Рос Макдоналд
Пулсираща вена (32)

Трийсет и втора глава

Време беше отново да поговоря с Фред. Всъщност исках да говоря с мисис Чантри, но Макендрик я беше поставил в неприкосновено положение и не исках да го дразня тъкмо сега, когато започваше да помага.

Минах през града и паркирах на Олив Стрийт. Сенките под дърветата бяха гъсти и тъмни като съсирена кръв. Сивата островърха къща изглеждаше весела в сравнение с тях — и на трите етажа прозорците светеха. Иззад входната врата долиташе шум от гласове. При почукването ми те секнаха. Отвори ми мисис Джонсън в бялата си престилка. Очите й светеха от чувства, които не можах да разгадая. Лицето й бе посивяло и отпуснато. Имаше вид, сякаш е стигнала до края на силите си и всеки допълнителен натиск би могъл да я пречупи.

— Какво има? — рече тя.

— Реших да намина и да видя как е Фред. Току-що разбрах, че са го пуснали.

— Благодарение на мистър Лакнър. — Гласът й се повиши, сякаш не бях единственият, на когото говореше. — Познавате ли го? Той е в хола с Фред.

Дългокосият млад адвокат стисна ръката ми по-силно от първия път, сякаш заякваше с напредването на денонощието. Усмихна се, нарече ме по име и каза, че му е приятно да ме види отново. Аз също се усмихнах и го поздравих за бързината, с която работи.

Дори Фред, както никога се усмихваше, но малко несигурно, сякаш нямаше признато право да се чувства добре. Атмосферата в стаята беше колеблива, като че се озовах на сцена, подредена за пиеса, която е била играна преди много време и е била свалена скоро след премиерата. Старият диван и столовете към него бяха хлътнали почти до пода. Пердетата на прозорците бяха леко окъсани. По килима имаше излинели места, през които прозираше дървеният под.

На вратата, подобно на призрак, обитаващ разрушена къща, се появи мистър Джонсън. Лицето му, включително и очите, беше червено и влажно. Дъхът му приличаше на непостоянен вятър, загубил посоката си в някоя винарна. Изгледа ме, без да ме познае, но с ненавист, сякаш умишлено го бях върнал в забравеното му минало.

— Познаваме ли се?

— Разбира се — обади се мисис Джонсън. — Разбира се, че се познавате. Това е мистър Арчър.

— Така си и мислех. Вие сте този, дето вкара момчето ми в затвора.

Фред скочи пребледнял и разтреперан.

— Не е вярно, татко. Моля те, не говори така.

— Ще говоря, щом е истина. Да не искаш да ме изкараш лъжец.

Лакнър застана между бащата и сина.

— Сега не е време за семейни кавги — каза той. — Тук всички сме щастливи, заедно и щастливи, не е ли така?

— Аз не съм щастлив — отсече Джонсън. — Нещастен съм и искате ли да знаете защо? Защото ей този подъл мръсник — размаха пръст към мен — разваля въздуха в хола ми. И искам на всички да е ясно, че ако остане още една минута, ще го убия. — Залитна към мен. — Разбра ли ме, гадино? Мръсна гадина, дето върна сина ми и го вкара в затвора.

— Върнах го — рекох аз, — но не съм го вкарвал в затвора. Това беше идея на друг човек.

— Ти си му я подхвърлил. Знам това. И ти го знаеш.

— Май е по-добре да си вървя — обърнах се аз към мисис Джонсън.

— Не, моля ви. — Опипа приличното си на тесто лице. — Не е на себе си тази вечер. От сутринта пие. Ужасно е чувствителен, не може да понася това напрежение. Нали, мили?

— Стига си хленчила — кресна той. — Цял живот хленчиш и лицемериш. Добре, прави го, но когато сме сами. Само не се показвай безпомощна, когато този човек е в къщата ни. Знаеш, че не ни желае нищо хубаво. И ако не излезе оттук, докато преброя до десет, лично ще го изхвърля.

Едва се сдържах да не се изсмея в лицето му. Беше едър, олюляващ се мъж и говореше под действието на изкуствена енергия. Може би много, много отдавна да е имало време, когато би могъл да изпълни заканата си. Но сега беше дебел и отпуснат, преждевременно състарен от алкохола. Лицето и тялото му бяха толкова потънали в тлъстина, че не можех да си представя как е изглеждал като млад.

Джонсън започна да брои. Лакнър и аз се спогледахме и заедно излязохме от стаята. Джонсън се запрепъва след нас, все още броейки, и тръшна вратата за гърба ни.

— Боже мой! — възкликна Лакнър. — Какво кара хората да се държат така?

— Прекаленото пиене. Той е безнадежден алкохолик.

— Сам го виждам. Но защо пие толкова?

— От мъка — казах аз. — От мъка, че е това, което е. Затворен е в тази съборетина бог знае от колко години. Вероятно откакто Фред е бил дете. Опитвал се е да се убие с алкохол, но не е успял.

— Все пак не разбирам.

— Всъщност и аз. Всеки алкохолик си има собствени причини. Но всички свършват еднакво — с омекнал мозък и съсипан черен дроб.

Двамата с Лакнър едновременно погледнахме нагоре, сякаш търсехме кого да обвиним. Над тъмните маслинови дървета, които маршируваха в индийска нишка по близката страна на улицата, небето беше облачно, звездите се криеха.

— Истината е — рече Лакнър, — че не знам какво да мисля и за момчето.

— За Фред ли говорите?

— Да. Разбирам, че не бива да го наричам момче. Сигурно ми е почти връстник.

— Струва ми се, че е тридесет и две годишен.

— Така ли? Значи е с една година по-голям от мен. Изглежда ужасно незрял за възрастта си.

— Животът в тази къща е потискал психическото му развитие.

— Но какво толкова й има на къщата? Всъщност ако се постегне, може да стане доста елегантна. Вероятно е била такава навремето.

— Хората в нея — казах аз. — Има семейства, чиито членове би трябвало да живеят в различни градове, дори по възможност в различни щати и един път годишно да си пишат писма. Можете да го предложите на Фред при положение, че успеете да го задържите извън затвора.

— Мисля, че ще успея. Мисис Бимайър не е отмъстителна. Всъщност дори е доста приятна жена, когато разговаряш с нея извън семейния й кръг.

— И нейното семейство е от онези, които би трябвало веднъж годишно да си пишат писма. И да забравят да ги пускат. Неслучайно Фред и Дорис се сближиха. И на двамата семействата не са разрушени, но са силно разнебитени. Фред и Дорис също.

Лакнър поклати сресаната си и брадата глава. В неясната задоблачна лунна светлина за момент ми се стори, че се повтаря някаква древна история, че всички ние сме били тук и преди. Не можах точно да си спомня каква е историята и как е свършила. Но чувствах, че краят й някак зависи от мен. Обърнах се към Лакнър:

— Обясни ли ви Фред защо все пак е взел онази картина?

— Не, не каза нищо задоволително. А на вас говорил ли е нещо?

— Искал да изтъкне опитността си — казах аз. — Да докаже на Бимайърови, че и той струва нещо. Поне такива са били съзнателните му мотиви.

— А подсъзнателните?

— Всъщност, не ги знам. За да се отговори на този въпрос, ще трябва цял екип от психиатри, а и те няма да кажат. Но изглежда, че Фред, подобно на много други хора в този град, има някаква фиксидея за Ричард Чантри.

— Смятате ли, че картината наистина е творба на Чантри?

— Фред смята, а той е експерт.

— Няма такива претенции — рече Лакнър. — Той е просто студент.

— Все пак Фред има право на мнение. И мнението му е, че Чантри е рисувал картината скоро, може би през тази година.

— Откъде съди?

— Каза, че от състоянието на боите.

— Вярвате ли на всичко това, мистър Арчър?

— До тази вечер не вярвах. Бях уверен, че Ричард Чантри отдавна е мъртъв.

— Но сега не сте.

— Сега не съм. Мисля, че Чантри е жив и здрав.

— Къде?

— Вероятно тук, в града — казах аз. — Не залагам много на усещанията. Но тази вечер изпитах странното усещане, че Чантри диша в гърба ми и наднича през рамото ми.

Бях на косъм да разкажа на Лакнър за човешките останки, които мисис Чантри и Рико бяха изровили в оранжерията. Но този факт още не беше станал обществено достояние и щях да наруша основното си правило. Не съобщавай на никого повече, отколкото трябва да знае, защото той ще го каже на някой друг.

В този момент Джерард Джонсън излезе на верандата и се запрепъва надолу по неравните стъпала. Приличаше на мъртвец, който ходи без да вижда, но очите, носът или радарът му на алкохолик ме откриха и го повлякоха през бурените към мен.

— Още ли си тук, подлецо?

— Още съм тук, мистър Джонсън.

— Не ми викай „мистър“. Знам какво чувстваш. Отнасяш се към мен без уважение. Смяташ, че съм вонящ стар пияница. Но аз съм тук, за да ти кажа с последния си дъх, че съм добър, така както стоя тук, съм по-добър, отколкото ти някога си бил, и съм готов да го докажа.

Не го запитах как. Мушна дясната си ръка в развлечения джоб на панталона и извади никелиран револвер от типа, който ченгетата наричат „специален за събота вечер“. Чух тракането на предпазителя и се хвърлих в краката на Джонсън. Той падна.

Изпълзях върху отпуснатото му тяло и взех пистолета. Беше празен. Ръцете ми трепереха.

Джерард Джонсън с мъка се изправи и започна да крещи. Крещеше на мен, на жена си и на сина си, които излязоха на верандата. Думите, които използваше, бяха предимно нецензурни. Издигна глас и закрещя на къщата. Крещеше и на съседните сгради.

Отсреща светнаха лампи, но никой не се показа на прозорците и не отвори вратите. Може би ако някой се беше появил, Джонсън би се почувствал по-малко самотен.

Синът му Фред бе този, който се смили над него. Слезе от верандата и прегърна Джонсън изотзад, като обхвана задъханите му гърди.

— Моля те, татко, дръж се човешки.

Джонсън се боричкаше, блъскаше, ругаеше, но накрая спря да крещи. Лицето на Фред беше мокро от сълзи. Небето се раздра като мрежа и луната изплува.

Внезапно нощта се промени. Стана по-всеобхватна, по-ясна, по-странна. Прихванал Джонсън през раменете, Фред го качи по стълбите и двамата влязоха в къщата. Беше тъжно и трогателно да гледаш как блудният син се грижи за баща си. За Джонсън вече нямаше надежда, но за Фред още имаше. И Лакнър се съгласи. Дадох му пистолета, преди да си тръгне с тойотата.

Фред беше оставил вратата отворена и след минута мисис Джонсън се появи и заслиза по стълбите. Движенията й бяха неуверени като на залутано животно. Светлината от небето посребряваше престилката й.

— Искам да ви се извиня.

— За какво?

Протегна ръка настрани с тромав жест, с който сякаш едновременно отблъскваше и прегръщаше. Изглежда, той обхващаше островърхата къща, всички и всичко в нея, семейството й, съседите, улицата, гъстите тъмни маслинови дървета и още по-тъмните им сенки, луната, която я обливаше със студената си светлина и набраздяваше лицето й.

— Не се извинявайте — казах аз. — Сам си избрах този занаят или може би той избра мен. В него срещам много човешка болка, но не бих го сменил за нищо на света.

— Знам какво имате предвид. Аз съм медицинска сестра. От утре мога да се окажа безработна сестра. Просто трябваше да си дойда, за да се видя с Фред, и напуснах смяната. Време е да се връщам.

— Нека ви закарам, ако не възразявате.

Стрелна ме с бърз подозрителен поглед, сякаш можех да храня някакви намерения по отношение на тежкото й, застаряло тяло. Все пак рече:

— Много сте любезен. Фред остави колата някъде в Аризона. Не знам дори дали си струва да я връщаме.

Отворих вратата пред нея. Реагира така, сякаш подобно нещо не й се беше случвало от доста време.

Когато и двамата се настанихме в колата, аз й рекох:

— Бих искал да ви задам един въпрос. Не сте длъжна да отговаряте. Но ако го направите, няма да кажа на никого.

Размърда се на седалката и се обърна към мен.

— Да не би някой да злослови по мой адрес?

— Искате ли да ми кажете още нещо за онези наркотици, които изчезнаха от болницата?

— Признавам, че взех малко хапчета. Но не ги взех за себе си или с някаква лоша цел. Исках да опитам действието им върху Джерард, надявах се да го накарам да намали пиенето. Предполагам, че формално могат да ме подведат под отговорност за предписване на лекарства, без да съм лекар. Но почти всяка сестра, която познавам, го върши. — Хвърли ми неспокоен поглед. — Смятат ли да ме съдят?

— Доколкото знам, не.

— Тогава как разбрахте?

— Една от сестрите в болницата спомена нещо. Обясняваше ми защо са ви уволнили.

— Това беше само повод. Но ще ви кажа защо ме уволниха. Там имаше хора, които не ме обичаха. — Минавахме покрай болницата и тя насочи обвиняващ пръст към огромната светеща сграда. — Може и да не съм особено сговорчива като човек. Но съм добра сестра и нямаха право да ме уволнят. Вие също не сте имали право да говорите с тях за това.

— Мисля, че имах, мисис Джонсън.

— И кой ви го даде?

— Известно ви е, че разследвам няколко убийства и търся изчезналата картина.

— И мислите, че знам къде е картината ли? Не знам. И Фред не знае. Ние не сме крадци. Може и да имаме семейни проблеми, но не сме такива хора.

— Не съм твърдял противното. Все пак хората се променят, когато започнат да се занимават с наркотици. Това дава на другите възможност да ги изнудват.

— Никой не ме е изнудвал. Признавам, че взех няколко хапчета. Дадох ги на Джерард. И сега си плащам. До края на живота си ще работя в старчески домове с недостатъчно персонал. Ако имам и този късмет.

Потъна в мрачно мълчание, което не наруши, докато стигнахме до „Ла Палома“. Преди да излезе от колата, й казах за жените, които търсех — Милдред Мийд и Бети Сидън. Тя слушаше сериозно.

— Ще направя каквото мога. Няма да имам много време да говоря по телефона тази нощна смяна, но ще се свържа с някои познати сестри в другите старчески домове. — И добави неохотно, сякаш й струваше голямо морално напрежение да признае, че ми е задължена: — Фред ми разказа как сте се отнесли с него в Аризона. Благодаря ви. В края на краищата аз съм му майка.

В гласа й прозвуча леко учудване.

Излезе на асфалта и тежко запристъпя към слабо осветената сграда. Отвъд оградата на паркинга колите летяха в неспирно ято и гонеха целта си под траурния писък на гумите. Когато стигна до входа, мисис Джонсън се обърна и вдигна ръка към мен.

Секунда след като влезе, жената изхвръкна заднишком. Веднага след нея излязоха двама полицаи. Единият беше униформен. Другият се оказа капитан Макендрик. Докато приближавах, я чух да се оплаква, че нямат право да се нахвърлят срещу нея в тъмнината, че тя е една невинна жена, която отива на работа. Макендрик внимателно се вгледа в сърдитото й уплашено лице.

— Вие сте мисис Джонсън, нали? Майката на Фред Джонсън.

— Точно така — отговори тя хладно. — Това не ви дава право да ме плашите до смърт.

— Не съм го направил нарочно, госпожо. Съжалявам.

— Има за какво. — Мисис Джонсън използваше преимуществото си. — Нямате право да ме тормозите и безпокоите. Имаме добър адвокат и ако не внимавате, скоро ще получите вест от него.

Макендрик хвърли безпомощен поглед към небето, а сетне към мен.

— Направил ли съм нещо лошо, за бога? Случайно се сблъсках с една жена в тъмнината. Извиних се. Трябва ли да падна и на колене?

— Мисис Джонсън тази вечер е малко нервна.

Тя кимна одобрително към мен.

— Точно така. И изобщо какво правите тук, капитане?

— Търсим една жена.

— Мис Сидън ли?

— Да, госпожо. — Макендрик й хвърли остър изпитателен поглед. — Кой ви каза за мис Сидън?

— Мистър Арчър. Помоли ме да телефонирам на приятелките си в другите старчески домове. Казах му, че ще се обадя, ако имам време, и ще го направя. А сега мога ли да си вървя?

— Моля ви — рече Макендрик. — Никой по никакъв начин и с никакви средства не пречи на действията ви. Но едва ли е редно да се обаждате в старческите домове. Предпочитаме да ги изненадаме.

Мисис Джонсън за втори път влезе в сградата и не се показа повече.

— Неприятна особа — рече Макендрик.

— И преживява неприятни дни. Мога ли да ви кажа две думи насаме, капитане?

Той кимна на униформения, който се качи в полицейската кола. Отидохме в най-отдалечения ъгъл на паркинга, на най-голямото възможно разстояние от сградата и магистралата. Един стар дъб, оцелял по чудо сред мъртвия паваж, протягаше към нас бледата си лунна сянка.

— Какво ви доведе тук? — запитах аз.

— Получихме информация. Някой се обади по телефона и каза да търсим мис Сидън тук. Затова дойдох лично. Обиколихме цялата сграда, но не открихме нито нея, нито някой, подобен на нея.

— Кой ви информира?

— Беше анонимно обаждане, очевидно някаква жена се мъчи да забърка неприятности. Мисис Джонсън лесно печели врагове. Знаете ли, че са я уволнили от болницата?

— Каза ми. Нямате нужда от мнението ми, капитане, но все пак ще ви го предложа. Мисля, че ви подведох с това претърсване на старческите домове. Не предлагам да го прекратите изцяло, но смятам, че е време да насочите вниманието си към нещо друго.

Макендрик не бързаше с отговора си.

— Имате предвид мисис Чантри, нали?

— Тя очевидно е в центъра на случая.

— Още не е сигурно.

— Мисля, че е.

— Това, което вие мислите, не е достатъчно, Арчър. Не мога пръста си да мръдна срещу тази жена, без да имам достатъчно улики да я подведа под отговорност.