Джеймс Клавел
Търговска къща (69)

67

22:55 часа

От двете таксита, които спряха в страничната уличка пред частния вход на „Виктория бенк“, слязоха шест човека. Кейси, Рико Гресенхоф, Гавалан, Питър Марлоу, Дънрос и П. Б. Уайт, слаб, весел 75-годишен англичанин. Дъждът бе спрял, но слабо осветената улица беше покрита с локви.

— Наистина ли няма да дойдеш с нас да пийнем по чашка преди лягане, Питър? — попита П. Б. Уайт.

— Не, благодаря, П. Б. по-добре да се прибирам. Лека нощ и благодаря за вечерята, тай-пан.

Той се отдалечи в нощта, насочвайки се към спирката на ферибота от отсрещната страна на площада. Никой не забеляза колата, която отби и спря в долния край на улицата. В нея седяха Малкълм Сан, старши агент от СИ, и Повиц от ЦРУ. Караше Сан.

— Това ли е единственият изход? — попита Повиц.

— Да.

Видяха П. Б. Уайт да натиска звънеца.

— Блазе им на тия копелета. Не съм виждал по-готини мацки от тия двете, дето са с тях.

— Кейси я бива, но другата? Срещал съм и по-красиви момичета в балните зали… — Сан замълча. Подмина ги някакво такси.

— Другата опашка?

— Не, едва ли, но щом ние следим тай-пана, защо и други да не го правят.

— Да.

П. Б. Уайт отново натисна звънеца. Вратата се отвори и сънливият нощен пазач сикх ги поздрави:

— Добър вечер, сахиб, мемсахиб — после отиде до асансьора, натисна кончето и затвори входната врата.

— Асансьорът е доста бавен. Остарял е, като мен. Съжалявам — извини се П. Б. Уайт.

— Откога живееш тук, П. Б.? — попита Кейси, която не намираше нищо старческо в него, имайки предвид пъргавата му походка и блясъка в очите му.

— От около 5 години, скъпа — отговори й той, като я хвана за ръката. — И съм много щастлив.

„Сигурно — помисли си тя — и вероятно си доста нужен за банката и много влиятелен, за да притежаваш един от трите апартамента в цялото това огромно здание.“

Той им каза, че единият от другите два апартамента принадлежи на главния управител, който в момента е в отпуск по болест. Третият е обзаведен, но необитаем.

— Той е за кралски особи, управителя на „Бенк ъф Инглънд“, министър-председатели и други подобни светила. Аз съм по-скоро нещо като домоуправител, неплатен пазач. Пускат ме да се грижа за сградата.

— Сериозно?

— О, истина е! Добре, че няма връзка между тази част и банката, иначе щях да бъркам в касата.

Кейси се чувстваше много щастлива, преситена от вкусната храна и хубавото вино, забавния й духовит разговор и многото внимание от страна на четиримата мъже и особено от Дънрос — и много доволна, че удържа позиции пред Рико — сякаш всичко в живота й отново си дойде на мястото, Линк отново беше нейният Линк, макар че отиде на среща със съперничката й.

„Как да се справя с нея?“ — запита се за милиарден път.

Вратата на асансьора се отвори. Те се качиха, като едва се сместиха в малката кабина. П. Б. Уайт натисна най-долния от трите бутона.

— На последния етаж живее Бог — засмя се той. — Когато е в града.

Дънрос попита:

— Кога се връща?

— След три седмици, Йан, но е по-добре, че няма връзка с Хонконг, иначе щеше да пристигне с първия самолет. Кейси, нашият главен управител е прекрасен човек. За нещастие, от една година насам е доста болен и след три месеца ще се пенсионира. Убедих го да си вземе малко отпуска и да отиде в Кашмир, на едно местенце на бреговете на река Желум, на запад от Шринагар, където съм ходил. Дъното на долината е на 6000 фута надморска височина и там, сред най-величествените планини на света е истински рай. Има големи лодки — вили, с които се носиш по реката и езерото, без никакви телефони, никаква поща, само ти и безкраят, с прекрасни хора, прекрасен въздух, прекрасна храна, удивителни планини — очите му заблестяха. — Там трябва да отидеш или много болен, или с някой, в когото си много влюбен. Те се засмяха.

— Ти второто ли беше избрал, П. Б.? — попита Гавалан.

— Разбира се, скъпи приятелю. За първи път отидох там през 1915 г. Бях 27-годишен, в отпуск от Трети бенгалски улански полк — той въздъхна, имитирайки чезнещ от любов младеж. — Тя беше грузинска принцеса.

Останалите се засмяха с него.

— Какво всъщност си правил в Кашмир? — попита Дънрос.

— Бях прехвърлен за две години от Индийския генерален щаб! Целият този район, Хиндукуш, Афганистан и това, което сега се нарича Пакистан, по границите с Русия и Китай, винаги е бил и ще си остане опасен. После ме изпратиха в Москва — към края на 17-а година — лицето му леко се изопна. — Бях там по време на пуча, когато законното правителство на Керенски бе свалено от Ленин, Троцки и болшевиките им…

Асансьорът спря. Те слязоха. Вратата на апартамента беше отворена и слугата му Шу ги очакваше.

— Влизайте и се чувствайте като у дома си — весело ги покани П. Б. — Дамската тоалетна е вляво, мъжката — вдясно, шампанското е в салона… След малко ще ви разведа наоколо. О, Йан, ти искаше да телефонираш.

— Да.

— Ела с мен, можеш да ползваш кабинета ми.

Той го поведе надолу по коридора, по чиито стени висяха изящни картини от маслени бои и колекция редки икони.

Апартаментът беше просторен, 4 спални, 3 хола, трапезария за двайсет души. Кабинетът му се намираше в другия край. Три от стените в него бяха покрити с книги. Антични кожени мебели, аромат на хубави пури, камина. Коняк, уиски и водка в гарафи от шлифован кристал. И портвайн. Веднага щом вратата зад тях се затвори, тревогата му нарасна.

— Колко време ще се бавиш? — попита П. Б.

— Не много.

— Не се притеснявай. Аз ще ги забавлявам, ако се забавиш. Ще те извиня пред тях. Има ли още нещо, което мога да направя?

— Уповавам се на Тип Ток — Дънрос по-рано му бе казал за възможната размяна с Брайън Куок, но не и за досиетата на А. М. Г. и проблемите си със Съндърс.

— Утре ще се обадя на няколко познати в Пекин и в Шанхай. Те може и да решат, че си струва да ни се помогне.

Дънрос се познаваше отдавна с П. Б. Уайт, макар че като всички останали знаеше много малко за миналото и семейството му, дали е бил женен, имал ли е деца, откъде е богатството му и какви са истинските му отношения с „Виктория“.

— Аз съм нещо като юридически съветник, въпреки че отдавна съм се оттеглил — казваше неопределено той, без да обяснява повече. Дънрос знаеше, че е изключително чаровен и има много дискретни приятелки.

— Кейси е страхотна жена, П. Б. — каза той усмихнат. — Струва ми се, че си хлътнал.

— И на мен така ми се струва. Да. Ех, да бях с 30 години по-млад! Ами Рико! — П. Б. повдигна вежди. — Възхитителна! Сигурен ли си, че е вдовица?

— Напълно.

— Бих искал три такива, моля!

П. Б. се засмя, приближи се до библиотеката и натисна едно копче. Част от секцията се отдели от стената. Зад нея се виждаше стълба, която водеше нагоре. Дънрос я бе използвал и преди за поверителни разговори с главния управител. Той бе единственият външен човек, който знаеше за съществуването й — това бе една от многото тайни, които можеше да предаде само на своя приемник.

— Хег заповяда да я направят! — му каза Аластър Струан в нощта, когато Дънрос пое властта. — Наред с това — той му подаде шперца за всички сейфове в трезора — политиката на банката е ключалките да се сменят от Чун Лиен Лох Локсмитс. Само тай-пановете ни знаят, че притежаваме тази компания.

Дънрос се усмихна на П. Б.

— Благодаря.

— Разполагай се, Йан — П. Б. Уайт му подаде един ключ. Дънрос се качи бързо и леко по стълбата към етажа на главния управител. Отключи една врата и се озова пред асансьор. И него отключи със същия ключ. Вътре имаше само един бутон. Механизмът беше добре смазан и кабината се движеше безшумно. Най-накрая спря и вътрешната врата се плъзна в стената. Джонджон се изправи уморен.

— За какво, по дяволите, е всичко това, Йан?

Тай-панът затвори фалшивата врата, която се сля идеално с библиотеката.

— П. Б. не ти ли каза? — попита той меко, без да издава напрежението си.

— Каза, че трябва да слезеш в трезора да вземеш някакви документи, и ме помоли да те пусна, без да безпокоя Хавъргил. Но защо е тази тайнственост? Защо не влезеш през главния вход?

— Хайде, стига, Брус. И двамата знаем, че ти притежаваш необходимите пълномощия да ми отвориш трезора.

Джонджон понечи да каже нещо, но се отказа. Главният управител го предупреди, преди да замине:

— Бъди така добър да се отзоваваш любезно на молбите на П. Б., а?

П. Б. беше на „ти“ с губернатора и с повечето от важните особи, които пристигаха тук. Можеше да ползва пряката телефонна линия на главния управител за връзка, с намаления до минимум, персонал на все още работещите им клонове в Шанхай и Пекин.

— Добре — отвърна Джонджон.

Стъпките им отекваха в просторния слабо осветен първи етаж на банката. Джонджон кимна на един от нощните пазачи, които правеше поредната си обиколка, и натисна копчето на асансьора за трезора, потискайки плахата си прозявка.

— О, Боже, капнал съм.

— Ти ли беше архитекта на сделката с „Хо-Пак“?

— Да, да, аз, но ако не беше страхотният ти удар с Универсалните магазини, не мисля, че Пол би се… е, това определено помогна. Страхотен удар, Йан, ако успееш.

— В кърпа ми е вързан.

— Коя японска банка те е субсидирала с 2 милиона?

— Защо сте принудили Ричард Куанг да си подаде предварително оставката?

— Ъ? — Джонджон го погледна неразбиращо. Асансьорът дойде. Те се качиха. — Какво?

Дънрос му каза какво бе научил от Филип Чен.

— Това май не е много почтено. Директор на „Виктория“ да бъде принуден да подпише оставка без дата, като че ли това нищо не означава? А?

Джонджон поклати бавно глава.

— Не, това не се предвиждаше в плана ми. — Умората му бе изчезнала. — Разбирам защо си притеснен.

— По-скоро вбесен.

— Пол сигурно го е предвидил само като временно положение, докато се върне шефът. Цялата тази операция е прецедент, за да можеш т…

— Ако ви издействам парите на Тип Ток, искам да скъсате това нещо и да гарантирате на Ричард Куанг свободен глас.

След малко Джонджон каза:

— Имаш моята подкрепа за всичко, стига да е в рамките на разумното — докато се върне шефът. После той ще реши.

— Така е справедливо.

— С колко те субсидира „Ройъл Белгиум“?

— Не беше ли японска банка?

— Е, хайде, Йан, всички го знаят. Колко?

— Стига. Стига за това.

— Ние все още притежаваме доста твои книжа, Йан.

Дънрос повдигна рамене.

— Това няма значение. Все още имаме основната дума във „Виктория“.

— Ако не получим парите на „Чайна“, „Фърст сентръл“ няма да ви спаси от фалит.

Дънрос пак повдигна рамене.

Вратата на асансьора се отвори. Слабите светлини в трезорите хвърляха плътни сенки. Огромната решетка отпред заприлича на затворническа врата на Дънрос. Джонджон я отключи.

— Ще се бавя около десетина минути — каза Дънрос с лъснало от пот чело. — Трябва да намеря определен документ.

— Добре. Ще ти отключа сей… — Джонджон замълча, чертите на лицето му рязко се открояваха в светлината от тавана. — О, забравих, че ти имаш собствен шперц от всички сейфове.

— Ще гледам да свърша по-бързо. Благодаря.

Дънрос се отдалечи в мрака, зави покрай ъгъла и се насочи безпогрешно към далечния ред от сейфове. Спря се пред него и се увери, че никой не го следи. Сетивата му бяха изострени.

Пъхна двата ключа в дупките. Ключалките изщракаха в отговор.

Той бръкна в джоба си и извади писмото на А. М. Г., което му посочваше номерата на специалните страници, разпръснати из досиетата, заедно с фенерче, ножици и запалка „Дънхил“, подарък от Пенелоуп. Бързо повдигна фалшивото дъно на сейфа и измъкна папките.

„За Бога, така ми се иска да можех още сега да ги унищожа и да свърша с това. Знам всичко, което пише в тях, всичко, което е от значение, но трябва да съм търпелив и да изчакам. Скоро ще престанат да ме следят — които и да са те — англичани, американци или китайци. Тогава ще мога свободно да пренеса папките и да ги унищожа.“

Следвайки много внимателно указанията на А. М. Г., Дънрос щракна запалката и я размаха напред-назад под долния десен квадрат на първата специална страница. След секунда на нея започна да се появява нищо не означаваща смесица от символи, букви и числа. Печатният текст отгоре започна да избледнява. Скоро всички букви изчезнаха и остана само кодът. Дънрос ловко изряза този квадрат с ножицата и отмести папката. А. М. Г. му бе написал: „Този документ не може да бъде проследен до досиетата, тай-пан, а вярвам, че и информацията няма да бъде прочетена от друг, освен от най-главния тук.“

Стресна го лек шум и той вдигна очи. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Един плъх изприпка покрай стената от сейфове и изчезна. Дънрос изчака, но не се появи друга опасност.

След секунда се успокои. Сега следващата папка. Отново се появи някакъв шифър, а написаното изчезна.

Действаше методично и експедитивно. Когато пламъкът започна да намалява, той беше подготвен. Напълни запалката и продължи. Последната папка. Изряза внимателно четвъртинката, пъхна единадесетте листчета в джоба си и бутна папките в скривалището им.

Преди да заключи отново сейфа, Дънрос извади един документ за камуфлаж и го постави до писмото на А. М. Г. Пак се поколеба, после прикри писмото на А. М. Г. с тяло и то запали. Хартията се сгърчи, пламна и изгоря.

— Какво нравиш?

Дънрос рязко се извърна и се взря в силуета.

— О, ти ли си? — пак задиша спокойно. — Нищо, Брус. Всъщност, това е старо любовно писмо, което въобще не е трябвало да пазя — пламъкът угасна, Дънрос стри пепелта на прах и я разпръсна.

— Йан, загазил ли си? Нещо лошо ли е? — попита предпазливо Джонджон.

— Не, приятелю, само онази история с Тип Ток.

— Сигурен ли си?

— О, да — Дънрос се усмихна уморено и извади кърпичка да си избърше челото и ръцете. — Съжалявам, че ти създадох толкова главоболие.

Той се отдалечи с твърда стъпка, следван от Джонджон. Голямата врата издрънча зад тях. След секунда асансьорът отвори и затвори врати с въздишка и настъпи тишина, нарушавана само от трополенето на плъховете и свистенето на климатичната инсталация. Една сянка се размърда. Роджър Крос излезе тихо иззад висока стена от сейфове и застана пред секцията на тай-пана. Без да бърза, той извади миниатюрен фотоапарат „Минокс“, светкавица и връзка ключове. След секунда сейфът на Дънрос зейна отворен. Крос бръкна вътре с дългите си пръсти, откри тайното отделение и извади папките. Много доволен, той ги подреди в купчинка, постави светкавицата на мястото й и умело започна да снима документите страница по страница. Като стигна до една от специалните страници, той се взря в нея и в липсващата част. За секунда лицето му се озари от мрачна усмивка. После продължи безшумно работата си.