Джеймс Клавел
Търговска къща (27)

25

20:30 часа

Носачът чакаше в мръсния трезор, където се съхраняваше златото на банка „Хо-Пак“. Беше нисък възрастен мъж, облечен с дрипав нечист потник и парцаливи къси панталони. Когато двамата портиери качиха брезентовия чувал върху превития му гръб, той го нагласи, поемайки тежестта с мускулите на врата, хванал с ръце износените ремъци. Когато пое целия товар, почувства претовареното си сърце да бие затруднено, ставите му пищящи за облекчение.

Чувалът тежеше малко над деветдесет паунда почти над собственото му тегло. Отговорният чиновник току-що го бе запечатал. Вътре имаше точно 250 от малките златни калъпчета, всяко от пет таела^[1]. Значи малко над седем унции, само с едно от тях би могъл да издържа семейството си с месеци. Но мисълта, да открадне дори не му минаваше през главата. Цялото му същество бе концентрирано върху това, как да застави краката си да се движат, как да свърши своята част от работата, да вземе изработените пари в края на смяната и след това да почива.

— По-бързо — подкани кисело старшия на групата, — имаме повече от двадесет тона да товарим. Следващият!

Старецът не отговори. Ако го направеше това щеше да отнеме част от силите му. Трябваше да пази ревниво енергията си, ако искаше да завърши смяната. С усилие задвижи краката си, прасците на краката му бяха разширени с възли и белези от много години тежка работа.

Друг носач зае мястото му. Рафтовете бяха натоварени, като че с несвършващо количество, педантично отброени златни калъпчета, които чакаха под зорките огледи на двама спретнато облечени банкови чиновници — чакаха да бъдат натоварени в следващия чувал, да бъдат броени и проверявани, след това чувалът запечатан и със залепен етикет.

По тясната стълба старецът залитна. Запази с усилие равновесие, след това повдигна крак, за да изкачи следващото стъпало — оставаха му още двадесет и осем стъпала — и след това още едно и тъкмо изкачи последното, когато прасците на краката му изневериха. Той залитна към стената, облегна се на нея, за да облекчи товара, стиснал здраво ремъците с ръце, знаейки, че ако махне хомота, никога няма да успее отново да натъкми товара, изплашен, да не би старшият на групата или неговият заместник да минат и да го видят. През болки и страх усети приближаващи стъпки и се помъчи да тласне товара по-нагоре на гърба и да тръгне. Едва не падна.

— Хей, Найн Карат Чу, добре ли си? — чу шанхайски диалект.

— Да… да… — Той въздъхна с облекчение, благодарен, че е приятелят му от село, който беше и ръководител на групата им от десет души. — Шибани богове, аз… аз току-що се подхлъзнах…

Приятелят му се наведе към него и се взря в лицето му. Видя измъчените, насълзени, старчески очи и изопнатите му мускули.

— Аз ще взема този чувал, ти малко почини. — Той сръчно го освободи от товара и остави чувала на пода. — Ще кажа на проклетия чужденец, който си мисли, че има достатъчно мозък, за да бъде началник, че си отишъл да се облекчиш. — Бръкна в джоба на парцаливите си панталони и му подаде една от своите малки порции, сгънати в цигарено фолио. — Взимай. Ще си го приспадна от заплатата ти тази вечер.

Старецът измърмори благодарности. Всичко го болеше, едва можеше да мисли. Другият мъж метна чувала на гърба си, грухтейки от усилието.

Старецът се промъкна в мръсната ниша и клекна ниско долу. Ръцете му трепереха, докато приглаждаше цигареното фолио с щипката бял прах вътре. Запали клечка кибрит и нагласи пламъка под фолиото, за да го затопли. Прахът започна да почернява и да пуши. Той внимателно го държеше под ноздрите си, вдишвайки дълбоко, отново и отново, докато и последната гранулка изчезна.

Облегна се на стената. Скоро болката изчезна и почувства еуфория. Беше отново млад и силен и знаеше, че ще свърши смяната и когато тази събота отиде на състезанието, ще спечели двойната куинела. Да, това ще бъде щастливата му седмица, ще вложи по-голямата част от печалбата си за закупуване на недвижима собственост и ако има бум, тази собственост ще расте и ще расте и тогава ще я продаде и ще има състояние и ще стане прадядо, внуците ще се тълпят около коленете му…

Изправи се, тръгна надолу по стълбата и застана на опашката, очаквайки нетърпеливо реда си.

„По-бързо. Нямам пред себе си цяла нощ! Трябва да отида на друга работа в полунощ.“

Другата му работа бе на един строеж в центъра, недалеч от сградата на „Хо-Пак“, чувстваше се късметлия тази нощ с двете допълнителни работи и парите, които ще вземе за тях. Отделно имаше постоянна дневна работа, като строителен работник. Благодарение на скъпоструващата бяла прах, умората и болките изчезнаха. Разбира се, че е вредна. Но той е благоразумен и внимателен и я взима, когато е абсолютно изтощен. Че я поема почти ежедневно, а повечето дни по два пъти не го тревожеше. Казваше си: Джос. Сви рамене, взе следващия чувал и го метна на гърба си.

Едно време беше фермер; най-големия син на земевладелци в северната провинция на Шантунг в плодородната, местеща се делта на Йелоу ривър, където от векове отглеждаха плодове, зърно, соя, фъстъци, тютюн и всякакъв вид зеленчуци.

„Ах, нашите чудни поляни — помисли щастливо той, изкачвайки стълбата, забравил разтуптяното си сърце — нашите прекрасни ниви, богати с посеви. Толкова красиви! Но после започна лошото, преди тридесет години. Дяволите от Източното море дойдоха с пушки и танкове и ограбиха земята ни. Така се наложи да бягаме от глада — аз, младата ми жена и двамата ми синове, дойдохме по тези места, за да живеем между чужди хора — варварите от юг и чуждоземните дяволи. През целия път вървяхме пеша. Оцеляхме. Почти през цялото време носех синовете си, имаме и две дъщери и всички те ядат ориз по веднъж на ден. Тази година ще бъде щастлива за мен. Да. Ще спечеля куинелата и един ден ще се върнем у дома в нашето село, ще си вземем обратно земята и ще я засеем. Председателят Мао ще ни посрещне, като добре дошли и ще ни позволи да си вземем земята. Ще заживеем щастливо, ще бъдем богати и щастливи…“

Когато излезе от сградата, навън бе вече тъмно, застана до камиона. Други ръце повдигнаха чувала и провериха и препровериха номерата. Имаше още два камиона в страничната уличка. Единият беше натоварен и до него чакаше охрана. Нощта беше топла.

Старецът се обърна, за да поеме обратно към трезора. В този момент видя да приближават трима европейци, двама мъже и една жена. Те застанаха близко до камиона и се загледаха в него. Той зяпна от учудване.

— Дю не ло мо! Погледнете блудницата — чудовище със сламена коса — каза той, без да се обръща към някого специално.

— Да не повярваш! — обади се друг.

— Да.

— Отвратително се обличат на публично място техните проститутки, нали? — каза съсухреният старец възмутено. — Парадира със слабините си, облякла се в толкова тесни панталони. Вижда се всяка гънка на долната й уста.

— Басирам се, че можеш да си пъхнеш юмрука и цялата ръка вътре и никога да не стигнеш дъното! — добави със смях друг.

— Кой ли би поискал? — запита се Найн Карат Чу, изхрачи се звучно и плю. След това слезе долу, отнесен в мисли за състезанието в събота…

— Много бих искала да не плюят така. Отвратително е! — каза Кейси възмутено.

— Това е стар китайски обичай — обясни Дънрос. — Вярват, че в гърлата се крие зъл дух, от който трябва да се освободят или ще ги удуши. Разбира се плюенето е противозаконно, но това за тях няма значение.

— Какво каза старецът? — попита Кейси, гледайки тежката му походка. Гневът й се стопи и се радваше, ме отива да вечеря с двамата.

— Не зная — не разбирам неговия диалект.

— Басирам се, че не беше комплимент.

Дънрос се засмя.

— Печелиш баса, Кейси. Те не гледат на нас с добро око.

— Този старец сигурно е на осемдесет години и видя ли как носеше товара си, сякаш е перце. Как се поддържат в такава форма?

Дънрос вдигна рамене и нищо не каза. Той знаеше, как го постигат.

Друг носач издигна товара си в камиона и се загледа в нея. Изхрачи се, плю и тръгна с тежка походка.

— Да вървиш по дяволите — измърмори Кейси и след това, подражавайки му се изхрачи ужасно шумно и плю, всички се засмяха заедно с нея. Китайците само гледаха втренчено.

— Йан, какво става тук? За какво сме дошли? — попита Бартлет.

Кейси ахна:

— Тези чували са пълни със злато, нали?

— Да. Хайде тръгвайте. — Дънрос ги поведе надолу по мръсната стълба. Чиновници от банката любезно го поздравиха. Безпокойството им се замени с изненада. Отвсякъде ги заобикаляха идеално подредени купчинки златни калъпчета.

— Може ли да взема едно? — попита Кейси.

— Заповядайте — Дънрос ги наблюдаваше внимателно, опитвайки се да разбере докъде се простира алчността им. Трябваше да знае колко струват тези двамата.

Кейси никога не бе докосвала толкова злато. Нито Бартлет. Пръстите им трепереха. Тя погали едно от малките калъпчета, преди да го повдигне, очите й се разшириха.

— Толкова е тежко за размерите си — учудено промърмори тя.

— Наричат се контрабандни калъпчета, защото са лесни за скриване и за транспортиране — обясни Дънрос, внимателно подбирайки думите си. — Контрабандистите носят особен вид конопени жилетки с малки джобове, в които ги поставят. Казват, че добър контрабандист може да носи по осемдесет паунда на едно пътуване — това е почти 1 300 унции. Разбира се трябва да са силни и добре тренирани.

Бартлет държеше по две във всяка ръка, беше смаян.

— Колко бройки правят осемдесет паунда?

— Около двеста бройки.

Кейси го гледаше, кестенявите й очи се бяха разширили повече от обикновено.

— Твои ли са, тай-пан?

— Боже, не! Притежание са на компания в Макао. Местят ги в банка „Виктория“. На американци и англичани със закон е забранено да притежават дори и едно от тези. Помислих, че може да ви е интересно, защото не всеки ден може да се види петдесет тона злато на едно място.

— Никога не съм си представяла, как изглеждат истинските пари. Сега разбирам защо очите на баща ми и чичо ми светваха, когато говореха за злато.

Йан я наблюдаваше. Не видя алчност в очите й, само учудване.

— Банките правят ли такива пратки? — попита Бартлет с гърлен глас.

— Да, постоянно. — Чудеше се дали Бартлет ще захапе въдицата и дали не би организирал обир, мафиотски стил, с приятеля си Банастазио. — Ще имаме голяма пратка след около три седмици — каза той, — правейки възможността още по-съблазнителна.

— Каква е стойността на петдесет тона? — попита Бартлет. Дънрос се усмихна на себе си, спомняйки си Цепелин Танг и неговата прецизност. Като че има някакво значение?

— 63 милиона долара по официален курс, с точност до няколко хиляди.

— И правите прехвърлянето само с няколко старци, два камиона, които не са дори бронирани и без охрана?

— Разбира се. Това не е проблем в Хонконг, затова тук полицията е чувствителна, когато се отнася до оръжие. Ако в колонията само те притежават оръжие, тогава какво биха могли да правят престъпниците, освен да псуват?

— Но къде е полицията? Аз видях само един и той не беше въоръжен.

— О, някъде наблизо, предполагам — каза Дънрос, умишлено подценявайки охраняването на прехвърлянето.

Кейси се наведе над златното калъпче, наслаждавайки се на допира с метала.

— Толкова е хладно. Тай-пан, ако официалната равностойност е 63 милиона, каква ще бъде на черния пазар?

Дънрос забеляза малки капчици пот, избили върху горната й устна.

— Колкото е готов някой да плати. Чух, че в Индия сега плащат около 80 до 90 щатски долара на унция, доставено на място.

Бартлет се усмихна накриво и неохотно остави четирите калъпчета върху купчината.

— Това прави голяма печалба.

Те гледаха мълчаливо, как друг чувал бе запечатан, калъпчетата вътре преброени и проверени от двамата чиновници. Отново двама товарачи го поеха и го качиха върху превития гръб на следващия носач и той излезе с тежки стъпки от помещението.

— Какви са онези там? — попита Кейси, сочейки към доста по-големи калъпи, които бяха наредени в друга част на трезора.

— Те са друг стандарт, тежки са четиристотин унции — обясни Дънрос. — Всяко парче тежи около двадесет и пет паунда. — Калъпът имаше печат със сърп и чук и цифрата 99.999. — Това е руско. То е 99.99 процента чисто злато. Южноафриканското обикновено е 99.98 процента, така че руското е за предпочитане. Разбира се и двата типа се купуват лесно на златния пазар в Лондон. — Той ги остави да погледат още малко, след това каза: — Да тръгваме, а?

На улицата все още имаше само един полицай и невъоръжени пазачи от банката, двамата шофьори пушеха в кабините си. Трафикът от време на време намаляваше. От време на време минаваше по някой пешеходец.

Дънрос се радваше, че излязоха на открито. Мразеше мазетата и подземията, откакто баща му го беше затварял за наказание в бюфета, когато беше съвсем малък. Не си спомняше какво престъпление бе направил, но си спомняше старата Ах Тат, неговата ама, която се застъпи за него — той вперил нагоре очи към баща си, опитващ се да удържи сълзите от ужаса, който бе преживял.

— Хубаво е да си на въздух — каза Кейси. Очите й неуморно се връщаха към чувалите на камиона. — Това са истински пари — мърмореше по-скоро на себе си тя. Побиха я леко тръпки и Дънрос разбра настроението й.

— Бих пийнал една бира — каза Бартлет. — Ожаднях от толкова много пари на едно място.

— Аз уиски с лед! — каза тя и магията на парите изчезна.

— Ще се разходим до „Виктория“, за да видим как ще започне приемането на доставката, след това отиваме да вечеряме и… — Дънрос спря. Забеляза, че двама мъже разговарят близо до камионите. Той леко се стегна.

Двамата го видяха. Мартин Хейпли от „Чайна гардиън“ и Питър Марлоу.

— О, хелоу, тай-пан — поздрави младият Мартин Хейпли, приближавайки с непринудена усмивка. — Не съм очаквал да ви видя тук. Добър вечер, мис Кейси, мистър Бартлет. Тай-пан, бихте ли коментирал положението с „Хо-Пак“?

— Какво положение с „Хо-Пак“?

— Навалицата пред клоновете, сър?

— Не знаех, че има такова нещо?

— Не сте ли чели статията ми за различните клонове на банката и за слухове, че…

— Мой скъпи Хейпли, знаете, че не търся интервюта, нито пък ги давам лесно… и никога по кьошетата.

— Да, сър. — Хейпли посочи чувалите. — Прехвърлянето на цялото това злато ще е доста тежък удар за „Хо-Пак“, нали? Когато това се разчуе, за банката ще е като целувката на смъртта.

Дънрос въздъхна:

— Забрави за „Хо-Пак“, Хейпли. Може ли за момент, искам да ти кажа нещо? — той хвана младия мъж за лакътя и го поведе настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, гласът му стана по-нисък. — Тъй като излизаш с дъщеря ми, искам да знаеш, че съм много привързан към нея и че между джентълмени има определени правила. Предполагам, че си джентълмен. Ако не си, Господ да ти е на помощ. Ще отговаряш пред мен лично и веднага. — Дънрос се обърна и отиде при другите, изпълнен с внезапна сърдечност. — Добър вечер, Марлоу, как си?

— Чудесно, тай-пан. — Той посочи с глава камионите. — Невероятно, цялото това богатство!

— Къде си чул за прехвърлянето?

— Един приятел журналист ми го спомена преди около час. Каза, че ще бъдат прехвърлени оттук във „Виктория“ около петдесет тона злато. Помислих, че ще е интересно да се види. Дано не сме… предполагам, че не сме настъпили някого по мазолите.

— Няма такова нещо. — Дънрос се обърна към Кейси и Бартлет. — Виждате ли, казах ли ви, че Хонконг е като малко село — не може да се пази тайна дълго време. Но всичко това — той махна с ръка към чувалите — е олово за прикритие. Истинското прехвърляне стана преди един час. Не беше петдесет тона, само няколко хиляди унции. По-голямата част от билиона на „Хо-Пак“ е вътре непокътнат — усмихна се на Хейпли, който слушаше внимателно, със сериозно изражение на лицето си.

— Значи всичко това е имитация? — обади се Кейси.

Питър Марлоу се разсмя:

— Трябва да си призная, мислех си, че цялата тази операция е чист хазарт!

— Добре, сега довиждане — каза весело Дънрос и хвана Кейси за ръката. — Хайде, време е за вечеря.

Тръгнаха надолу по улицата и Бартлет след тях.

— Но, тай-пан, тези, които видяхме — възрази Кейси, — това, което аз взех, беше ли фалшиво? Бях готова да заложа живота си, че е истинско, а ти Линк?

— Да — съгласи се Бартлет. — Но това с имитацията е добре измислено. И аз бих постъпил така.

Завиха зад ъгъла и се насочиха към голямата сграда на банка „Виктория“, въздухът беше топъл и влажен. Кейси се засмя нервно.

— Това злато беше започнало да ми действа. А било имитация!

— Всъщност е истинско — тихо каза Дънрос и тя спря. — Съжалявам, че те обърквам, Кейси. Казах го заради Марлоу и Хейпли, за да ги накарам да се съмняват в източника на информацията си. Трудно биха могли да докажат и едното и другото. Аз бях помолен да организирам прехвърлянето преди малко повече от час — което и направих, очевидно, много внимателно.

Сърцето му ускори ударите си. Помисли си, колко ли хора още знаят за папките на А. М. Г., за трезора и за номера на сейфа.

Бартлет го наблюдаваше.

— Аз повярвах на това, което им каза, значи и те са повярвали, но помисли още. Защо ни доведе да видим златото? Това бих искал да знам.

— Любопитно е, тай-пан — Кейси нервно се засмя. — Просто бях сигурна в началото, че златото е истинско. След това ти повярвах, когато каза, че е фалшиво и сега отново вярвам в обратното. Толкова ли е лесно да заблудиш?

— И да и не: Сигурен си, само като поставиш киселина върху него. Това е единственият начин за пробване на злато. Нали е така? — добави, обръщайки се към Бартлет.

— Мисля, че си прав, Йан. За злато — или за хора.

Дънрос отвърна на усмивката му.

„Добре — помисли сериозно той, — разбираме се отлично.“

 

 

Беше станало доста късно. „Голдън фери“ вече не вървеше и Кейси и Линк се прибираха с наемна лодка. Нощта беше великолепна, морето спокойно, подухващият вятър миришеше приятно на море. Седяха на една от седалките с лице към Хонконг, хванати за ръка. Вечерята беше великолепна, разговорът — приятен и с много смях, Дънрос — очарователен. Завършиха с коняк на покрива на „Хилтън“. И двамата се чувстваха превъзходно в унисон със света и със себе си.

Кейси усети лекото стискане на ръката му и се облегна леко на рамото му.

— Романтично е, нали Линк? Погледни върха и светлините. Невероятно е. Това е най-вълнуващото и красиво място, което съм виждала.

— По-хубаво от Южна Франция?

— Там е много по-различно. — Бяха ходили на почивка на Cote d’Azur преди две години — първата им почивка заедно. И последната. Беше много изнервящо и за двамата. — Йан е фантастичен, нали?

— Да. И ти също.

— Благодаря и ти. — Двамата щастливо се засмяха.

На пристанището „Каулуун Сайд“ Линк плати и тръгнаха бавно към хотела, хванати за ръце. Във фоайето имаше няколко келнера.

— Добър вечер, сър, миси, — поздрави нощният, възрастен пиколо със съскащ глас.

На етажа им нощният Чанг заприпка пред тях, за да отвори вратата на апартамента им. Линк автоматично подаде един долар бакшиш, той им пожела с поклон лека нощ.

Тя заключи.

— Ще пиеш ли нещо? — попита я той.

— Не, благодаря. Не искам да си развалям вкуса от брендито.

Видя, че я гледа. Стояха в центъра на дневната, големият френски прозорец разкриваше чудесна гледка, неговата спалня беше вдясно, нейната вляво. Усети пулса си, той изглеждаше толкова красив и вълнуващ.

— Благодаря за хубавата вечер, Линк. Ще се видим утре.

— Остават три месеца до рождения ти ден, Кейси.

— Тринадесет седмици и шест дни.

— Защо не изхитруваме и се оженим сега. Утре?

— Ти беше… беше чудесен с мен, Линк, търпелив и прие… мойта лудост. Не остана много. Да го направим, както се споразумяхме. Моля те?

Той стоеше срещу нея, желаеше я.

— Разбира се. — На вратата на спалнята се спря. — Кейси, права си за това място. Романтично и вълнуващо е. Действа ми. Може би ще е по-добре да си вземеш друга стая.

Вратата се затвори.

Тази вечер заспа разплакана.