Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2012 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част I

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Търговска къща — част II

Преводачи: Росен Сиромахов, Мария Мандаджиева, Емилия Николова, Светлана Ахчийска

Редактор: Миглена Герова

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

ИК „ПЕТЕКС“

История

  1. — Добавяне

86

Вторник
17:39 часа

Дънрос беше застанал на еркерния прозорец на жилището си и гледаше към пристанището. Залезът беше прекрасен, небето — чисто, с изключение на няколко червеникави кълбести облачета на запад, от изток вече се спускаше здрач…

Пристанището долу беше оживено, както винаги. Каулуун се червенееше на фона на залязващото слънце.

Клаудия почука и отвори вратата. Влезе Кейси. Лицето й беше застинало, светлокестенявата й коса наподобяваше цвета на залеза. Мъката я правеше безплътна.

— Здравей, Кейси.

— Здравей, Йан.

Нямаше нужда от повече думи. Всичко, което можеха да си кажат за Бартлет, го бяха казали. Едва късно снощи успяха да извадят тялото му. Кейси го дочака на склона. После се върна в хотела. Сутринта телефонира на Дънрос и сега беше тук.

— Нещо за пиене? Чай? Кафе? Има и вино. Направил съм мартини.

— Едно мартини. Благодаря, Йан — отвърна глухо Кейси и болката в гласа й го прониза. — Ще ми дойде добре.

Тя седна на дивана. Дънрос й наля мартини и сложи една маслина.

— Всичко може да почака, Кейси — каза й той съчувствено. — Няма закъде да бързаме.

— Да, да, знам. Но нали се разбрахме. Благодаря — взе изстудената чаша и я вдигна. — Джос.

Джос.

Кейси отпи от леденостудения ликьор, после отвори куфарчето си с механични движения и постави един кафяв плик на бюрото му.

— Тук са всички документи на Джон Чен за „Струан“ и всичко, което той ни предложи или разказа за вас. Това са хонконгските копия. Тези в Щатите ще унищожа — поколеба се. — Ти сигурно си направил някои промени, но… е, всичко е тук.

— Благодаря. Линк дали не е давал нещо на Горнт?

— Не, едва ли — отново се поколеба. — Но за по-сигурно бих приела, че е имало изтичане на информация.

— Да.

— Второ, за сделката между „Пар-Кон“ и „Струан“ — връзката документи, които му подаде, беше доста дебела. — Всичките шест екземпляра са подписани и подпечатани. Имам това право — пак се поколеба. — Такова беше споразумението ни с Линк. Бяхме си завещали взаимно правото на глас върху съответните ни дялове за период от 10 години. Така че сега аз ръководя „Пар-Кон“.

Дънрос леко разтвори очи:

— За десет години?

— Да — отговори безизразно Кейси, не чувстваше нищо, не искаше нищо, освен да изплаче мъката си и да умре.

„По-късно мога да си позволя да бъда слаба — помисли си тя. — Сега трябва да съм силна и мъдра.“

— За десет години. Линк… Линк притежаваше контрол върху гласовете. След като всичко стане официално, ще ти изпратя формално потвърждение.

Дънрос кимна. Донесе втори комплект документи от лакираното си бюро.

— Тези са същите, официално подпечатани. Това — той постави един плик върху документите, — е тайното ни споразумение, даващо права на „Пар-Кон“ върху корабите ми като допълнителна гаранция за сделката ни.

— Благодаря. Но с новия ти оборотен фонд тя няма да е необходима.

— И все пак беше предвидена в споразумението — Дънрос я погледна, възхищавайки се на мъжеството й. Тя не беше проляла нито една сълза върху билото на хълма, само кимна вцепенено и каза:

— Ще чакам. Ще чакам, докато… Ще чакам.

Орланда бе съкрушена. Той я върна в хотела, а по-късно изпрати лекар да се погрижи за нея.

— Това е част от сделката ни.

— Добре. Благодаря. Но не беше необходимо.

— Второ: ето ти писмено съгласие за сделката ни с Универсалните магазини. До десет дни ще ти изпратя и официалните документи. Ще ми трябва…

— Но Линк така и не даде тези два милиона.

— О, напротив. В събота вечерта ги е прехвърлил. Вчера получих потвърждение от банката ми в Швейцария и парите бяха надлежно предадени на Управителния съвет на Универсалните магазини. Там ги приеха, така че сделката е осъществена.

— Въпреки че Паг е мъртъв?

— Да. Вдовицата му се съгласи с препоръките на съвета. Между другото, сделката е много изгодна за тях. Много по-добра от офертата на „Суперфудс“:

— Не искам нищо от нея.

— Когато разговарях долу в ямата с Линк, той каза, че е много щастлив от осъществяването й. Думите му буквално бяха: „Чудесно! Пет милиона? Винаги съм искал Кейси да има собствен капитал. Тя винаги е искала да бъде независима и вече е. Страхотно!“

— Но на каква цена — възрази Кейси, отново обхваната от мъка. — Линк винаги ме предупреждаваше, че получените наготово пари струват повече, отколкото предполагаме. И наистина е така. Не ги искам.

— Парите са си пари. Ти не разсъждаваш нормално, Кейси. Тези пари бяха негови и той ти ги дава.

— Даваш ми ги ти.

— Грешиш, той. Аз само ти помагам, както и ти на мене — Дънрос отпи от чашата си. — Трябва да ми кажеш къде да изпращам печалбата му. Сигурно си спомняш, че в споразумението ни не се предвиждаше право на глас. Кой е попечителят му?

— Една банка. „Фърст сентръл“. Аз съм изпълнител на завещанието му заедно с един човек от банката — тя се поколеба. — Предполагам, че майка му ще го наследи. Единствено тя е упомената там. Линк, Линк беше доста откровен с мен по този въпрос. Бившата му съпруга и децата им са добре осигурени и изключени от завещанието му. За мен остава само правото на глас, всичко останало е за майка му.

— Значи ще бъде много богата.

— Това няма да я утеши — Кейси полагаше всички усилия да говори спокойно и да не заплаче. — Снощи говорих с нея, беше съкрушена. Тя е над… над–60-годишна жена. Линк беше единственият й син — въпреки решението й от очите й се отрони една сълза. — Тя, тя ме помоли да го върна обратно. В завещанието му се казва, че иска да бъде кремиран.

— Виж, Кейси — побърза да й предложи Дънрос, — може би е по-добре аз да се заема с…

— Не. О, не, благодаря Йан. Всичко е готово. Вече се погрижих. Исках сама да го уредя. Самолетът получи право да излети, документите са в ред.

— Кога тръгваш?

— Довечера в десет.

— О — Дънрос беше изненадан. — Ще дойда да те изпратя.

— Не, не, благодаря. Достатъчно е да пратиш колата, но ти не е нужно…

— Настоявам.

— Не. Моля те — тя го изгледа умолително. След малко той попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Нищо особено. Ще… ще се постарая да бъдат изпълнени всичките му желания, документите, завещанието и ще уредя работите му. След това ще реорганизирам „Пар-Кон“… ще се опитам да я преустроя така, както той би искал, а после, после не знам. За всичко това ще са ми необходими трийсетина дни. След месец може би ще се върна тук, за да започна наново, или пък ще изпратя Форестър или някой друг. Не знам. Дотогава ще ти се обадя. Погрижила съм се за всичко. Имаш ми телефоните. Ако възникне някакъв проблем, можеш да ми се обадиш по всяко време.

Понечи да стане, но Дънрос я спря.

— Преди да тръгнеш, трябва да ти кажа нещо. Не ти го казах снощи, защото моментът не беше подходящ. Може би сега му е времето, не знам, но точно преди да тръгна вчера, Линк ме попита дали не бих искал да му стана кум — забеляза, че тя пребледня, и побърза да добави. — Отговорих му, че за мен ще е чест.

— Той за мен ли каза, че ще се жени? За мене ли? — попита недоверчиво Кейси.

— Говорехме за тебе. Следователно?

— А не спомена ли Орланда?

— Тогава не. Преди това беше много загрижен за нея, защото бил в апартамента й и не знаеше какво се е случило — Дънрос я гледаше. — Като му казах, че е невредима, той естествено се успокои. Но като разбра, че ти едва не беше повлечена от свлачището, за малко не получи инфаркт. После, точно като си тръгвах, го чух да казва тихо: „Сигурно е прекалено много от моя страна да се надявам те двете да станат приятелки.“ Не бях сигурен дали това беше предназначено за мен — докато копаехме, той доста си говореше сам. — Дънрос допи чашата си. — Сигурен съм, че имаше предвид тебе, Кейси.

Тя поклати глава.

— Не, Йан. Обзалагам се, че е била Орланда.

— Според мен грешиш.

Кейси замълча.

— Може би. Приятелки! — тя го погледна. — Ти би ли станал приятел с Куилън?

— Не. Никога. Но това не е същото. Орланда е добър човек. Наистина.

— Сигурно — загледа се в питието си и отпи, без да усеща вкуса му. — Ами Куилън? Какво стана днес на борсата? За съжаление, не съм чула нищо. Какво направи с него? Видях, че завършихте на 30.01, но… Май нищо друго не забелязах.

Дънрос почувства внезапна топлина.

— Заради катастрофата губернаторът нареди борсата да бъде затворена в понеделник. А също и банките в знак на траур. До 10 ч. тази сутрин парите на „Бенк ъф Чайна“ бяха раздадени на всички банкови клонове в колонията. Тегленето на влоговете престана. Към 3 ч. много от клиентите се наредиха на опашка, за да внесат отново парите си.

Горнт му се обади в десет часа сутринта, точно преди отварянето на борсата.

— Приемам — каза той.

— Не искаш ли да се спазарим?

— Не бих приел нито цент от тебе, както и ти от мен. Документите вече са изпратени.

— Какво стана с Куилън? — попита пак Кейси.

— Сключихме сделка. Нашите акции започнаха на 28, но аз му позволих да ги откупи на 18.

Тя зяпна. Машинално пресметна наум.

— Загубил е само два милиона. Това са двата милиона на Линк. Значи Куилън се отърва!

— Казах на Линк за предложението си и че това ще му коства два милиона, при което той се засмя. Изтъкнах му обаче, че със сделките за Универсалните магазини и „Пар-Кон“ загубата на двата милиона се компенсира от печалба от 20 и повече милиона — Дънрос я погледна изпитателно. — Мисля, че тия два милиона са справедливо възмездие.

— Да не искаш да кажеш, че Куилън се отърва безнаказано?

— Не. Върна ми авиокомпанията. Контролният пакет на „Ол Ейжа еър“.

— А — Кейси потрепери, като си припомни как в една коледна нощ Горнт и баща му отишли неочаквано в Биг Хаус. Вече не можеше да сдържи мъката си. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Стига да не е за Куилън.

Искаше да го помоли да приеме Горнт за член на „Търф клъб“ и да му разреши да има собствена ложа. Но не го направи. Разбра, че ще е напразно.

— Каква услуга?

— Нищо. Нищо засега. Аз ще си вървя, Йан.

Кейси се изправи, адски уморена. Коленете й трепереха. Всичко я болеше ужасно. Протегна му ръка. Дънрос я пое и я целуна със същия елегантен жест, който тя помнеше от вечерта на приема. Първата вечер в Дългата галерия, когато се уплаши от ножа, забит в сърцето на портрета. Агонията й изведнъж взе връх и й се прииска да излее във вик омразата си към Хонконг и хората тук, които по някакъв начин бяха причинили смъртта на нейния Линк. Но не го направи.

„По-късно — заповяда си тя, стигнала до предела на силите си. — Не се пречупвай. Не се предавай. Бъди сдържана. Трябва, засега. Линк си отиде завинаги.“

— До скоро, Кейси.

— Довиждане, Йан — отвърна тя и излезе.

Дънрос остана дълго време загледан в затворената врата, после въздъхна и натисна звънеца. След секунда влезе Клаудия.

— Добър вечер, тай-пан — поздрави тя, преизпълнена със сърдечност. — Има няколко спешни телефонни обаждания — най-важното, младият господин Дънкън моли за заем от 1000 ХК долара.

— За какъв дявол са му?

— Изглежда иска да купи диамантен пръстен за една „дама“. Опитах се да изкопча името й, но той не го казва.

„О, Боже, Шийла — помисли си Дънрос, като изведнъж си спомни какво му разказа синът му за своето «момиче». — Шийла Скрагър, медицинската сестра от Англия, с която бяха заедно на почивка в овцевъдната ферма в Австралия.“

— Е, няма да купи кой знае какво за 1000 долара. Кажи му, че трябва да попита мен. Не, чакай! — той помисли малко. — Дай му 1000 долара на дребно — с 3 месечна лихва срещу писмена гаранция, че можеш да ги удържиш от джобните му пари, по 100 долара на месец. Ако се хване, това ще му е за урок. Ако не, аз ще му ги дам, но не преди Великден.

Тя кимна и допълни натъжена:

— Горката мис Кейси. Тя е съсипана…

— Да.

— Ето кой ви е търсил, тай-пан. От Сидни телефонира младият господин Линбар, моля, обадете му се при първа възможност. Мисли, че пак е успял да придума „Уолъра“…

Дънрос я изгледа:

— Дявол да го вземе!

— Мистър Аластър ви поздравява, също баща ви и повечето членове на семейството. Моля, свържете се с мистър Тръслър в Йоханесбург във връзка с тория. Обади се и мисис Гресенхоф — намуси се Клаудия, — за да се сбогува.

— Кога заминава? — попита, макар че много добре знаеше.

— Утре, рано сутринта. Горкият Травкин, ужасно, нали? О, толкова ми е мъчно за него.

— Да.

Травкин почина през нощта. Дънрос го посети няколко пъти в болницата „Матилда“, но треньорът му така и не дойде в съзнание след падането в събота.

— Успяхте ли да откриете някакви близки?

— Не. Никой. Мистър Жак се погрижи за формалностите около погребението.

— Добре. Да. Това е най-малкото, което можем да направим за него.

— Вие ли ще яздите в събота?

— Не знам — Дънрос се поколеба. — Напомни ми да поговоря със съдиите да наречем петата гара на негово име — в знак на благодарност.

— Добре. О, това би било чудесно. Толкова го харесвах, да, би било чудесно.

Дънрос погледна часовника си:

— Дойде ли човекът за следващата ми среща?

— Да.

— Добре — каза тай-панът и лицето му потъмня. Слезе в кабинета си на долния етаж.

— Добър вечер, мистър Чой, какво мога да направя за вас? — вече бе изпратил съболезнованията си за смъртта на Фор Фингър Уу.

Когато вратата зад тях се затвори, Пол Чой потърка несъзнателно ръце.

— Дошъл съм за първата стъпка, сър. Съжалявам, че вчера трябваше да я отложим — но, ъ, восъчните отпечатъци — те съвпадат с една от двете ви останали половин монети, нали?

— Първо искам да попитам кой притежава другата половина сега, след смъртта на Фор Фингър?

— Родът Уу, сър.

— Кой от рода Уу? — попита рязко Дънрос, като се държеше преднамерено грубо. — Монетата се предава от човек на човек. Сега у кого е?

— У мене. Сър — Пол Чой погледна в упор тай-пана, без да се страхува, макар че сърцето му биеше по-бързо от всякога.

— Ще трябва да докажете, че сте я получил от Фор Фингър.

— Съжалявам, тай-пан, но нищо не съм длъжен да доказвам — отвърна уверено Пол Чой. — Трябва само да ви предоставя своята половинка и да поискам услугата. Тайно. Всичко трябва да бъде тайно, такава е била уговорката. Ако тази монета е истинска, вие ще заложите честта си и реномето на „Ноубъл хаус“ и…

— Аз знам много добре какво рискувам — прекъсна го с неприятно стържещ глас Дънрос. — А вие?

— Сър?

— Това е Китай. И тук стават много интересни неща. Да не си мислите, че съм толкова глупав и ще успеете да ме баламосате с някаква си древна легенда?

Младежът поклати глава, в гърлото му бе заседнала буца.

— Не. Въобще не сте глупав, тай-пан. Но ако представя монетата, вие ще изпълните услугата, която поискам.

— Каква е тя?

— Първо бих искал да разбера дали… дали сте убеден, че това действително е една от четирите монети. Аз съм сигурен.

— Настина ли?

— Да, сър.

— Тази монета е била открадната от Филип Чен!

Пол Чой го погледна изненадан, но се овладя.

— Това беше монетата на Фор Фингър. Не знам за никаква кражба. Знам само, че я получих от баща си. Тя беше негова.

— Трябва да я върнете на Филип Чен.

— А вие виждали ли сте я някога у него, тази монета?

Дънрос вече бе говорил за това с Филип Чен.

— Няма ли някакъв начин да се докаже, че това е твоята монета, Филип? — попита той.

— Не, тай-пан. Никакъв — отвърна му старецът, като кършеше ръце.

Дънрос не сваляше поглед от младежа.

— Тя е на Филип Чен.

Пол Чой се размърда смутено.

— Монетите са били четири, тай-пан. Мистър Чен сигурно е притежавал някоя от другите три. Тази беше на баща ми. Нали помните какво каза той в Абърдийн?

Дънрос го изгледа мълчаливо, опитвайки се да го смути, да се справи с него по западен образец. Пол Чой се поколеба, но издържа погледа му.

„Интересно — помисли си тай-панът. — Ти се оказа кораво малко копеле, бива си те. Но дали идваш по собствена инициатива?“

Дънрос умишлено удължаваше паузата и използваше тишината, за да подкопае самоувереността на противника си и да преосмисли собствената си позиция. В момента, в който Пол Чой му се обади и помоли за среща, той разбра причината. Но как да се справи с тази ситуация? Едва се отърва от Уу и вече има нов противник, силен, отлично подготвен и много умен. Въпреки това и той си има своите слабости като всички останали. Като него, например. Горнт е едната слабост. А другата — може би Рико? Рико! Какво ли толкова привлича у нея?

„Забрави за това! Мисли как да си върнеш половината монета, преди да са ти поискали услугата.“

— Предполагам, че вашата половина е у вас. Хайде да идем още сега при специалист — той стана, за да изпита младежа.

— Не, сър, извинете — Пол Чой си помисли, че сърцето му всеки момент ще се пръсне, ремъкът изведнъж се превърна в примка около врата му, половинката монета изгаряше плътта му. — Извинявайте, но за мен това не е много удачна идея.

— Напротив, чудесна е — безцеремонно продължи да го притиска Дънрос. — Ще идем да я вземем. Хайде.

— Не, благодаря, тай-пан — отказа учтиво, но твърдо Пол Чой и това не убягна на Дънрос. — Не можем ли да го отложим за другата седмица? Да речем, за другия петък? Не е нужно още да бързаме.

— Другият петък няма да съм в Хонконг.

— Да, сър. Ще бъдете в Япония. Не бихте ли могли да ми отделите там един час? Когато ви е удобно? За да идем при специалист?

Дънрос присви очи:

— Вие сте бил доста осведомен, мистър Чой.

— Тук всичко се знае, сър. В Япония би било по-добре и за двама ни. Там ще има по-малка, по-малка вероятност за нечестна игра, тъй като и двамата ще бъдем в равни позиции.

— Искате да кажете, че тук не сме?

— Не, не, тай-пан. Но както казахте, това е Китай, а в Китай стават странни неща. Фор Фингър и групата му също имат доста връзки. Монетата е лична работа между двама души и може — и би трябвало — да се използва само веднъж. Аз поне така мисля.

Пол Чой се изпоти и благодари на Бога, че в „услугата“ се предвиждаше и това — да бъде запазена в пълна тайна. Откак върна тялото на Фор Фингър вкъщи, той направи всичко възможно да се добере до властта в рода. Най-накрая се сдоби с това, към което се, стремеше — много специалното положение на — според мафиотската терминология — consiglieri, или главен съветник на Голдтут Уу, най-големия син и вече официален глава на „Сийбърн Уу“.

„Ето какво сме ние — помисли си Пол Чой и отново бе обзет от страх. — Китайски мафиоти. Не съм ли и аз изцапан с кръв? Не бях ли в лодката с опиума? Какво може да знае Голдтут, което аз да не знам?“

— Можеш да ми имаш пълно доверие, Голдтут — заяви той на брат си, борейки се за своето бъдеще.

— Май нямам голям избор. Аз плувам в непознати води. Всякаква помощ ще ми бъде от полза. А твоят опит би бил много ценен — отвърна му на заваления си английски той, когато стигнаха до последната фаза на преговорите.

— Мисля, че можем да работим заедно.

— Нека бъдем откровени, братко. Двамата с теб сме завършили университет, докато останалите не са. Ние имаме нужда един от друг, за да успеем да модернизираме „Сийбърн Уу“. Аз не бих могъл да се справя сам. Ще имам нужда от значителна помощ — опитът ми на управител на Лодките на удоволствието през всичките тези години едва ли ще ми помогне при ръководството на рода. Все питах баща ни, но… е, ти го познаваше. Божичко, та аз не можех да променя, дори тарифата на някое момиче, без да получа разрешението му. Той пъхаше четирите си пръста навсякъде, на всеки кораб, във всяка сделка.

— Да, но ако сега капитаните му се съгласят с промените, след година ние ще имаме най-добре организираните операции в цял Китай.

— Точно това искам. Точно това.

— Какво ще правим с опиума?

— Родът ни винаги се е занимавал с него.

— Ами оръжията?

— Какви оръжия?

— Чух да се шушука, че Фор Фингър щял да се захване с търговия на оръжие.

— Не знам нищо за никакви оръжия.

— Дай да се отървем от търговията с опиум и хероин. Нека се дължим по-далеч от наркотиците. Не е ли вярно, че баща ни щеше да се съюзи с ония типове, Смайлър Чен и Уайт Паудър Ли?

— Слухове. Ще обмисля предложението ти. Но нека ти кажа, че сега аз съм капитан на флота и главата на „Сийбърн Уу“. Моето решение е окончателно. Ще се съветвам с тебе. Ти ще бъдеш consiglieri с всички произтичащи от това права, но когато аз взема решение, то ще бъде окончателно. Така например, чух за удара, който си направил на борсата без разрешението на баща ни. Страхотен удар наистина, но това повече не трябва да се повтаря — ще се консултираш с мене за всичко и ще ме уведомяваш предварително.

— Добре. Но отсега нататък ще работя и за своя сметка. Напуснах Горнт. Освен това ще продължа всички лични сделки, които съм започнал с Фор Фингър.

— Какви например?

— В петък той ми даде два милиона долара назаем, за да играя на борсата. Бяхме се споразумели за 17.5 от печалбата. Сега искам цялата печалба.

— 50 процента.

— 90. Точно този момент няма какво да ме задържа в Хонконг. Дори да получа само 50 от акциите, ако ги продам — а само аз знам колко са те, между другото, ще спечеля 3 милиона щатски долара.

Попазариха се малко и накрая се споразумяха за 70, като 30-те на Голдтут трябваше да бъдат внесени по сметка в швейцарска банка.

— Бумът на борсата ще продължи вероятно още няколко дни, после ще се оттегля. Когато аз реша, става ли?

— Добре. Печалбарят Чой ти подхожда повече, по-млади братко, отколкото Пол. За мен ще си Печалбаря. Какви други сделки сте имали с Фор Фингър?

— Само още една. Но той ме закле да я пазя в тайна. С кръвна клетва. И аз трябва да зачета желанието му.

Голдтут Уу се съгласи с неохота и сега, докато очакваше отговора на тай-пана за Япония, Пол Чой преливаше от увереност.

„Аз съм богат. Мога да се възползвам от цялата власт на Голдтут, ако се наложи, имам и американски паспорт и заминавам за Хавай. В Япония може и да успея да надхитря Дънрос — не, не да го надхитря, той е прекалено умен, — но там имам по-добри изгледи да докажа — веднъж завинаги, — че моята монета е истинска!“

— Ще ви бъде ли удобно в Япония, тай-пан? — повтори той.

— Разбрах, ме сте направил голям удар на борсата.

Младежът засия, без да подозира накъде бие тай-панът.

— Да, сър, спечелих около 5.5 милиона щатски долара.

Дънрос подсвирна:

— Не е зле — само за няколко седмици, Печалбарю Чой. При 15 процента данък — прибави невинно той.

Младежът трепна и попадна в клопката.

— Да, но аз съм американски поданик и за мен важат американските данъчни закони — поколеба се. — Имам няколко идеи, които биха… вижте, тай-пан, ние можем да сключим много изгодна сделка и за двама ни.

Дънрос забеляза, че погледът на Пол Чой се изостри, и стана още по-предпазлив.

— Моят старец ви вярваше — продължи младежът: — Вие бяхте Стари приятели с него. Може би аз бих могъл да наследя този статус — да го заслужа някой й ден.

— Ако върнете доброволно монетата, ще получите всякакви услуги от мен.

— Да караме поред, тай-пан. Първо ще разберем дали монетата е истинска. В Япония, става ли?

— Не. Тук и никъде другаде! — отсече Дънрос, решил да рискува.

Очите на Пол Чой съвсем заприличаха на две резки. Той също изведнъж се реши, извади монетата изпод ризата си и я сложи на бюрото.

— От името на Джин-куа, искам услуга от тай-пана на „Ноубъл хаус“.

Дънрос се загледа мълчаливо в монетата.

— Е?

— Първо, искам статуса на Стар приятел, равностоен на този на Фор Фингър, с всички произтичащи от това последици. Второ, искам да бъда назначен в управителния съвет на „Струан“ за период от четири години със заплата като на останалите директори — за приличие ще купя пакет акции на борсата, за да увелича дяловете си до 100 000 — усети как в тишината от брадата му се отронва капка пот. — Също така искам да основа съвместно предприятие — фармацевтичен завод — със „Струан“ с равно участие и капитал от шест милиона щатски долара, като до един месец ще внеса своя дял.

Дънрос го изгледа озадачено:

— С каква цел?

— В Азия има голям пазар за фармацевтични изделия. С вашия опит в производството и моя в маркетинга бихме могли да спечелим добри пари. Съгласен ли сте?

— Това ли е всичко? Цялата услуга?

— Още три неща. Тр…

— Само три? — попита смразяващо Дънрос.

— Три. Първо, догодина ще основа нова фондова борса. Ще…

— Ще основете какво? — зяпна поразен Дънрос.

Печалбарят Чой се усмихна и избърса потта от челото си.

— Защо не. Фондова борса за китайци, ръководена от китайци.

Дънрос изведнъж се разсмя.

— Сече ви пипето, Печалбарю Чой. О, да. Идеята никак не е за изхвърляне. И какво ще искате за новата борса?

— Само вашата благосклонна помощ в началото, като на Стар приятел, за да не могат да ми попречат големите клечки.

— Срещу 50 процента.

— Срещу много изгодни тайни условия. Много изгодни, гарантирам. Освен това — не губеше надежда младежът, — искам да ме запознаете с Ландо Мата и да му кажете, че подкрепяте именно мен от групата на баща ми в наддаването за монопола върху синдиката за комар и злато. Става ли?

— Казахте три неща. Кое е последното?

— До три години да получа място на съдия в „Търф клъб“. Гарантирам междувременно да даря един милион щатски долара за всякакви благотворителни цели, каквито пожелаете, да подкрепя всяка достойна кауза и се кълна в Бога, че ще се постарая да ви улесня колкото се може повече — младежът избърса потта си. — Свърших.

Дънрос се поколеба:

— Ако монетата е истинска, ще се съглася с всичко, с изключение на Ландо Мата.

— Не. Той е част от сделката.

— Няма да стане.

— Не съм ви помолил за нищо незаконно, нищо, което да не можете да из…

— Без Ландо Мата!

Младежът въздъхна. Взе монетата от бюрото и се загледа в нея.

— Ако това отпадне, ще оттегля молбата си и на нейно място ще поставя искането на Фор Фингър Уу. Монетата е една и съща — каза той, готвейки се да изиграе и последната си карта.

— И?

— И това ще ви принуди да се обвържете с търговията на наркотици, оръжия и всичко, което ненавиждате, но ще трябва да почитате. Извинете ме, тай-пан, но аз се стремя да стана родоначалник — той подхвърли монетата обратно на масата. — Вие избирайте.

Дънрос изведнъж се обезпокои. Услугата беше добре формулирана. В нея нямаше нищо незаконно, нищо прекомерно. Пол Чой се справи много добре. Прекалено добре. От Уу знаеше какво може да очаква. Но от този тук, от това изчадие адово?

„Не мога да рискувам да се замеся в търговията с наркотици — и той го знае.“

За да спечели време, Дънрос бръкна в джоба си, извади малката копринена кесийка и сложи своята половинка на масата. Придвижи я към другата. Двете идеално си съвпаднаха.

Двамата мъже въздъхнаха несъзнателно, като гледаха съединената в едно монета, която можеше безвъзвратно да ги обвърже. Дънрос знаеше, че е излишно, но все пак щеше да отиде при специалист. Задържа за секунда двете половинки в ръката си.

„Какво да правя с този дързък млад самохвалко — запита се той. — А, добра идея! Ще го предоставя на Филип Чен!“

— Добре, Печалбарю Чен — започна тай-панът, включвайки го на едно от първите места в личния си списък от подозрителни личности. — Ако половинката ви се окаже истинска, аз съм съгласен да изпълня всичко — с изключение на това, че ще помоля Ландо, на него не може да му се казва. Става ли?

— Благодаря, тай-пан. Няма да съжалявате — изпотил се от напрежение, Печалбарят Чой извади списък с имена. — Това са всички специалисти в Хонконг. Искате ли вие да посочите елин? Аз, ъ, аз вече проверих — те всички работят до седем.

Дънрос леко се усмихна.

— Прекалено сте самоуверен, Печалбарю Чой.

— Само се опитвам да изпреварвам събитията, сър.

 

 

Кейси излезе от сградата на „Струан“ и тръгна към чакащия я Ролс-Ройс. Лим веднага й отвори вратата. Тя се отпусна на дебелите възглавници, не чувстваше нищо, не разбираше нищо, освен че е изгаряна от мъка и всеки момент ще се прекърши, и дори не забеляза как Лим намали, за да се влее в натовареното движение на път за ферибота.

Всеки момент щеше да заплаче.

„Толкова време има до излитането — помисли си Кейси. — Багажът ми е събран и изпратен на летището. Освободих стаята си в хотела, платих всички сметки и пак ми остава толкова много време.“

За секунда си помисли да спре колата и да тръгне пеш, но тогава щеше да стане по-лошо, нямаше да има никакво уединение, никаква защита, а се чувстваше толкова нещастна.

„И все пак аз трябва да изляза, трябва да остана сама, трябва. О, Боже, Линк, горкият Линк.“

— Лим — извика импулсивно тя, — карай към Върха.

— Миси?

— Просто се изкачи на Върха, до терасата. Моля те — примоли се тя, като полагаше отчаяни усилия да говори нормално. — Не съм била там. Искам да го видя, преди да тръгна. Моля те.

— Да, миси.

Кейси се отпусна назад и притвори очи, за да спре сълзите, които се лееха беззвучно.