Джеймс Клавел
Търговска къща (73)

71

11:15 часа

— Повтарям, мистър Съндърс, не знам нищо за никаква телеграма и никакъв Артър, нито пък за досиета или американец и не познавам никакъв майор Юрий Бакиан — този човек беше Игор Ворански, моряк първи клас.

Суслов едва се сдържаше да не избухне. Съндърс седеше срещу него на бюрото в мрачната стая за разпити в полицейското управление. Суслов се надяваше, че Роджър Крос ще бъде тук и ще му помогне. Но не го беше виждал след пристигането си.

„Внимавай — каза си той, — ти си сам-самичък. Не очаквай никаква помощ от Роджър. И правилно. Той трябва да бъде запазен като шпионин. А и от Бородинов няма никаква полза.“ Той хвърли поглед към първия си помощник, който седеше стегнат и изправен до него на стола си и явно беше силно притеснен.

— И продължавате да твърдите, че онзи шпионин, Дмитрий Меткин, не е Леонов — Николай Леонов — също майор от КГБ?

— Глупости, всичко това са глупости. Ще докладвам за този случай на моето правителство и ще…

— Ремонтът ви приключи ли?

— Да, или поне ще приключи до полунощ. Ние носим добри пари на Хонконг и си плащаме смет…

— И ни създавате странни неприятности. Като майор Леонов, като Бакиан.

— Искате да кажете Меткин? — Суслов изгледа свирепо Бородинов, за да пооблекчи малко гнева си. — Да си познавал някакъв Леонов?

— Не, другарю капитан. Ние нищо не знаем — заекна Бородинов.

— Ама че лоши актьори! — въздъхна Съндърс. — За щастие Леонов ни разказа доста неща за вас и за кораба ви, преди да го премахнете. Да, майор Леонов беше много общителен — той неочаквано повиши глас. — Първи помощник-капитан Бородинов, моля, почакайте навън.

По-младият мъж не разбра как скочи на крака, целият пребледнял. Отвори вратата. Отвън един враждебно настроен китаец от СИ му посочи стол да седне и затвори вратата.

Съндърс остави лулата си, извади пакет цигари и бавно запали една. Дъждът барабанеше по стъклата. Суслов чакаше с разтуптяно сърце. Той наблюдаваше неприятеля си изпод гъстите си вежди и се чудеше какво толкова спешно има да му казва Роджър Крос. Когато тази сутрин иззвъня тайният му телефон, се обаждаше Артър, който го помоли да се срещне с Роджър Крос в 8 часа вечерта в „Синклер тауърс“.

— Какво толкова спешно има? Аз трябва да бъда на кораба…

— Не знам, Роджър каза, че е спешно. Нямаше време да го питам. Видя ли се с Коронски?

— Да. Всичко е готово. Вие можете ли да го доставите?

— Да. Доста преди полунощ.

— Да не се провалите. Центърът разчита на вас — излъга той. — Кажете на нашите приятели, че това е заповед.

— Добре. Няма да се провалим.

Суслов долови възбудата му. Страхът му понамаля. Но сега отново се връщаше. Никак не му се нравеше, че се намира тук при голяма вероятност да остане завинаги. Съндърс бе добре известен в КГБ — отдаден на работата си, умен, изключително интуитивен.

— Тези въпроси ме изморяват, мистър Съндърс — каза Суслов, учуден, че шефът на МИ–6, който бе дошъл лично в Хонконг, може да бъде толкова незначителен. Той реши да го изпита и се изправи. — Аз си тръгвам.

— Разкажете ми за „Севрин“.

— Северин? Какво е Северин? Не съм длъжен да стоя тук и да отговарям на въпросите ви, не…

— Съгласен съм, капитане, естествено, но един от вашите хора е бил заловен да шпионира и вие наистина сте необходим на нашите американски приятели.

— А?

— О, да, и се боя, че те не са толкова търпеливи като нас.

Отново го завладя страхът.

— Пак заплахи! Защо ме заплашвате? — ядоса се той. — Ние съблюдаваме законите. Аз не съм отговорен за безредиците. Настоявам да ми бъде разрешено да се върна на кораба си. Веднага.

Съндърс само го погледна.

— Добре. Вървете си, моля — каза той тихо.

— Мога да си тръгна?

— Да, да, разбира се.

Суслов го изгледа учудено за момент, после се обърна и тръгна към вратата.

— Разбира се, ние сигурно ще подшушнем на шефовете ви, че вие сте ни предали Леонов.

Суслов се спря пребледнял.

— Какво, какво казахте?

— Леонов между другото ни каза, че вие сте го подтикнали да засече пратката. После сте издали размяната.

— Лъжа… лъжа — запротестира руснакът, внезапно ужасен, че и Роджър може да е заловен като Меткин.

— Не съобщихте ли на севернокорейските агенти за Бакиан?

— Не съм — заекна Суслов и изпита огромно облекчение, като разбра, че Съндърс само блъфира и вероятно не знае нищо конкретно. Увереността му отчасти се възвърна. — Това са още по-големи глупости. Не познавам никакви севернокорейци.

— Аз ви вярвам, но съм сигурен, че в Първо управление няма да ви повярват. Довиждане.

— Какво искате да кажете?

— Разкажете ми за телеграмата?

— Нищо не знам за нея. Вашият главен инспектор се е обърнал. Не е паднала от мен.

— Напротив. Ами американецът?

— Не познавам никакъв американец.

— Разкажете ми за „Севрин“.

— Не знам нищо за никакъв Северин. Какъв е той, кой е?

— Сигурен съм, че знаете колко недоверчиви и нетърпими са вашите началници в КГБ към изтичането на информация. Ако успеете да отплувате, ви съветвам да не се мяркате повече по тези места заедно с първия си помощник-капитан, кораба и целия си екипаж…

— Пак ли ме заплашвате? Това ще се превърне в международен скандал. Ще уведомя както моето, така и вашето правителство и…

— Да, ние също, както официално, така и неофициално. Съвсем неофициално — макар че се усмихваше, Съндърс гледаше студено.

— Мога ли… мога ли вече да си вървя?

— Да. Само за информация?

— Какво?

— Кой е американецът и кой е Артър?

— Не познавам никакъв Артър. Артър чий?

— Ще чакам до полунощ. Ако отплувате, без да ми кажете, като се върна в Англия, ще направя всичко възможно до ушите на вашия военен аташе в Лондон да стигне информация, че вие сте ни предали Леонов, когото наричате Ворански, срещу услуги от СИ.

— Това е лъжа, всичко е лъжа и вие го знаете.

— Петстотин човека ви видяха на хиподрума с главния инспектор Крос. Тогава сте му предали Меткин.

— Лъжете — Суслов се опита да прикрие ужаса си. Съндърс се засмя.

— Ще видим, ще видим. Новият ви военен аташе в Лондон ще се хване и за сламка, за да спечели благоразположението на началниците си. А?

— Не разбирам — отговори Суслов, макар че разбираше много добре. Беше в капан.

Съндърс се наведе напред, за да изтърси лулата си.

— Чуйте ме добре — започна той с нетърпящ възражение тон. — Ще ви предложа размяна — живота ви срещу американеца и Артър.

— Не познавам никакъв Артър.

— Това ще си остане между нас. На никого няма да кажа. Имате думата ми.

— Не познавам никакъв Артър.

— Посочете ми го и сте вън от опасност. Ние с вас сме професионалисти, разбираме от размяна — и сигурност — и от време на време от някоя лична, много тайна сделчица. Този път сте разкрит, значи трябва да се откупите. Ако отплувате, без да ми кажете кой е Артър, ще ви издам, без да ми мигне окото — очите му се впиха в него. — Довиждане, другарю капитан.

Суслов стана и излезе. Когато с Бородинов се озоваха отново на въздух, сред хонконгската действителност и двамата задишаха свободно. Суслов се отправи мълчаливо през улицата към най-близкия бар. Поръча две големи водки.

Умът му работеше с пълна пара. Искаше му се да извика: „Божичко, и да го направя, и да не го направя, с мене е свършено. Тази проклета телеграма! Ако издам Банастазио и Артър и призная, че знам за «Севрин», попадам завинаги във властта им. Не го ли сторя, с мене определено е свършено. И в единия, и в другия случай е еднакво опасно както да се върна в Съюза, така и да дойда пак тук. И в единия, и в другия случай са ми необходими досиетата на А. М. Г. или Дънрос, или и двете, за защита. И в единия, и в дру…“

— Другарю кап…

Суслов се извърна рязко към Бородинов и го изпсува на руски. По-младият мъж пребледня и слисан замълча.

— Водка! Още две — поръча Суслов. — Ако обичате.

Барманката ги донесе.

— Аз се казва Сали, а ти, айейа?

— Чупката — озъби й се Бородинов.

— Дю не ло мо твойто чупката, айейа? Ти мистър Чупката? Аз не харесва твое лице, мистър Чупката, затуй чупката, без да псува.

Тя вдигна бутилката с водка и се приготви да продължи битката.

— Извини й се — тросна му се Суслов, който не искаше неприятности, тъй като не беше сигурен дали момичето не е подставено лице, имайки предвид близостта на бара до полицейското управление.

Бородинов бе поразен.

— Какво?

— Извини й се, говедо!

— Извинете — смотолеви Бородинов с пламнало лице. Момичето се засмя.

— Ей, голям човек, ти иска гуш-гуш?

— Не — отговори Суслов. — Само още водка.

 

 

Крос слезе от полицейската кола и забърза под лекия дъжд към „Струан“. Улиците зад него бяха пълни с чадъри, тротоарите претъпкани с хора, които отиваха или се връщаха от работа, тъй като не за всички неделята беше почивен ден. На дванайсетия етаж Крос слезе.

— Добро утро, главен инспектор Крос. Аз съм Сандра Лий, секретарката на мистър Дънрос. Оттук моля.

Инспекторът я последва надолу по коридора, загледан в нейния cheong-sam задник. Тя му отвори една врата. Крос влезе.

— Здравей, Едуард — поздрави той Съндърс. — Както винаги, си подранил.

Съндърс пиеше бира.

— Стар навик от войската — пет минути по-рано, за да си навреме?

Зад гърба му, в луксозната заседателна зала имаше добре заредено барче. И кафе.

— Желаете ли нещо, сър? Има готово блъди мери — попита Сандра Лий.

— Само кафе, благодаря. Без мляко.

Тя му поднесе кафето и излезе.

— Как мина? — попита Крос.

— Посещението ли? Добре, просто чудесно. Бих казал, че успях да го извадя от равновесие. — Съндърс се усмихна. — Записах разговора. Можеш да го прослушаш следобед. А, да, обяд. Роджър, в Хонконг намира ли се риба с пържени картофи?

— Разбира се. Риба и пържени картофи да искаш — Крос сподави прозявката си. Снощи стоя до късно да прояви и извади снимки от филма, който бе заснел в трезора. Тази сутрин бе чел и препрочитал оригиналните досиета на А. М. Г. с огромен интерес, като вътрешно се съгласяваше с Дънрос, че е трябвало да бъде толкова предпазлив. А. М. Г. си струваше парите, колкото и много да са били. Без съмнение те струваха цяло състояние.

Кардановият часовник отмери точно часа. Обяд. Вратата се отвори и Дънрос влезе в стаята.

— Добър ден. Благодаря ви, че дойдохте тук.

Двамата мъже учтиво се изправиха и му подадоха ръка.

— Още кафе?

— Не, благодаря, мистър Дънрос.

Дънрос извади запечатан плик от джоба си и го подаде на Съндърс. Възрастният мъж го взе и го претегли на ръката си. Крос забеляза, че пръстите му леко потрепваха.

— Вие, разбира се, сте прочели съдържанието му?

— Да, мистър Съндърс.

— И?

— И нищо. Вижте сам.

Съндърс отвори плика. Вгледа се в първата страница, после прелисти всичките 11 листчета. Крос не можеше да види от мястото си какво пише в тях. Съндърс мълчаливо му подаде най-горното. Буквите, числата и символите на кода не му говореха нищо.

— Изглежда са били отрязани от нещо друго — Крос погледна към Дънрос. — А?

— Какво ще кажете за Брайън?

— Откъде си ги взел, Йан? — Крос забеляза, че погледът на Дънрос леко се промени.

— Аз изпълних моята половина от сделката, ще изпълните ли и вие своята?

Съндърс седна.

— Аз не съм сключвал сделка, мистър Дънрос. Аз само се съгласих, че е възможно да изпълним молбата ви.

— Значи няма да освободите Брайън Куок?

— Възможно е той да се окаже там, където искате и когато искате.

— Само това ли?

— Съжалявам.

Настъпи продължителна тишина. Чуваше се само тиктакането на часовника. И дъждът. Изви се нова буря и после утихна. Валеше от сутринта с прекъсвания. Според прогнозата за времето бурята скоро щеше да отмине, но въпреки целия тоя дъжд резервоарите едва бяха започнали да се пълнят.

— Ще ми кажете ли какви са шансовете? Точно. Ако обичате?

— Първо три въпроса: вие сам ли сте отрязали тези листчета от нещо друго?

— Да.

— От какво и как?

— А. М. Г. ми бе дал писмени инструкции. Трябваше да загрея със запалка десния долен квадрант на посочени от него страници — от някакъв безобиден доклад. Когато нагрях определеното място, текстът изчезна и остана това, което виждате. Като свърших, отново според указанията на А. М. Г. изрязах съответните части и унищожих останалото. Както и писмото му.

— Имате ли копия?

— От единайсетте листчета ли? Да.

— Ще ви помоля да ми ги дадете.

— Ще ги имате, когато изпълните сделката — отвърна Дънрос с любезен глас. — А сега какви са шансовете?

— Моля, предайте ми копията.

— Когато изпълните сделката. В понеделник на залез-слънце.

Погледът на Съндърс стана още по-студен.

— Сега, ако обичате.

— Когато изпълните обещанието си. Такова е моето решение. А сега ми кажете шансовете.

— 50 на 50 — отговори Съндърс, за да го изпита.

— Добре. Благодаря. Уредил съм във вторник сутринта всичките единайсет листчета да бъдат публикувани в „Чайна гардиън“ и в два китайски вестника, един националсоциалистически и един комунистически.

— Значи ще го направите на свой риск. Правителството на Нейно Величество не обича да му се оказва натиск.

— Аз не ви заплашвам. Не, в никакъв случай. Тези букви и цифри са някаква безсмислена комбинация, освен може би… освен може би за някой специалист. Може би това е просто шега на един мъртъв човек.

— Мога да забраня публикуването по закона за държавната тайна.

— Разбира се, че може да опитате — кимна Дънрос. — Но независимо от закона, ако поискам, още тази седмица листчетата ще бъдат публикувани някъде. Това също е окончателно. А. М. Г. ми е предоставил да реша въпроса по свое усмотрение. Има ли още нещо, мистър Съндърс?

Съндърс се поколеба.

— Не. Не, благодаря, мистър Дънрос.

Също толкова вежливо Дънрос се обърна и отвори вратата.

— Съжалявам, но трябва да се залавям обратно за работа. Благодаря ви, че дойдохте.

Крос даде път на Съндърс и го последва до асансьора. Сандра Лий вече беше натиснала копчето му.

— О, извинете ме, сър — обърна се тя към Крос, — знаете ли кога ще се върне главен инспектор Куок?

Крос я изгледа.

— Не. Но бих могъл да се позаинтересувам, ако желаете. Защо?

— Щяхме да ходим на вечеря в петък, а нито икономката му, нито колегите му изглежда знаят къде е.

— За мен ще бъде удоволствие да попитам.

Телефонният номератор иззвъня.

— О, благодаря ви, сър. Ало, „Струан“ — каза Сандра Лий по телефона. — Един момент.

Тя започна да натиска копчетата за свързване. Крос предложи цигара на Съндърс, докато чакаха и гледаха по номерата на етажите как асансьорът приближава.

— Искахте да говорите с мистър Аластър, тай-пан — съобщи по телефона Сандра Лий. Номераторът отново звънна.

— Ало — обади се тя. — Един момент, мадам, ще проверя. Тя погледна един напечатан списък на срещи и в този момент вратата на асансьора се отвори. Съндърс влезе и Крос се накани да го последва.

— За 13 ч. е, мисис Гресенхоф.

Крос изведнъж спря и се наведе, сякаш да си завърже обувката, и Съндърс също така ловко и небрежно задържа вратата.

— О, няма нищо, мадам, лесно може да се обърка часът. Масата е запазена на името на тай-пана. Ресторант „Скайлайн“ в „Мандарин“ в 13 ч.

Крос се изправи.

— Готов ли си? — попита Съндърс.

— О, да.

Вратите се затвориха зад тях. И двамата се усмихнаха.

— Търпеливите винаги биват възнаградени — каза Крос.

— Да ще оставим рибата и пържените картофи за вечеря.

— Не. По-добре за обяд. Не бива да оставаме в „Мандарин“. Предлагам само да й хвърлим по едно око. Междувременно ще наредя да проследят къде е отседнала, а?

— Чудесно — лицето на Съндърс се вкамени. — Гресенхоф, а? Ханс Гресенхоф беше псевдонимът на един източногермански шпионин, когото от години се опитваме да заловим.

— О? — Крос се постара да не проличи интересът му.

— Да. Той действаше в комбина с друг негодник, изпечен убиец. Беше известен като Виктор Грунвалд или Симеон Церак. Гресенхоф, а? — Съндърс замълча за момент. — Роджър, тази история с публикуването, с която ни заплаши Дънрос. Би могла да се окаже доста опасна.

— Ти можеш ли да разшифроваш написаното?

— За Бога, не.

— Какво ли може да е?

— Всичко. Листчетата са предназначени за мене или за министър-председателя, значи вероятно са имена и адреси за свръзка — Съндърс добави мрачно. — Не мога да ги изпратя телеграфически, въпреки че са зашифровани. Май е по-добре веднага да се върна в Лондон.

— Днес?

— Утре. Първо трябва да свърша с тази работа, а и много ми се иска да видя тази мисис Гресенхоф. Дънрос дали ще изпълни заплахата си?

— Сто процента.

Съндърс се попипа по веждите, воднистите му сини очи бяха станали още по-безцветни от обикновено.

— Ами Брайън?

— Според мен…

Вратата на асансьора се отвори. Те излязоха и пресякоха фоайето. Униформеният портиер отвори вратата на колата на Крос. Той се включи в задръстеното движение, пристанището бе обвито в мъгла, дъждът бе спрял за момент.

— Според мен е нужен само още един разпит, после Армстронг може да се заеме с възстановяването му. Понеделник до залез-слънце е много скоро, но… — той сви рамене. — По-добре да не използваме повече червената стая.

— Съгласен съм, Роджър. Да благодарим на Бога, че този приятел има здрав организъм.

— Да.

— Струва ми се, че Армстронг скоро ще капитулира.

— Може да проведе още един разпит. Съвсем спокойно.

— Дано. Божичко, какъв късмет имахме. Невероятен!

Разпитът в 6 ч. сутринта не беше донесъл нищо ново. Но точно когато се канеха да се откажат, сондажът на Армстронг попадна на златна мина: най-после разбраха истината за професор Джоузеф Йу от Техническия университет в Принстън, Станфорд. Отличен ракетен специалист и консултант в НАСА.

— Кога трябва да пристигне в Хонконг, Брайън? — попита Армстронг и целият екип на СИ в контролната стая затаи дъх.

— Аз, аз не… искам да помисля, нека да помисля… а, не мога да си спомня… а, да, след, след… в края на… на този месец… кой месец сме сега? Не мога да си спом… спомня… кой ден е. Той трябваше да пристигне… и после да продължи…

— Откъде и закъде?

— О, не знам, о, не, те не ми казаха… само… само дето някой спомена, че той… той бил отплувал от Хавай на почивка в Гуам и трябвало да пристигне тук след десет дни… Мисля, че беше 10 дни след… след конните състезания.

И когато Крос се обади на Роузмънт и му предаде новината — без да му казва откъде я беше научил, — американецът онемя и изпадна в паника. Веднага поръча да претърсят района на Гуам, за да предотвратят бягството на професора.

— Чудя се дали ще го хванат — промърмори Крос.

— Кого?

— Джоузеф Йу.

— Много се надявам — каза Съндърс. — Защо, по дяволите, бягат тия учени? Отвратително! Единственото смислено обяснение е, че професорът ще издигне китайската ракетна техника до стратосферата, а от това Съветите тръпки ще ги полазят. Много хитро, ако питаш мен. Ако Китай и Съюзът се скарат, от това ще спечелим ние — той се отпусна по-удобно на седалката на колата, тъй като го болеше гърбът. — Роджър, не мога да рискувам Дънрос да публикува този шифър или да задържи копие у себе си.

— Да.

— Той се мисли за прекалено умен, твоят тай-пан. Ако се разбере, че А. М. Г. ни е изпратил шифровано съобщение, и ако Дънрос притежава такава феноменална памет, каквато се предполага, той е белязан. Нали?

— Да.

Стигнаха навреме до ресторант „Скайлайн“. Крос бе разпознат мигновено и веднага им бе освободена една дискретна маса до бара. Докато Съндърс поръчваше алкохол и още кафе, Крос се обади да изпратят двама агенти, един британец и един китаец. Те пристигнаха много бързо.

Няколко минути преди един часа влезе Дънрос. Двамата го проследиха с поглед, докато отиваше до най-хубавата маса, воден от оберкелнера, след него опашка от сервитьори, а там вече го чакаше шампанско в сребърна кофичка.

— Добре ги е тренирало копелето, а?

— А ти не би ли? — попита Крос. Очите му обходиха залата и се спряха. — Роузмънт е тук! Да не би да е съвпадение?

— А ти как мислиш?

— А, виж там. В онзи ъгъл. Това е Винченцо Банастазио. Китаецът, дето е с него, е Вии Сии Нгъ. Може би тях следят.

— Може би.

— Роузмънт е хитър — каза Крос. — Бартлет е ходил и при него. Може би наистина Банастазио е този, когото следят.

Армстронг им докладва за разговора си с Бартлет относно Банастазио. Започнаха още по-усилено наблюдение на американеца.

— Между другото, разбрах, че е наел хеликоптер за Макао в понеделник.

— Трябва да го отмениш.

— Вече го направих. Повреда в двигателя.

— Добре. Предполагам, че разказаното от Бартлет за Банастазио го оневинява, нали?

— Може би.

— Продължавам да мисля, че е по-добре да си замина в понеделник. Да. Интересно, а, че секретарката на Дънрос е имала среща с нашия… Боже мили, каква жена — възкликна Сандърс.

Момичето вървеше след оберкелнера. И двамата мъже бяха силно изненадани, когато се спря до масата на тай-пана, усмихна се, направи поклон и седна.

— За Бога! Мисис Гресенхоф е китайка? — ахна Съндърс. Крос бе вперил поглед в устните им.

— Китайците не се покланят така. Тя е японка.

— Откъде се взе, по дяволите?

— Може би има и други гости. Мож… о, Боже!

— Какво?

— Те не говорят на английски. Сигурно на японски.

— Дънрос говори японски?

Крос го погледна.

— Да, японски. И още немски, френски, три китайски диалекта и поносим италиански.

Съндърс го изгледа в отговор.

— Неодобрението ти е неуместно, Роджър. Аз изгубих сина си на НКВ „Уелският принц“, брат ми умря от глад на Бирманския път, затова не ми излизай с някакви лицемерни глупости по този въпрос и все пак за мен тя е страхотна жена.

— Това поне показва известна търпимост.

Крос се извърна да огледа Дънрос и момичето.

— Ти си воювал в Европа, нали?

— Аз не съм преставал да воювам, Едуард — усмихна се Крос, комуто сентенцията се хареса. — Втората световна война е минала работа. Съжалявам за близките ти, но сега Япония вече не ни е враг, а съюзник, единственият ни истински съюз в Азия.

Почакаха половин час. Крос въобще не успя да разчете устните им.

— Тя трябва да е Гресенхоф — каза Съндърс. Крос кимна.

— Да тръгваме тогава. Няма смисъл да чакаме. Да идем да хапнем риба с пържени картофи.

Тръгнаха си. Британецът и китаецът — агенти на СИ — останаха да чакат търпеливо, без да имат възможност да чуят за какво си говори Дънрос с момичето и му завиждаха, както и много други в тази стая — защото е тай-пан и заради нея.

— Gehen Sie? — попита на немски Рико. — Заминавате ли?

— За Япония ли, Рико-сан? О, да — отговори Дънрос на същия език, — по следващата седмица. Ще получаваме нов супертоварен кораб от корабостроителниците „Тода“. Говорихте ли вчера с Хиро Тода?

— Да, да, имах тази чест. Родът Тода е доста известен в Япония. Преди Реставрацията, когато самурайската класа бе премахната, моят род е служил на Тода.

— Вашият род е бил самурайски?

— Да, но от нисък ранг. Аз, аз дори не му споменах за рода си. Това са минали времена. Не бих искал той да знае.

— Както желаете — отговори тай-панът, но любопитството му бе раздразнено. — Хиро Тода е интересен човек — добави той, за да я подтикне да продължи.

— Тода-сан е много мъдър, много силен, много известен — сервитьорът им донесе салатите и след като се отдалечи, тя продължи. — „Струан“ е известна и в Япония.

— Не особено.

— О, да. Ние помним принц Йоши.

— А. Не знаех, че ви е известно.

През 1854 г., когато Пери принудил шогуна Йошимицу Торанага да отвори японските пазари, Хег отплувала на север, преследвана от Тайлър Брок. Благодарение на нея „Струан“ станала първата компания, която проникнала в Япония, първата, която купила земя, и първата чуждестранна фирма, започнала търговия. С годините и многото пътувания Хег превърнала Япония в крайъгълен камък на политиката на „Струан“.

В първите години тя се запознала с един млад принц, принц Йоши, роднина на императора и братовчед на шогуна — без чието разрешение нищо не можело да се направи в Япония. По нейно предложение и с нейна помощ този принц заминал за Англия с един от клиперите на „Струан“, за да се запознае с мощта на Британската империя. Когато след няколко години се върнал вкъщи с друг кораб на „Струан“, някои от феодалните барони — daymio, ненавиждащи нашествието на чужденците, се разбунтували срещу шогуна, чийто род, Торанага, управлявал еднолично в Япония в продължение на два и половина века без прекъсване от великия Йоши Торанага насам. Въстанието на daymio успяло и властта била върната на императора, но земята била разпокъсана.

— Без принц Йоши, който станал един от първите министри на императора — каза Рико, преминавайки несъзнателно на английски, — Япония още щеше да е разтърсвана и разпокъсана от гражданска война.

— Защо? — попита Дънрос, за да я накара да продължи да говори, запленен от напевния й акцент.

— Без неговата помощ императорът нямало да успее, нямало да може да отмени Шогуната, феодалния закон, daymio, цялата самурайска класа и да ги принуди да приемат съвременната конституция. Принц Йоши бил този, който постигнал мира между daymio и после поканил английски специалисти в Япония да построят нашата флота, нашите банки и държавни служби и да ни помогнат да навлезем в съвременния свят — лицето й се помрачи за секунда. — Баща ми ми е разказвал за онова време, преди по-малко от сто години. Преходът от самурайско управление към демокрация често бил кървав. Но императорът бил категоричен — всички daymio и самураи, макар и болезнено, приели новия живот — тя играеше с чашата си и гледаше мехурчетата. — Тода били Господари на Изу и Сагами, където се намира Йокохама. От векове са имали корабостроителници. За тях и за техните съюзници, Касиги, било лесно да навлязат в съвременната епоха. За нас… — замълча. — О, но вие вече знаете това, толкова съжалявам.

— Знам само за принц Йоши. А какво се е случило с вашия род?

— Моят прадядо станал дребен чиновник в кабинета на принц Йоши. Бил изпратен в Нагасаки, където семейството ми живее и до днес. Трудно му било да не носи двата меча. Дядо ми също беше държавен служител, както и баща ми, но много дребен — вдигна очи и му се усмихна. — Виното е много хубаво. Развърза ми езика.

— Не, не — запротестира Дънрос, но осъзнавайки, че ги гледат много очи, прибави на японски: — Нека да поговорим на японски.

— За мен е чест, тай-пан-сан.

По-късно, докато пиеха кафето, той я попита:

— Къде да внеса парите, които ви дължа, Рико-сан!

— Ако можете да ми дадете банков чек или ордер — тя използва английските термини, защото нямаше съответни японски думи, — преди да замина, би било идеално.

— В понеделник сутринта ще ви ги изпратя. 10 625 лири — през януари ще получите още 8500 лири и още толкова през следващата година — осведоми я той, тъй като знаеше, че доброто й възпитание не би позволило да попита направо. Видя облекчението в очите й и се зарадва, че бе решил да й даде две допълнителни годишни заплати — само информацията на А. М. Г. за петрола струваше много повече от това. — 11 часа ще ви бъде ли удобно за предявяване на ордера?

— Не искам да ви притеснявам.

Дънрос забеляза, че Рико говори бавно и отчетливо, за да го улесни.

— Мислите ли да пътувате някъде?

— В понеделник може би ще се върна в Япония, после… после не знам. Вероятно обратно в Швейцария, макар че нямам никаква причина да се връщам там, къщата, в която живеехме, беше под наем. Животът ми като мисис Гресенхоф приключи със смъртта на мъжа ми. Сега би трябвало отново да стана Рико Анджин. Кармата си е карма.

— Да — повтори той, — кармата си е карма.

Бръкна в джоба си и извади опаковано пакетче.

— Това е подарък от „Ноубъл хаус“ в знак на благодарност за положените от вас усилия и за изморителното пътуване, което предприехте заради нас.

— О. О, благодаря ви, но за мен това беше чест и удоволствие — поклони се Рико. — Благодаря ви. Мога ли да го отворя сега?

— Може би по-късно. Това е нефритен медальон, но в кутийката има и поверителен плик, който вашият съпруг държеше да получите и който е само за вашите очи, не и за тези, които ни заобикалят.

— А. Разбирам. Наистина — тя отново се поклони. — Толкова съжалявам, моля да ме извините за глупостта.

Дънрос й се усмихна.

— Не и глупост, в никакъв случай, само красота.

По лицето й изби руменина и тя отпи от кафето си, за да я прикрие.

— Пликът запечатан ли е, тай-пан?

— Да, съгласно неговите инструкции. Знаете ли какво има вътре?

— Не. Само… мистър Гресенхоф ми каза само, че ще получа от вас запечатан плик.

— Каза ли ви защо? Или какво трябва да направите с него?

— Един ден някой ще дойде да го поиска.

— Име?

— Съпругът ми ми каза, че никога не трябва да разкривам това име, дори и на вас. Никога. Всичко друго мога да ви кажа, но не и… това. Много съжалявам, моля да ме извините.

Дънрос се намръщи.

— И вие трябва само да му го дадете?

— На него или на нея — отговори тя любезно. — Да, когато ми го поискат, не и преди. Мистър Гресенхоф ми каза, че след като пликът бъде предаден, този човек ще си върне един дълг. Благодаря ви за подаръка, тай-пан. Ще го пазя.

Сервитьорът дойде и му наля остатъка от шампанското, после пак се отдалечи.

— Как мога да се свързвам с вас в бъдеще, Рико-сан?

— Ще ви дам три адреса и телефона, на които можете да ме намерите, един в Швейцария и два в Япония.

— Ще бъдете ли в Япония по следващата седмица?

Рико го погледна и дъхът му секна от красотата й.

— Да. Ако вие пожелаете — отвърна тя.

— Много.