Джеймс Клавел
Търговска къща (58)

56

17:35 часа

Кейси застана на опашката, за да мине през въртящата се врата на входа на „Голдън фери“, хората бързаха, бутаха се по коридора. Когато предупредителният звънец иззвъня, тези отпред се впуснаха да тичат. Несъзнателно ускори крачки. Шумната, разгорещена тълпа я повлече и тя се качи. Намери място, седна и загледа тъжно пристанището, размишлявайки върху срещата с Дънрос. Дали беше успяла.

— Боже, Кейси — реагира спонтанно Муртаг — от главния офис никога няма да се съгласят, дори след милион години!

— Ако не го направят, ще изпуснат най-големия си шанс. Ти също. Това е големият ти шанс — не го изпускай! Ако помогнеш на „Струан“, помисли какъв престиж печелим всички. Когато Дънрос дойде при теб…

— Ако дойде!

— Ще дойде! Ще го накарам да дойде! Когато пристигне, кажи му, че всичко е твоя идея, не моя и че…

— Но, Кейси, не.

— Не. Трябва да излезе от теб. Ще те подкрепям 1000 процента в Ню Йорк. Когато дойде тай-панът, поискай за себе си статут на Стар приятел.

— Господи, Кейси, имам достатъчно неприятности и без да трябва да обяснявам на тези човекоядци у дома за статут — Стар приятел и за престиж!

— Тогава не обяснявай. Ако прокараш тази сделка, ще бъдеш най-уважаваният американски банкер в Азия.

„Да — каза си Кейси, повръщаше й се от надежди. — Ще измъкна Линк от капана на Горнт. Сигурна съм, че не греша за него.“

— Ад си, Кейси! — каза ядосано Бартлет тази сутрин. За първи път в съвместния им живот той избухна.

— Очевидно е, Линк — тросна се тя. — Аз не се опитвам да се меся, аз…

— По дяволите, не се месиш!

— Ти започна с Орланда, не аз! Ти с твоите хвалби за нейните страхотни ястия, страхотно танцуване, страхотни дрехи и страхотна компания! Единственото нещо, което аз попитах беше, дали си прекарал добре?

— Разбира се, но с такъв траурен ревнив тон и зная какво значеше: „Надявам се да си прекарал отвратително!“

„Прав беше. Ако му се иска да не се прибира цяла нощ, това си е негова работа. Трябваше да си затварям устата, както обикновено и да не правя проблем. Но това не е като другите пъти. Той е в опасност и не го съзнава!“

— За Бога, Линк, тази жена преследва пари и власт и това е всичко! Откога я познаваш? От два дни. Къде се запозна с нея? У Горнт! Тя сигурно е в негова власт! Този човек е изключително хитър! Направих някои проверки, Линк, апартаментът й се плаща от него, сметките…

— Тя ми каза всичко това, каза ми и за отношенията й с Горнт, това е минало! Можеш да забравиш Орланда! Разбра ли? Само престани да злословиш повече за нея.

— „Пар-Кон“ има много живот, независимо дали с Горнт или Дънрос. И двамата ще използват всички трикове, за да те преебат…

— Преебат ли е точната дума? Хайде, Кейси никога не си ревнувала преди — признай, че си бясна. Тя е всичко, каквото един мъж може да си пожелае и ти си…

Спомни си как той спря, преди да го каже. Очите й се напълниха със сълзи. „По дяволите, Йан е прав! Аз съм проклета машина за работа, не съм женствена като нея, не лягам лесно, не се интересувам от брак, засега не мога да правя нещата, които тя прави. Орланда е нежна, гъвкава, златна, чудесно готви, женствена, има страхотно тяло и крака, вкус и опит в леглото. Господи, какъв опит! И единствена цел — да хване богат съпруг. Французойката беше права: Линк е плячка за всеки безогледен хищник, азиатска преследвачка на богаташи. Орланда е каймакът на реколтата в Хонконг. Всичко това са лайна!

Каквото и да казва Линк, права съм за нея, права съм и за Горнт.

Дали съм права?

Дай да видим. Нямам за какво да се хвана, освен няколко клюки и интуиция. Орланда ме впрегна. Направих страшна грешка, като си паднах по Линк. Спомни си какво ти каза, като излезе от апартамента. «Отсега нататък стой настрана от личния ми живот!»

О, Боже!“

Подухваше приятен ветрец, докато фериботът прекосяваше пристанището, двигателите боботеха, сампани и други лодки бързо се отклоняваха от пътя му, небето беше покрито с облаци. Унесена в мисли, тя бършеше с ръце сълзите си. Голям товарен параход наду сирена, вееха се знамена и множество кораби минаваха величествено, но тя нищо не виждаше, дори огромния самолетоносач пред Адмиралтейството.

„Стегни се, Кейси.“

Нагъсто поставените дървени скамейки бяха изпълнени с много хора, притискаха я от двете страни. Повечето бяха китайци, само тук-там туристи с камери и малко европейци. Нямаше сантиметър свободно място, всички коридори задръстени с хора. Китайците около нея четяха вестници, както правят хората в метрата, само дето от време на време издаваха странни звуци, прочиствайки по този начин гърлата си. Един от тях се изплю. Точно пред него имаше голяма табела с надпис на китайски и английски: ПЛЮЕНЕТО Е ЗАБРАНЕНО — ГЛОБА ДВАДЕСЕТ ДОЛАРА. Той пак се изплю и Кейси изпита желание да му взехме вестника и да му запуши устата. Думите на Дънрос звучаха в ушите й: „Опитваме се да ги променим вече повече от 120 години, но китайците не се променят лесно.“

„Не само те. Всички и всичко в този мъжки свят. Прав е тай-панът.

Какво ще правя с Линк? Да променя правилата или какво?

Вече го направих. През главата му започнах тази акция за спасяване на «Струан». Това първо. Да му кажа ли или не? Дънрос няма да ме издаде, а Муртаг ще получи всичките облаги, полага му се, ако «Фърст сентръл» се съгласи. Трябва да кажа на Линк по някое време.

Дали планът ми ще успее? Какво ще стане с мен и Линк?“

Гледаше с невиждащ поглед напред, мъчейки се да реши.

Приближаваха кея. Други два току-що тръгваха за Хонконг Сайд и се отклониха, за да дадат път на пристигащите. Всички за слизане. Фериботът леко се наклони от нарушения баланс. „Господи — помисли нервно тя, излязла от търпение, — трябва да има по петстотин души на всяка палуба.“ Една нетърпелива китайска матрона, промъквайки се, я настъпи по крака, проправи си път с блъскане през тълпата и застана начело на опашката. Кейси се изправи, кракът я болеше, искаше й се да удари китайката с чадъра си.

— Те са голяма работа, а? — каза с насмешлива усмивка висок американец зад нея.

— Какво? О да… наистина са, някои от тях.

Притискаха я отвсякъде, бутаха я. Изведнъж й прилоша, доповръща й се. Мъжът го почувства и използвайки лакти направи място около нея. Тези, които бяха разбутани отстъпиха, шегувайки се грубо.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Казвам се Стенли Роузмънт. Запознахме се на вечерята у тай-пана.

Кейси се обърна, сепната.

— О, извинете, аз бях се… бях се отвяла на хиляди мили оттук, не ви… съжалявам. Как сте?

— Почти едно и също, Кейси. — Роузмънт погледна към нея. — При вас не всичко е наред, май? — попита мило той.

— О няма нищо. Наистина съм добре.

Досети се, че сигурно я е наблюдавал. Моряците хвърлиха въжетата, които незабавно бяха уловени и сложени върху стълбовете. Дебелите въжета изскърцаха от напрежението. Фериботът бавно приближи пристана, мостикът за слизане започна да се спуска, но преди напълно да падне, тълпата се втурна и заслиза. Кейси също, понесена от множеството. След няколко метра натискът намаля и тя продължи да върви сама. От отсрещната страна, на другата рампа прииждаха хора за обратния рейс към Хонконг Сайд. Роузмънт я настигна.

— Във „Виктория енд Албърт“ ли сте отседнала?

— Да. А вие?

— О, не! Имаме апартамент в Хонконг Сайд — на консулството.

— Отдавна ли сте тук?

— Две години. Интересно е тук, Кейси. Първите месец-два се чувстваш като в затвор — няма къде да се ходи, толкова много народ, заобиколен от едни и същи приятели ден след ден. Но скоро свикваш и става чудесно. Чувстваш се в центъра на действието, в центъра на Азия. Наистина, Хонконг е центърът на Азия — вестниците са добри, храната също, голф, надбягвания, лодки и е лесно да отидеш до Тайпей, Банкок или където и да е. Разбира се не е Япония. Япония е друго. Тя е като „Вълшебникът от Оз“.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Страхотно, ако си мъж. Въпреки, че за съпругите е много тежко, за децата също. Безпомощността, отчуждението се обръщат срещу теб — не можеш да прочетеш дори надписите по улиците. Изкарах там двугодишен мандат. Много ми харесваше. Но Атен, жена ми, я намрази. — Роузмънт се засмя. — Тя мрази също Хонконг, иска да отидем в Индокитай, Виетнам или Камбоджа. Била е медицинска сестра по време на войната.

През мъглата на собствените проблеми, Кейси долови тенденциозност и започна да слуша.

— Тя французойка ли е?

— Американка. Баща й е бил посланик там по време на войната с французите.

— Имате ли деца? — попита Кейси.

— Две. Две момчета. Атен е била женена преди това.

Ново предчувствие.

— Синовете ви от предишния брак ли са?

— Единият, да. Жена ми е била женена за виетнамец. Убили са го малко преди французите да напуснат страната. Горкият, убит е, преди да се роди малкият Виен. Той ми е като роден син. Да, и двете ми момчета са страхотни. За дълго ли ще останете?

— Зависи от моя шеф и от сделката. Предполагам знаете, че се надяваме да се обвържем със „Струан“.

— Сензацията на града — наред с пожара в Абърдийн, наводнението, бурята, падането на акциите на „Струан“, опашките в банките и съсипания пазар — типично за Хонконг: никога не е скучно. Мислите ли, че ще се оправи?

— Тай-панът ли? Току-що бях при него. Надявам се. Той е спокоен, да, много спокоен. Харесва ми.

— Да. И Бартлет е чудесен. Дълго ли работите с него?

— Почти седем години.

Бяха излезли вече от терминала. Улицата беше почти толкова задръстена. Роузмънт посочи малко магазинче.

— Атен работи там от време на време. Това е благотворително магазинче, управлявано от американци, приходите отиват изцяло за бежанците. Много от съпругите работят там по за ден-два. Допълнително занимание. Предполагам вие сте заета през цялото време.

— Само седем дни в седмицата.

— Чух Линк да казва, че ще отидете за уикенда до Тайпей. Това първото посещение ли ще е?

— Да, но аз няма да ходя, само Линк и тай-панът.

„Ще вземе ли Линк Орланда със себе си? Той е прав, не е моя работа. Но «Пар-Кон» е моя. И щом Линк е хванат, вързан и потопен от враговете, колкото по-малко знае за номера с «Фърст сентръл», толкова по-добре.“

Доволна, че взе решението, тя продължи разговора с Роузмънт, отговаряйки на въпросите без много да се концентрира. Беше й приятно, че разговаря с човек, толкова информиран, колкото и любопитен.

— … и Тайпей е различен, по-спокоен, хората по-малко хитри, обикновени. Ние сме популярни там. Значи имате намерение да разширите дейността? При такава голяма сделка, предполагам имате под ръка дузина брадви.

— Не. В момента сме само двамата и Форестър. — Споменавайки го, Кейси се ядоса. „Проклет да е, че се опитва да пречи.“ — Линк е организирал „Пар-Кон“ много добре. Аз се занимавам с текущи задачи, а той определя политиката.

— Държавна компания ли сте?

— Да, но това също е о’кей. Линк има контрол, директорите и акционерите не ни притесняват. Дивидентите растат и ако сделката със „Струан“ се осъществи ще се вдигнат до небето.

— Можем да разширим търговията в Азия. Пожелавам ви късмет, Кейси. Хей, това ме подсети — спомняш ли си Ед, Ед Ланган, мой приятел, беше с мен на партито у тай-пана? Той познава един от вашите акционери. Казва се Банастазио, някакво такова име.

Кейси се изненада.

— Банастазио? Винченцо Банастазио?

— Да — мисля така беше — каза той, лъжейки. Наблюдаваше я внимателно и като видя промяна в израза й попита: — Какво има?

— Не, само съвпадение. Банастазио пристига утре. Утре сутринта.

— Какво?

Кейси се развесели от реакцията му.

— Можете да кажете на приятеля си, че ще отседне в „Хилтън“.

„Утре? Да ме вземат дяволите.“

— Добри приятели ли са с Ланган? — попита Кейси предпазливо.

— Не, но се знаят. Той казва, че Банастазио е страхотен. Обича хазарта, така ли е?

— Да.

— Ти не го харесваш?

— Срещала съм го само два пъти. На надбягвания. Не си падам по комара и по комарджиите.

Подлезът миришеше на мухъл и пот. Отдъхна си, когато излязоха отново на открито. Душ, аспирин и малко почивка преди 8.00. Виждаше се източната част на пристанището. Роузмънт мерна високата палуба на „Иванов“. Инстинктивно погледна назад към Хонконг Сайд и прецени колко лесно би било за един мощен бинокъл да прегледа самолетоносача и даже да му преброи нитовете.

— Кара те да се чувстваш горд, че си американец, нали? — каза Кейси, проследявайки погледа му. — Щом сте от консулството, можете да се качите и да го разгледате?

— Разбира се. Тур с екскурзовод!

— Щастливец.

— Вчера бях там. Капитанът беше устроил банкет за местните големци — излъга отново.

Той ходи там късно вчера и сутринта. Разговорът с адмирала, капитана и шефа на секретната служба беше доста бурен в началото.

Чак, когато им показа фотокопия на секретното въоръжение и ръководството за управление на самолетоносача повярваха, че има сериозно изтичане на информация. Сега информаторът беше затворен в корабния арест, под наблюдение на ЦРУ. „Скоро ще проговори. И след това го чакат двадесет години затвор. Ако зависи от мен, бих удавил копелето в пристанището. По дяволите, не мога да имам нищо против Меткин и КГБ. Те си вършат работата — колкото и да не са прави. Но нашите копелета?“

— О’кей, момче, хванат си вече! Първо кажи защо го направи?

— За пари.

Господи! От досието му се виждаше, че е от малък град в Мидъл Уест. Работата му беше безупречна, нищо в миналото или настоящето, което да предполага предателство. Спокоен, добър професионалист, харесван от колегите си и ползващ се с доверието на началниците. Никакви леви убеждения, хомосексуални прояви и причини да бъде изнуден, нищо.

— Как стана? — попита го той.

— Този човек дойде при мен в Сан Диего и каза, че иска да знае всичко за „Кориджидор“ и че ще ми плати за това.

— Но не разбираш ли, че това е предателство? Предаваш страната си?

— По дяволите, той искаше да знае само няколко неща и цифри. Какво от това? Можем да разбием проклетите комунисти винаги, когато искаме. „Кориджидор“ е най-великият самолетоносач на света! Беше лудория, исках да видя мога ли да го направя и те да платят на момента…

„Господи, как може да има секретност с такива дето акълът им е в гащите?“

Той вървеше и говореше с Кейси, изучавайки я, опитвайки се да отгатне какъв риск представляват тя и Бартлет и тяхната връзка с Банастазио. Скоро стигнаха и започнаха да изкачват широките стъпала на хотела. Усмихнато вестникарче им отвори вратата. Фоайето беше оживено.

— Кейси, аз съм подранил за срещата. Искате ли да пийнем нещо?

Тя се поколеба, после се усмихна, приятно й беше да разговаря с него.

— Разбира се, благодаря. Първо да си взема пощата.

Тя отиде до рецепцията. Сноп телекси и съобщения от Джанели, Стайглър и Форестър с молба да им позвъни. Имаше написана на ръка бележка от Бартлет с рутинни инструкции за „Пар-Кон“, с които беше съгласна, освен това я молеше да уреди самолетът да е готов навреме за излитането в неделя. Бележката завършваше: „Кейси, ще бъдем с Горнт. Ще се видим на закуска в 9.00. Довиждане“.

Тя се върна при Роузмънт.

— Ще трябва да прегледам набързо нещата?

— Лоши новини?

— О, не, само куп неща за оправяне.

— Добре, но може ли да вечеряме заедно следващата седмица с вас и Линк? Бих искал да се запознаете с Атен. Тя ще ви се обади да уточни деня, о’кей?

— Благодаря, много бих искала. — Кейси се отдалечи. Цялото й същество, повече от всякога беше ангажирано с курса, който пое.

Роузмънт гледаше след нея, докато се отдалечи и поръча уиски и сода. Чакаше, потънал в мисли.

„Колко пари е вложил Банастазио в «Пар-Кон» и какво е получил в замяна? Господи, «Пар-Кон» има нещо общо с отбраната, със спейс програмата и още доста секретни неща. Какво търси този негодник тук? Да благодарим на Бога, че аз се заех с Кейси и не я оставих на някой от момчетата. Можеше да пропусне Банастазио.“

Робърт Армстронг пристигна.

— Господи, Робърт, изглеждаш отвратително — каза американецът. — Вземи си отпуск и се наспи или остави проститутките.

— Не се превземай! Готов ли си? По-добре да тръгваме.

— Имаш време за едно. Срещата в банката се отлага за седем, имаме много време.

— Да, но не искам да закъснявам, срещата е при губернатора, в неговия офис.

— О’кей.

Роузмънт допи уискито си, подписа сметката и тръгнаха обратно към терминала.

— Как е „Драй ран“? — попита Армстронг.

— Още са там с развети знамена. Изглежда бунтът в Азербайджан е безуспешен. — Роузмънт забеляза раздразнението на англичанина. — Какво те яде, Робърт?

— Понякога не ми харесва, че съм риж, това е. — Армстронг извади цигара и запали.

— Мислех, че си ги отказал.

— Бях. Слушай, Стенли, по-добре да те предупредя. Крос е толкова бесен, готов е за лудницата.

— Така, друго ново? Много хора мислят, че вече е за боклука. Господи, та нали най-напред Ед Ланган ти каза за папките на А. М. Г. Съюзници сме за Бога!

— Истина е — кисело отговори Армстронг, — но това не ви дава право да извършите обиск на апартамент, принадлежащ на чиста телефонна компания!

— Кой, аз? — Роузмънт се направи на засегнат. — Какъв апартамент?

— „Синклер тауърс“, апартамент 32. Ти и твоите горили сте нахълтали посред нощ. За какво, мога ли да те попитам?

— Как бих могъл да зная? — Роузмънт знаеше, че трябва да блъфира, но го беше яд, че който е бил там, е изчезнал, без да остави следи. Неприятностите около самолетоносача, невъзможността да разпита Меткин, цялата бъркотия със „Севрин“ и наглостта на Крос го подтикнаха към това нахлуване. Един от китайските информатори беше дочул, че този апартамент понякога се ползва от комунистически агенти — онази вечер там е трябвало да има среща. Коночи, един от най-добрите му агенти ръководи акцията и мислеше, че е мярнал двама мъже да излизат отзад, но не беше сигурен. Независимо, че претърсили старателно не открили никого. В апартамента също нищо, с което да потвърдят или отхвърлят слуха. Само две празни чаши. Чашите прибрали, за да проверят за отпечатъци. Едната беше чиста, другата с добре запазени отпечатъци.

— Никога не съм бил на „Синклер тауърс“ 32, по дяволите!

— Може би, но твоите копои са били. Няколко наематели съобщиха, че са видели четирима високи дебелаци да се качват и слизат по стълбите. Всичките с дебели задници и с дебели глави. Трябва да са били твоите хора.

— Не са мои.

— О! Крос вече изпрати две доста глупави каблограми в Лондон. Глупавото във всичко това е, че ти нищо не получи, а ние получихме неприятности с твоите непрекъснати ебаваници!

Роузмънт въздъхна.

— Престани да ми досаждаш. Имам нещо за теб. — Той разказа на Армстронг за разговора си с Кейси и за Банастазио.

— Ние знаехме за връзките му с „Пар-Кон“, но не знаехме, че пристига утре. Какво мислиш по въпроса?

Армстронг знаеше за пристигането, отбелязано в календара на фотографа Нгъ.

— Интересно — уклончиво каза той. — Ще кажа на стареца. Но ще е добре да си подготвиш добро оправдание за „Синклер тауърс“ и не споменавай, че съм те предупредил. — Умората почти го беше надвила.

Тази сутрин в 6.30 започна първото истинско проучване на Брайън Куок.

Истински фойерверк: още докато бе дрогиран го преместиха от килията в мръсно подземие с влажни стени и вонящи тънки матраци върху плесенясал под. Десет минути след като дойде в съзнание, силна светлина блесна в помещението и Армстронг рязко отвори вратата.

— Боже, какво сте направили със суперинтендант Куок? Да не сте се побъркали? Как смеете?

— Заповед на Крос, сър. Този…

— Сигурно има грешка! Пет пари не давам за Крос! — Той изхвърли надзирателя и се наведе към приятеля си. — Искаш ли цигара?

— О, Господи! Благодаря… благодаря. — С треперещи пръсти взе цигарата и пое дълбоко дима. — Робърт, какво… по дяволите става?

— Нищо не зная. Току-що разбрах и за това съм тук. Казаха ми, че си взел няколко дни почивка. Крос се е побъркал. Твърди, че си комунистически агент.

— Аз? За Бога… кой ден сме днес?

— Тридесети, петък, — очакваше въпроса и отговори веднага, прибавяйки седем дни.

— Кой спечели петия тур?

— Бътърскот Лес — той се учуди, че Брайън Куок е толкова добре и не беше съвсем сигурен, дали лекото му колебание при лъжата не е разбрано. — Защо?

— Само се чудех… Слушай, Робърт, това е грешка. Трябва да ми помогнеш. Ти не…

Роджър Крос нахълта по предварителен сценарий.

— Слушай, шпионин, искам имена и адреси на всичките ти агенти, веднага. Кой е шефът ти?

Брайън Куок едва се изправи на крака.

— Сър, това е грешка. Няма никакъв шеф и аз не съм шпио…

Крос хвърли в лицето му куп снимки.

— Тогава обясни, как са те фотографирали в Нинг-ток пред аптеката на баща ти с майка ти. Обясни как истинското ти име е Чу-той Уу втория син на Ток-линг Уу и Фанг-линг Уу.

Видяха изумлението върху лицето му.

— Лъжи — смотолеви той, — лъжи, аз съм Брайън Куок и съм…

— Ти си лъжец! — кресна Крос. — Имаме свидетели! Имаме доказателства! Идентифициран си от твоята gan sun, Ах Там!

Ново ахване, почти превъзходно изиграно.

— Аз… аз нямам gan sun Ах Там. Аз…

— Ще изкараш живота си в тази килия, ако не признаеш всичко. Ще те видя след седмица. Ще е добре да си казал всичко или ще наредя да ти сложат вериги! Робърт! Забранява ти се да идваш тук без разрешение! — после припряно излезе от килията.

Армстронг си спомни, как му се доповръща. Беше твърде добре трениран, за да бъде заблуден.

— Господи, Брайън — продължи той играта, ненавиждайки лицемерието си. — Какво те е прихванало, за да го направиш?

— Да направя какво? — попита Брайън предизвикателно. — Не ме лъжи, Робърт… Не може да са минали седем дни. Аз съм невинен.

— А снимките?

— Фалшиви… те са фалшиви, измислени от Крос. — Брайън хвана ръката му, отчаяна светлина блестеше в очите му. — Казах ти, Крос е истински плъх. Той е плъхът, Робърт… той е хомо, опитва се да ме натопи…

На това място по сценария имаше прекъсване, услужливият тъмничар рязко отвори вратата и влезе.

— Съжалявам, сър, но трябва да напуснете.

— Добре, но първо му донеси вода.

— Не е разрешено!

— Дявол да те вземе, донеси вода!

Надзирателят неохотно се подчини. Оставайки за момент сами, Армстронг пъхна под матрака пакета с цигарите.

— Брайън, ще направя каквото мога…

В този момент тъмничарят влезе с очукана чаша.

— Това е всичко, което ще получиш! — ядосано каза той. — Искам чашата обратно.

Брайън изгълта водата с благодарност, а заедно с нея и опиата. Армстронг си тръгна. Надзирателят заключи вратата след него. Светлината угасна и Куок остана сам в тъмнината. След десет минути Армстронг се върна с доктор Дорн и Крос. Брайън бе дълбоко упоен.

— Робърт, добре го направи — тихо каза Крос. — Видя ли лицето му?

— Да, сър.

— Добре. Аз също. Няма грешка, виновен е. Докторе, пристъпваме към събуждане — заспиване през час, следващите двадесет и четири часа…

— Господи — избухна Армстронг, — не мислиш ли…

— През час, докторе, при условие, че може да издържи. Не искам да му се навреди, само да стане по-податлив в следващите двадесет и четири часа. После ти, Робърт пак ще го разпиташ. Ако това не помогне, ще го вкараме в червената стая.

Доктор Дорн се отдръпна и Армстронг си спомни как сърцето му прескочи.

— Не!

— За Бога, той е виновен, Робърт — изръмжа Крос, вече не на шега. — Виновен! Направил е кой знае колко поразии. Ние сме на дулото. Нарежданията са от Лондон! Забрави ли за Меткин, нашият велик комисар от „Иванов“? Току-що разбрах, че РАФ е изчезнал. Заредил е в Бомбай, после се е загубил някъде над Индийски океан.