Рос Макдоналд
Пулсираща вена (11)

Единайсета глава

Помощник-следователят Първис, изглежда, се чувствуваше самотен, защото ме последва във фоайето, като остави тежката метална врата да се затръшне след него. Беше обрасъл почти като мъртвеца и изглеждаше достатъчно млад, за да му бъде син.

— Има ли някакво официално изказано съмнение, че Уитмор не е умрял случайно?

— Не смятам. Прекалено стар е бил да се къпе около скалите на Сикамор Пойнт. Следователят го обяви за нещастен случай. Дори не поиска аутопсия.

— Мисля, че трябва, Хенри.

— Имаш ли основания?

— Уитмор и Граймс са поддържали делови връзки. Вероятно обстоятелството, че са тук заедно, не е случайно. Граймс ще бъде аутопсиран, нали?

Първис кимна.

— Още на сутринта. Но аз извърших предварителен оглед и мога да предвидя резултатите. Ударен е смъртоносно с тежък предмет, вероятно желязна щанга.

— Оръжието не е ли намерено?

— Не съм чул. Трябва да питаш в полицията. Оръжието е тяхна работа. — Той внимателно ме огледа. — Познаваше ли Граймс?

— Всъщност не. Знам, че е бил търговец на картини в града.

— Бил ли е някога наркоман? — запита Първис.

— Не го познавах чак толкова добре. Какъв вид наркомания имаш предвид?

Вероятно хероин. По ръцете и бедрата му има стари следи от инжекции. Попитах за тях жената, но не поиска да говори. По начина, по който избухна, самата тя би могла да е наркоманка. Наоколо има много, дори в болницата.

— За коя жена говорим?

— Мургава жена, испански тип. Когато й показах трупа, едва-що не се покатери по стената. Вкарах я в параклиса и се опитах да й намеря свещеник, но не успях по това време на нощта. Обадих се в полицията, искат да говорят с нея.

Запитах го къде е параклисът. Оказа се тясна стаичка на първия етаж с малко прозорче с цветни стъкла, подсказващо предназначението й. Вътре имаше амвон и десетина тапицирани стола. Паола седеше на пода с наведена глава, прегърнала коленете си, а черната коса почти забулваше лицето й. Хълцаше. Когато приближих до нея, рязко прикри с ръка главата си, сякаш смятах да я убивам.

— Махнете се от мен.

— Няма да ви сторя зло, Паола.

Тя отхвърли назад черната грива и втренчи в мен тъмните си очи, без да ме познае. Излъчваше някаква яростна самотна чувственост.

— Вие не сте свещеник.

— Не ще и дума, не съм.

Седнах до нея на килима, чиито шарки повтаряха тези на прозореца с цветни стъкла. Понякога почти ми се искаше да съм свещеник. Започвах да се изморявам от хорската мъка и се чудех дали черният костюм и бялата яка няма да ми послужат като защита. Никога нямаше да го узная. Баба ми от Контра Коста ме беше предопределила за свещеник, но аз успях да се измъкна тихомълком.

Докато гледах непроницаемите черни очи на Паола, си мислех, че мъката, която човек, споделя с жени, почти винаги е примесена с желание. Дори понякога можеш да ги заведеш в леглото, рекох си, за да дадеш и получиш мимолетна нежност, докато на свещениците това е забранено. Но с Паола нямаше да се получи. И тя, и жената от Сикамор Пойнт тази вечер принадлежаха на мъртъвци. Параклисни мисли.

— Какво се случи с Пол? — запитах я аз.

Тя ме загледа, подпряла брадичка на рамото си, с издадена долна устна и отбранително изражение.

— Не сте ми казали кой сте. Полицай ли сте?

— Не. Имам малък бизнес. — Примижах от половинчатата си лъжа: параклисът започваше да ми действа. — Научих, че Пол се занимава с продажба на картини.

— Вече не. Той е мъртъв.

— Няма ли да продължите работата му?

Тя вдигна рамене и яростно поклати глава, сякаш някой грозно я заплаши.

— Дума да не става. Да не мислите, че искам да ме убият, както убиха баща ми.

— Пол наистина ли ви беше баща?

— Да, наистина.

— И кой го уби?

— Няма да кажа. Вие също не казвате много. — Наклони се към мен. — Днес не идвахте ли в магазина?

— Идвах.

— Не беше ли във връзка с картината на Бимайърови? С какво се занимавате, търговец ли сте?

— Интересувам се от картини.

— Виждам. Но на чия страна сте?

— На страната на добрите.

— Такива няма. Щом не го знаете, не сте ми нужен. — Тя се изправи на колене и сърдито ме отпъди с ръка. — По-добре се разкарайте.

— Искам да ви помогна. — Не беше съвсем лъжа.

— Разбира се. Искате да ми помогнете. След това ще поискате аз да ви помогна. По-късно ще задигнете печалбата и ще изчезнете. Така стои въпросът, нали?

— Каква печалба? Всичко, което притежавате, са ядове и скърби.

Тя помълча известно време. Очите й се задържаха на лицето ми. В тях четях хода на мислите й така ясно, все едно, че играеше шах и се питаше дали да не загуби пешка, за да си осигури победа.

— Признавам, че имам неприятности. — Тя сложи ръцете си с обърнати нагоре длани върху коленете, сякаш ми предлагаше част от мъката си. — Ала смятам, че вие ще ми докарате още по-големи грижи. И изобщо кой сте?

Казах й името си и какво работя. Очите й се промениха, но не проговори. Обясних й, че Бимайърови са ме наели да намеря откраднатата им картина.

— Не знам нищо за нея. Казах ви още следобед в магазина.

— Вярвам ви — заявих аз, без да съм вътрешно убеден. — Въпросът е, че може би кражбата на картината и убийството на баща ви са свързани.

— Откъде знаете?

— Не знам, но изглежда вероятно. Как се появи тази картина, мис Граймс?

Тя примигна.

— Наричайте ме Паола. Никога не използвам бащиното си име. И не мога да ви кажа откъде той взе картината. Никога не ми говореше за работата си, бях му нужна само за фасада.

— Не можете или не искате да ми кажете?

— И двете.

— Беше ли картината истинска?

— Не знам. — Тя помълча и сякаш спря да диша. — Повтаряте, че искате да ми помогнете, а само ми задавате въпроси, на които да давам отговори. Каква ще е ползата за мен, ако благодарение на тях се озова в затвора?

— Смятам, че в затвора баща ви щеше да бъде по-добре.

— Възможно е да сте прав. Но аз не искам да свърша там. Нито пък да ме заровят в земята. — Погледът й бе неспокоен и унесен, залутан из лабиринта на обзелите я мисли. — Вярвате ли, че който е нарисувал онази картина, е убил и баща ми?

— Може да се окаже точно така. Имам някакво предчувствие.

— Ричард Чантри жив ли е още? — Гласът й бе изтънял.

— Вероятно. Какво ви наведе на тази мисъл?

— Картината. Не съм експерт като баща ми, но ми се стори истински Чантри.

— Какво смяташе баща ви по този повод?

— Няма да ви кажа. И не искам да говоря повече за картината. Вие все питате, аз все отговарям и се уморих. Искам да се прибера.

— Ще ви закарам.

— Не. Не знаете къде живея и не искам да ви казвам. Това е моя тайна.

Понечи да се изправи и леко се препъна. Подкрепих я с ръка. За момент тя се облегна на мен и пое дълбоко дъх, после се отдръпна. Част от топлината й плъзна по тялото ми. Почувствувах се по-бодър.

— Ще ви закарам вкъщи.

— Не, благодаря. Трябва да изчакам полицията. А и сега в живота ми липсва само частно ченге.

— Има и по-лоши неща, Паола. Не забравяйте, баща ви е убит вероятно от човека нарисувал картината.

Тя хвана ръката ми над лакътя.

— Така твърдите вие, но знаете ли го със сигурност?

— Не, не го знам.

— Тогава спрете да ме плашите. И без това съм достатъчно уплашена.

— Напълно основателно. Видях баща ви, преди да умре, на неколкостотин метра оттук. Беше тежко ранен и в тъмнината ме взе за Чантри. Всъщност, той ме нарече Чантри. И от думите му може да се предположи, че го е убил Чантри.

Очите й се замъглиха.

— Защо Ричард Чантри ще убива баща ми? В Аризона бяха добри приятели. Баща ми често говореше за него. Той е бил първият му учител.

— Това сигурно е било много отдавна.

— Да. Преди повече от тридесет години.

— А за тридесет години хората се променят.

Тя кимна в знак на съгласие и главата й остана наведена. Косата й се плъзна напред и заля лицето й като черен поток.

— Какво се случи с баща ви през тези години?

— Почти нищо не знам. Доскоро рядко виждах баща си, извика ме, когато му потрябвах.

— Вземаше ли редовно хероин?

Помълча известно време. Косата още скриваше лицето й, но тя не я отметна. Сякаш изобщо нямаше физиономия. Накрая рече:

— Знаете отговора на този въпрос, иначе нямаше да го зададете. Навремето беше наркоман. Излежаваше присъда във федералния затвор и там се е пристрастил. — Раздели косата си с ръце и ме погледна през пролуката, вероятно да види дали й вярвам. — Нямаше да дойда при него, ако беше наркоман. Видях какво е, когато бях дете, в Тусон и в Копър Сити.

— Как му се отразяваше?

— Той беше добър, забележителен човек. По едно време дори преподаваше в университета. После рязко се промени.

— Как се промени?

— Не знам. Започна да тича по момчета. Пък може й винаги да си е бил такъв. Не знам.

— И този ли навик изостави, Паола?

— Предполагам. — Но гласът й бе несигурен, изпълнен с болка и съмнение.

— Беше ли истинска картината на Бимайърови?

— Не знам. Той беше експерт и я смяташе за истинска.

— Откъде сте сигурна?

— Спомена ми за нея в деня, когато я купи на плажа. Заяви, че трябва да е Чантри, че никой друг не би могъл да я нарисува. Смяташе, че е най-голямото откритие, което е направил в живота си.

— Каза ли ви го?

— Да. Защо би ме лъгал? Нямаше причина. — Все пак скришом наблюдаваше лицето ми, сякаш моята реакция можеше да реши въпроса за честността на баща й.

Тя беше уплашена, а аз уморен. Седнах на един от тапицираните столове, за да се разтоваря за няколко минути. Паола отиде до вратата, но не излезе. Облегна се на рамката, без да сваля очи от мен, сякаш се канех да й открадна портмонето или вече го бях сторил.

— Не съм ви враг — обадих се аз.

— Тогава не ми оказвайте такъв натиск. Имах тежка нощ. — Тя извърна лице, сякаш се срамуваше от това, което щеше да изрече. — Обичах баща си. Когато го видях мъртъв, беше ужасно.

— Съжалявам, Паола. Надявам се утре да сте по-добре.

— И аз — рече тя.

— Разбрах, че у баща ви е имало снимка на картината.

— Вярно е. Взе я следователят.

— Хенри Първис ли?

— Така ли се казва? Във всеки случай е у него.

— Откъде знаете?

— Той ми я показа. Каза, че я намерил у баща ми и иска да знае дали познавам жената. Отговорих му, че не я познавам.

— А познахте ли картината?

— Да.

— Нея ли продаде баща ви на Бимайърови?

— Да, нея.

— Колко му платиха?

— Баща ми не ми каза. Мисля, че парите му трябваха да плати някакъв дълг, за който не искаше да знам. Все пак ми спомена, че познавал жената на картината и поради това я сметнал за творба на Чантри.

— Значи е истински Чантри?

— Да. Баща ми го потвърди.

— Каза ли ви името на жената?

— Милдред. Работила е като модел в Тусон, когато е бил млад. Много красива жена. Каза, че сигурно е рисувана по памет, тъй като сега, ако е жива, е много възрастна.

— Помните ли фамилното и име?

— Не. Мисля, че е носила имената на мъжете, с които е живяла.

Оставих Паола в параклиса и се отправих към моргата. Първис беше във фоайето, но снимката на картината вече не беше у него. Каза ми, че я взела Бети Джо Сидън.

— Защо?

— Искаше да я занесе в редакцията на вестника да я преснимат.

— На Макендрик това много ще се понрави, Хенри.

— По дяволите, точно Макендрик й я даде. Шефът на полицията ще се пенсионира тази година и този факт е изострил любезността на Макендрик към журналистите.

Тръгнах към изхода на болницата. Някакво чувство за незавършена работа ме накара да спра точно на вратата. Когато Пол Граймс умря, бях се запътил да разговарям с майката на Фред, мисис Джонсън.