Джеймс Клавел
Търговска къща (19)

17

23:58 часа

Чу се нисък на спирачки и Ролс-Ройсът на Филип Чен се закова на алеята пред къщата му. Задната врата се отвори и той слезе почервенял от гняв, а след него нервно се измъкна и Дайан. Нощта бе тъмна, а далеч долу се блещукаха светлините на големия град и хълмовете около него.

— Залости портата, а след това и ти влизай вътре — изръмжа той на също толкова нервния шофьор и с бързи крачки се отправи към вратата.

— Побързай, Дайан — каза той с раздразнение докато пъхаше ключа в ключалката.

— Филип, какво по дяволите ти става? Защо не ми кажеш? Защо…

— Млъквай! — изкрещя озъбено и тя шокирана замръзна на мястото си. — Просто млъкни и нрави каквото ти казвам! — той рязко отвори вратата. — Извикай прислугата!

— Но Филип…

— А Сун! А Так!

Двете разрошени, сънени ама излязоха на бегом от кухнята и го изгледаха глупаво, уплашени от страшния му гняв.

— Да, господарю? Да, господарке? — казаха те в хор на кантонезки. — Какво, за Бога, е стана…

— Дръжте си езиците зад зъбите! — изрева Филип Чен. Вече и вратът му беше зачервен, а лицето му още повече. — Влизайте в тази стая и стойте там докато не ви кажа да излезете! — той отвори вратата. Това бе трапезарията, чиито прозорци гледаха на север към пътя. — Всички ще останете там докато не ви кажа да излезете и ако някой мръдне или погледне през прозорците, преди да съм се върнал ще… ще наредя да му завържат тежести на краката и да го хвърлят в морето!

Двете ама започнаха да нареждат плачливо, но всички припряно се подчиниха на заповедите му и той затръшна вратата след тях.

— Престанете веднага! — изкрещя Дайан Чен на двете ама, а след това силно ощипа едната по бузата. Това сложи край на стенанията на възрастната жена и тя изпъшка, а очите й зашариха из стаята.

— Какво им става на всички? Какво му става на господаря? Ох, ох, ох, гневът му стига чак до небесата… ох, ох, ох…

— Млъкни, А Так! — Дайан започна да си вее, кипяща и извън себе си от ярост. „О, богове, какво му е влязло в главата? Няма ли ми доверие, на мен, единствената му вярна съпруга и любовта на неговия живот? През целия си живот съм… И да си тръгнем така внезапно от приема на тай-пана, когато всичко вървеше толкова добре за нас, за които говори цял Хонконг. И всички се възхищаваха на скъпия ми Кевин, умилкваха му се, защото знаеха, че със сигурност той е новият наследник на «Хаус ъф Чен», тъй като всички са единодушни, че Джон Чен не може да не е умрял от шока при отрязването на ухото му. Всеки би умрял! За себе си поне съм сигурна!“

Тя потрепери, когато отново си представи как отрязват ухото й и как я отвличат, като в съня й днес. Бе се събудила обляна в студена пот от следобедната си дрямка.

— Айейа! — измърмори, без да се обръща към никого — да не би да е полудял?

— Да, господарке — каза уверено шофьорът й. — Мисля, че е полудял. Това е в резултат на отвличането. Никога не съм виждал господаря в такова състояние, през всичките годи…

— Кой те пита? — изкрещя Дайан. — Всъщност вината е изцяло твоя! Ако беше докарал бедния ми Джон у дома, вместо да го оставяш в ръцете на гадните му курви, това никога нямаше да се случи!

Двете ама отново започнаха да скимтят по адрес на нейната ярост и тя на мига насочи злобата си към тях като добави:

— А колкото до вас двете, като си помисля, така си вършите работата в тази къща, че човек може да получи диария. Попитахте ли ме дали нямам нужда от масаж или от аспирин? Или от чай? Или от една студена хавлиена кърпа?

— Господарке — каза едната от тях предразполагащо и посочи с надежда към лакирания бюфет, — не мога да ви направя чай, но бихте ли искала да ви сипя малко коняк?

— Какво? А, с удоволствие. Да, да, А Так.

Старата жена моментално се завтече към бюфета и го отвори. Извади отвътре бутилка коняк от онзи, който обичаше господарката й и наля в една чаша.

— Горката господарка, да изтърпи този гняв! Ужасно! Какво го е прихванало и защо ни забранява да гледаме през прозореца?

„Защото не иска да го видите как изравя тайния си сейф в градината, крадливи гнусни същества — мислеше си Дайан. — Не иска да го видя дори и аз.“ Тя се усмихна мрачно на себе си и отпи от прекрасния мек алкохол, успокоена от мисълта, че знаеше къде е заровена стоманената кутия. Бе постъпила съвсем правилно като го бе наблюдавала тайно как я заравя. За да е осигурена в случай, че, не дай Боже, Господ го прибереше от този свят, преди да е успял да й каже къде е тайното скривалище. През онази нощ по време на японската окупация, когато той предвидливо бе събрал всичките им ценни вещи и ги бе скрил, бе неин дълг да не спази обещанието си да не го гледа. Тя не знаеше какво има сега в кутията. Не я интересуваше. Бе отваряна и затваряна много пъти и, според него, винаги съвсем тайно. Не я интересуваше, след като знаеше къде е съпругът й, къде са всичките му депозитни кутии и къде са ключовете от тях, за всеки случай.

„В края на краищата — каза си уверено тя, — ако той умре, без мен «Хаус ъф Чен» ще се разпадне.“

— Престани да се вайкаш, А Сун! — Тя стана и дръпна дългите завеси. Навън нощта бе тъмна и не можа да види нищо в градината. Виждаше само алеята, стоманената порта и пътя зад нея.

— Още коняк, господарке? — попита старата ама.

— Благодаря, стара мазничке — отвърна тя с добро чувство и усети как топлината на алкохола пропъжда гнева й. — А след това може да ми направиш един масаж на врата. Боли ме главата. Вие двамата седнете, затваряйте си устите и да не сте шукнали докато се върне господарят!

 

 

Филип Чен вървеше с бързи крачки по градинската пътека. В едната си ръка държеше електрическо фенерче, а в другата лопата. Пътеката криволичеше надолу през добре поддържаната градина, която преминаваше в малка горичка от дървета и храсти. Спря за момент, ориентира се и намери мястото, което търсеше. Поколеба се и погледна назад, въпреки че знаеше, че вече е съвсем скрит от къщата. След като се увери, че не може да бъде видян, включи фенерчето. Лъчът зашари из шубрака и спря до ствола на едно дърво. Мястото като че ли не бе пипано. Той внимателно отмахна шумата и щом видя, че почвата под нея е разравяна цинично изпсува.

— Ах, тази свиня… собственият ми син! — Овладя се и с усилие започна да копае. Почвата бе мека.

Откакто си тръгнаха от тържеството, той се опитваше да си спомни кога точно изрови кутията за последен път. Вече беше сигурен, че е през пролетта, когато му потрябваха нотариалните актове на няколкото порутени къщи в Уанчай, които бе продал на Доналд Макбрайд на петдесет пъти по-висока цена.

— Къде беше Джон тогава? — промърмори той. — Беше ли в къщата?

Докато копаеше се опита да си спомни, но не успя. Бе сигурен, че никога не е изравял кутията, когато е имало опасност да го види някой или когато в къщата е имало чужди хора и че винаги го бе правил много предпазливо. „Но Джон? И през ум не ми е минавало… Джон сигурно ме е проследил по някакъв начин.“ Лопатата удари в метала. Той внимателно изчисти пръстта, махна плата, с който бе покрита кутията и отключи тежката ключалка. Пантите на капака бяха добре смазани. С треперещи ръце освети съдържанието. Всичките му документи, нотариални актове и годишни баланси бяха подредени и изглеждаха непокътнати, но знаеше, че всички са били извадени и прочетени, а след това преписани, заснети или запомнени. Част от информацията, която бе в депозитната кутия на сина му можеше да дойде само оттук. Всичките кутии за бижута, големи и малки, бяха на мястото си. Той посегна нервно, взе онази, която го интересуваше и я отвори. Половинката от монета бе изчезнала, както и документът, обясняващ всичко за нея.

Сълзи на ярост се стекоха по бузите му. Усети ударите на сърцето си, мириса на пръстта и бе сигурен, че ако синът му бе там, щеше да го удуши със собствените си ръце.

— Ах, синко, синко… бъди проклет пред всички богове!

Коленете му се подкосиха. Залитайки той седна на един камък и се опита да събере мислите си. В ушите му звучаха думите, които баща му бе изрекъл на смъртния си одър: „Пази тази монета, синко, защото тя е нашият ключ към оцеляването и нашата власт над «Ноубъл хаус».“

Това бе през 1937-а и чак тогава научи най-големите тайни на „Хаус ъф Чен“: че той, ставайки компрадор на „Ноубъл хаус“, става и висшия водач в Хонконг на „Хънг Мън“ — огромната, тайна организация на триади в Китай, която под ръководството на Сън Ят-сен, се бе превърнала в „14К“, първоначално основана, с цел да ръководи китайското въстание срещу ненавистните сюзерени Манчу; че компрадорът е основната, законна връзка между китайската йерархия на острова и наследниците на „14К“ на континента; че благодарение на Чен-це Джин Арн, известен като Джин-куа, легендарния главен търговец, държал монопола върху цялата външна търговия на императора, „Хаус ъф Чен“ е свързана за вечни времена с „Ноубъл хаус“ чрез собственост и кръвна връзка.

„Слушай внимателно, синко — бе прошепнал умиращият мъж — тай-панът, прадядо Дърк Струан, е бил творение на Джин-куа, също както и «Ноубъл хаус». Джин-куа я е отгледал, създал е нея и Дърк Струан. Тай-панът е имал две държанки. Първата била Кай-сунг, една от дъщерите на Джин-куа от петата му жена. Гордън Чен, моят баща и твоят дядо, е бил техен син. Втората държанка на тай-пана била Т’Чънг Джин Мей-мей, негова любовница в продължение на шест години, за която тайно се оженил малко преди големият тайфун да убие и двамата. Тогава тя била на двайсет и три, блестяща, любима внучка на Джин-куа, пробутана на тай-пана, когато била на седемнайсет, за да го научи на разни неща, без той да знае, че го учат. От тях се родили Дънкън и Кейт, които приели името Т’Чънг и били отгледани в дома на баща ми. Баща ми омъжил Кейт за един шанхаец, китайски търговец, на име Питър Гавалан — Ендрю Гавалан е също твой братовчед, въпреки че не го знае… Трябва да ти разкажа толкова много истории, а имам толкова малко време. Няма значение, всички родословни дървета са в семейния сейф. Те са толкова много. Всички са ни роднини — У, Куанг, Сунг, Куок, Нгъ — всички стари фамилии. Използвай предпазливо това, което знаеш. Ето ключът от сейфа.

И още една тайна, синко Филип. Ние сме потомци на втората жена на баща ми. Татко се оженил за нея, когато бил на петдесет и три, а тя на шестнайсет. Тя е дъщерята на Джон Юан, незаконен син на големия американски търговец Джиф Купър от евроазиатката Изоубъл Яу. Изоубъл Яу е държаната в дълбока тайна дъщеря на Роб Струан, доведения брат на тай-пана и съосновател на «Ноубъл хаус». Така че в жилите ни има кръв и от двата рода Струан. Аластър Струан е твой братовчед, както и Колин Дънрос. Макструан не са ни роднини. Тяхната история е написана в дневника на дядо. Синко, варварите от Англия и Шотландия, идвали в Китай, но никога не се женели за онези, които са обожавали и в повечето случаи са ги изоставяли, за да се върнат на сивия остров на мъглите, дъждовете и облаците. Господи, как мразя английския климат и как ненавиждам миналото!

Да, Филип, ние сме евроазиатци, както и да го погледнеш. Така и не успях да се примиря с това. То е нашето проклятие и нашият кръст, но зависи от всички нас да го превърнем в щастие. Предавам ти «Хаус ъф Чен» богата и силна както е искал Джин-куа. Предай я и ти такава на твоя син и се погрижи и той да направи същото за неговия. В известен смисъл Джин-куа ни е дал живот. Завещал ни е богатство, тайни, приемственост и власт. И ни е дал една от монетите. Вземи, Филип, прочети за монетата.“

Старият свитък бе изписан с изящни калиграфски букви:

На този осми ден от шестия месец на година 1841, по календара на варварите, аз, Чен-це Джин Арн от Кантон, главен търговец на кохонга, дадох днес на Зеленоокия Дявол, тай-пан на „Ноубъл хаус“ и главен пират на всички чуждестранни дяволи, които обявиха война на Царството Небесно и откраднаха нашия остров Хонконг, четири милиона рупии в сребро… или един милион лири стерлинги техни пари и по този начин го спасих от Едноокия, неговият най-голям враг и съперник, който щеше да го погълне. В замяна на това тай-панът ни дава специални търговски, привилегии за период от двайсет години, обещава, че за вечни времена компрадор на „Ноубъл хаус“ ще бъде човек от „Хаус ъф Чен“ и се заклева, че той или неговите приемници ще зачетат всички дългове и дълговете на монетите. Те са четири. Всяка от тях е счупена на две половинки. Дал съм на тай-пана четири половинки. Той се закле, че когато някоя от другите половинки бъде дадена на него или на някой от следващите тай-панове, ще бъде изпълнено желанието на онзи, който я е донесъл, независимо какво е то… независимо дали е в рамките на техния закон, или на нашия, или извън тях.

Една от тези половинки остава в мен; една давам на У Фанг Чой, моя братовчед; една ще бъде дадена на внук ми Гордън Чен; а последната запазвам в тайна. Ти, който четеш това, помни, че не бива да използваш тази монета с лека ръка, защото тай-панът на „Ноубъл хаус“ е длъжен да даде каквото пожелаеш, но само веднъж. И не забравяй, че макар Зеленоокият Дявол да удържи на обещанието си, както и онези след него, той все пак е бясно варварско куче, коварен като мръсен Манчу, защото ние сме го обучавали — опасен като гнездо на пепелянки.

Филип Чен неволно потръпна, спомняйки си жестокостта, която бе винаги готова да изригне в Йан Дънрос. „Истински потомък на Зеленоокия Дявол помисли си той. — Да, и той и баща му.“

„Проклет да е Джон! Какъв дявол се е вселил в него? Какво ли са замислили с Линк Бартлет? Дали монетата сега е в Бартлет? Или е още в Джон и сега е може би в ръцете на похитителите.“

Докато умореният му мозък прехвърляше всички възможности пръстите му провериха кутията с бижутата. Една по една. Всичко е на мястото си. Той остави най-голямата за накрая. Буца заседна на гърлото му докато я отваряше, но огърлицата бе все още там. Въздъхна с огромно облекчение. Красотата на смарагдите му достави много голямо удоволствие, разсея малко страховете му. „Колко глупава е била Хег Струан като е заповядала това да бъде изгорено заедно с тялото й. Каква дяволски ужасна загуба щеше да бъде! И колко умно е постъпил татко като е пресрещнал ковчега, преди да бъде изгорен и я е свалил.“

Той неохотно остави огърлицата и затвори сейфа. „Какво да направя за монетата? За малко да я използвам, когато тай-панът отне дяловете ни и по-голямата част от властта. Да. Но тогава реших да му дам време да се самодокаже и това е вече третата година оттогава, а още нищо не е доказал. И въпреки че американската сделка изглежда превъзходна, тя още не е подписана. А сега и монетата я няма.“

Обезумял, той изстена гласно. Гърбът го болеше, главата също. Долу се виждаше големият град, корабите пуснали котва на Глесинг Пойнт и други, които отпътуваха нанякъде. Каулуун бе също толкова блестящ и той видя как един самолет излита от Кай Так, друг се приближава за кацане, а трети вие в небето и светлините му примигваха.

„Какво да правя? — запита се той изтощен. — Дали монетата е в Бартлет? Или е в Джон? Или е в Бившите вълци?

Попаднала в погрешни ръце, тя може да унищожи всички ни.“

 

 

— Разбира се, Джейсън. Дънрос би могъл да го направи, да нареди да развалят спирачките ми! — каза Горнт.

— О, хайде, за Бога! По време на парти с двеста души наоколо? Йан не е толкова глупав.

Този разговор ставаше в дома на Джейсън Плъм, на най-горния етаж на сградата Хепи вели. Нощният въздух беше прохладен, независимо, че влажността отново се бе покачила. Плъм се изправи, изхвърли фаса си и запали нова цигара. Той беше тай-пан на третата по големина търговска фирма в Хонконг, по-висок от Горнт, в края на петдесетте, със слабо лице и елегантно облечен.

— Дори Йан, проклетият му Дънрос не би бил толкова дързък.

— Грешиш. Шотландското лукавство е в кръвта му, той е животно с непредвидими действия. Мисля, че е негова работа.

Плъм се замисли.

— Какво каза на полицията?

— Казах им само, че са ми отказали спирачките. Нямаше нужда да въвличам тези лекета, поне засега не. Само че спирачките на Ролс-Ройс не се развалят от само себе си. Добре, няма значение. Утре ще накарам Том Никлин да ми отговори на въпроса, ако изобщо има отговор. След това полицията ще има достатъчно време да се занимае със случая.

— Съгласен съм — Плъм се усмихна многозначително. — Няма нужда полицията да ни знае мръсното бельо, колкото да е странно, нали?

— Не.

И двамата се засмяха.

— Имал си късмет. Да ти откажат спирачките по нанадолнище! Сигурно е било доста неприятно.

— Да, Джейсън, докато преодолея началния шок. — Горнт поразду истината.

Вечеряха на терасата с изглед към хиподрума, ситито и морето. Бяха само двамата — съпругата на Плъм бе в Англия, а децата му, вече големи, не живееха в Хонконг. Сега пушеха, седнали в огромни кресла в кабинета на Плъм. Стаята беше уютна, обзаведена луксозно и с вкус, както и останалата част от десетстайното жилище. Всички стени на кабинета бяха в библиотеки с книги до тавана.

— В заключение — каза Горнт — ако някой може да установи, дали спирачките са били пипани това е Том Никлин и никой друг.

— Да — Плъм пиеше леденостудено Перие, — ще навиваш ли отново младия Никлин за Макао?

— Аз? Шегуваш ли се!

— Не, не се шегувам — отговори Плъм с добре изработен подигравателен смях. — Не гръмна ли двигателят на Дънрос по време на състезание преди три години? Само дето не го уби!

— Със състезателните коли постоянно се случват такива неща.

— Да, но невинаги с помощта на съперника — усмихна се Плъм.

Горнт също се усмихна, но вътрешно не му бе до смях.

— Наистина ли го мислиш?

— Нищо, приятелю. Само клюки. — Домакинът се наведе и наля още уиски на Горнт. — Говори се, че срещу незначителен подкуп един от китайските механици е поставил… поставил както се казва малък гаечен ключ в двигателя.

— Съмнявам се, че е имало такова нещо.

— Аз се съмнявам, че е могло да се докаже. Така или иначе, доста неприятно. Има хора, които за нищожно възнаграждение, биха направили всичко.

— Да. За щастие ние не играем на дребно.

— Това е и моята идея, скъпи приятелю. — Плъм изтърси пепелта от цигарата си. — Сега, кажи какъв ти е планът?

— Много прост, в случай, че Бартлет не подпише следващите десет дни сделка със „Струан“. Тогава можем да оскубем „Ноубъл хаус“ като застреляна патица.

— Много хора са опитвали, а „Струан“ още е „Ноубъл хаус“.

— Да. Но в момента са уязвими.

— Как?

— Плащанията на „Тода шипинг“ и задълженията към „Орлин“.

— Не е истина. Кредитите на „Струан“ са отлични — разбира се удължени, но не повече отколкото на другите. Само ще отложат отпускането на нов кредит. Или Йан ще отиде при Ричард Куанг — или „Блекс“.

— Да кажем „Блекс“ не помогне — те няма да го направят — и да кажем, че Ричард Куанг е неутрализиран. Тогава остава „Виктория“.

— Тогава Дънрос ще поиска още кредит от банката и ние ще трябва да му дадем. Пол Хавъргил ще го постави на гласуване пред борда на директорите. Всички знаем, че не можем да се преборим с блока на „Струан“ и ще гласуваме „за“, преструвайки се на щастливи, че можем да услужим, както обикновено го правим.

— Не този път. Този път с радост мога да съобщя, че Ричард Куанг ще гласува против „Струан“. Това ще ограничи борда на директорите и искането за кредит ще се отложи — той няма да може да направи плащанията си и загива.

— За Бога, Ричард Куанг не е в директорския съвет! Да не си се побъркал?

Горнт дръпна от цигарата си.

— Не, ти си забравил моята игра. Така нареченото Състезание. Започна преди два дни.

— Срещу Ричард?

— Да.

— Горкият стар Ричард!

— Да. Той ни е решаващият глас. И Дънрос не очаква атака от него.

Плъм учудено го погледна.

— Ричард и Дънрос са големи приятели.

— Но Ричард е в беда. Започна натиска върху „Хо-Пак“. Ще направи всичко, за да се спаси.

— Колко от акциите на „Хо-Пак“ разпродаде под костуема цена?

— Много.

— Сигурен ли си, че Ричард няма резерви да отбие атаката, че няма резервни фондове?

— Ако има, винаги можем да претърпим неуспех, аз и ти.

— Да, ние можем. — Джейсън Плъм гледаше виещия се на спирала пушек от цигарата си, — но това, че Дънрос няма да може да посрещне плащанията си, не значи, че е свършен.

— Съгласен съм. Но след „нещастието“ с „Хо-Пак“ новината, че „Струан“ е имала неустойка ще докара акциите му до мъртва точка. Пазарът ще се изнерви, ще са налице признаци за надвиснал спад, който ние ще подклаждаме, като продаваме акциите му под реалната им стойност. Няма назначен съвет на борда в следващите две седмици, освен ако Пол Хавъргил свика извънреден. Но няма да го направи. Той си иска обратно пакета акции, повече от всичко на света. Така, че всичко е премислено предварително. Хавъргил ще определи правилата за спасяване на Ричард Куанг и гласуването ще бъде едно от основните правила. Бордът ще остави за няколко дни Йан да се изнерви и тогава ще предложи продължение на кредита и връщането на доверието в „Струан“ срещу процент от неговите акции — като залог за кредита.

— Дънрос никога няма да се съгласи — нито той, нито Филип Чен или Цу-ян.

— Или това или „Струан“ фалира — при положение, че ти твърдо държиш на това условие, а ти имаш контрола при гласуването. Щом вземем контролния пакет акции от него… ако ти контролираш съвета и съответно „Виктория“, той е ликвидиран.

— Да. Но представи си, че той получи кредит от друго място?

— Тогава, Джейсън, той само ще бъде лошо изпомачкан, може би оставен завинаги слаб. При всички положения ние ще направим удар. Въпросът е да улучим точно момента.

— А Бартлет?

— Бартлет и „Пар-Кон“ са мои. Той няма да тръгне с потъващия кораб на „Струан“. Аз ще се погрижа за това.

След кратка пауза Плъм Се обади:

— Възможно е.

— Участваш ли при това положение?

— След „Струан“ как ще налапаш „Пар-Кон“?

— Няма. Но вероятно — можем. — Горнт загаси фаса си. — „Пар-Кон“ ще изисква по-продължителни усилия и там проблемите са други. Най-напред „Струан“. Добре, казвай?

— Ако получа имотите на „Струан“ в Хонконг — 35 процента от земевладенията им в Тайланд и Сингапур и сме петдесет на петдесет при операциите на Кай Так.

— Всичко, с изключение на операциите Кай Так — необходими са ми, за да закръгля „Ол Ейжа Еъруейс“, сигурен съм, че ще ме разбереш, стари приятелю. Но ще имаш място в борда на новата фирма, десет процента от акциите на номинална стойност, места в съвета на „Струан“, разбира се, също и във всичките им клонове.

— 15 процента. И председателство, през година. Ще се редуваме с теб, нали?

— Съгласен, но аз ще бъда пръв. — Горнт запали цигара. — Защо не? По това време следващата година „Струан“ няма да има място в съвета, така че, Джейсън стари приятелю, твойто председателство формално е уредено. — Така, постигнахме пълно съгласие, нали? Ако искаш да го направим писмено в два екземпляра, по един за всеки от нас.

Плъм направи отрицателен жест с глава и се усмихна:

— Няма нужда от писмено съгласие, достатъчно е да си стиснем ръцете! — Той протегна ръката си. — Аз съм съгласен!

— Долу „Ноубъл хаус“!

Двамата се засмяха, много доволни от споразумението, което постигнаха. Превземането на собствеността на „Струан“ ще направи „Ейжън пропърти“ най-голямата поземлена компания в Хонконг. Горнт пък щеше да получи почти пълен монопол върху въздушния и морски транспорт — пълно превъзходство в Азия.

„Добре — мислеше Горнт. — Сега при Фор Фингър Уу. — Сега“.

— Би ли ми поръчал такси, трябва да тръгвам.

— Използвай моята кола, шофьорът…

— Благодаря, но не, предпочитам такси. Наистина, Джейсън, благодаря.

Плъм се обади на портиера. Докато чакаха таксито, двамата пиеха наздравици за ликвидирането на „Струан“ и за печалбата, която щяха да имат от това. Телефонът от съседната стая иззвъня.

— Извини ме за момент. — Плъм отиде в съседната стая, като остави вратата полупритворена. Това беше неговата лична спалня, която използваше от време на време, когато работеше до късно. Беше много малка стая, спретната, звукоизолирана, обзаведена като корабна каюта с вградено легло, стереоуредба с хайфи колони, малък хладилник. На едната стена беше нареден усъвършенстван късовълнов любителски радиопредавател, който беше хоби на Джейсън Плъм още от детските му години.

Той вдигна телефона.

— Да?

— Мистър Лоп-синг, моля? — попита женски глас.

— Тук няма мистър Лоп-тинг, — отговори непринудено той. — Съжалявам, сбъркали сте номера.

— Искам да оставя съобщение.

— Не е този телефон. Направете справка в телефонния указател.

— Спешно съобщение за Артър: Центърът съобщава, че срещата се отлага за вдругиден. Чакайте допълнителни инструкции в 6,00.

Отсреща затвориха и се чу нормалният телефонен сигнал.

Плъм се намръщи и върна обратно слушалката.

 

 

Фор Фингър Уу стоеше заедно с Гудуедър Пуун до перилата на плоскодънното си корабче и наблюдаваше как Горнт се качва на лодката, която беше изпратил за него.

— Не се е променил много за тези години, нали? — каза отвлечено Уу с присвити искрящи очи.

— Всички чуждоземни дяволи ми изглеждат еднакви, няма значение. Наистина колко ли години минаха? Десет? — попита Пуун, почесвайки хемороидите си.

— Наближават дванадесет. Хубави времена бяха. Големи печалби. Много хубаво, измъквахме се нагоре по течението към Кантон, избягвайки чуждоземните дяволи и техните лакеи, хората на Председателя Мао ни посрещаха добре. Наши хора командваха и никакъв чуждоземец наоколо — без дебелаци, чакащи да им намажеш ръката. Можеше да се видиш с приятели и роднини без неприятности, не като сега?

— Червените станаха много по-трудни, много умни и много трудни — по-лоши от Мандарините.

Уу се обърна, когато седмият му син се качи на палубата. Младият мъж беше облечен в чиста бяла риза, сиви панталони и хубави обувки.

— Внимавай — безцеремонно го предупреди Уу. — Сигурен ли си, че знаеш как да постъпиш?

— Да, татко.

— Добре, — каза Фор Фингър, прикривайки гордостта си. — Не искам никакви грешки.

Той проследи несръчното му преминаване по импровизираната пътека от талпи, която съединяваше това корабче със следващото и оттам до площадката на пристана осем корабчета по-нататък.

— Знае ли седмият син нещо вече? — попита тихо Пуун.

— Не, не още — кисело му отговори Уу. — Тези глупаци, да ги хванат с моите пистолети! Без пистолети цялата ни работа ще е на вятъра.

 

 

— Добър вечер, мистър Горнт. Аз съм Паул Чой, моят чичо Уу ме изпрати да ви посрещна — представи се младият мъж на перфектен английски, повтаряйки лъжата, която за него беше станала вече почти истина.

Горнт се спря, изненадан, след това продължи по неустойчивата стълбичка, краката му бяха по-сигурни от тези на младежа.

— Добър вечер — отговори на поздрава той. — Американец ли сте? Или само сте учили там, мистър Чой?

— И двете. — Паул Чой се усмихна. — Знаете как става. Пазете главата си от въжетата, хлъзгаво е, ад.

Той се обърна и го поведе напред. Истинското му име беше Уу Фанг Чой и беше седмият син на баща си от третата му жена, но когато се роди, баща му Фор Фингър Уу извади хонконгско свидетелство за раждане, необичайно за обитателите на лодките. В него записаха моминското име на майка му, прибавиха Паул и името на един от неговите братовчеди, който се съгласи да фигурира като баща.

— Слушай, синко — му каза Фор Фингър Уу, когато Паул вече разбираше, — когато говориш хакло на борда на кораба ми, можеш да ме наричаш татко, никога обаче пред чужденец, дори когато говорим хакло. През другото време съм „чичо“, — един от многото чичовци. Разбрано?

— Да. Но защо, татко? Нещо лошо ли съм направил? Съжалявам, ако съм те обидил.

— Не си ме обидил. Ти си добро момче и се трудиш прилежно. Само че така ще е по-добре за фамилията.

— Но защо, татко?

— Като му дойде времето ще ти обясня.

Когато стана на дванадесет години и показа качества, баща му го изпрати в Щатите.

— Сега ще трябва да научиш начина на живот на чуждоземните дяволи. Трябва да говориш като тях, да спиш като тях, да станеш един от тях — външно, но никога не забравяй, кой си всъщност, кои са твоите хора и че всички чуждоземни дяволи стоят по-ниско от нас, едва имат право да се наричат човешки същества и със сигурност можеш да ги наричаш нецивилизовани.

Паул Чой се усмихна на себе си. Само ако знаеха американците — от тай-пан до най-ниското стъпало — англичани, иранци, немци, руснаци, всички раси и народности, ако наистина знаеха, какво мисли за тях и последният въшлив хамалин, ще получат кръвоизлив. Казваше си го милиони пъти. Не всички раси в Китай презират чужденците. Разбира се, не сме прави, казваше си той. Чужденците са човешки същества и някои дори са цивилизовани — по техен си начин — и много по-напред в техническо отношение. Но ние сме над тях.

— Защо се усмихвате? — попита Горнт, провирайки се под въжетата и избягвайки разпръснатите боклуци по палубата.

— Мислех си колко е странен животът. Миналия месец по това време карах сърф в Малибу, Калифорния. Боже, Абърдийн е доста различно нещо, нали?

— Имаш предвид миризмите?

— Разбира се.

— Така е.

— Не е по-добре и при прилив. Изглежда никой, освен мен не ги усеща.

— Кога за последен път сте били тук?

— Преди две години, само за десет дни, по повод получаване В. А. степен по икономика, но изглежда няма да свикна. — Чой се засмя. — Нова Англия, нали?

— Къде се учихте?

— Най-напред в Сиатъл. После в „Юнивърсити ъф Уошингтън“. След това получих стенен в „Харвард бизнес скул“.

Горнт спря.

— Харвард?

— Разбира се. Подпомогнат бях със стипендия.

— Това е много хубаво. Кога се дипломирахте?

— Миналата година през юни. Беше като излизане от затвор! Наистина здраво те притискат, за да си на ниво. Две години, като в ад! Като завърших отидох с приятел в Калифорния, работехме всякаква черна работа, за да изкараме пари за сърф и за да се позабавляваме след толкова учене. След това… — Чой се усмихна… — преди два месеца чичо Уу се свърза с мен и каза, че е време да започна работа и ето ме тук! Нали той плащаше образованието ми. Родителите ми умряха преди много години.

— Най-силният студент ли беше в Харвард?

— Трети.

— Това е много добре.

— Благодаря. Вече сме близко, последното корабче е нашето.

Те вървяха по несигурната пътека. Преминавайки от един плаващ дом на друг Горнт подозрително гледаше мълчаливите обитатели на лодките. Семействата дремеха или приготвяха ядене или вечеряха или играеха ма-джонг, някои кърпеха мрежите си, деца ловяха риба с въдици.

— Доста е хлъзгаво, мистър Горнт. — Той скочи върху, лепкавата палуба. — Успяхме! Дом, роден дом! — Разроши косата на съненото момченце, което ги очакваше и му каза на хакло, който Горнт не разбираше: — не заспивай, малко братче, защото дяволите ще ни надхитрят.

— Няма да засия — отговори с тънък глас момченцето, гледайки подозрително чужденеца.

Паул Чой поведе Горнт надолу. Старото корабче миришеше на смола и тиково дърво, риба, морска вода и на хиляди бури. Тясна пътека ги отведе в голяма кабина. В откритото огнище горяха въглища, на неугледна тухлена камина къкреше чай. Пушекът от огнището се виеше нагоре, излизайки през тръбата, минаваща през грубо изрязан отвор в палубата. Имаше няколко груби дървени стола, маси и монтирани едно над друго легла.

Фор Фингър Уу беше сам. Усмихвайки се, посочи един от столовете на гостенина.

— Радвам се да те видя — каза той на несигурен, трудноразбираем, английски. — Уиски?

— Благодаря — отвърна Горнт. — И аз се радвам, че те виждам.

Паул Чой наля уиски в две получисти чаши.

— Искате ли вода, мистър Горнт? — попита той.

— Чисто и не много, моля.

— Разбира се.

Уу взе своята чаша и отново каза:

— Радвам се да те видя.

— Да. Наздраве!

Те гледаха как Горнт пие уискито.

— Хубаво уиски — каза той. — Много хубаво.

Уу грейна в усмивка и посочи Паул.

— Той син на сестра.

— Да.

— Хубаво училище — Голдън Маунтън.

— Да. Да, каза ми. Сигурно си много горд.

— Какво?

Паул му преведе.

— Благодаря. Той говори добре, нали?

— Да. — Горнт се усмихна. — Много добре.

— А, добре. Цигара?

— Благодаря.

Горнт взе цигара. След това и Уу взе една. Паул им поднесе огънче. Отново мълчание.

— Хубаво със стар приятел?

— Да. А ти?

— Добре.

Ново мълчание.

— Той син на сестра — повтори старият човек и видя, че Горнт кимна с разбиране, без нищо да каже, очаквайки старецът да продължи.

Някои от тези чужденци с розови лица най-накрая се научават да се държат. Да, но някои усвояват прекалено добре нашия начин на мислене — тай-пан, например, с неговите грозни сини, студени като на риба очи, каквито повечето от чуждите дяволи имат. Някои даже разбират малко хакло. Да, тай-панът е много хитър и цивилизован, но нали пред себе си има генерации и преди тях Злите Очи. Но, старият Зеленоок дявол, първият от рода им, който сключи договор с прародителя на моя род, великият военачалник, Уу Фанг Чой. Неговите синове удържаха дадената дума — техните синове също. Така че този, настоящият тай-пан трябва да се третира като стар приятел, независимо че е най-страшният от рода.

Старецът оглеждаше Горнт. Иий, каза си той вътрешно, сигурно е отвратително да виждаш в огледалото това обрасло с брада маймунско лице и белезникавата като корема на крастава жаба кожа по цялото тяло! Отвратително!

Той се усмихна, опитвайки се да разгадае мислите на Горнт. Не успя нищо да открие под външния израз.

— Може поиска услуга? — помоли той.

Гредите на корабчето скърцаха приятно при полюшването.

— Да. Каква услуга, стари приятелю?

— Син сестра — време работи — дай работа? — Той видя учудването върху лицето на Горнт и това го обезпокои, но не го показа. — Обясни — започна на английски, обръщайки се към сина си, след това прибави на хакло, — обясни на този говноядец, какво искам. Така, както съм ти казал.

— Чичо ми се извинява, че не може сам да ви обясни, мистър Горнт — любезно каза Паул Чой. — Той ви моли да ми дадете работа, нещо като обучение във вашите въздушни и морски поделения.

Горнт пиеше от уискито.

— Защо ви е това, мистър Чой?

— Моят чичо има конкретни интереси в тези области, както знаете и иска да модернизира операциите си. Аз подробно мога да цитирам данни от подготовката си, ако приемете молбата, сър — втората година в Харвард беше с насока към тази част — към транспорт от всякакъв вид. Приеха ме в международния отдел на „Бенк ъф Охайо“, преди чичо ми да ме върне тук. — Паул Чой се поколеба и след това добави: — във всеки случай това е, което моят чичо иска да знае.

— Какви други диалекти знаете, освен хакло?

— Мандарин.

— Колко знаци можете да пишете?

— Около четири хиляди.

— Можете ли да стенографирате?

— Само бързо писане, сър. Мога да печатам около осемдесет думи в минута, но не съвършено без грешка.

— Какво? — попита Уу.

Горнт наблюдаваше как Паул Чой превежда на чичо си, преценявайки и двамата. След това попита:

— Какъв стаж искате да изкарате при мен?

— Той иска да науча всичко за въздушния и морския транспорт, комисионерството също, практическите операции и, разбира се, да бъда печеливша брънка във вашата машина. Аз съм на двадесет и шест. Вещ съм в новите компютърни теории. Разбира се, мога и да програмирам. В Харвард се квалифицирах в конгломерати и финанси.

— А ако работата ви е незадоволителна или ако изникнат персонални конфликти?

Младият мъж отговори твърдо:

— Няма да има такова нещо, мистър Горнт — във всеки случай ще направя всичко възможно да не го допусна.

— Какво? Какво каза? Дословно? — остро попита Фор Фингър Уу на хакло, забелязал промяната в тона на гласовете.

Синът му повтори тази част от разговора, дословно.

— Добре — каза Уу със стържещ глас. — Предай му, че ако не изпълняваш абсолютно точно задълженията си, така че той да е доволен от теб, ще бъдеш пропъден от фамилията и моят гняв ще погуби бъдещето ти.

Паул Чой се поколеба, прикривайки шока от току-що чутото. Цялото му американско възпитание го караше да изкрещи на баща си, да върви по дяволите и че е дипломиран в Харвард, че е американец, има американски паспорт, който сам си е заслужил, независимо от каква лодкарска или проклета там фамилия произхожда. Но се овладя — по лицето му нищо не можеше да се прочете.

„Не бъди неблагодарен — заповяда си. — Ти не си американец — истински американец. Ти си китаец и главата на твойто семейство има правото да ти заповяда. Ако реши, може да ти наложи да се грижиш и за плуващ кучкарник в Абърдийн.“

Паул Чой въздъхна. Знаеше, че е по-щастлив от единадесетте си братя. Четирима бяха капитани на корабчета в Абърдийн, петият живееше в Банкок и плуваше по река Меконг, шестият имаше ферибот в Сингапур, друг се занимаваше с импорт — експорт на кораби в Индонезия, двама бяха загинали в морето, един беше в Англия, занимаваш се неизвестно с какво и последният, най-възрастният, ръководеше дузина сампани-ресторанти, а също и три лодки за развлечения с осем момичета за забавления в тях.

След кратка пауза Горнт попита:

— Какво точно каза чичо ви?

Паул Чой се поколеба, след това реши да предаде дословно думите на баща си.

— Благодаря ви, че бяхте честен с мен, мистър Чой. Постъпихте мъдро — каза Горнт. — Отлично ви разбирам.

За първи път Горнт обърна поглед към стария моряк и му се усмихна.

— Разбира се. С удоволствие ще взема племенника ти на работа.

Уу светна от радост, а Паул Чой се опита да скрие облекчението си.

— Няма да ви подведа, мистър Горнт.

— Да, сигурен съм.

Уу посочи бутилката уиски.

— Не, благодаря. Достатъчно.

— Кога започва работа?

Горнт погледна към Паул Чой.

— Кога искате да започнете?

— Утре? Когато е удобно за вас, сър.

— Утре. Сряда.

— Иий благодаря. Осем часа?

— Девет, след осем и половина, някъде. Шестдневна работна седмица, разбира се. Ще работите до късно и ще ви товаря с работа. От вас ще зависи колко ще получавате и колко скоро ще повиша отговорностите ви.

— Благодаря, мистър Горнт. — Паул със задоволство преведе за баща си.

Уу пиеше уискито си, без да бърза.

— Колко пари? — попита той.

Горнт помисли, сумата не трябва да бъде нито много, нито малко, за да запази престижа на Паул Чой и на чичо му.

— 1 000 ХК на месец, през първите три месеца, след това ще преразгледам заплащането.

Младият мъж скри разочарованието си от предложената заплата. Това беше едва 200 US долара, но преведе на хакло.

— Може би 2 000? — каза Уу, скривайки задоволството си от предложението на Горнт. Хиляда беше перфектно предложение, но той започна да се пазари за престиж — собствен и на сина си.

— Ако ще се стажува, много ценни менажери ще отделят от собственото си време — обясни любезно Горнт. — Обучението, на който и да е, е скъпо.

— Много пари Голдън Маунтън. — Каза Уу твърдо. — Две?

— 1000 първия месец. 1 250 следващите два?

Уу се намръщи и додаде:

— Три месеца 1 500?

— Добре. Трети и четвърти месец по 1 500. След четвъртия месец ще преразгледам заплатата му. Ще има гарантирана работа в „Ротуел-Горнт“ за най-малко две години.

— Какво?

Паул Чой отново преведе.

„Как бих могъл, по дяволите, да си осигуря ваканция в Щатите с тези 50 долара, седмично, дори с 60 — мислеше си той. — И къде ще живея? На проклетия сампан ли?“

В този момент Горнт казваше нещо и той го пропусна.

— Сър?

— Казах, тъй като постъпи честно, ще ти осигурим безплатна квартира в една от къщите на компанията — Гъбълс. Там настаняваме всички стажанти от Англия. Щом ще бъдеш част от чуждоземните дяволи, по-добре е да живееш между бъдещите им босове.

— Да, сър! — Паул Чой не можа да сдържи усмивката си. — Да, сър, благодаря ви.

Фор Фингър попита нещо на хакло.

— Той иска да знае къде е къщата, сър?

— На върха е. Много е хубава, мистър Чой. Сигурен съм, че ще бъдете повече от доволен.

— Да. Предполагам, сър.

— Утре вечер се пригответе за преместване.

— Да, сър.

След като Уу разбра, кимна в знак на задоволство.

— Съгласен всичко. Две години, после види. Може повече?

— Да.

— Добре. Благодаря, стар приятел. — След това на хакло. — Сега го попитай, каквото искаше да знаеш… за банката.

Горнт се готвеше да тръгне.

— Сър, има още нещо, за което чичо ми иска да попита, ако имате време да отговорите.

— Разбира се — той седна отново и Паул Чой забеляза, че стана напрегнат.

— Чичо ми иска мнението ви за навалицата пред абърдийнския клон на банка „Хо-Пак“.

Горнт внимателно се вгледа в него.

— Какво го интересува за банката?

— Чуват се различни слухове — каза Паул Чой. — Чичо ми има много пари там, също и повечето от приятелите му. Навалицата пред банката е доста обезпокояваща.

— Мисля, че ще е добре да изтегли всичко.

— Господи — промърмори ужасено Паул Чой. Той много внимателно наблюдаваше Горнт и забеляза внезапната му напрегнатост и после също толкова внезапното му задоволство. Това поведение го изненада. Помисли малко, след това реши да смени тактиката и попита: — Чичо ми иска да знае дали продавате акциите на „Хо-Пак“ по-ниско.

— Чичо ви или вие, мистър Чой? — иронизира Горнт.

— И двамата, сър. Той има доста акции, които евентуално в бъдеще ще иска аз да движа — младият мъж доста преувеличаваше. — Аз му обясних механизма на модерното банково дело и пазара на акции — функционирането и каква е разликата между Хонконг и Щатите. Много бързо схваща, сър — ново преувеличение. — Той пита, дали трябва да продава под стойността в момента?

— Да. Мисля, че трябва. Много се говори, че „Хо-Пак“ прекалено се разпростира — взема кредити за кратък период с голяма лихва, отпуска заеми при голям срок на изплащане, предимно за закупуване на имоти. Класически начин една банка да изпадне в затруднено положение. По-сигурно е да изтегли всичките си пари оттам и да продаде акциите под стойността им.

— Ще върнат ли „Блекс“ или „Виктория“ сигурността в „Хо-Пак“?

Горнт с усилие запази самообладание. Старото корабче леко потъна от вълните на минаващо с пухтене покрай тях друго.

— Защо други банки трябва да правят това?

„Хванат съм в капан — мислеше изненадано. — Не мога да им кажа истината, не се знае докъде ще се разпространи, след като научат. В същото време не мога да излъжа стария копелдак и неговото вълче. Той ме пита за услуга и трябва да отговоря. Въпрос на престиж.“

Паул Чой се наклони напред, вълнението му бе очевидно.

— Моята теория е, че ако наистина има голям натиск върху „Хо-Пак“, другите банки няма да допуснат фалит — няма да позволят бедствието, което стана с „Ийст Индия“ и „Кантон бенк“ миналата година, защото ще предизвика шокови вълни, които пазарът няма да хареса. Всеки е в очакване на бум и мисля, че големите не биха разрешили една катастрофа да унищожи такъв шанс. Тъй като „Блекс“ и „Виктория“ са големите тук, предполагам, че ще спасят „Хо-Пак“.

— Каква е твоята идея, мистър Чой?

— Ако някой знае, кога стойността на акциите на „Хо-Пак“ е достигнала най-ниската точка и една от двете банки или и двете обявят подкрепа за „Хо-Пак“, този човек ще направи състояние.

Горнт се опитваше да вземе решение, но беше много уморен и умът му не бе толкова буден. „Този инцидент трябва да ми е повлиял повече отколкото предполагам, дали е работа на Дънрос? Дали не си го връща за Коледата или за победата на Пасифик Ориент, а може би за случилото се в Макао?“

Горнт почувства радост при спомена за възбудата, която го обзе при състезанието на шосе, когато знаеше, че всеки момент двигателят на тай-пана ще спре.

Гледаше как колите взимаха с вой завой след завой, а Дънрос го нямаше. После очакването, надеждата и новината, че колата му се е обърнала и сред трясъка на ламарините е гръмнал двигателят му. В стомаха му всичко се обърна. И накрая съобщението, че колата му е експлодирала, но Дънрос е жив. Изпита едновременно съжаление и радост.

Не го искаше мъртъв. Искаше го разорен и жив, за да изживее катастрофата си.

Не бях аз, който натисна копчето на този заговор. Разбира се помогнах на младия Никлин.

Погледът му попадна на Паул Чой и на стария му чичо. Пропъди спомените и се концентрира.

— Да, прав сте наистина, мистър Чой. Но предположението ви е теоретично. „Хо-Пак“ още не е пропаднала. Възможно е изобщо да не стане. Освен това няма причина, която и да е банка да направи това, което вие смятате, никога досега не е правено. Всяка банка остава или фалира в резултат на собствената си политика. Това е въпрос на свободната инициатива. Това, което вие предлагате ще предизвика опасен прецедент. Не е възможно да се подкрепя всяка зле ръководена банка. Нито една от тези две не проявява претенции към „Хо-Пак“, мистър Чой. Имат достатъчно собствени клиенти. Нито една от тях не се е намесвала в интересите на „Хо-Пак“ досега и се съмнявам, че биха го направили в бъдеще.

„Празни приказки — мислеше Паул Чой. — Всяка банка се разраства, както е във всеки бизнес и «Блекс» и «Виктория» са по-алчни от всички други — освен «Струан» и «Ротуел-Горнт».“

— Сигурен съм, че имате право, сър. Но чичо ми ще ви бъде много признателен, ако го предупредите, по един или друг начин, в случай, че разберете нещо. После се обърна към баща си на хакло: — Свърших, благородни чичо. Този варварин смята, че банката има проблеми.

Уу смени цвета на лицето си.

— Утре ще съм пръв на опашката. Трябва бързо да изтеглиш всички пари оттам. — Айейа! В името на всички богове! Ще му прережа гърлото на банкера Куанг, ако изгубя и една медна пара, нищо че ми е племенник!

Паул Чой се втренчи в баща си.

— Банките са проклето изобретение за прибиране богатството на честните хора — ядосваше се Уу. — Или ще си взема обратно и последната медна монета или ще му пролея кръвта! Кажи ми какво каза за банката!

— Моля те имай търпение, Благородни Чичо. По законите на варварите не е любезно да го задържаш излишно.

Уу овладя гнева си и се обърна към Горнт на англо-китайския си жаргон:

— Банка лошо, айейа? Благодаря за истина. Банка лош навик, айейа?

— Понякога — каза Горнт предпазливо.

— Благодаря за услугата… за… също искам харесвам син на сестра, айейа?

— Съжалявам, нищо не разбирам. Какво иска да каже чичо ви, мистър Чой?

След като поприказва за очи с баща си, младият мъж каза:

— Моят чичо ще оцени като истинска услуга, ако може да му бъде съобщено лично и предварително в случай, че има истински натиск, опит за превземане или спасяване на „Хо-Пак“. Разбира се, ще бъде запазено в пълна тайна.

Уу кимна с глава, сега се усмихваше само външно.

— Да. Услуга. — Той протегна ръка.

Двамата се ръкуваха приятелски. Варварите харесват този обичай, независимо, че той го намира за отвратителен и в контраст с коректните маниери от време оно. Но искаше синът му бързо да получи необходимото обучение и това трябваше да стане при втората по големина компания. Освен това се нуждаеше от информацията на Горнт. Той беше разбрал важността на предварителната информация.

— Изпрати го на брега, племеннико и го качи на такси. Вземи първо Ту Хетчит Ток и ме изчакай до таксиметровата колонка.

Отново благодари на Горнт, изпрати ги до палубата и остана докато се отдалечат. Неговото фери кампан чакаше и той ги проследи с поглед докато се качиха в него и се отправиха към брега.

Беше хубава вечер. Имаше влага във вятъра. Дали ще вали? Погледна звездите и нощното небе, концентрирайки всичките си познания и опит. Дъжд ще дойде само с буря. А може и тайфун. Беше краят на дъждовния период и можеше да завали неочаквано и проливно.

„Има полза от дъжда — мислеше Уу, — но не и от тайфун.“

Той потрепери. Почти сме влезли в деветия месец.

Деветият месец беше изпълнен със спомени. През годините тайфуни са му нанасяли свирепи щети деветнадесет пъти — седем пъти след смъртта на баща му през 1937 година, когато застана начело на „Хаус ъф Сийбърн Уу“ и капитан на търговската флотилия.

Първият беше същата година. Ветрове и вълни 115 възела връхлетяха от север/северозапад и потопиха цял флот от 100 търговски лодки в устието на река Пърл. Над хиляда души се удавиха и най-големият му син с цялото си семейство. През ’49 беше наредил на цялата си армада на база в Пърл Ривър да избяга от комунистически Китай и да се установи постоянно в Хонконг, тази армада беше изненадана в морето и потопена заедно с още деветдесет лодки и триста сампани. Той и семейството му се спасиха, но изгуби 817 души от своите хора. Тогава ветровете дойдоха от изток. Отново преди дванадесет години от изток/североизток и още седемдесет лодки. Преди десет години тайфун Сусани покоси флотата му, намираща се на база в Тайван и отне живота на петстотин души и на други двеста до Сингапур. И живота на още един от синовете и семейството му. Тайфун Глория, през ’57 година; Тайфун Уанда миналата година разруши Абърдийн и повечето от хакло морски села в Новите територии.

Уу много добре си спомняше датите на тези тайфуни, и продължителността им. Втори септември, осми, отново втори, осемнадесети, двадесет и втори, десети и тайфун Уанда на първи. „Да — помисли той, — тези цифри, прибавени и към шестдесет и три, което се дели на магическото число три, след което се получава двадесет и едно. И ако се събере две и едно, прави три. Ще дойде ли тайфунът на трети септември тази година? Никога не е идвал на тази дата, никога, доколкото си спомням, но тази година? Шестдесет и три прави, шест и три, девет. Дали няма да дойде на деветия ден от деветия месец?“

Опита вкуса на вятъра. Влагата се бе увеличила. Идваше дъжд. Вятърът беше по-свеж. Духаше от север/североизток.

Старият моряк се изхрачи и плю. Джос! Независимо дали ще е на трети, девети или втори, все е съдба. Единственото сигурно е, че тайфун ще има през септември, независимо от коя посока ще духа. Може и този месец да стане, което ще е също толкова лошо. Той погледна сампана, минаващ сред корабите, синът му редом с варварина, чудейки се доколко би могъл да му се довери. Момченцето е умно и познава чуждоземните дяволи много добре. Да, но доколко и той самият е възприел тяхната злина? Скоро ще го разбера. Стане ли брънка от нашата верига, той ще ми се подчинява. Или ще умре. В миналото „Хаус ъф Уу“ винаги е търгувала с опиум с или за „Ноубъл хаус“. Едно време опиумът беше почтена стока.

За някои още е. За мен, Смъглър Мо, Уайт Паудър Ли, дали да се обединим в братство или не?

Но Уайт Паудър? Толкова ли са различни от нас? Не е ли само по-силен опиум — както спиртът в сравнение с бирата.

Каква е разликата между търговията с белия прах и търговията със сол? Никаква. Освен, че глупавият чужд закон нарича едната контрабанда, а другата не! Всичко стана преди около двадесет години, когато варварите изгубиха войната с демоните дошли от Източното море, правителството монополизира търговията тук.

Не се ли базираше търговията на Хонконг с Китай изцяло върху опиума, отглеждан във варварска Индия?

Но сега, когато унищожиха продуктивните насаждения там, се опитват да се преструват, че тази търговия не е съществувала, че е ужасно престъпление и че е неморална и наказанието за нея е двадесет години затвор!

Как може цивилизованият човек да разбира варварите?

Отвратен, той слезе долу.

„Иий — мислеше уморено той. — Беше тежък ден. Първо изчезването на Джон Чен. После тези две кантонски мърши, хванати на аерогарата и моят товар с оръжие, конфискуван от гадната полиция. След това писмото на тай-пан, предадено ми този следобед на ръка: «Поздрави, достопочтени стари приятелю. Съветвам те да поставиш Намбър Севън Сан при врага — за негово и наше добро. Покани Блек Биърд на среща тази вечер. Телефонирай ми след срещата».“ — Беше подписано от стар приятел и подпечатано с печата на тай-пан.

„Стар приятел“ за китайците беше точно определен човек или — компания, които са ти направили изключителна услуга в миналото или бизнесмен, който е доказал, че е способен и може да му се има доверие. Това отношение можеше да се предава от една генерация на следващата и така нататък.

„Да — помисли Уу — този тай-пан наистина е приятел. Той му предложи идеята с името и свидетелството за седмия син, уреди да го изпратят в Голдън кънтри, подготви почвата там и в университета и го наблюдаваше, без синът му да подозира — хитрост, с която реши дилемата как да изучи един от синовете си в Америка, без да бъде опетнен от участието в търговията с опиум.

Какви глупаци са варварите! Да, но това не се отнася до този тай-пан, той не е такъв. Истински стар приятел е, — също и «Ноубъл хаус».“

Уу си спомни за богатствата, които той и семейството му са трупали от поколения насам с или без помощта на „Ноубъл хаус“ в мирно и военно време. Спомни си как търгуваше там, където варварските кораби не успяваха — злато, нефт, опиум, каучук, техника, медикаменти, каквото и да е, всичко, до което можеше да се добере. Печелеше дори и от хора, помагайки им да избягат от комунистически Китай, възнаграждението за тази услуга беше доста чувствително. С или без помощта на „Ноубъл хаус“, но предимно с нейна помощ, с този тай-пан и с неговите предшественици. Така Уу кланът беше започнал да просперира и просперираше.

В момента Фор Фингър Уу притежава шест процента от „Ноубъл хаус“, акциите бяха закупени през годините и скрити с помощта на „Ноубъл хаус“ в сложен лабиринт, но изцяло под контрол на Фор Фингър Уу, най-големият дял от бизнеса на „Ноубъл хаус“ с трансформиране на фондовете в злато, заедно със солидни инвестиции в Макао, Сингапур и Индонезия, участие в бизнеса с недвижими имоти, кораби и банково дело.

„Банки — мрачно помисли той. — Ще прережа гърлото на племенника си, ако изгубя дори една медна монета!“

Отиде в задната страна на корабчето, където спяха с жена си. Тя лежеше на голямо покрито със сламен дюшек легло.

— Свърши ли вече? Идваш ли да си лягаш?

— Не. Ти спи. Аз имам още работа.

Тя послушно изпълни нареждането му. Беше първата му жена, ожениха се преди четиридесет и седем години.

Той си свали дрехите и се преоблече. Чиста бяла риза, чисти чорапи и обувки, добре изгладен панталон. Бързо се изкачи на палубата, чувстваше се неудобно и притеснено в дрехите, които беше облякъл.

— Ще се върна преди разсъмване, Фор Гранд-сан — каза той.

— Да, дядо.

— Да чакаш и да не заспиваш!

— Да, дядо.

Той леко потупа момчето и тръгна по пътеката от талпи, спря на третото корабче.

— Гудуедър Пуун? — извика.

— Да… да? — обади се сънен глас. Старецът се беше свил върху стар чувал и дремеше.

— Събери всички капитани. Ще се върна след два часа.

Пуун се ококори от изненадата.

— Ще отплуваме ли? — моментално попита той.

— Не. Ще се върна след два часа. Събери капитаните!

Уу продължи нататък и се качи в личната си фери сампан. Взря се напрегнато към брега. Паул Чой стоеше до големия му черен Ролс с щастлив регистрационен номер — 8, купен за 150 000 ХК долара при държавна разпродажба. Униформеният шофьор и телохранителят стояха почтително до сина му. Както винаги изпита задоволство при вида на голямата си скъпа кола. Разбира се, не беше единственият обитател от морските селца, притежател на Ролс. Но неговият беше най-новият модел. Номерът му осем — baat, беше щастливо число, защото се римуваше с taat, което означаваше „процъфтяващо развитие“.

Почувства смяна на посоката на вятъра и възбудата му нарасна. Това беше тежък ден, но утре ще е по-лошо.

Дали тази мърша Джон Чен е избягал в Голдън кънтри или наистина е отвлечен за откуп? 100 000 награда за Джон Чен са добре инвестирани пари. Бих платил дванадесет пъти по толкова за Джон Чен и за шибаната му монета. Благодаря на всички богове, че поставих шпионин в дома на „Хаус ъф Чен“.

Той посочи към брега.

— Побързай, стари човече, подкани сърдито лодкаря. — Имам много работа да върша до разсъмване.