Джеймс Клавел
Търговска къща (74)

72

14:30 часа

„Сий уич“ бе пуснала котва недалеч от пристанището Ша Тин, където акостираха за обяд. Веднага щом пристигнаха, готвачът, Кейси и Питър Марлоу слязоха на брега, за да подберат под ръководството на Горнт скаридите и рибата за обяд направо от цистерните с морска вода на кея. После от шумния пазар купиха пресни плодове. Менюто включваше бързо изпържени скариди с хрупкаво цветно зеле. Риба, натъркана с чесън и изпържена в тиган, която беше сервирана с разнообразни китайски зеленчуци.

Обядът премина сред смях, китайките бяха забавни и щастливи. Всички говореха някакъв повече или по-малко солен английски, Дънстън Бар беше невероятно смешен, другите също се включиха в шегите и Кейси си помисли колко по-различни от обикновено са мъжете. По-невъздържани и момчешки настроени и това й се стори тъжно. Разговорът премина на делови въпроси и за тези няколко кратки часа тя научи за хонконгските методи на работа много повече, отколкото от всичките книги, които беше прочела. Все по-ясно й ставаше, че един външен човек трудно би се добрал до богатство и власт в Хонконг.

— О, вие ще се справите много добре тук, Кейси, ти и Бартлет — й каза Дънстън Бар. — Стига да играете по тукашните правила и данъчни структури, а не по американските, прав ли съм, Куилън?

— В известен смисъл. Ако тръгнете с Дънрос и „Струан“ — стига те да просъществуват като реалност до другия петък — ще обирате по малко мляко, но не и каймак.

— Ако тръгнем с теб, по-добре ли ще ни бъде?

Бар се засмя:

— Много по-добре, Кейси, но пак ще обирате само мляко, без каймак.

— Да кажем, Кейси, че при нас млякото ще бъде с по-голяма масленост — каза дружелюбно Горнт.

Разнесе се прекрасният аромат на прясно изпечено и смляно кафе. Разговорът около масата беше общ, разменяха се закачки и, главно заради нея, се обсъждаше търговията в Азия, търсенето и предлагането, отношението на азиатците към контрабандата, а китайките бъбреха помежду си.

Изведнъж се намеси Грей с нотка на хапливо раздразнение в гласа:

— По-добре попитайте Марлоу за това, мистър Горнт. Той знае всичко за контрабандата и изнудването още от Чанги.

— Стига, Грей — обади се Питър Марлоу във внезапно настъпилата тишина. — Престани!

— Мислех, че се гордеете с това, ти и твоят изнудвач янки. Не е ли така?

— Престани, Грей — повтори Питър Марлоу с безизразна физиономия.

— Както кажеш, приятелче — Грей се обърна към Кейси. — Попитайте го.

Горнт се обади:

— Сега едва ли е най-подходящото време да се подклаждат стари разпри, мистър Грей.

Тонът му бе привидно спокоен, веселостта бе изчезнала от лицето му.

— О, не аз започнах пръв, мистър Горнт. Вие говорехте за контрабанда и черен пазар. Марлоу просто е специалист в тази област.

— Да изпием кафето на палубата — изправи се Горнт.

— Добра идея. Чашка кафе ще ни дойде добре след плюскането. — Грей употреби нарочно тази дума, с пълното съзнание, че ще ги обиди, но вече не го беше грижа, изведнъж се умори от шегите и му стана противно да бъде черната овца сред тях, искаше му се да е с някое от момичетата, което и да е. — Марлоу и неговият приятел янки печаха кафе на зърна в лагера, докато всички останали гладувахме — обясни той с каменно лице. — Нали?

След малко Питър Марлоу отговори.

— Всички получаваха кафе от време на време. Всички си печаха кафе на зърна.

— Но не колкото вас двамата — Грей се обърна към Кейси. — Те пиеха кафе всеки ден, той и неговият приятел янки. Аз, аз бях началник на военната полиция и ако имах късмет, получавах кафе веднъж месечно — погледна обратно към Марлоу. — Откъде намирахте кафе, докато ние, останалите, гладувахме?

Кейси забеляза издутата вена на челото на Питър Марлоу и ужасена осъзна, че и липсата на отговор също е отговор.

— Робин… — започна тя, но Грей я прекъсна с подигравателен глас:

— Защо не отговаряш, Марлоу?

В настъпилата тишина гостите поглеждаха от Грей към Питър Марлоу.

Мълчаха, чувстваха се неловко заради Питър и бяха поразени от отправените косвени обвинения — Горнт и Плъм бяха очаровани и тайничко се забавляваха. После едно от момичетата се обърна и тихо излезе, последвано от останалите. Кейси също искаше да си тръгне, но остана.

— Сега не му е времето, мистър Грей — чу тя кроткия глас на Горнт и се зарадва, че той е тук, за да сложи край на това. — Да оставим този въпрос на мира. Моля ви?

Грей изгледа всички поред и най-накрая спря поглед на противника си.

— Виждате ли, Кейси, никой няма смелостта да го попита — те всички са от неговата класа, тъй нареченото висше общество, и се грижат за себеподобните си.

Бар се изчерви:

— Виж какво, приятел, според мен ти…

Питър Марлоу се намеси с равен глас:

— Лесно може да се сложи край на тия глупости. Човек не може да приравнява Чанги или Дахау и Бухенвалд — към нормалния живот. Просто не може. Там имаше други правила, други структури. Бяхме войници, военнопленници, повечето от нас юноши. Чанги беше генезис, там всичко беше ново, непознато, вс…

— Ти беше ли черноборсаджия?

— Не. Служех като преводач от малайски на един приятел, който беше търговец, а има голяма разлика между търговия и черноборсаджийство и…

— Но това противоречеше на лагерните правила, на лагерния закон и си беше чисто черноборсаджийство, нали?

— Търговията с пазачите противоречеше на вражеските правила, на японските правила.

— Скъпи приятелю — намеси се Горнт с нарочен лек акцент в гласа, който знаеше, че ще жегне Грей, — това явно са вече отминали времена, които са без значение. Неделя следобед е и ние всички сме приятели.

— За мен те са до-о-оста важни, независимо дали е неделя следобед или не, и ние с Марлоу не сме приятели и никога не сме били! Той е тузар, аз не съм — Грей изимитира дългото о, което ненавиждаше, и заговори с още по-силен акцент. — Да. Но войната промени всичко и ние, работниците, няма да го забравим!

— Ти считаш себе си за работник, а мене не? — попита Питър Марлоу със стържещ глас.

— Ние сме експлоатираните, вие — експлоататорите. Както в Чанги.

— Спри тая развалена плоча, Грей! Чанги беше друг свят, друго място и друго време и…

— Беше същото като навсякъде. Имаше господари и подчинени, работници и такива, които печелеха, на техен гръб. Като тебе и Царя.

— Глупости!

Кейси беше близо до Грей и протегна ръка към него.

— Хайде да пием кафе, а?

— Разбира се — отвърна той. — Но първо го попитайте, Кейси.

Грей продължаваше упорито да държи на своето, защото съзнаваше, че най-после бе успял да притисне до стената своя неприятел, и то пред господарите му.

— Мистър Горнт, попитайте го, а? И вие… Разкажи им тогава как Царя купуваше от някой нещастник я часовник, я пръстен или писалка, единствената вещ, която му беше останала, купуваше я на безценица, а я продаваше скъпо, без да казва, и мамеше в цената, мамеше, винаги мамеше! А?

Питър Марлоу го изгледа в отговор.

— Прочети книгата ми. В нея…

— Книгата ли? — Грей пак се изсмя подигравателно. — Кажи им, закълни се в честта си на джентълмен, в честта на баща на семейството си, с която толкова се гордееш — мамеше ли Царя, или не? В честта си! А?

Почти парализирана от ужас, Кейси видя как Питър Марлоу сви юмрук.

— Ако не бяхме гости тук — изсъска той, — щях да разкажа на всички какво лайно беше ти в действителност!

— Да гниеш в ада дано…

— Е, стига толкова — изкомандва Горнт и Кейси си отдъхна с облекчение. — За последен път ви казвам, оставете този въпрос на мира!

Грей откъсна очи от Марлоу.

— Добре. Дали ще мога да си хвана такси в селото? Мисля, че ще е по-добре да се прибера сам, ако нямате нищо против.

— Разбира се — отговори Горнт, като си придаде подходящо тъжно изражение, зарадван, че Грей беше предложил същото, което и той се канеше да направи, колкото се може по-меко. — Но разбира се — добави той, нанасяйки смъртоносния удар, — вие бихте могли да си стиснете ръцете с Марлоу като джентълмени и да забравите за т…

— Като джентълмени? Не, благодаря. Нагледал съм се на джентълмени като Марлоу. Джентълмени? Да благодарим на Бога, че Англия се променя и скоро отново ще попадне в добри ръце — и британското оксфордско произношение повече няма да бъде неизменен белег за произход и способности, никога вече. Ние ще променим лордовете и ако остане на мене…

— Да се надяваме, че няма! — обади се Пагмайър. Горнт твърдо каза:

— Паг! Време е за кафе и портвайн! — Той хвана приятелски Грей за ръката: — Бихте ли ни извинили за момент…

Качиха се на палубата. Бъбренето на китайките секна за момент. Тайно гордеещ се със себе си, Горнт поведе Грей и слезе с него на пристана. Всичко се подреждаше много по-добре, отколкото бе предполагал.

— Съжалявам за това, мистър Грей — извини се той. — Нямах никаква представа, че Марлоу… Отвратително! Е, човек никога не знае, нали?

— Той е копеле, винаги е бил и винаги ще си остане копеле — той и гадният му приятел янки. Ненавиждам и янките! Време е да скъсаме с тия лекета!

Горнт лесно намери такси.

— Настина ли няма да промените решението си, мистър Грей?

— Не, благодаря.

— Извинявам се за Марлоу. Той ви предизвика. Кога си заминава търговската комисия?

— Рано сутринта.

— Ако мога да направя нещо за вас тук, само ми кажете.

— Благодаря. Дръннете ми едно телефонче, като дойдете в Англия.

— Благодаря, непременно и благодаря, че дойдохте — той плати предварително за таксито и махна учтиво, като тръгваше. Грей не се обърна.

Горнт се усмихна.

„Гадното копеле ще се окаже полезен съюзник в идните години“ — мислеше си весело той по обратния път.

Повечето от останалите гости бяха на палубата и пиеха кафе и алкохол, Кейси и Марлоу стояха настрани.

— Ама че гадно копеле! — провикна се Горнт за всеобщо, одобрение. — Ужасно съжалявам за това, Марлоу, този нещастник…

— Не, вината е моя — прекъсна го Марлоу, видимо разстроен. — Съжалявам, много ми е неприятно, че си тръгна.

— Не е необходимо да се извиняваш. Въобще не трябваше да го каня благодаря ти, че беше толкова въздържан, той явно те предизвика.

— Точно така — потвърди Пагмайър и останалите се съгласиха. — Ако бях на твое място, щях да му фрасна един. Каквото и да е било, вече е минало.

— О, да — каза бързо Кейси, — какъв ужасен човек! Куилън, ако не го беше прекъснал, Грей щеше…

— Стига за тоя идиот — прекъсна я сърдечно Горнт. — Дайте да го забравим, да не му позволяваме да провали чудесния ни следобед — прегърна Кейси през раменете. — А?

Видя възхищението в очите й и с радост разбра, че напредва бързо.

— Доста е студено за къпане. Дали да не се връщаме полека към къщи?

— Чудесно! — обади се Дънстън Бар. — Аз ще подремна малко.

— Страхотна идея! — засмя се някой. Присъединиха се и момичетата, но смехът беше принуден. Всички бяха още разстроени и Горнт го почувства осезаемо.

— Първо малко коняк! Марлоу?

— Не, благодаря.

Горнт го погледна внимателно.

— Слушай, Марлоу — каза той съчувствено и всички млъкнаха. — Ние всички сме видели доста от живота и от Азия, за да разберем, че каквото и да си направил, е било за добро, не за лошо. Това, което каза, беше правилно. Чанги е било нещо различно, с различни проблеми. Паг е лежал три години и половина в затвора „Станли“ — на остров Хонконг, Кейси. Аз самият едва се измъкнах от Шанхай с окървавени ръце. Джейсън е бил пленен от нацистите след Дюнкерк и няколко години животът му е висял на косъм. Дънстън е действал в Китай — той отдавна е в Азия и знае. Нали?

— О, да — отговори тъжно Дънстън Бар. — Кейси, за да оцелее в една война, човек понякога трябва и да прекрачва правилата. Що се отнася до черната борса, Марлоу, аз съм съгласен с теб, повечето пъти човек трябва да изхожда от времето и мястото. Благодаря на Бога, че аз самият не попаднах в плен. Едва ли щях да оцелея, най-вероятно не — той отново си наля портвайн от гарафата, смутен от истините, които изрече.

— Какво представляваше в действителност Чанги, Питър? — зададе Кейси въпроса, който интересуваше всички.

— Трудно е да се каже — отвърна Марлоу. — Това беше най-пълното отрицание на живота, което човек може да си представи. Отпускаха ни по четвърт фунт сух ориз дневно, малко зеленчуци и по едно яйце на седмица. Понякога в супата… плуваше късче месо. Беше по-различно, това е всичко, което мога да кажа. Повечето от нас никога по-рано не бяха виждали джунгла, камо ли китайска или японска, а и да изгубиш война… Бях едва 18-годишен, когато попаднах в Чанги.

— Божичко, не мога да понасям японците, просто не мога! — възкликна Пагмайър и останалите закимаха.

— Но това всъщност не е честно. Те просто играеха играта по техните си правила — възрази Питър Марлоу. — От японска гледна точка беше нормално. Спомнете си колко добри войници бяха те, как се бореха и почти никога не позволяваха да ги пленят. По техните закони с попадането си в плен ние губехме честта си — той потрепери. — Чувствах се опозорен и още се чувствам.

— Това не е правилно, Марлоу — обади се Горнт. — Тук не може да се говори за безчестие. Въобще.

Кейси, която стоеше до Горнт, го докосна леко с ръка.

— О, да. Той е прав, Питър. Наистина.

— Да. Ами Грей, какво по дяволите го накара да се нахвърли така върху теб?

— Всичко и нищо. Беше го обзела някаква мания да прилага лагерните закони — а това бяха японски закони — което мнозина от нас намираха за глупаво. Както ви казах, в Чанги беше съвсем различно, офицерите и войниците бяха затворени заедно, нямаше нито писма от къщи, нито храна, около нас две хиляди мили окупирана от врага територия, малария, дизентерия и много смърт. Грей мразеше този мой американски приятел, Царя. Вярно, че Царя беше много хитър търговец и се хранеше добре, за разлика от останалите, пиеше кафе и пушеше фабрични цигари. Но със своя ум той ни спаси от смърт. Дори и Грей. Дори и него спаси. Сигурен съм, че омразата на Грей го караше да живее. Царя хранеше почти целия американски контингент — около 30 души, офицери и войници. О, те си го отработваха, по американски, но въпреки това без него щяха да загинат. И аз щях. Знам — Питър Марлоу потрепери. — Джос. Карма. Живот. Май сега ще си пийна малко коняк.

Горнт му наля.

— А какво се случи с този човек, когото наричаш Царя? След войната?

Пагмайър се засмя:

— Един такъв търговец в нашия лагер после стана шибан милионер. И с Царя ли се случи същото?

— Не знам — отговори Питър Марлоу.

— Не си ли го виждал повече, Питър? — попита изненадана Кейси. — Не сте ли се срещали, като се върнахте от Щатите?

— Не, никога. Опитах се да го открия, но не успях.

— Често правилото е такова, Кейси — отвърна нехайно Горнт. — Напуснеш ли полка, всички дългове и приятелства отпадат.

Беше много доволен.

„Всичко се нарежда идеално“ — каза си той, мислейки за двойното легло в каютата си, и й се усмихна през палубата. Тя отвърна на усмивката му…

 

 

Рико Анджин Гресенхоф влезе във фоайето на хотел „Виктория енд Албърт“. Беше пълно с посетители, които пиеха следобедния си чай или обядваха по-късно. Докато вървеше към асансьора, тя почувства по гърба си очите им и те я накараха да потрепери — това не бяха обичайните похотливи очи на европейците и пълните с омраза очи на жените им — а очите на китайци и евроазиатци. Никога преди не бе чувствала такава всеобща омраза. Това беше странно усещане. За първи път напускаше Швейцария, ако не се смятаха училищните екскурзии до Германия и две пътувания до Рим с майка й. Съпругът й я бе водил в чужбина само веднъж, до Виена, за една седмица.

„Не ми харесва Азия — помисли си Рико. — Но това все пак не е Азия, това е Хонконг, сигурно само тук е така, само при тези хора. И сигурно са прави да бъдат толкова враждебно настроени. Чудя се дали ще ми хареса в Япония? И там ли ще бъда чужденка?“

Асансьорът дойде и тя се качи на шестия етаж, където пиколото не й отвори вратата. Насаме и зад залостената врата на апартамента си се почувства по-добре. Червената предупредителна лампичка на телефона светеше, но Рико не й обърна внимание, свали набързо обувките, чантата, ръкавиците и палтото си и веднага ги прибра в огромния гардероб, където бяха спретнато подредени дрехите и трите й чифта обувки. Апартаментът беше малък, но приятен, хол, спалня и баня. На масата имаше цветя от „Струан“ и купа плодове от хотела.

Пръстите й ловко свалиха опаковката на подаръка. Вътре имаше правоъгълна черна плюшена кутийка и тя я отвори. По тялото й се разнесе топлина. Медальонът висеше на тънка златна верижка, нефритът беше зелен, със светлозелени петънца, оформен като рог на изобилието. По полираната му повърхност блещукаше светлинка. Тя веднага си го сложи и се погледна в огледалото. Никога не й бяха подарявали нефрит.

Под черния, покрит с плюш картон се намираше пликът. Беше обикновен, не на „Струан“, печатът също беше от обикновен червен восък. Рико го отлепи много внимателно с нож за писма и разгледа страниците една по една, лека сбърчила чело. Само някаква бъркотия от числа и букви и тук-таме някакъв символ. Намери папката за писма на хотела и като се настани удобно на бюрото, започна да преписва страниците една по една.

Като свърши, ги провери отново. Сложи копията в един илик на хотела и го запечата, а оригиналите в друг, обикновен, който извади от чантата си. След това взе нова пръчка восък, запали клечка кибрит и намаза и двата плика, като ги запечата така, че печатът върху плика с оригиналите да наподобява този на Дънрос. Телефонът иззвъня и я стресна. Рико само го изгледа с разтуптяно сърце. След като отново се успокои, тя се върна към работата си и, за да се увери, че по бележника, който използва, не бяха останали никакви издайнически вдлъбнатинки, огледа го внимателно на светлината. Доволна, залепи марки и го адресира до Р. Анджин, п. к. 154, Централна поща, Сидни, Австралия. Сложи и двата плика в чантата си.

Още веднъж огледа внимателно дали не е пропуснала нещо, после отиде до един малък хладилник, извади бутилка бистра минерална вода и отпи.

Телефонът отново звънна. Рико го гледаше и отпиваше от минералната вода, а мислено проверяваше и препроверяваше фактите, връщаше се към обяда си с Дънрос, питайки се дали беше разумно от нейна страна да приеме поканата му за коктейла довечера и за вечеря по-късно с него и негови приятели.

„Чудно, дали ще има приятели, или ще бъдем сами. Дали бих искала да остана насаме с този мъж?“

Мислите й я върнаха към нисичкия, нечистоплътен, леко плешив Ханс Гресенхоф и четирите години, които живя с него, по цели седмици сама, спеше сама, събуждаше се сама, разхождаше се сама, нямаше истински приятели, рядко излизаше, съпругът й беше странно потаен, предупреждаваше я да не се сприятелява с никого, искаше да бъде сама и винаги в безопасност, спокойна и търпелива. Това най-трудно се понасяше.

Търпението. Да търпи сама, да търпи с него, когато спи или е будна. Търпение и външно спокойствие. Когато през цялото време беше като вулкан, който нямаше търпение да изригне.

Че той я обичаше, нямаше съмнение. Това, което тя чувстваше към него, беше jiri, дълг. Той й даваше пари и животът й беше спокоен, нито богат, нито беден — еднообразен като страната, която бяха избрали. В пристиганията и заминаванията му нямаше ред. Когато беше при нея, винаги я искаше, искаше да бъде близо до нея. Сексът им го задоволяваше, макар че тя се преструваше, за да му достави удоволствие. Но пък и не беше имала друг мъж, за да прецени.

Беше добър човек, такъв, какъвто го описа на тай-пана. Тя се опита да бъде добра съпруга, да му се подчинява във всичко, да зачита желанията на майка си, да изпълнява нейния jiri към нея и към него. А сега?

Тя погледна халката си и я завъртя на пръста си. За пръв път, откакто се бе омъжила, я свали и я огледа внимателно. Малка, празна и неинтересна. Толкова много самотни нощи, изпълнени със сълзи и очакване, очакване, очакване. Очакване на какво? Беше й забранено да има деца, приятели, да пътува. Не както забраняваха японците: Kin jiru.

— Скъпа, не мислиш ли, не мислиш ли, че би било по-добре да не ходиш до Париж, докато ме няма? Можем да отидем, като се върна… — а и двамата знаеха, че никога няма да отидат.

Пътуването до Виена беше ужасно. Това бе през първата година. Отидоха за една седмица.

— Трябва да изляза — каза й той първата вечер. — Моля те, стой си в стаята, вечеряй тук, докато се върна.

Минаха два дни, а когато се върна, беше пожълтял, изпит и уплашен, веднага се качиха във взетата под наем кола, в най-голямата тъмница и избягаха обратно в Швейцария. Сбъркаха пътя нагоре през Тиролските Алпи, през цялото време той не отлепяше очи от огледалото за обратно виждане, да не би да ги следят, и не й проговори, докато не пресякоха границата и не се намериха в безопасност.

— Но защо, защо, Ханс?

— Защото така! Моля те. Ти не трябва да задаваш въпроси, Рико. Такова е споразумението… нашето споразумение. Съжалявам за почивката. Ще отидем във Венген и Биариц, ще бъде разкошно, там ще бъде разкошно. Моля те, помни твоя jiri и че аз те обичам с цялото си сърце.

Обич!

„Аз не разбирам тази дума — помисли си Рико, застанала до прозореца в сумрака на стаята, загледана към пристанището и навъсените облаци. — Странно, че в японския липсва такава дума. Само дълг и нюанси на дълг, привързаност и нюанси на привързаност. Не и lieben. Ai? Ai всъщност означава уважение, макар че някои я използват и за lieben.“

Рико се улови, че мисли на немски и се усмихна. Повечето време мислеше на немски, макар че днес с тай-пана беше мислила на японски.

„Толкова отдавна не бях говорила на родния си език. Кой е моят език? Японският? Това е езикът, на който говоря с родителите си. Немският? Това е езикът в нашата част на Швейцария. Английският? Това е езикът на съпруга ми, макар той да твърдеше, че неговият майчин език е немският.

Той англичанин ли беше?“

Рико много пъти си бе задавала този въпрос. Не че немският му не беше добър, но просто начинът му на мислене, манталитетът му не беше на немец, както и нейният не е на японка. Или пък е?

Той никога не й бе казал с какво се занимава, а и тя никога не беше попитала. След Виена лесно можеше да предположи, че е нещо тайно, свързано с международния престъпен свят или с шпионажа. Ханс нямаше вид на престъпник.

Оттогава тя стана още по-предпазлива. Един-два пъти й се стори, че ги следят — веднъж в Цюрих и когато бяха на ски, но той разсея подозренията й.

— Но трябва да бъдеш готова, ако се случи нещо. Дръж всички ценности и документи, паспорта, свидетелството за раждане в пътната си чанта, Ri-chan — той се обърна към нея с прякора й. — За всеки случай, за всеки случай.

След смъртта на съпруга й и изпълнението на почти всичките му инструкции, всичко се бе изменило. Сега можеше да започне отначало. Беше на 24 години. Миналото си е минало и кармата си е карма. Парите на тай-пана щяха да й стигнат за години напред.

В сватбената им нощ съпругът й й каза:

— Ако с мен се случи нещо, ще ти се обади един човек на име Киърнън. Прережи телефонната жица, както ще ти покажа, и напусни Цюрих. Вземи само пътната чанта и дрехите на гърба си. Замини с колата за Женева. Ето ти този ключ. Той е от един сейф в „Суис бенк ъф Женева“ на улица „Шарл“. В него има пари и някои писма. Следвай точно указанията, скъпа, о, колко те обичам. Остави всичко. Прави точно каквото ти казвам…

И тя го послуша. Точно. Такъв беше нейният jiri.

Преряза телефонните жици с клещите, както й бе показал, точно до контакта на стената, така че да не личи. В банката в Женева имаше писмо с инструкции, 10 000 щатски долара в брой, нов швейцарски паспорт, подпечатан, нейната снимка, но с друго име, нова рождена дата и свидетелство за раждане, в което пишеше, че е родена в Берн преди 23 години. Новото име, което й беше избрал й хареса и тя си спомни как плака за него в хотелската си стая с изглед към прекрасното езеро.

В сейфа имаше и спестовна книжка от същата банка на нейно име за 20 000 щатски долара, ключ, адрес и нотариален акт. Той беше за малка усамотена вила на брега на езерото: обзаведена, с портиерка, която знаеше само новото й име и че е вдовица, живяла в чужбина — нотариалният акт беше купен преди 4 години, няколко дни преди сватбата й.

— А, госпожо, толкова се радвам, че най-после се завърнахте. Пътуването по всички тия чужди места сигурно е много изморително — я поздрави приятната, макар и обикновена старица. — През последната година във вилата живя под наем един толкова чаровен, тих англичанин. Плащаше си редовно всеки месец, ето сметките. Той каза, че може да се върне, а може би не тази година. Вашият агент е на авеню „Фирме“…

По-късно разгледа хубавата къща до огромното чисто езеро в лоното на планините — чиста, с картини по стените, цветя във вазите, три спални и хол, с веранда, миниатюрна, но идеална за нея, с поддържана градина. Рико влезе в главната спалня. Между калейдоскопа от картини с различна форма и размери на една от стените висеше нещо като част от старо писмо в рамка, покрита със стъкло, с вече пожълтяла хартия. Разпозна почерка му. Писмото беше на английски.

След толкова щастливи часове в обятията ти, Ri-chan, толкова щастливи дни с твоето присъствие, как да ти кажа, че те обичам? Забрави ме, аз никога няма да те забравя. Как да помоля Бог да те дари с 10 хиляди дни за всеки един от моите, моя скъпа, скъпа, скъпа…

Огромното двойно легло беше полуиздуто от пъстрия дебел пухен юрган, прозорците бяха отворени, за да влиза мекият въздух, примесен с ароматите на късното лято, докато върховете на планините вече бяха поръсени със сняг. Тя отново поплака, а вилата я прие като своя.

Няколко часа след пристигането й се обади Дънрос, тя хвана първия самолет и сега беше тук, почти привършила с работата си, без да има нужда да се връща, миналото забравено — ако пожелае. Новият й паспорт беше истински, доколкото можеше да прецени, а също и свидетелството й за раждане. Нямаше причини да се връща в Швейцария — освен заради вилата. И писмото.

Тя го остави на стената непокътнато. И реши, че докато притежаваше къщата, писмото ще остане там, където го бе окачил съпругът й.