролс-ройс. Не разбирам какво искате да кажете с тази лесна печалба.

Тя се засмя, отмятайки назад прелестната си глава и откривайки бялата си шия.

— Добре се преструваш, но няма да мине. Тук няма нищо за тебе. Ние нямаме пари. След няколко седмици мистър Дестър ще бъде безработен. Не можем повече да си разрешим прислуга. Той ти предложи тази работа само защото беше пиян. Не си въобразявай, че ще ти плати.

Това ме постресна, но същевременно възбуди любопитството ми.

— Не знам нищо за това, госпожо. Мистър Дестър ми предложи работата. Той трябва да каже дали ме иска или не.

Тя ме погледна презрително.

— Добре, щом така искаш, не казвай, че не съм те предупредила.

Тя се разходи из стаята, като избягваше най-осветените места. Внезапно се спря и ме запита:

— Наистина ли спаси живота на мъжа ми?

— Разбира се. Един пакард щеше да го размаже, ако не бях го дръпнал. Той каза, че ако не съм бил толкова бърз, вече щяхте да сте вдовица.

Лицето и беше като изваяно от мрамор, когато се вторачи в мене.

— Това ли каза наистина?

— Да.

Замълчахме за дълго и се гледахме един друг. Аз реших да тресна един бърз удар под пояса.

— Ако знаех, че искате да умре, може би нямаше да го дръпна, госпожо.

Изражението и не се промени, но очите и засвяткаха. Може би лицето и побледня леко. Беше трудно да преценя със сенките, които лампата хвърляше върху нея.

— Наистина ли, Неш? — Гласът и беше малко по-висок от шепот, като шумоленето на сухи листа. Почувствах нещо призрачно наоколо. — Това е много интересно.

Тя се обърна и излезе безшумно.

 

Едно от малкото неща, които научих в армията, е никога да не подценявам противника си. Стори ми се, че Хелън има доста неотложни причини да се отърве от мене и бях много заинтригуван да разбера какви са те. Любопитно ми беше да разбера и защо толкова много мрази съпруга си, че да желае смъртта му. Ситуацията беше доста интересна. Реших, че ще бъда шофьор на Дестър около седмица. Промяната от трамбоването по улиците и напразните опити да продам някоя реклама беше добре дошла. Нищо не губех при петдесет долара на седмица плюс всички разходи, а с малко повече късмет можех много да спечеля. Дори ако Дестър нямаше никакви пари, както тя казваше, а аз много не и вярвах, поне щях да имам храна и покрив над главата си.

Станах в седем без петнайсет сутринта, почистих апартамента, сложих чисти чаршафи, които намерих в раклата на леглото, заличих повечето следи от последния обитател и изпробвах униформата му. Беше чисто нова и ми залепна сякаш беше правена за мене: светлосиво двуредно сако на диагонални райета, бричове за езда, ботуши до коленете и фуражка с кокарда. Униформата си я биваше.

В един от джобовете на сакото намерих изцапан плик. На него беше написано с разкривен почерк: Бен Симъндс, Клифорд стрийт, 57А, Холивуд. Спомних си, че Симъндс беше името на шофьора, напуснал Дестър. Зачудих се дали още живее на Клифорд стрийт. Хрумна ми да поговоря с него.

В осем и петнайсет отидох до къщата и заобиколих откъм вратата на кухнята. Нямаше никакви признаци на живот и никакви признаци на храна, но подуших миризмата на кафе, идваща от горния етаж. До стената имаше двуметров фризер, който можеше да побере достатъчно храна за едно голямо семейство в продължение на година.

Преди да се бях вързал със Соли и неговите рекламни далавери, изкарах две изключително досадни години, опитвайки се да пробутвам фризери на разни селяндури от фермерския пояс на Охайо. Видът на този огромен фризер ме върна към спомени, от които потръпнах, но това не ми попречи да вдигна капака и да надникна вътре. Беше съвършено пуст и аз треснах капака с възмущение, фризерът струваше доста пара и беше чиста загуба да се държи празен. В килера намерих половин бутилка сметана и кана с вчерашно кафе. Тъкмо затоплях кафето, когато вратата се отвори и Хелън влезе в кухнята.

— Какво правиш тук? — запита тя остро и се втренчи в мене.

— Само търсех малко кафе, госпожо. Надявам се, че не преча.

— Не те искам в къщата, Неш — каза тя и се запъти към вратата. — Твоята работа е да откараш мистър Дестър в офиса. Стой си в твоя апартамент.

Е, поне признаваше, че съм на работа. Това все пак беше някаква отстъпка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? Ако искате да свърша нещо в къщата?

— Не желая. Стой далеч оттук — отвърна тя и излезе.

Аз изпих кафето, измих чашата и се върнах в гаража. Изкарах ролса, измих го и го излъсках. Часът вече беше малко след десет. Седнах зад кормилото и зачаках.

В десет и половина Дестър слезе по стъпалата. Беше облечен в перленосив костюм, широкопола ленена шапка и носеше дипломатическо куфарче под мишница.

— Добро утро, Неш — поздрави той, когато се измъкнах от колата и му отворих вратата. — Тази униформа ти стои доста добре. Закуси ли?

— Да, сър.

Яркото слънце не беше милостиво към него. Кожата на лицето му имаше цвета на сурово месо, а очите бяха воднисти и кръвясали.

— Знаеш ли къде е „Пасифик студио?“

— Да, сър.

— Аз работя там. — Той влезе в колата и се отпусна на задната седалка. Въздъхна с облекчение и рече: — Побързай, малкия, малко закъснявам.

Закарах го в студиото, като натисках педала но пътя, но гледах да не прекалявам.

Пазачът отвори двойните врати. Забелязах, че не поздрави Дестър, когато минахме покрай него, и това ми се стори странно.

Дестър ми каза да карам към огромния административен блок, който беше настрана от главното студио. Спрях пред входа.

— Ела да ме вземеш в четири часа. Сега се връщай да помогнеш на мисис Дестър вкъщи.

— Тя ми каза, че не иска никаква помощ, сър.

Изглежда не ме чу. Изпратих го с поглед, докато изкачи стъпалата към входа и изчезна през двукрилите врати. Върнах се в ролса и подкарах към главния вход. Пазачът отвори вратите. Не си направи труда даже да ми хвърли един поглед. Зачудих се, какво ли още трябва да има човек, освен ролс-ройс, за да получи малко внимание от този приятел.

Когато се отдалечих на известно разстояние от студиото, паркирах колата, влязох в една закусвалня и си взех закуска. Имах петнайсет долара, с които трябваше да изкарам, докато Дестър снесе нещо. Изръсих се пет долара за кафе и разни хранителни припаси. Занесох ги в колата и подкарах към Клифорд стрийт, която се оказа на четири преки от моето жилище. Спрях пред номер 37 и звъннах на апартамент „А“. След малко се чу бръмчене и входната врата се отвори.

Симъндс живееше в две стаи на третия етаж. Той ме чакаше на вратата, когато изкачих последното стъпало — мъж с телосложение, подобно на моето, побеляла коса и набраздено, насмешливо лице. Като видя униформата, той се ухили широко с усмивка, обикновено предназначена за наивници. Това не ме разтревожи кой знае колко. Ухилих му се на свой ред.

— Влизай — каза той, като отвори вратата.

— Аз съм новият шофьор на Дестър, макар че едва ли трябва да ти казвам. Идвам за малко информация.

— Всяка минута се ражда по един наивник, но не си въобразявай, че си единственият. Аз също си мислех, че съм улучил шестица от тотото с тази работа, ама сега съм съвсем наясно.

Влязох в стая, покрита с прах, която миришеше по същия начин като апартамента, преди да го почистя.

— Не се самозалъгвам — отвърнах и оставих фуражката си върху най-чистото място на масата. — Знам, че нямам повод да подскачам от радост, но като временна работа бива. Казвам се Глин Неш.

Симъндс махна с ръка към един стол и влезе в другата стая. Върна се с две чаши и кана с кафе.

— Ще бъде добре временно — каза той, вземайки цигарата, която му предложих. — Обзалагам се, че ще те изхвърлят до края на седмицата. Никой не е изкарал по-дълго от мене. Аз изтраях две седмици.

— Какво и е лошо на работата? — запитах, аз като поех чашата кафе, която той ми мушна в ръката.

— Много неща — комбинация от плъхове, потъващ кораб и мисис Дестър. — Успя ли вече да се срещнеш с нея?

— Разбира се. Каза, че присъствието ми е нежелателно.

— Тогава послушай я, приятел, и изчезвай, преди да имаш неприятности. Тази дамичка е в състояние да ти докара куп бели на главата. Аз продължих да упорствам като някой балама и едва не ми натресе обвинение в кражба.

Това ме постресна.

— Я повтори пак?

Той се ухили и оголи зъбите си, пожълтели от тютюн.

— Точно така. Даде ми една банкнота от сто долара да уредя сметката за бензина. Стори ми се малко странно, защото Дестър плаща сметките, ако изобщо ги плаща. По природа съм подозрителен и добре, че е тъй. Бих и се доверил колкото на гърмяща змия. Прегледах много внимателно банкнотата. Беше избола едно кръстче по нея с карфица. Трябваха две секунди, за да разбера какъв е следващият и ход. Имах време колкото да мушна банкнотата в огъня и пристигнаха две ченгета. Преровиха навсякъде, но не намериха банкнотата. Казаха, че тя се е оплакала. Липсвали и пари от известно време и мислела, че аз пипам. Едва се отървах от тях и когато си тръгнаха, си стегнах багажа и духнах набързо.

Вгледах се изпитателно в него, като си спомних как ми предлагаше снощи стодоларова банкнота.

— Каква може да е причината? Защо не иска съпругът и да има шофьор?

Той сви рамене. — Преди три месеца имаха готвач, домашен прислужник и две камериерки, а също градинар и шофьор. Изведнъж тя се отърва от всички, затвори повечето стаи в къщата и започна сама да се грижи за всичко. Дестър се опита да държи шофьор, но рано или късно тя така нагласяше нещата, че човекът не можеше да издържи и напускаше. Не ме питай защо, не знам.

— Тя казва, че Дестър нямал никакви пари.

— Нямам представа. Може да има право. Може би това е отговорът, но не ми изглежда на жена, която сама ще се грижи за къщата само защото той няма пари.

И на мене не ми изглеждаше на такава.

— Кой е Дестър в действителност?

— Искаш да кажеш кой е бил — поправи ме Симъндс, като изпи кафето си и си наля още една чаша. — Някога е бил главният продуцент на студио „Пасифик“, една от най-големите клечки във филмовия бизнес. Сега е изпята песен. Не са подновили договора му. Той изтича след месец и тогава Дестър ще бъде никой. Той ходи всеки ден в студиото и седи в офиса си, без да прави нищо. Никой не му обръща внимание. Просто чака да мине времето.

— Защо не си потърси друга работа?

Симъндс се засмя: — Още ли не си го разбрал? Той е алкохолик. Никой не го иска. Единственото време, през което е трезвен, е като се събуди сутринта. Започва да кърка на закуска и продължава, докато се строполи в леглото. Предполагам, че и аз щях да стана алкохолик, ако бях женен за тая червенокоса кучка. Той е луд по нея. От това, което съм чувал, тя си има своя собствена стая и той не е влизал там почти от женитбата им.

— Коя е тя и откъде е?

— Не знам. Те са женени от около една година. От тогава Дестър започна да се плъзга бързо надолу. Във филмовия бизнес не го искат повече. Когато изтече договорът му, той ще бъде разорен. Тъй че не си въобразявай, че си намерил постоянна работа. Ще имаш късмет ако изкараш и седмица.

— Не може да е разорен. Има три коли и онази къща. Само за ролса може да смъкне дванайсет бона.

— Чувам, че е до уши в дългове, но може и да греша. Обзалагам се обаче, че в момента, в който напусне студиото, глутницата ще се нахвърли върху него и ще го оглозга до последната кост. Много ми се иска да видя как червенокосата ще си изкарва прехраната. Ще и дойде нанагорно след всичките пари, дето Дестър изсипваше в скута и.

— Платиха ли ти? — запитах аз.

— Разбира се, но трябваше да се моля. Дестър винаги забравя такива дреболии като заплатата на прислугата. — Симъндс погледна към евтиния будилник върху нощното шкафче. — Трябва да тръгвам. Уговарям една работа тази сутрин — да карам две стари госпожи. Ще бъде разнообразие, след като си карал един пияница. Чакат те приятни изживявания. Ако се върне в един след полунощ, смята, че се е прибрал много рано.

Симъндс се надигна.

— Не мисли, че ненавиждам тоя нещастник. Жал ми е за него. Ако го хванеш трезвен, няма по-приятен човек, за който бих работил. Бедата е, че рядко можеш да го хванеш трезвен. Не ми го побира акълът как една жена може да съсипе толкова бързо един мъж, както направи тази червенокоса кучка. Трябва да е откачена. Подреди го тъй, че и тя не може да докопа хубавите лесни парички Говорят, че започнал да надига бутилката заради нея. Не мога да разбера каква игра върти.

Преди да се върна в резиденцията на Дестър, кривнах покрай къщи да си събера малко партакеши. Аз също не можех да разбера какво крои тя, но сега бях твърдо решен да узная.