Серия
Азиатската сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

10

19:43 часа

За трети път Дънрос прочете съдържанието на синята папка. Беше я прочел веднага, щом му я донесоха, а след това още веднъж на път за двореца на губернатора. Той я затвори, а съзнанието му бе изцяло обсебено от прочетеното. Намираше се в работния си кабинет, на втория етаж на Грейт хаус, която бе кацнала на един хълм високо в планината Пийк. Еркерните прозорци с оловни рамки гледаха към облени в слънце градини, а под тях, далеч надолу се виждаха градът и огромното пристанище.

Старият стенен часовник — ветеран удари осем без четвърт.

„Още петнадесет минути и гостите ще пристигнат. Започва тържеството и всички ще вземем участие в нова игра на криеница. Или може би просто ще продължим старата.“

Стаята бе с висок таван, дъбова ламперия, тъмнозелени кадифени завеси и китайски копринени килимчета. Личеше, че е мъжка стая — удобна, стара, малко овехтяла и много обичана. Той дочу глухия звук от гласовете на прислужниците на долния етаж. Някаква кола се изкачи по хълма и отмина.

Телефонът иззвъня.

— Да? О, здравей, Клаудия.

— Още не съм се свързала с Цу-ян, тай-пан. Нямаше го в офиса му. Обаждал ли се е?

— Не, още не. Продължавай да го търсиш.

— Да. Ще се видим скоро. Довиждане.

Седеше на меко кресло с широка облегалка. Облечен в смокинг, а папионката му още не бе вързана. Загледа се разсеяно през прозореца и гледката както винаги му достави удоволствие. Но тази вечер бе изпълнен с мрачни предчувствия, мислейки за Севрин, за предателя и за всички останали злини, които предвещаваше докладът.

„Какво да правя?“

— Смей се — каза на глас. — И се бори.

Стана и със спокойна походка се приближи към портрета на Дърк Струан над камината. Рамката бе тежка, позлатена и стара, тук-там малко олющена, а от едната страна закачена на скрити панти. Отмести я и отвори сейфа, който тя скриваше.

Имаше много документи — и стари и нови — някои грижливо завързани с червена панделка, няколко малки кутийки, нов, добре смазан, зареден Маузер в кобур, кутия с патрони, огромна стара Библия с герба на фамилията Струан, гравиран върху кожената подвързия, и седем сини папки, подобни на тази, която държеше в ръката си. Той грижливо я пъхна на мястото й до останалите. Погледа ги известно време и понечи да затвори сейфа, но промени решението си в момента, в който погледът му попадна на старата Библия. Погали я с пръсти, а след това я отвори. Към празния лист — в началото със стар восък бяха прикрепени две половинки от китайски бронзови монети, счупени грубо. Явно бе, че навремето половинките са били четири, защото още личаха отпечатъците на липсващите две, както и остатъците от восъка, залепен върху старата хартия. Ръкописният текст в горния край бе изписан с красив калиграфски почерк: „Заклевам се в Господа Бога, че който и да ми даде другата половинка, на която и да е от тези монети, ще получи от мен каквото пожелае.“ Подпис — Дърк Струан, 10-и юни 1841. Под него бе подписът на Кълъм Струан и всички останали тай-панове. Последното име бе Йан Дънрос.

Срещу първото празно място, където някога бе имало монета, бе написано: „У Фанг Чой — заплатена част, 6-и август, лето Божие 1841“, отново с подписа на Дърк Струан и преподписано от Кълъм Струан с дата 18-и юни 1845. Срещу второто: „Сун Чен-ят — заплатено всичко, 10-и октомври 1911“ и подписано с главни букви — Хег Струан.

„Ех — каза си смаян Дънрос, — каква очарователна наглост — да можеш с такова спокойствие да се подписваш по този начин за пред бъдещите поколения, а не Тес Струан. Колко поколения ще има още? Още колко тай-панове ще трябва сляпо да се закълнат чрез Свещената Клетва да изпълняват заповедите на човек, умрял преди почти век и половина?“

Замислено прокара пръсти по назъбените краища на двете монети. След това с твърд жест затвори библията, остави я отново на мястото й, докосна я още веднъж за късмет и заключи сейфа. Върна картината на мястото й и се загледа в портрета, застанал пред него с ръце в джобовете. Пред огромната камина имаше стар китайски параван, а рамката й бе от тежък стар дъб, на места очукан и олющен, върху който бе гравиран гербът на фамилията Струан.

Това бе любимият му портрет на Дърк Струан и когато стана тай-пан, го взе от дългия коридор и го закачи тук на почетното място, където винаги бе висял портретът на Хег Струан. И двата бяха рисувани от Куанс. Дърк на фона на тъмночервена завеса — широкоплещест и арогантен, с черно сако с висока яка, бяла жилетка, бяла широка вратовръзка и бяла, надиплена риза. Дебели вежди, волеви нос, гладко избръснат, с червеникава коса и бакенбарди, извити чувствени устни. Когато го гледаш, усещаш как очите му се забиват в теб, а зеленият им цвят изпъква на фона на черното, бялото и тъмночервеното.

Дънрос леко се усмихна, без да изпитва страх, нито завист. Втренченият поглед на прадядо му го успокояваше повече от всичко друго — знаеше, че е обладан от неговия дух, поне малко. С полуподигравателен жест той вдигна чашата с шампанско към портрета, както бе правил много пъти: „Наздраве!“

Очите го гледаха втренчено.

„Какво щеше да направиш, Дърк — неуморими Дърк. Сигурно просто щеше да кажеш: Намерете предателите и ги убийте — размишляваше той. — И сигурно щеше да бъдеш прав.“

Проблемът с предателя от полицията не го разстрои толкова колкото информацията за шпионската мрежа Севрин, нейните връзки със Съединените щати и удивителните, тайни постижения на комунистите в Англия. „Откъде, по дяволите, събира Грант цялата тази информация?“ — запита се за стотен път.

Спомни си тяхната първа среща. Алън Медфърд Грант бе нисък, приличащ на елф, оплешивяващ мъж с големи очи и големи зъби, със спретнат раиран костюм и бомбе. Хареса го, веднага щом го видя.

— Не се притеснявайте, господин Дънрос — каза Грант, когато през 1960 Дънрос го нае, веднага след като стана тай-пан, — уверявам ви, че няма да има никакво противоречие с интересите на правителството на Нейно Величество, ако аз оглавя вашата комисия за изследвания без пълно обвързване, както се разбрахме. Всъщност с тях съм изяснил този въпрос. Ще ви предоставям, разбира се поверително, лично за вас и при положение, че в никакъв случай няма да бъдат публикувани, само онези секретни материали, които според мен не застрашават националните интереси. В края на краищата интересите ни са едни и същи, нали?

— Така мисля.

— Може ли да ви попитам, откъде разбрахте за мен?

— Имате приятели доста нависоко, господин Грант. В определени кръгове името ви е много известно. Предполагам, че дори един външен секретар би ви препоръчал — добави той деликатно.

— О, да.

— Задоволяват ли ви нашите условия?

— Да — на първо време едногодишен договор, който, ако всичко върви добре, ще бъде удължен на петгодишен. А след това?

— Още пет — каза Дънрос. — Ако постигнем резултатите, на които се надявам, заплащането ви ще се удвои.

— Много сте щедър. А може ли да ви попитам, защо сте толкова щедър — може би екстравагантен е точната дума — по отношение на мен и на тази бъдеща комисия?

— Сън Цу е казал: „Това, което дава възможност на мъдрия суверен или на добрия генерал да атакува, да завладее и да постига неща, които са извън достъпа на обикновените хора, е предзнанието. Предзнанието идва само чрез шпиони. Няма нищо по-важно за една държава от качеството на нейните шпиони. Десет хиляди пъти по-евтино е да плащаш разточително на най-добрите, отколкото скромно на малка армия.

Алън Медфърд Грант засия:

— Съвсем вярно! Моите 8 500 лири годишно наистина са разточителство, господин Дънрос. Да, наистина.

— Можете ли да ми предложите по-добра инвестиция?

— В случай че се справя добре, не. Ако аз и онези, които избера, са възможно най-доброто. И въпреки това 30 000 лири годишно за заплати, фонд от 100 000 лири за… за — купуване на информатори и информация, и всички тези пари държани в тайна… е, надявам се, че ще бъдете доволен от вашата инвестиция.

— Ако наистина сте най-добрите, парите ще се върнат хилядократно. Сигурен съм, че ще се върнат хилядократно. — Каза той съвсем сериозно.

— Естествено, ще направя всичко, което е по силите ми. А сега, конкретно какъв вид информация ви интересува?

— Всякаква и за всичко в областта на търговията и политиката, която би помогнала на „Струан“ да прави своите планове, с по-специално внимание към Тихоокеанската зона, към мисленето на руснаците, американците и японците. Предполагам, че ние познаваме китайците по-добре от всеки друг. По-добре е да получа повече отколкото по-малко. Всъщност всичко би могло да бъде от полза, защото смятам да изведа „Струан“ извън пределите на китайската търговия и по-конкретно искам компанията да стане международна и да се измъкне от сегашната си зависимост от китайската търговия.

— Много добре. Първо: не бих искал да доверявам нашите доклади на пощите.

— Ще уредя личен куриер.

— Благодаря ви. Второ: трябва да имам свободата да подбирам, да назначавам и да уволнявам останалите членове на комисията, както и да харча парите така, както намеря за добре.

— Съгласен съм.

— Пет души ще бъдат достатъчни.

— Колко искате да им плащаме?

— 5 000 лири годишно при необвързващ договор за всеки от тях би било чудесно. За тези пари мога да намеря първокласни хора. Да. Ще назнача сътрудници за специални проучвания, такива каквито искам. Тъй като… тъй като повечето от контактите ни ще бъдат с чужбина, а много от тях с Швейцария, възможно ли е парите да бъдат там?

— Да речем, че внеса сумата, за която сме се договорили на четири пъти в специална сметка в швейцарска банка. Ще можете да теглите, когато и колкото поискате — само срещу вашия или моя подпис. Ще давате отчет само на мен в края на всяко тримесечие. Ако искате да създадем някакви правила, аз нямам нищо против.

— Чудесно. Няма да мога да ви съобщавам имена — не мога да давам отчет за това на кого плащам.

След кратка пауза Дънрос каза:

— Добре.

— Благодаря ви. Мисля, че се разбираме един друг. Можете ли да ми дадете някакъв пример за това какво искате?

— Не искам да изпадна в ситуацията, в която е изпаднал моят предшественик при Суец.

— О! Имате предвид фиаското през 1956-а, когато Айзенхауер ни предаде отново и доведе до провал нападението срещу Египет, защото Насър беше национализирал канала?

— Да. Това ни струваше цяло състояние — разсипа връзките ни с Близкия Изток и почти ни разори. Ако предишният тай-пан бе имал информация за вероятния изход от кризата в Суец, можехме да натрупаме цяло състояние от продажбите на пространства за товари в корабите ни, можехме да увеличим флота си… или пък, ако имахме предварителен поглед върху мисленето на американците и по-конкретно за това, че Айзенхауер отново ще се изправи заедно със Съветска Русия срещу нас, със сигурност щяхме да намалим загубите си.

Дребният мъж каза тъжно:

— Нали знаете, че заплаши, че ще замрази всички британски, френски и израелски авоари в Щатите, ако не се оттеглим незабавно от Египет, точно когато ни деляха само няколко часа от победата? Мисля, че всичките ни сегашни проблеми в Близкия Изток са породени от това решение. Да. Без да се усетят, американците за първи път одобриха международното пиратство и по този начин откриха пътя на нови пиратства. Национализация. Какъв виц! Кражба би било по-точно — или пиратство. Да. Айзенхауер е бил подведен. Много лошо подведен — да се съобрази с малоумното политическо споразумение в Ялта, постигнато със съгласието на болния Рузвелт и некомпетентния Атли, с което са позволили на Сталин да лапне половин Европа, при положение че и най-глупавият политик или тесногръд генерал би разбрал, че от военна гледна точка то е било в пълно противоречие с националните интереси — нашите и на Съединените Щати. Мисля, че Рузвелт наистина много ни е мразел — нас и нашата Британска Империя.

Дребният мъж разпери пръсти и широко се усмихна:

— Опасявам се, че работата ми за вас ще има един голям недостатък, господин Дънрос. Аз съм голям англофил, антикомунист и особено анти-КГБ, което е основният инструмент на съветската външна политика и чиято ясна и неизменна цел е да ни унищожи. Затова, ако решите, можете и да не обръщате внимание на някои от моите попресилени прогнози. Аз съм изцяло против доминираната от левицата Лейбъристка партия и винаги ще напомням на всеки, който иска да ме чуе, че нейният химн е „Червеното знаме“.

Алън Медфърд Грант се усмихна по свой, странен начин.

— Най-добре е позициите да бъдат изяснени още в началото. Аз към монархист и вярвам в Британския парламентаризъм. Никога няма да ви дам съзнателно невярна информация, но оценките ми ще бъдат тенденциозни. Може ли да попитам каква е политиката на вашата страна?

— В Хонконг няма политика, господин Грант. Не гласуваме, няма избори. Ние сме колония, по-точно колония — безмитна зона, а не демокрация. Управлява Короната — всъщност губернаторът упражнява деспотична власт от името на Короната. Той има законодателен съвет, който обаче е само проформа, а и в исторически план политиката е laissez-faire[1]. Умно оставя нещата да вървят от самосебеси. Вслушва се в съветите на големия бизнес, много е предпазлив при извършването на социални промени и оставя всекиго свободно да печели или да не печели, да строи, да се разраства, да се разорява, да влиза или да излиза, да мечтае или да гледа на нещата реално, да живее или да умира така както намери за добре. Максималният данък е петнадесет процента, но само върху парите, спечелени в Хонконг. Нямаме политика, не искаме политика — Китай също не иска да имаме политика и е за запазване на статуквото. А моята лична политика? Аз съм монархист, и съм за разбойничеството и свободната търговия. Шотландец съм и съм за „Струан“, за laissez-faire в Хонконг и свобода в целия свят.

— Мисля, че се разбираме. Добре. Никога досега не съм работил за конкретна личност — само за правителството. Това ще бъде ново за мен. Надявам се, че ще бъдете доволен. — Грант направи пауза и се замисли за момент. — Като Суец през 56-а ли? — Около очите на дребния мъж се появиха бръчици. — Добре тогава, включете в плановете си това, че американците ще загубят Панамския канал.

— Това е абсурд!

— О, не се правете на толкова изненадан, господин Дънрос! Съвсем просто е. Да речем след десет или петнадесет години предварителна работа и много либералничене в Америка, умело подпомагани от наивните реформатори, които вярват в доброто у човека. Прибавете към всичко това и малко, добре пресметнати вълнения в Панама — за предпочитане студентски, о, винаги студентски — изкусно и тайно подготвени от няколко високо квалифицирани, търпеливи, професионални агитатори и, разбира се, много секретната помощ, финансиране и широкообхватен план на КГБ и ще разберете, че в някой подходящ момент каналът ще се изплъзне от ръцете на Съединените Щати и ще попадне в ръцете на врага.

— Никога няма да го задържат.

— Прав сте, господин Дънрос, но ще го отстояват. Каква по-добра примка за основния ти враг, от това да затвориш Панамския канал или да го пораздрусаш малко? Един потънал кораб или повреден шлюз биха могли да затворят канала за няколко години.

Дънрос си спомни как, преди да отговори, бе налял още две чаши, а след това бе казал:

— Значи предлагате съвсем сериозно да изготвим планове за непредвидени ситуации в този район.

— Да — отвърна дребният мъж с изключително невинно изражение. — Отнасям се много сериозно към работата си, господин Дънрос. А работата, която съм си избрал, е да търся, да разкривам и да оценявам действията на врага. Аз не съм против Русия или против Китай, или против Източна Германия, или против която и да е страна от блока. Точно обратното — имам отчаяното желание да им помогна. Убеден съм, че не сме във война, че врагът на всички народи е членът на Комунистическата партия, независимо дали той е англичанин, руснак, китаец, унгарец, американец, ирландец… или дори марсианец… и всички те са свързани по един или друг начин; че КГБ, независимо дали това ви харесва, е в центъра на тази паяжина. — Той отпи от чашата, която Дънрос току-що му бе налял. — Уискито е прекрасно, господин Дънрос.

— „Лох Вей“ — произвеждат го в една малка спиртна фабрика близо до нашите родни земи в Еър. Собственост е на „Струан“.

— Прекрасно! — отпи още веднъж с одобрение, а Дънрос си помисли, че трябва да изпрати на Алън Медфърд Грант една каса за Коледа — ако първите доклади се окажат интересни.

— Аз не съм фанатик. Нито демагог. Просто нещо като репортер и прогностик. Някои хора събират марки, а аз събирам тайни…

Дънрос се разсея за момент от светлината на фаровете на някаква кола. После седна на един широк стол и мисълта му отново се зарея нанякъде. „Да, господин Грант, вие наистина събирате тайни. Севрин — всемогъщи Боже! Ако това е вярно… Доколко си точен този път? До каква степен да ти се доверя този път — и доколко да рискувам?“

Засега само две от прогнозите на Грант, съдържащи се в предишни доклади, се бяха сбъднали. Една година по-рано бе предсказал, че де Гол ще упражни правото си на вето, за да попречи на приемането на Великобритания в ЕИО, че като цяло френската позиция ще става все повече просъветска и че де Гол под натиска на чужди влияния и поощрен от един от своите най-близки съветници — много таен, прикрит агент на КГБ — ще започне дългосрочна атака срещу икономиката на Съединените Щати чрез спекулации със злато. Дънрос бе отминал това като пресилено и бе изпуснал шанса да натрупа цяло състояние.

Шест месеца преди да се случи, Грант бе предвидил Карибската криза и това, че Кенеди ще хвърли ръкавицата, ще направи блокада на Куба, няма да се огъне от заплахите за война и че Хрушчов ще отстъпи притиснат от ситуацията. Залагайки на това, че Грант този път бе прав, въпреки че вероятността за възникването на Кубинска ядрена криза точно в този момент изглеждаше минимална, Дънрос бе спечелил за „Струан“ половин милион лири. Освен това утвърди широкообхватен план за инвестиции в хавайски захарни плантации, който трябваше да влезе в действие, веднага щом намери финансово оръдие за това. „И сега го имаш — си каза той ликуващо — «Пар-Кон».“

— Почти го имаш — промърмори, поправяйки се. — Доколко трябва да вярвам на този човек? Тази комисия на А. М. Грант е вече една гигантска инвестиция за всичките ми увъртания. Да. Но това е почти все едно да имаш личен астролог. Няколко точни прогнози не означават, че и всички останали ще бъдат такива. Хитлер е имал личен предсказател. Юлий Цезар — също. Бъди разумен, бъди предпазлив. Какво да правя? Сега или никога. Севрин. Алън Медфърд Грант бе написал:

Документите, които ни бяха донесени и потвърдени от френската шпионка Мари д’Орлеанс, заловени от Сюрете на 16-и юни, сочат, че пето управление на КГБ (Дезинформация — ДАЛЕЧЕН ИЗТОК) разполага с неизвестна до този момент дълбоко законспирирана шпионска мрежа в целия Далечен Изток, с кодово наименование Севрин. Задачата на Севрин е ясно изложена в заловения Основен документ:

Цел: Да бъде отслабен ревизионистичен Китай — официално признат от Централния Комитет на СССР за най-голям враг след САЩ.

Процедура: Пълно премахване на Хонконг като бастион на капитализма в Далечния Изток и най-важен източник на чужда валута и помощ — всякакъв вид — техническа и промишлена за Китай.

Метод: Дългосрочно проникване в пресата и останалите средства за масова информация, в полицията, в бизнеса и образованието на приятелски настроени чужденци, управлявано от Центъра — но изцяло в съответствие със специалните процедури в цяла Азия.

Дата на влизане в действие: незабавно.

Продължителност на операцията: условно тридесет години.

Дата на постигане на целта: 1980–83.

Секретност: Червено Едно.

Финансиране: Максимално.

Одобрен: Л. Б. 14-и март 1950 г.

— Интересно е да се отбележи — продължаваше Грант, — че документът е подписан през 1950 година от Л. Б. — предполага се, че това е Лаврентий Берия — когато Съветският Съюз и комунистически Китай бяха явни съюзници и че дори тогава Китай тайно е бил считан за Враг Номер Две. (Виж нашия предишен доклад 3/1962, Русия срещу Китай). В исторически план Китай е голямата цел, която винаги е била — и винаги ще бъде — преследвана от империалистическа и хегемонистична Русия. Завладяването на Китай или разбиването му на постоянно враждуващи, подчинени държави, е вечният крайъгълен камък на руската външна политика. Най-важният, разбира се, е унищожаването на Западна Европа, тъй като тогава, според Русия, Китай ще може да бъде погълнат за миг. Документите разкриват, че хонконгското ядро на Севрин се състои от един местен координатор с кодово название Артър и шестима агенти. Не знаем за Артър нищо друго, освен че е агент на КГБ от тридесетте години, когато е бил завербуван в Англия (не се знае дали е роден в Англия, нито пък дали родителите му са англичани, но би трябвало да е на около петдесет години). Неговата задача, разбира се, е провеждането на дългосрочна, свръхсекретна операция. Допълнителни свръхсекретни разузнавателни документи, откраднати от чехословашката Държавна тайна служба за сигурност от 6-и април 1959, извадка: В периода от 1946 до 1959 година, със съдействието на координатора Артър, са били завербувани шестима много важни, тайни агенти: по един в хонконгската Колониална канцелария (кодово название Чарлз), Хазна (кодово название Мейсън), Военноморска база (Джон), „Бенк ъф Лондон енд Чайна“ (Винсънт), Телефонната компания на Хонконг (Уилям) и в „Струан енд Къмпъни“ (Фредерик). Според нормалната процедура, само координаторът знае истинската самоличност на останалите. Установени са седем сигурни къщи. Между тях са „Синклер тауърс“ на острова Хонконг и хотела Деветте Дракона в Каулуун. Нюйоркската свръзка на Севрин е с кодово название Гуйлио. За нас той е много важен поради връзките му с Мафията и ЦРУ. — Грант продължаваше — Смята се, че Гуйлио е Винченцо Банастазио, голям престъпник и в момента дон на фамилията Салапионе. Това в момента се проверява от наши хора в Съединените Щати. Не знаем дали дълбоко законспирираният вражески агент в полицията (подробно описан в друг раздел) е част от Севрин, но предполагаме, че е. Според нас Китай ще бъде принуден да се стреми към непрекъснато увеличаване обема на търговията си със Запада, с цел равностойно да противостои на съветската хегемония и да запълни празното пространство и хаоса, създадени от внезапното и пълно прекратяване на съветското финансиране и изтеглянето на съветските специалисти през 1960 година. Китайските въоръжени сили имат остра нужда от модернизиране. Реколтата бе слаба. По тази причина всички видове стратегически материали и военно оборудване ще намерят добър пазар за много години напред, както и храни, основни хранителни продукти. Препоръчва се откупуването с голям замах на американските фючърси за ориз. Имам честта, сър, да бъда ваш покорен слуга, А. М. Г., Лондон 15-и август, 1963.

„Самолети, танкове, гайки, болтове, ракети, двигатели, камиони, бензин, гуми, електроника и храна — мислеше си Дънрос с опиянение. — Безкраен спектър от стоки, които лесно се намират, лесно се транспортират, а ако умееш да търгуваш, на света няма нищо по-доходно от войната. Но Китай в момента не купува — независимо от това какво им трябва, независимо от това какво казва Грант. Кой може да е този Артър? Кой е в «Струан»? Боже Господи! Първо Джон Чен и Цу-ян, и контрабандното оръжие, а сега и агент на КГБ. Кой? Да не би…“

Някой леко почука на вратата.

— Влез — каза той, разпознавайки жена си по почукването.

— Йан, вече е почти осем — каза Пенелоуп. — Реших, че е най-добре да ти напомня. Знаеш се какъв си.

— Да.

— Как мина днес? Това с Джон Чен е ужасно, нали? Предполагам, че четеш вестници. Ще слезеш ли долу?

— Да. Шампанско?

— Благодаря.

Той й наля и напълни отново чашата си.

— Между другото, Пен, поканих един човек, с когото се запознах днес следобед, бивш военен летец. Стори ми се свестен — Питър Марлоу.

— Изтребител?

— Да. Но на Хърикейн, а не на Спит. Тази рокля нова ли е?

— Да.

— Много си хубава.

— Благодаря ти, но не съм. Чувствам се толкова стара, но все пак благодаря. — Тя седна на другия широк стол. Парфюмът й бе така деликатен, както и чертите й. — Питър Марлоу ли каза?

— Да. Нещастникът бил пленен в Ява през 42-а. Прекарал в плен три години и половина.

— Горкият човек. Свалили ли са го?

— Не, японците превзели летището, преди да успее да се качи в самолета си. Може би е имал късмет. Снайперистите улучили два на земята, а последните два свалили точно при излитането — всички пилоти изгорели. Изглежда тези четири Хърикейн са били последните от малкото — последните от цялата въздушна отбрана на Далечния Изток. Каква гадост е било!

— Ужасно.

— Да. Слава Богу, прекарахме войната в Европа. — Дънрос я наблюдаваше. — Той ми разказа, че бил една година на Ява, а после японците го изпратили в Сингапур в трудова бригада.

— В Чанги ли? — попита тя с променен глас.

— Да.

— О!

— Прекарал там две години и половина.

Чанги на малайски означава „пълзяща лоза“ и беше името на затвора в Сингапур, използван по време на Втората световна война от японците.

Тя се замисли за момент, после се усмихна малко нервно.

— Познава ли Робин? — Робин Грей бе неин брат, единственият й жив роднина. Родителите й бяха загинали по време на едно въздушно нападение над Лондон през 1943 година, малко преди тя да се омъжи за Дънрос.

— Марлоу каза, че май си го спомня, но явно нямаше желание да говори за онези дни, затова не го разпитвах повече.

— Разбирам го. Каза ли му, че Робин е мой брат?

— Не.

— Кога би трябвало да пристигне Робин?

— Не знам точно. След няколко дни. Днес следобед губернаторът ми каза, че в момента делегацията е в Пекин.

В Пекин бе поканена британска търговска парламентарна делегация, включваща парламентаристи и от трите партии — Консервативната, Либералната и Лейбъристката — за обсъждане на всички въпроси на търговията. Делегацията бе пристигнала в Хонконг преди две седмици и бе заминала веднага за Кантон, където обикновено се провеждаха всички търговски преговори. Беше голяма рядкост някой да бъде поканен, за не говорим за парламентарна делегация, а още по-рядко пък в Пекин. Робин Грей беше включен в нея като представител на Лейбъристката партия.

— Пен, скъпа, не мислиш ли, че трябва да поканим Робин и да направим прием в негова чест? В края на краищата, не сме го виждали от години, а и това е първото му идване в Азия след войната. Не е ли време да сложиш край на тази вражда и да сключиш мир с него?

— Той няма да стъпи в моята къща. В нито една от къщите ми.

— Не е ли време да се поотпуснеш малко? Било каквото било.

— Не, познавам го по-добре от теб. Робин си има свой живот, а ние свой. Разбрахме се по този въпрос преди много години. Не, нямам никакво желание да го виждам повече. Той е отвратителен, опасен, циничен и адски досаден.

Дънрос се засмя:

— Съгласен съм, че е противен, а освен това ненавиждам политическите му позиции, но той е просто един от шестимата парламентаристи. Тази делегация е важна. Трябва да направя нещо, за да ги разнообразя, Пен.

— Направи го, Йан. Но ако е възможно не тук или пък ми кажи предварително, за да мога да изчезна и да се погрижа и децата да направят същото. За мен това е въпрос на престиж. — Пенелоуп отметна глава и се отърси от лошото настроение. — Господи! Нека не му позволяваме да ни разваля вечерта! Какво прави този Марлоу в Хонконг?

— Писател е. Каза, че иска да пише книга за Хонконг. В, момента живее в Америка. Жена му също ще дойде. А, между другото, поканих и американците, Линк Бартлет и Кейси Чолок.

— О! — Пенелоуп Дънрос се засмя. — Е, четирима или четиридесет повече, няма никакво значение. Така или иначе не познавам повечето от тях, а и оправната Клаудия е организирала всичко. — Тя повдигна едната си вежда. — Значи, контрабандист на оръжие сред пиратите! Дори няма да се забележи.

— Той такъв ли е?

— Така говорят всички. Прочете ли какво пишеше в днешния „Мирър“, Йан? А Тат е убедена, че американецът носи лош джос. Каза го на целия персонал, на мен и на децата, което значи, че това е вече официалната версия. А Тат сподели с Ейдриън, че астрологът й казал на всяка цена да те предупредя да се пазиш от лоши влияния от Изток. А Тат е сигурна, че това значи от янките. Още ли не ти го е пошушнала?

— Още не.

— Господи, как искам да мога да бъбря на кантонезки като теб и децата. Ще кажа на тази стара вещица да задържи предразсъдъците и мненията си за себе си — тя ни влияе зле.

— Готова е да жертва и живота си за децата.

— Знам, че тя е твоята gan sun и почти те е отгледала, и си мисли, че е божи дар за клана Дънрос. Но ако питаш мен, тя е просто една заядливка, отвратителна стара кучка и аз я мразя. — Пенелоуп мило се усмихна. — Разбрах, че американката била хубава.

— Привлекателна, а не хубава. Ендрю е много разстроен от нея.

— Предполагам. Жена, която се занимава с бизнес! Накъде е тръгнал този огромен наш свят? А бива ли я за нещо?

— Още е рано да се каже. Но е много умна. Тя е… със сигурност ще обърка нещата.

— Виждал ли си Ейдриън тази вечер?

— Не. Какво е станало? — попита той, усещайки моментално промяната в тона й.

— Пак е ровила в гардероба ми. Половината от най-хубавите ми чорапи са изчезнали, останалите са разхвърляни, шаловете ми са разбъркани, новата ми блуза липсва, както и новият ми колан. Дори е отмъкнала най-хубавия ми Хермес… Това дете прекалява.

— Не бих казал, че деветнадесет години е детска възраст — каза той с досада.

— Минава всякакви граници! Колко пъти съм й казвала!

— Пак ще говоря с нея.

— Това изобщо няма да помогне.

— Знам.

Тя се засмя заедно с него.

— Така ме е яд на нея.

— Заповядай. — Той й подаде малка кутийка. — Честита двадесета годишнина!

— О, благодаря ти, Йан! Твоят е долу. Ще го… — тя млъкна и отвори кутийката. В нея имаше инкрустирана нефритена гривна. Нефритът бе вграден във филигранно обработено сребро. Много изящна и много стара — мечтата на всеки колекционер. — О, колко е хубава, благодаря ти, Йан. — Сложи я на китката си, над тънкото златно синджирче, което носеше, но той не долови в гласа й нито истинска радост, нито разочарование, макар че внимателно се вслушваше в него. — Прекрасна е — каза тя, наведе се напред и докосна устните си до бузата му. — Благодаря ти, скъпи. Къде я откри? В Тайван ли?

— Не, тук, на „Кет стрийт“. В магазина на Уонг Чън Кит. Той…

Вратата рязко се отвори и в стаята влетя момиче. Бе висока, слаба и много хубава. Тя каза задъхана:

— Надявам се, че нямате нищо против това, че съм поканила едно момче, с което ходя, току-що ми се обади, че ще дойде, но ще закъснее. Реших, че няма проблеми. Жесток е и е много готин.

— За Бога, Ейдриън — каза меко Дънрос, — колко пъти трябва да ти повтарям, че преди да връхлиташ така, трябва да почукаш и освен това би ли била така добра да говориш на английски? Какво, по дяволите значи готин?

— Хубав, страхотен, жесток, готин. Извинявай, татко, но ти наистина си доста изостанал, защото жесток и готин са много модни думи, дори и в Хонконг. Доскоро, трябва да бягам. След тържеството излизам и ще закъснея, затова не ме…

— Чакай мал…

— Това е моята блуза, новата ми блуза — избухна Пенелоуп. — Ейдриън, свали я още сега! Петдесет пъти съм ти казвала да не припарваш до гардероба ми.

— О, мамо — каза остро Ейдриън, — на теб не ти трябва. Не може ли само за тази вечер? — гласът й се промени. — Моля те! Страшно много те моля! Татко, кажи й. — Тя премина на перфектен кантонезки. — Уважаеми татко… моля те помогни на най-любимата си дъщеря да постигне непостижимото, защото иначе много ще плача… — И без да си поема въздух продължи на английски. — Мамо… не ти трябва, а освен това ще я пазя, честна дума. Моля те!

— Не.

— Хайде де, страшно много те моля, ще я пазя, обещавам.

— Не.

— Мамо!

— Добре, ако обе…

— О, благодаря. — Момичето засия, обърна се, втурна се навън и затръшна вратата след себе си.

— Е, този път поне не беше нарочно. — Пенелоуп въздъхна. — Мисля, че няма да мога да издържа още една такава обсада.

— Нито пък аз. Добре че Глена е разумна.

— Това е само временно. В това отношение прилича изцяло на баща си, както и Ейдриън.

— Аз не съм с такъв отвратителен характер. А след като захванахме тази тема, моля се на Бога този път Ейдриън да си е намерила някое свястно момче, а не както обикновено измет! Кой е този, който ще дойде?

— Не знам, Йан. И аз за първи път чувам за него.

— Винаги намира адски неприятни типове. Вкусът й е направо ужасяващ… Помниш ли оня глупак с глава като пъпеш и ръце като на неандерталец, в който беше „лудо влюбена“? Нямаше още петнадесет години, а…

— Беше почти на шестнадесет.

— Как му беше името? А, да, Байрон. Мили Боже, Байрон!

— Настина нямаше нужда да заплашваш, че ще му откъснеш главата, Йан. Беше само една детска любов.

— Гадна, горилска любов — каза Дънрос още по-кисело. — Той беше една гадна горила… А помниш ли оня, другия, преди скапания Байрон — онова смахнато копеле… как се казваше?

— Виктор. Да, Виктор Хопър. Онзи, който… о, да, спомням си, онзи, който ме попита дали имам нещо против да спи с Ейдриън?

Какво?

— О, да. — Тя му се усмихна невинно — тогава не ти казах… реших, че е по-добре да не ти казвам.

— Какво е попитал?

— Не се пали чак толкова, Йан. Това стана преди четири години. Казах му, че не може, поне за момента, че Ейдриън е едва на четиринадесет, но, разбира се, когато стане на двадесет и една, нямам нищо против. Той бе поредният, който се отказа още в началото.

— Боже Господи! Попитал те е дали мо…

— Поне ме попита, Йан! Все пак е нещо. Всичко това е съвсем нормално. — Тя стана, наля още шампанско в чашата му и малко в своята. — Остават ти само десетина години мъки, а след това ще дойдат и внуците. Честита годишнина и най-добри пожелания! — тя се засмя, чукна леко чашата му, отпи и му се усмихна.

— Права си както винаги — каза той и също й се усмихна с много топло чувство. „Толкова много години, хубави години. Имах късмет — помисли си той. — Да. Бях благословен в онзи първи ден“.

Беше топла, слънчева августовска утрин през 1940, по време на големите немски бомбардировки над Южна Англия, в базата на Кралските военновъздушни сили, в Бигин Хил, където той служеше, а тя — в Помощния дамски корпус и бе отскоро в базата. Бе осмият му ден на война, третият му полет за деня и първият му свален самолет. Неговият Спитфайър бе надупчен като решето от куршумите, част от крилото му липсваше, а опашката приличаше на дантела. По всички правила на съдбата той трябваше да бъде мъртъв, но не беше, за разлика от Месершмита и неговия пилот. Той се върна в базата, най-после в безопасност, кръвта му бушуваше, пиян от страх, срам и облекчение, че се бе върнал, а младежът в другата пилотска кабина, врагът, бе изгорял крещейки, докато самолетът му летеше надолу.

— Здравейте, сър — бе казала Пенелоуп Грей. — Добре дошъл у дома. — Заповядайте. — Тя му поднесе чаша горещ, сладък чай, без да каже нищо повече, въпреки че бе задължена веднага да започне да записва доклада му — служеше в свързочни войски. Не каза нищо. Усмихна се и зачака да слезе от небето на смъртта и да се върне отново към живота. Не й благодари, а само изпи чая — най-вкусният чай, който бе пил през живота си.

— Свалих един Месершмит — каза той, когато вече бе в състояние да говори, а гласът му трепереше също както и коленете. Не си спомняше как бе откопчал коланите си, нито как слезе от самолета, нито как се качи на камиона с другите оцелели. — Модел 109.

— Да, сър, командирът на ескадрилата Милър вече потвърди свалянето и ви моли да се подготвите, защото всеки момент трябва отново да излетите. Този път ще вземете Папа Майк Кило. Благодаря ви за свалянето, един дявол по-малко… о, как бих искала да можех да дойда с вас, за да ви помогна да избиете тези чудовища…

„Но те не са чудовища — мислеше си той. — Поне първият пилот и първият самолет, който той бе свалил, не беше — младеж като него, може би на неговата възраст, който е изгорял с крясъци, като пламнал падащ лист, а днес следобед или утре или скоро ще дойде неговият ред — те, врагът, са твърде много, а ние твърде малко.“

— Томи върна ли се? Том Лейн?

— Не, сър. Съжалявам. Командирът на ескадрилата каза, че лейтенант Лейн е бил свален над Доувър.

— Ужасно ме е страх, че ще изгоря, че ще полетя надолу — бе казал той.

— Точно вие няма да изгорите. Те няма да ви свалят. Сигурна съм. Не, сър, не и вие. Никога няма да успеят, никога.

Очите й бяха светлосини, с руса коса и красиво лице, нямаше още осемнадесет, но бе силна, много силна и уверена.

Той й повярва и нейната увереност му помогна да издържи следващите четири месеца — понякога с по пет полета на ден — и следващите свалени самолети. И въпреки че след време самолетът му избухна в пламъци, той оживя само с леки изгаряния. А когато излезе от болницата и остана завинаги на земята, те се ожениха.

— Не мога да повярвам, че са минали двадесет години — каза той, обзет от щастие.

— И две преди това — тя също бе щастлива.

— И две пре…

Вратата се отвори. Пенелоуп въздъхна при вида на А Тат, която влезе с горда походка в стаята, говорейки, без да спре на кантонезки:

Айейа, синко, та ти още ли не си готов, почитаемите гости всеки момент ще бъдат тук, а папионката ти още не е вързана. И онзи проклет чужденец от северен Куантунг, безсмислено доведен тази вечер в къщата ни, за да готви… това миризливо изчадие на евтина курва от Северен Куантунг, откъдето идват най-големите крадци и най-гадните курви, си въобразява, че може да готви… ха!… Този човек, заедно с неговия също толкова жалък персонал, оскверняват кухнята ни и нарушават спокойствието ни. О ко, — съсухрената, дребна старица продължи, без да си поема дъх, а тънките й, подобни на птичи, пръсти автоматично и умело завързаха папионката му. — И това не е всичко! Втората ви дъщеря… втората ви дъщеря за нищо на света не иска да облече роклята, която почитаемата ви Първа съпруга й е избрала и гневът й се чува чак в Ява! Ееех, това семейство! Ето, синко. — Тя извади от джоба си плика с телекса и го подаде на Дънрос. — Ето още едно просташко послание с нови поздравления за този щастлив ден, заради което горката ти стара майка трябваше сама да изкачи стълбите с горките си стари крака, защото останалите некадърни прислужници за нищо не ги бива и спокойно се размотават… — Тя спря за момент, за да си поеме въздух.

— Благодаря ти, майко — каза учтиво той.

— По времето на почитаемия ти баща прислужниците работеха и знаеха какво да правят и твоята стара майка не беше принудена да търпи в нашата „Грейт хаус“ разни мръсни навлеци! — Тя излезе като продължаваше да мърмори под носа си още проклятия по адрес на наетите за тържеството прислужници. — И не закъснявай, синко, защото… — продължи да нарежда и след като затвори вратата.

— Какво й става? — попита Пенелоуп с досада.

— Разлютила се е заради наетите прислужници. Не обича чужди хора, знаеш я каква е. — Той отвори плика. Вътре беше сгънатият телекс.

— Какво каза за Глена? — попита жена му, защото бе разбрала йее-чат, втора дъщеря, кантонезкият й бе много слаб.

— Някакъв каприз, свързан с роклята, която си й избрала.

— Какво й е на роклята?

— А Тат не каза. Слушай, Пен, може би Глена просто, трябва да си легне — вече й минава времето за лягане и…

— Наивник! Никакъв шанс, за нищо на света. Дори и Хег Струан не е в състояние да откаже Глена от първата й вечер като голяма, както тя я нарича! Ти се съгласи, Йан, ти се съгласи. Не аз, а ти!

— Да, но не мислиш ли…

— Не. Вече е достатъчно голяма. В края на краищата на тридесети става на тринадесет. — Пенелоуп спокойно доми шампанското си. — И въпреки това, няма да се разправям с тази млада дама, каквото и да става. — Тя стана. После видя лицето му. Той гледаше втренчено телекса.

— Какво има?

— Един от нашите хора е убит в Лондон. Грант. Алън Медфърд Грант.

— Не го познавам, нали?

— Мисля, че си го виждала веднъж в Бършир. Беше дребен мъж, подобен на елф. Присъства на един от приемите ни в замъка Ейвиърд — последния път, когато бяхме в Англия.

Тя сбърчи вежди:

— Не се сещам. — Тя взе телекса от ръцете му. „С мъка ви съобщаваме, че тази сутрин А. М. Грант загина при нещастен случай с мотоциклет. Ще ви информирам за подробностите, веднага щом ги науча. Съжалявам. С уважение, Киърнън.“ — Кой е Киърнън?

— Неговият помощник.

— Грант е… приятел ли ти беше?

— В известен смисъл.

— Важен ли беше за теб?

— Да.

— О, съжалявам.

Дънрос направи усилие да вдигне рамене и да запази гласа си спокоен. Но в същото време ругаеше цинично наум. „Това е животът. Джос.“

Тя искаше да сподели мъката му, тъй като веднага разбра колко силен бе шокът. Знаеше, че е много смутен и че се опитва да го скрие, а искаше веднага да научи всичко за този неизвестен за нея човек. Но запази самообладание.

„Така трябва. Да не задавам въпроси, да запазя спокойствие и да бъда на разположение, за да го успокоя, но само когато ми позволи.“

— Ще слезеш ли?

— След малко.

— Не се бави, Йан.

— Добре.

— Още веднъж ти благодаря за гривната — каза тя, възхищавайки й се.

— Няма защо.

Знаеше, че всъщност не я беше чул. Вече бе вдигнал телефона и искаше международна линия. Пен излезе, тихо затвори вратата и застана потисната в дългия коридор, който свързваше източното със западното крило. Сърцето й биеше силно. „Проклети да са всички телекси, всички телефони, проклета да е «Струан», проклет да е Хонконг, проклети да са всички тържества и всички хрантутници. О, как искам завинаги да се махнем оттук и да забравим за Хонконг, да забравим за работата и за «Ноубъл хаус», за Големия Бизнес и за Тихоокеанския басейн, за фондовата борса и за прокле…“

— Мамооооо!

Тя чу писъка на Глена, който идваше от стаята й зад далечния ъгъл в източното крило и на секундата всичките й сетива се изостриха. В гласа на Глена имаше потиснат гняв, но не и опасност, затова не се втурна, а само извика, „Идвам… какво има, Глена?“

— Къде сиии?

— Идвам, скъпа — мисълта й вече бе заета с важни неща. „Глена ще изглежда чудесно с тази рокля. О, сигурна съм. Ще й дам перлената си огърлица. Ще бъде прекрасна.“

Тя ускори крачка.

 

 

От другата страна на пристанището, в Каулуун, сержант Танг-по, от криминалния отдел, се изкачи по разнебитените стълби и влезе в стаята. Ядрото на неговата тайна триада вече го чакаше.

— Искам всички добре да си отворите запушените уши да чуете следното: Драконите искат Чен от „Ноубъл хаус“ да бъде намерен, а онези чумави лайнари, Бивши вълци да бъдат заловени така светкавично, че и Господ да не разбере кога е станало!

— Да, господарю — отвърнаха в хор подчинените му, шокирани от тембъра на гласа му.

Намираха се в тайната къща на Танг-по — малък, мрачен тристаен апартамент с неприветлива входна врата, на петия етаж на също толкова потискаща жилищна сграда, на една мръсна уличка на три преки от полицейското управление. Бяха девет души: един сержант, трима ефрейтори и обикновени полицаи — всички цивилни детективи от криминалния отдел, кантонезци, грижливо подбрани и положили кръвна клетва за лоялност и тайна. Това бе тайното братство или тонг на Танг-по, което закриляше целия уличен хазарт в района Цим Ша Цуи.

— Търсете навсякъде, разговаряйте с всеки. Имаме три дни — каза Танг-по. Той бе добре сложен мъж, петдесет и пет годишен, с леко посивяла коса и гъсти вежди, с най-висок чин преди офицерски. — Това е заповед от мен, всички мои братя Дракони и лично от Висшия. Освен това Голямата Лайняна Планина обеща, че, ако се провалим ще ни разжалва и ще ни изпрати на границата или на други гадни места, всичките. За първи път отправя такава заплаха. Всички богове пикаят от много високо върху всички мръсни чужденци, които не искат да вземат онова, което им се полага и да се държат като културни хора!

— Амин! — каза с голям плам сержант Лий. От време на време той бе католик, защото на младини бе посещавал католическо училище.

— Днес следобед Голямата Лайняна Планина ми даде да разбера съвсем ясно следното: резултати или на границата, където няма дори къде да се изпикаеш и където на двадесет мили наоколо няма откъде да падне нещо отгоре. Айейа, всички богове да ни пазят от провал!

— Да — отговори от името на всички ефрейтор Хо, записвайки в тефтера си. Той бе с остри черти, посещаваше вечерно училище за счетоводители, занимаваше се с книжата на братството и водеше протоколи на техните събрания.

— Старши братко — започна учтиво сержант Лий, — има ли определена награда за нашите информатори? Има ли минимум или максимум?

— Да — каза Танг-по, а после предпазливо добави: — Висшият Дракон е казал 100 000 хонконгски долара, ако до три дни… — В стаята изведнъж настъпи пълна тишина — такава огромна сума! — … половината за откриването на Чен от „Ноубъл хаус“, а другата половина за залавянето на похитителите. И премия от 10 000 за брата, чийто информатор ни предаде, което и да е от двете — и повишение.

— 10 000 за Чен и още десет за похитителите? — попита ефрейторът. „О, богове, помогнете ми да спечеля наградата“ — молеше се той, както и всички останали. — Правилно ли съм разбрал, старши братко?

Дю не ло мо, точно това казах — отвърна рязко Танг-по, изпускайки цигарен дим. — Да не би ушите ти да са пълни с гной?

— Съжалявам, почитаеми сър. Моля да ме извините.

В главите на всички се въртеше само наградата. Сержант Лий си мислеше: „Ееех, 10 000 и… и повишение, ако до три дни… Ах, ако до три дни… значи точно преди конните състезания и тогава… О, богове — малки и големи — благословете ме сега и още веднъж в събота на двойното залагане.“

Танг-по погледна в бележника си:

— А сега да продължим. Със съдействието на Дневния Чанг и почитаемия Сонг братството ще може да използва баните на „Виктория енд Албърт“ всяка сутрин между осем и девет, а не между седем и осем както досега. Съпруги и любовници — по списък. Ефрейтор Хо, поправи списъка.

— Ей, почитаеми господарю — обади се един от младите детективи, — чухте ли за Златните Косми?

— А?

Младежът разказа онова, което тази сутрин бе научил от Дневния Чанг, когато бе отишъл да закусва в кухнята на хотела. Всички избухнаха в смях.

Айейа, само си представете! Като златни, а?

— Лягал ли си с мръсна чужденка, почитаеми господарю?

— Не, никога. Айейа, само като си помисля… пфу!

— Аз бих опитал — каза Лий през смях, — само, за да видя кое как е!

Всички се засмяха заедно с него, а един извика:

— Женската Дупка си е Женска Дупка, но казват, че на някои чужди мръсници им били наклонени!

— Чувал съм, че били цепнати напряко!

— Почитаеми сър, има и още нещо — продължи младият детектив, след като смехът стихна. — Дневният Чанг каза да ви предам, че Златни Косми имала миниатюрна радиостанция, най-добрата, която бил виждал, по-добра от всичко, което имаме дори и в специалния отдел. Носи я винаги със себе си.

Танг-по го изгледа втренчено:

— Любопитно. За какво ли може да й трябва такова нещо на една мръсна чужденка?

— Нещо свързано с оръжието? — каза Лий.

— Не знам, младши братко. Жени с радиостанции? Интересно. Снощи, когато хората ни прегледаха багажа й го нямаше. Значи сигурно го носи в ръчната си чанта. Добре, много добре. Ефрейтор Хо, след събранието оставете един подарък на Дневния Чанг — две червени. — Една червена банкнота беше 100 хонконгски долара. — Наистина много бих искал да знам, за кого е било предназначено оръжието — добави той замислено. — Искам всички информатори да имат предвид, че това също много ме интересува.

— Чен от „Ноубъл хаус“ има ли някаква връзка с оръжието и с тези двама мръсни чужденци? — попита Лий.

— Мисля, че има, младши братко. Мисля, че има. Да. Още нещо любопитно — да изпратиш отрязано ухо не е културно — поне не толкова рано. Никак не е културно.

— Значи мислиш, че Бившите вълци са мръсни чужденци? Или шибани полуидиоти? Или португалци?

— Не знам — каза мрачно Танг-по. — Но се е случило в нашия район, така че за всички нас това е въпрос на престиж. Голямата Лайняна Планина е страшно вбесен. И неговият престиж е заложен на карта.

— Еееий — каза Лий, — този мръсник има ужасно гаден характер.

— Да. Може би информацията за радиостанцията ще го поукроти малко. Смятам да помоля всичките ми братя да поставят под наблюдение Златни Косми и нейния приятел контрабандиста на оръжие. Така. Имаше и още нещо… — Танг-по отново погледна в бележника си. — А, да. Защо приходите ни от нощния клуб „Хепи хостис“ са спаднали с трийсет процента?

— Съвсем наскоро заведението бе поето от нов собственик, почитаеми сър — каза сержант Лий, в чийто квартал се намираше клубът. — Едноокият Пок го продаде на един шибан шанхаец на име Уанг — Хепи Уанг. Хепи Уанг каза, че Хубавичкото ни Намазване е твърде голямо, защото бизнесът е много закъсал, много закъсал.

Дю не ло мо на всички шанхайци. Наистина ли е така?

— Печалбите са спаднали, но не много.

— Точно така, почитаеми сър — каза ефрейтор Хо. — Минах оттам в полунощ, за да събера шибания седмичен аванс и онази воняща шибана дупка беше наполовина пълна.

— Имаше ли някакви мръсни чужденци?

— Двама или трима. Никой, който да представлява интерес.

— Предай на почитаемия Хепи Уанг от мое име следното: Давам му три седмици, за да оправи бизнеса си. След това ще говорим отново. Ефрейтор Хог кажи на някои от момичетата в „Грейт Ню Ориентал“, в продължение на около месец, да препоръчват „Хепи хостис“ — и без това имат достатъчно мръсна чуждестранна клиентела… и напомни на Уанг, че вдругиден пристига атомният самолетоносач „Кориджидор“ на П и В… — Той използва английското съкращение за „почивка и възстановяване“, което всички знаеха от Корейската война. — Ще попитам моя брат Дракон в Уанчай и района на кейовете, дали Хепи Уанг може да му изпрати малко визитни картички. Около хиляда диваци от Златната Страна биха му се отразили доста добре! Ще останат тук осем дни.

— Почитаеми сър, ще го направя още довечера — обеща ефрейтор Хо.

— Моят приятел от морската полиция ми каза, че скоро ще дойдат много военни кораби. Разширяват Седми американски флот. — Танг-по се намръщи. — Удвояват го. На континента се говори, че голям брой американски войници щели да бъдат прехвърлени във Виетнам. Вече имат въздушна линия дотам. — И добави — под контрола на тяхната триада ЦРУ.

— Това е много добре за бизнеса! Ще поправяме корабите им и ще забавляваме хората им. Добре! Това е много добре за нас.

— Да. Чудесно е. Но е много глупаво от тяхна страна. Почитаемият Чоу Ен-лай от месеци им изпраща най-любезни предупреждения, в които казва, че Китай е против това! Защо не искат да го разберат? Виетнам е дивашката ни периферия! Глупаво е да избираш за противник тези диваци и опасните джунгли. Как си представят, че могат да ги победят, след като Китай не е успял да го направи в продължение на векове? — Танг-по се изсмя и запали нова цигара. — Къде изчезна старият Едноок Пок?

— Старата лисица взе първия самолет за Сан Франциско, след като излезе постоянната му виза. Заедно с жена си и осемте си деца.

Танг-по се обърна към своя счетоводител:

— Дължеше ли ни някакви пари?

— О, не. Изплати всичко навреме. Сержант Лий се погрижи за това.

— И колко му излезе на този мръсник визата?

— По наша препоръка, изходната му виза бе уредена срещу скромен подарък от 3 000 хонконгски долара за ефрейтор Сек Пън Со от емиграционната служба. Получихме си процента. Освен това му помогнахме да намери търговец на диаманти, за да превърне богатството си във възможно най-добрите синьо-бели камъни. — Той погледна в тефтера си. — Комисионата ни от два процента възлезе на 8 960 хонконгски долара.

— Добрият стар Едноок! — каза Танг-по, радвайки се за него. — Направил е най-доброто за себе си. И какво беше записано във визата му на „Работно място в Щатите“?

Сержант Лий каза:

— Готвач в един ресторант в китайския квартал — казва се „Гуд ийтинг плейс“. Ял съм у тях храна, сготвена от него и трябва да ви кажа, че наистина е ужасен готвач.

— Ще наеме някой, който да работи там, а той ще се заеме с недвижими имоти или хазарт и някой нощен клуб. Ееех, какъв джос!

— А колко му е струвала американската виза?

— Златният дар за влизане в Рая! — въздъхна Хо. — Чух, че платил 5 000 щатски долара, за да стане първи в списъка.

— Това е повече от обикновеното! И защо?

— Изглежда, че освен това са му обещали и американски паспорт, веднага след изтичането на петте години.

— Тези шибани типове от Златната Страна също изстискват, но не са организирани. Нямат абсолютно никакъв стил — каза Танг-по с презрение. — Една-две визи от време на време. След като всеки тук знае, че може да си купи виза, ако в подходящ момент бутне необходимата сума. Така че защо не го правят както трябва, културно? Двайсет визи на седмица, дори четирийсет. Тези мръсни чужденци са направо откачени!

Дю не ло мо, прав си! — сержант Лий бе стреснат от потенциалното „изстискване“, което би могъл да прави, ако беше заместник-консул на визовия отдел в американското консулство в Хонконг.

— Ако на този пост седеше някой умен човек, досега щяхме да сме богати като Мандарини и щяхме да полицействаме в Сан Франциско! — каза Танг-по и всички избухнаха в смях заедно с него. После добави с отвращение. — Поне да бяха сложили истински мъж, а не такъв, който обича в противната му дупка да влиза горещ стълб, или пък неговият — в чужда дупка!

Последва още по-бурен смях.

— Ей — извика един от тях. — Научих, че партньорът му е оня млад мръсен чужденец със свинското шкембе, дето работи в общественото строителство — нали се сещате, оня, дето продава разрешителни за строежи на забранени места!

— Стара история, Чан, много стара. И двамата се прехвърлиха към нови обекти. Последният слух е, че нашият мръсник, заместник-консулът, има връзка с един младеж… — добави деликатно Танг-по. — Син на известен счетоводител, който освен това е и виден комунист.

— Това никак не е хубаво, — каза сержант Лий, сещайки се веднага за кого става въпрос.

— Не е — съгласи се Танг-по. — А на всичкото отгоре вчера научих, че младежът имал таен апартамент съвсем наблизо. В моя район! А моят район е с най-ниската престъпност.

— Така е — казаха всички с гордост.

— Да поговорим ли с него, Старши братко? — попита Лий.

— Не, само го поставете под специално наблюдение. Искам да знам всичко за тези двамата. Всичко. Дори и това дали се оригват. — Танг-по въздъхна. — Тъй като всички сте тук, реших, вместо утре, да плащам днес. — Той отвори голямата чанта, в която имаше пари. Всеки получи сума равна на полицейската му заплата плюс оправданите разходи.

300 хонконгски долара, без нищо отгоре не стигаха на един полицай, за да храни дори малко семейство, да поддържа съвсем малък апартамент — две стаи и кухня без баня и тоалетна и да изпрати едно от децата си на училище. Нито пък, за да може да изпрати малко в родното си село Куантунг на баща, майка, баба, дядо, чичовци, много от които бяха жертвали за него спестяваните цял живот пари, за да поеме той трънливия път към Хонконг.

Танг-по бе един от тях. Гордееше се, че на 6-годишна възраст, сам, бе изминал този път и създал връзки, а когато стана на осемнайсет — преди трийсет и шест години — започна да работи в полицията. Бе служил добре на Кралицата и безупречно на полицията, изобщо не бе помагал на японците по време на войната, а сега отговаряше за много важно подразделение в колонията Хонконг. Той бе уважаван и богат. Единият от синовете му учеше в колеж в Сан Франциско, а другият притежаваше половин ресторант във Ванкувър, Канада. Семейството му в Куантунг бе осигурено. Но най-важното — в неговия район, Цим Ша Цуи, имаше по-малко неразкрити кражби, по-малко неразкрити наранявания, осакатявания и войни между триади, от който и да е друг. Само три убийства за последните четири години и до едно разкрити, виновниците — хванати и осъдени, като един от тях, мръсен чужденец, моряк, убил свой колега заради една проститутка. Нямаше почти никакви дребни кражби и нито един мръсен чужденец турист не бе обезпокояван от просяци или джебчии, а това бе най-голямата туристическа зона, с почти 300 000 жители, които трябваше да бъдат пазени от злодеи и от самите тях.

„Да — каза си Танг-по. — Ако не бяхме ние, тези шибани, твърдоглави селяндури щяха да се хванат за гърлата, да вилнеят, да плячкосват, да убиват и в края на краищата щеше да се чуе неизбежният вик на тълпата: «Убийте мръсните чужденци!» И щяха да се опитат да го направят и тогава пак щяхме да се върнем към бунтовете. Свиня да им го начука на всички престъпници и буйстващи типове!“

— И така — каза той, учтиво, — ще се съберем след три дни. Поръчал съм вечеря с десет блюда от ресторанта на Грейт Фуд Чанг. А дотогава се заврете ако щете и в кучи задник, но искам заповедите ми да бъдат изпълнени. Искам Бившите вълци и Джон Чен. Сержант Лий, остани за момент. Ефрейтор Хо, напиши протокола и утре в пет ми донеси отчетите.

— Да, почитаеми господарю.

Всички се разотидоха. Танг-по запали нова цигара. Сержант Лий последва примера му. Танг-по се закашля.

— Трябва да спреш да пушиш, старши братко.

— Ти също! — Танг-по сви рамене. — Джос! Ако ми е писано да си отида, ще си отида. И въпреки това, за да има мир и спокойствие, казах на жена ми, че съм спрял. Непрекъснато ми опява.

— Покажи ми една, която да не опява. Ще се окаже, че е мъж с противна дупка.

И двамата се разсмяха.

— Истина е. Миналата седмица ме накара да отида на лекар. И знаеш ли какво ми каза този шибан копелдак? „Трябва да откажеш цигарите, старче, защото преди да се изтърколят и двайсет луни ще бъдеш само шепа прах в урна и ти гарантирам, че жена ти ще харчи твоите пари по разпуснати момчета, а любовницата ти ще вкусва чужди плодове!“

— Свиня такава! Ах, свиня такава!

— Да. Наистина ме стресна. От думите му се изпотих чак отдолу! Но може би е казал истината.

Той извади носна кърпа и се изсекна, а въздухът свиреше в гърдите му. После прочисти шумно гърлото си и се изплю.

— Слушай, младши братко, Висшият Дракон каза, че вече е време да организираме Контрабандиста Йен, Лий Белият Прах и Фор Фингър Уу.

Сержант Лий го изгледа шокиран. Тези трима души се смятаха за Висшите Тигри на търговията с наркотици в Хонконг. Вносители и износители. Както за местна употреба така и, според слуховете, за износ за Златната Страна, където бяха големите пари. Опиумът, който се внасяше тайно, се преработваше в морфин, а след това и в хероин.

— Лошо, много лошо. Ние никога не сме припарвали до тази търговия.

— Да — каза деликатно Танг-по.

— Това е много опасно. Отделът за борба с наркотиците работи много сериозно. Лично Голямата Лайняна Планина се е амбицирал да хване тези тримата — адски сериозно.

Танг-по вдигна поглед към тавана. След това каза:

— Висшият Дракон го обясни по следния начин: в Златния триъгълник един тон опиум струва 67 000 щатски долара. Превръща се в шибан морфин, а след това в шибан хероин. Прави се пет процентов разтвор на чист хероин и в такъв вид се продава по улиците на Златната Страна, а там той струва 680 милиона щатски долара. От един тон опиум.

Танг-по се закашля и запали нова цигара. По гърба на Лий започнаха да се стичат струйки пот.

— Колко тона минават през ръцете на тези трима мръсници?

— Не знаем със сигурност. Но разбрахме, че годишно в Златния триъгълник — Юнан, Лаос и Тайланд — се произвеждат около 380 тона опиум. По-голямата част от него идва тук. Вероятно прехвърлят около петдесет тона. За петдесет тона е сигурно.

О ко!

— Да. — Танг-по също се потеше. — Висшият Дракон смята, че трябва веднага да инвестираме в тази търговия, защото все повече ще се разраства. Има план да привлече към нас и морската полиция…

Дю не ло мо, не може да се вярва на тези морски копелета!

— Това казах и аз, но той ми отговори, че имаме нужда от морските копелета и на няколко подбрани хора можем да вярваме. Кой друг би могъл в предварително уговорени моменти да хване и прибере двайсет, дори петдесет процента от някоя пратка за успокоение на Голямата Лайняна Планина? — Танг-по пак се изплю умело. — Ако успеем да привлечем морската полиция, отдела за борба с наркотиците и ония тримата, сегашният ни h’eung yau ще ни се струва като детски джобни пари.

В стаята настъпи напрегнато мълчание.

— Ще трябва да привлечем нови членове, а това винаги е опасно.

— Да.

Лий взе чайника и си наля жасминов чай, а потта се стичаше по гърба му. В силно задимената стая бе душно и тежко. Той зачака.

— Какво е мнението ти, младши братко?

Двамата мъже не бяха роднини, но използваха учтивата китайска форма на обръщение, защото се познаваха и бяха разчитали един на друг повече от петнадесет години. Лий спаси живота на своя началник по време на бунтовете през 1956. Сега бе на трийсет и пет, а за героизма по време на бунтовете получи полицейски медал. Беше женен и имаше три деца. Служеше в полицията от шестнадесет години и заплатата му бе 843 хонконгски долара на месец. Ходеше на работа с трамвай. Ако не беше допълнителният му доход от братството, щеше да бъде принуден почти всеки ден да ходи на работа пеша или с велосипед. С трамвай пътят му бе два часа.

— Мисля, че идеята е много кофти — каза той. — Опиатите, всички опиати, са адски лоша работа — да, отвратително. Опиумът е ужасно нещо, въпреки че е полезен за старите хора. Белият прах, кокаинът, е също гадно нещо, но не чак толкова, колкото спринцовките на смъртта. Ще бъде лош джос, ако се захванем със спринцовките на смъртта.

— Същото му казах и аз.

— Ще му се подчиниш ли?

— Това, което е добро за един от братята, трябва да е добро за всички — каза замислено Танг-по, без да отговори на въпроса.

Лий отново, зачака. Той не знаеше как точно се избира Дракон, нито точния им брой, нито пък кой е висшият. Знаеше само, че неговият Дракон е Танг-по, който бе разумен и предпазлив човек и искрено защитаваше техните интереси.

— Освен това каза, че един-двама от нашите мръсни чуждестранни шефове са настръхнали за своя шибан дял от хазарта.

Лий се изплю с възмущение.

— Какво правят тези мръсници за своя дял? Нищо. Само си затварят шибаните очи. С изключение на Змията.

— Да му се не види! Тоя мръсен тип трябва да бъде удавен в кенефа. Скоро онези над него, на които бута по нещо, няма да могат да го търпят повече. И вонята му ще се разнесе над всички ни.

— След две години би трябвало да се пенсионира — каза мрачно Лий. — Сигурно ще покаже среден пръст на шефовете си, преди да си отиде и те няма да могат да направят нищо. Казват, че имал приятели много нависоко.

— А дотогава? — попита Танг-по. Лий въздъхна.

— Моят съвет, старши братко, е да бъдеш предпазлив и да не го правиш, ако можеш. А ако не можеш… — той сви рамене. — Джос. Решено ли е вече?

— Не, още не е. Беше споменато на седмичната ни среща. За да го обмислим.

— Говорили ли са с онези тримата?

— Доколкото разбрах Лий Белият Прах е дошъл при нас, младши братко. Изглежда, четиримата имат намерение да се съюзят.

Лий зяпна от учудване.

— Така изглежда.

— Ще работят заедно? Тези мръсници?

— Така казаха. Сигурен съм, че ще стане Висшият Тигър.

Айейа, този тип ли? Казват, че е убил петдесет души със собствените си ръце — каза мрачно Лий и потрепери при мисълта за идващата опасност. — Сигурно плащат поне на триста биячи. За нас най-добре би било тези тримата да са мъртви или да са зад решетките.

— Да. Но вместо това Лий Белият Прах твърди, че са готови да разширят бизнеса си и че срещу малко съдействие от наша страна могат да ни гарантират огромна отплата. — Танг-по избърса потта от челото си и запали нова цигара. — Слушай, малки братко — каза меко, — той се кълне, че им е било предложено огромно количество пари от Америка — в брой и в банка. А освен това много голям пазар на дребно за тяхната стока, с център Манхатън.

Лий усети как потта изби по челото му.

— Пазар на дребно в Америка? Това означава милиони. Ще го гарантират?

— Да. Ние ще имаме много малко работа. Само ще си затваряме очите и ще се грижим за това, морската полиция и отделът за борба с наркотиците да хващат предвидените за това пратки. Нали в Древната Книга е написано: „Ако не вземаш подкупи, гръм ще те удари“?

Отново настъпи тишина.

— А кога това решение… кога ще се решава въпросът?

— Следващата седмица. Ако се вземе положително решение, ще бъдат необходими няколко месеца, а може би и година, за да се организира трафика. — Танг-по погледна към часовника и стана. Време е да се изкъпем. Нощният Сонг ни е уредил вечеря след това.

— Оооо, много добре. — Лий притеснено угаси единствената лампа, която висеше от тавана. — А ако се вземе отрицателно решение?

Танг-по угаси цигарата си и се изкашля.

— Ако ли не… — Той сви рамене. — Животът е един, освен за боговете, така че наш дълг е да мислим за семействата си. Имам познат, който е капитан на един от корабите на Фор Фингър Уу…

Бележки

[1] Всеки прави каквото иска (фр.). — Б.пр.