Джеймс Клавел
Търговска къща (18)

16

23:25 часа

Съветският търговски кораб „Съветски Иванов“ бе пуснал котва близо до огромната корабостроителница Уампоа, която бе построена на изкуствено врязана в морето площ в източната част на Каулуун. Корабът бе облян от светлината на прожектори. Бе двадесет хилядотонен и кръстосваше азиатските търговски маршрути — от Владивосток далеч на север. Над капитанския мостик се издигаха много антени и модерно радарно оборудване. Съветските моряци се шляеха в подножието на стълбичките на носа и на кърмата. До всяка от тях стоеше по един спретнат, младолик полицай — китаец с униформа от сиво-кафяв памучен плат, с къси панталони, три четвърти чорапи, с черен колан и черни обувки. Пропускът на един моряк, който излизаше в града, бе проверен първо от негови колеги, после от полицая, а след това, докато се приближаваше към портала на пристанището, двама цивилни китайци излязоха от сенките и тръгнаха по петите му — съвсем открито.

Друг моряк слезе по задната стълбичка. Той също бе проверен — малко след това други двама цивилни китайци започнаха да го следят.

Незабелязано една лодка с весла тихо се отдели от другата страна на кърмата на кораба и се шмугна в сянката на кея. Тя тихо се плъзна покрай високата стена към едни влажни стъпала на около петдесет метра от кораба. В лодката имаше двама мъже, а ключовете на греблата бяха заглушени. Точно пред стъпалата лодката спря и двамата напрегнато се заслушаха.

По хлъзгавите стъпала на предната стълбичка на кораба, силно залитайки, се спусна трети моряк. Долу го пресрещнаха, провериха пропуска му и започна препирня. Бреговата охрана отказала да го пусне, защото бе явно пиян. Псувайки на висок глас, той налетя на един от полицаите, но мъжът отстъпи встрани и му нанесе силен удар с юмрук, които получи съответен отговор. Вниманието и на двамата полицаи се съсредоточи върху кавгата. Рошавият, набит мъж, който седеше в задната част на лодката изтича нагоре по стъпалата, пресече осветения кей и релсите и изчезна в тъмнината, без някой да го забележи. Лодката бавно тръгна обратно по пътя, по който бе дошла и след малко кавгата свърши. Без грубости безпомощният пияница бе качен отново на борда.

Навътре в страничните алеи на корабостроителницата, рошавият мъж вървеше бавно. От време на време, небрежно и опитно, хвърляше по един поглед назад, за да се увери, че не го следят. Бе облечен в тъмен летен костюм и нови обувки с гумени подметки. В документите на неговия, кораб бе записан като Игор Ворански, моряк първи клас от Съветския търговски флот.

Не мина през портала на кея, за да избегне полицая, който стоеше там, а извървя още стотина метра покрай стената и стигна до една странична врата. Тя го изведе на малка уличка в квартала Тай-уан Шан — безразборно разхвърляни бараки, скърпени от вълниста ламарина, шперплат и мукава. Той ускори ход. След малко излезе от този квартал и се озова в ярко осветените улици, отрупани с магазини, сергии и задръстени от народ, които в края на краищата го изведоха на „Чатъм роуд“. Там спря едно такси.

— Монкок, по възможно най-бързия начин — каза той на английски. — Яумати Фери.

Шофьорът го изгледа нагло.

— А?

— Айейа! — моментално отвърна Ворански и продължи на груб, перфектен кантонезки — Монкок! Да не си глух! Да не би да си смъркал от белия прах? Да не би да ме вземаш за мръсен чужденец от Златната Планина — аз, който съм явно хонконгски жител, живял тук двайсет години? Айейа! „Яумати фери“, на другия край на Каулуун. Имаш ли нужда от указания? Да не би да си от далечна Монголия? Не си ли тукашен?

Шофьорът намусено сви знамена и подкара. Първо на юг, а после на запад. Мъжът на задната седалка наблюдаваше улицата зад себе си. Не виждаше някой да го следи, но все още бе напрегнат.

Тук са много хитри, помисли си той. Бъди предпазлив!

На гарата на ферибота Яумати той плати на шофьора като му даде малко по-малко бакшиш от обикновено. После се сля с тълпата, измъкна се от нея и спря второ такси.

— „Голдън фери.“

Шофьорът кимна сънено, прозя се и подкара в южна посока.

На гарата на ферибота той плати на шофьора почти в движение и се шмугна в тълпата, която се бе забързала към въртящите се врати, водещи към фериботите за Хонконг. Но след като премина през тях, вместо да отиде на ферибота, влезе в една телефонна кабина. Вече съвсем сигурен, че никой не го следи, той малко се успокои.

Пусна една монета и набра някакъв номер.

— Да — каза мъжки глас на английски.

— Господин Лоп-синг, ако обичате.

— Не ми е известно това име. Тук няма Лоп-тинг. Сбъркали сте номера.

— Искам да оставя съобщение.

— Съжалявам, набрали сте грешен номер. Погледнете в тефтерчето си.

Ворански се успокои, а сърцето му забави ударите си.

— Искам да говоря с Артър — каза той на перфектен английски.

— Съжалявам, още не е дошъл.

— Беше му наредено да бъде там и да чака да му се обадя — каза той рязко. — Защо има промяна?

— Извинете, кой се обажда?

— Браун — отсече той, използвайки кодовото си име. Гневът му се смекчи малко, когато чу как от другата страна гласът моментално се промени и се изпълни с необходимото уважение.

— О, господин Браун, добре дошъл отново в Хонконг. Артър се обади и ми нареди да чакам обаждането ви. Помоли ме да ви поздравя с добре дошъл и да ви предам, че за утрешната среща всичко е подготвено.

— Кога очаквате да дойде при вас?

— Всеки момент, сър.

Ворански тихо изруга, защото бе длъжен до един час да докладва на кораба. Не обичаше отклоненията, от който и да е план.

— Много добре — каза той. — Предайте му да ми се обади на трийсет и две. — Това бе тайният им апартамент в „Синклер тауърс“. — Пристигна ли американецът?

— Да.

— Добре. Има ли придружител?

— Да.

— Добре. И?

— Артър не ми е казал нищо повече.

— Срещнахте ли се с нея?

— Не.

— А Артър?

— Не знам.

— Установен ли е вече контакт с някой от тях?

— Съжалявам, но не знам. Артър не ми е казал.

— А тай-панът? Нещо за него?

— Всичко е уредено.

— Добре. За колко време можете да дойдете до трийсет и две, ако се наложи?

— За десет, най-много петнайсет минути. Там ли искате да се срещнем?

— По-късно ще реша.

— А, господин Браун, Артър реши, че може би ще имате нужда от малко компания след такова пътуване. Името й е Ко, Морийн Ко.

— Много мило от негова страна — много мило.

— Телефонният й номер е оставен до телефона в трийсет и две. Само се обадете и до половин час ще бъде при вас. Артър се интересуваше от това дали шефът ви ще бъде с вас тази вечер, за да осигури компаньонка и за него.

— Не. Той ще дойде утре, както е по план. Но утре вечер ще се надява на вашето гостоприемство. Лека нощ. — Ворански грубо затвори телефона, със съзнанието за висшия си чин в КГБ. В този момент вратата на кабината се отвори, китаецът нахълта вътре, а друг се изпречи на стъклото. — Какво по дя…

Думите замряха също както и той. Камата бе дълга и тънка и излезе много лесно от тялото. Китаецът го остави да се строполи на земята. Вгледа се за миг в безжизнения труп, а след това избърса ножа в него и го прибра в ръкава си. Ухили се на якия китаец, който още стоеше пред стъклото, като че ли бе следващият му клиент, после пусна една монета и набра.

След третия сигнал някакъв глас каза вежливо:

— Полицейски участък Цим Ша Цуи, добър вечер.

Мъжът се усмихна саркастично и каза грубо на шанхайски:

— Говориш ли шанхайски?

Кратка пауза, щракване и друг глас, който заговори на шанхайски.

— Сержант Танг-по слуша. Какво има?

— Тази вечер една съветска свиня се промъкна през шибаната ви охрана толкова лесно колкото излиза волско лайно, но вече е при прадедите си. Трябва ли ние от „14К“ да ви вършим цялата фъшкийска работа?

— Каква съвет…

— Затваряй си устата и слушай! Миризливият му труп се намира в една телефонна кабина на „Голдън фери“ в Каулуун. Само че кажи на шибаните си началници да си отварят очите за враговете на Китай, не да гледат във вонящите си дупки!

Той веднага затвори и излезе от кабината. Обърна се за миг и се изплю върху тялото, после затвори вратата и заедно с приятеля си се вляха в потока от пътници, отправили се към ферибота за Хонконг.

Не забелязаха човека, който ги следеше. Той бе нисък, тантурест американец, облечен като всички останали туристи, с неизбежния фотоапарат, висящ на врата му. В момента се бе облегнал на перилата на десния борд, сливайки се идеално с тълпата и насочваше фотоапарата си ту на една ту на друга страна докато фериботът се носеше към Хонконг. Но за разлика от останалите туристи, филмът му бе много специален, както обективът, и целият му фотоапарат.

— Здравей, приятел — каза друг турист с широка усмивка, приближавайки безцелно към него, — добре ли си прекарваш?

— Много — отвърна мъжът. — Хонконг е страхотно местенце.

— Абсолютно си прав. — Той се извърна, за да се порадва на гледката. — Минеаполис пасти да яде.

Първият мъж също се обърна, но периферното му зрение не изпускаше нито за миг двамата китайци. После сниши гласа си:

— Имаме неприятности.

Другият турист пребледня.

— Изпуснахме ли го? Не се е връщал обратно, Том, сигурен съм. Държах под око и двата изхода. Мислех, че си го заковал в кабината.

— Можеш да бъдеш съвсем сигурен, че е закован. Погледни ей там отзад централния ред — оня тип, китаеца с бялата риза и другия до него. Тези две копелета го очистиха.

— Господи! — Марти Повиц — един от екипа агенти на ЦРУ, изпратен да следи „Съветски Иванов“ — внимателно се вгледа в двамата китайци — Куоминтанг? Националисти? Или комунисти?

— По дяволите, не знам. Но трупът е още в телефонната кабина ей там. Къде е Роузмънт?

— Той е… — Повиц млъкна, а в следващия момент заговори на висок глас и се превърна отново в дружелюбен турист, тъй като пътниците започнаха да се струпват около изхода. — Погледни нататък — каза той, сочейки билото на Пийк. Жилищните сгради бяха високи и ярко осветени, както и къщите, които бяха осеяли като малки точици склоновете на планината. Една от сградите се открояваше със своята височина. Това бе най-високата жилищна сграда в Хонконг. Бе осветена от прожектори и блестеше като скъпоценен камък. — Онези, които живеят там могат спокойно да кажат, че са навръх света, а?

Том Коночи, по-старшият от двамата, въздъхна.

— Сигурно е на някой тай-пан. — Той замислено запали цигара и хвърли клечката, която със спираловидно движение полетя към водата. След това, докато бъбреше като обикновен турист, засне къщата, правейки още няколко снимки на двамата китайци. Извади филма от фотоапарата и незабелязано го подаде на своя колега. Едва мърдайки устните си той каза:

— Обади се на Роузмънт веднага щом пристигнем. Кажи му, че имаме неприятности, а след това занеси филма в лабораторията и кажи да го проявят още тази нощ. Ще ти се обадя по телефона веднага щом тези двамата се приберат в леговището си.

— Луд ли си? — каза Повиц. — Няма да ги следиш сам.

— Налага се, Марти, филмът може да се окаже много важен. Не можем да рискуваме.

— Не.

— По дяволите, Марти, аз съм тай-панът на тази операция.

— Според нарежданията двама…

— Майната им на нарежданията! — изсъска Коночи. — Просто се обади на Роузмънт и внимавай да не съсипеш филма. — После отново заговори силно. — Прекрасна нощ за разходка в морето, а?

— Наистина.

Той кимна към блещукащата светлинка на билото на Пийк, взе я на фокус със своя супермощен телескопичен обектив.

— Живееш ли там, значи си успял човек, нали?

 

 

Дънрос и Бартлет стояха един срещу друг в Дългата галерия, на площадката на стълбите. Сами.

— Сключи ли сделка с Горнт? — попита Дънрос.

— Не — каза Бартлет. — Още не. — Той бе също така твърд и непоколебим, както и Дънрос, а и смокингът му стоеше също толкова елегантно.

— Нито ти, нито Кейси? — попита Дънрос.

— Да.

— Но си проучил възможностите?

— В бизнеса сме, за да правим пари, Йан — както и ти!

— Да. Но има и етика.

— Хонконгска етика ли?

— Може ли да те попитам откога преговаряш с Горнт?

— От около шест месеца. Приемаш ли днешното ни предложение?

Дънрос се опита да се отърси от умората. Нямаше желание да преследва Бартлет, но се наложи. Сега имаше чувството, че очите на всички портрети бяха вперени в него.

— Ти каза вторник. Ще ти отговоря във вторник.

— В такъв случай дотогава, ако искам, мога да преговарям с Горнт или с който и да е друг, това е мое право. Ако приемеш предложението ни сега, можеш да считаш сделката за сключена. Казаха ми, че ти си най-добрият и затова, предпочитам да работя с теб, а не с него — при условие, че получа необходимите гаранции за всеки мой долар. Аз имам достатъчно пари в брой, а ти нямаш. Знаеш достатъчно много за Азия, а аз не знам. Значи трябва да се разберем.

„Да — каза си Бартлет, прикривайки мрачните си предчувствия, макар и доволен от това, че посещението му при Горнт тази сутрин бе довело толкова бързо до противопоставяне и бе притиснало опонента му до стената — в момента, Йан, ти си точно това — опонент — до момента, в който подпишем, ако подпишем.

Дошъл ли е моментът за решителната атака?“

Цяла вечер той наблюдава внимателно Дънрос, очарован от него, от всичко, което се криеше под повърхността и от всичко, свързано с Хонконг — един напълно различен и непознат за него свят. Нова джунгла, нови правила, нови опасности. „Разбира се — помисли си мрачно той — и Дънрос и Горнт са толкова опасни колкото тресавище, пълно с гърмящи змии, а не знам как да ги преценя. Трябва да бъда предпазлив повече от всякога.“

Той чувстваше силното си напрежение, без да забравя нито за миг очите, които го гледаха от стените. „До каква степен мога да си позволя да те притисна, Йан? До каква степен трябва да рискувам? Възможностите за печалби са огромни, наградата е огромна, но само една грешка и ти ще ни изядеш живи — и мен и Кейси. Ти си мъж, който ми допада, но въпреки това си опонент, при това ръководен от призраци. О, да, мисля, че за това Питър Марлоу беше прав, макар и не за всичко.

Господи! Призраците и силата на омразата! Дънрос, Горнт, Пенелоуп, младият Струан, Ейдриън… Ейдриън, която се държа така храбро след първоначалната уплаха.“

Отново погледна студените сини очи, които го наблюдаваха. „Какво щях да направя, Йан, ако бях на твое място, изправен тук, с твоята привидна самоувереност и с твоето безумно наследство?

Не знам. Но знам какво ще направя аз и знам какво е казал Сън Цу за сраженията: накарай противника си да води битка само когато и където ти решиш. Е, решил съм да бъде тук и сега.“

— Кажи ми, Йан, преди да сме взели решение, как смяташ да изплатиш трите септемврийски вноски на „Тода шипинг“?

Дънрос бе шокиран.

— Моля?

— Все още нямаш договор с наемател, а твоята банка няма да плати без такъв договор. Значи нещата опират до теб, нали?

— Банката… няма проблеми.

— Но разбрах, че си надхвърлил настоящия си кредит вече с двайсет процента. Това не означава ли, че трябва да намериш, нов кредит?

— Ако се наложи ще намеря и нов — каза Дънрос с раздразнение и Бартлет разбра, че го е ударил под пояса.

— Дванайсет милиона за „Тода шипинг“ са много пари като се има предвид и другите ти дългове.

— Какви други дългове?

— Вноската от 6 800 000 щатски долара, която трябва да внесеш до 8-и септември за погасяване на заема ти от „Орлин интернешънъл“ от трийсет милиона без гаранции; до този момент имаш 4,2 милиона обща годишна загуба на корпорацията срещу надутата официална цифра от седем и половина милиона печалба за миналата; и дванайсет милиона от загубата на „Ийстърн Клауд“ и контрабандните двигатели в него.

Дънрос пребледня.

— Изглежда си особено добре информиран.

— Така е. Сън Цу е казал, че човек трябва да бъде добре информиран за своите съюзници.

Малката веничка на челото на Дънрос пулсираше.

— Искаш да кажеш врагове.

— Съюзниците понякога стават врагове, Йан.

— Да. Сън Цу, освен това е наблегнал и на въпроса за шпионите. Твоят шпионин би могъл да бъде само един от седем.

Бартлет му отговори също толкова сурово.

— Защо ми е шпионин? Тази информация може да се получи от банки — трябва само да поразровиш малко. Банката на Тода е „Йокохама интернешънъл ъф Джапан“, а те са свързани с „Орлин“ чрез много сделки, както и ние в Щатите.

— Който и да е твоят шпионин, той греши. „Орлин“ ще дадат отсрочка. Винаги са го правили.

— Този път не бъди толкова сигурен. Познавам тези копелета и ако надушат крах, толкова бързо ще ти духнат под опашката, че няма да разбереш какво точно е станало.

— Крах на „Струан“? — Дънрос се изсмя саркастично. — Невъзможно е „Орлин“ или която и да е проклета банка да успее или да поиска да ни унищожи.

— Може би Горнт гласи някаква сделка с тях.

— Боже Господи… — Дънрос с голямо усилие овладя нервите си. — Направил ли го е или не го е направил?

— Попитай го.

— Ще го попитам. А междувременно, ако знаеш нещо, кажи ми го веднага!

— Накъдето и да се обърнеш ще видиш врагове.

— Това се отнася и за теб.

— Да. Това значи ли, че можем да бъдем добри партньори или не значи? — Бартлет втренчи очи в Дънрос. След това погледът му попадна на един портрет в другия край на галерията. От стената Йан Дънрос бе вперил в него очи. Приликата бе поразителна, на втори план се виждаше част от тримачтов клипер.

— Това… Господи, това трябва да е Дърк, Дърк Струан!

Дънрос се извърна и погледна към портрета.

— Да.

Бартлет се приближи към картината и се загледа в нея. Сега, когато я гледаше отблизо виждаше, че капитанът не бе Дънрос, но въпреки това имаше някаква странна прилика.

— Жак имаше право — каза той.

— Не.

— Прав е — обърна се и се вгледа в Дънрос, като че ли гледаше картина, която сравнява с другата. След известно време каза: — Очите и формата на брадичката. И присмехулният поглед, който казва „Трябва да имаш предвид, че мога да те смачкам, само да пожелая.“

Дънрос се усмихна само с уста.

— И сега ли?

— Да.

— Няма никакви проблеми със стари или нови кредити.

— Мисля, че има.

— „Виктория бенк“ е нашата банка — ние държим много от акциите й.

— Колко?

— Ако се наложи можем да намерим и други източници на кредити. Но от „Вик“ ще получим всичко, което поискаме. Те също имат достатъчно налични средства.

— Твоят Ричард Куанг не е на същото мнение.

Дънрос рязко извърна очи от портрета.

— Защо?

— Не ми каза, Йан. Всъщност не каза нищо, но Кейси познава добре банкерите и схвана това между думите му. Тя е убедена, че той мисли точно това. Имам чувството, че не е много очарована и от Хавъргил.

След кратка пауза Дънрос каза:

— Какво друго мисли тя?

— Че може би е по-добре да сключим сделка с Горнт.

— Това е ваш проблем.

— Да, така е. А Тайпей? — попита Бартлет с желанието да поддържа напрежението в Дънрос.

— Какво?

— Още ли съм поканен?

— Да, да разбира се. Това ми напомня, че с любезното разрешение на помощник-комисаря на полицията ще бъдеш под мое попечителство. Утре Армстронг ще бъде информиран за това. Ще трябва да подпишеш една хартийка за това, че се задължаваш да се върнеш заедно с мен.

— Благодаря ти, че си уредил този въпрос. Кейси все още ли не е поканена?

— Мисля, че сутринта се разбрахме.

— Просто питам. А какво става със самолета ми?

Дънрос се намръщи, излизайки от равновесие.

— Мисля, че все още е задържан. Искаше да пътуваме с него до Тайпей ли?

— Би било удобно, нали? Ще можем да пътуваме, когато пожелаем.

— Ще видя какво мога да направя — Дънрос го наблюдаваше. — Значи предложението ви остава в сила до вторник?

— Остава, точно както каза Кейси. До края на работния ден.

— До вторник в полунощ — противопостави се Дънрос.

— Винаги ли се пазариш, независимо от другия?

— А ти не го ли правиш?

— Добре, вторник в полунощ. Значи в първата минута на сряда всички задължения и добри отношения отпадат. — Бартлет искаше да поддържа натиска върху Дънрос, искаше да получи отговора още сега, а не във вторник, за да може да го използва срещу или съвместно с Горнт. — Онзи от „Блекс“, председателят, как се казваше?

— Комитън Саутърби.

— Да, Саутърби. Разговарях с него след вечерята. Каза ми, че изцяло стоят зад Горнт. Намекна, че и Горнт при желание може да получи много евродолари. — Бартлет отново забеляза, че е попаднал точно в целта. — Така че все още не знам как ще платиш на „Тода шипинг“ — каза той.

Дънрос не отговори веднага. Все още правеше опити да се измъкне от този лабиринт. И всеки път се връщаше до началото — Гавалан, де Вил, Линбар Струан, Филип Чен, Аластър Струан, Дейвид Макструан или баща му Колин Дънрос. Шпионинът трябваше да е един от тях. Част от информацията Бартлет можеше да научи от банките, но не и корпоративните им загуби за тази година. Цифрата беше прекалено точна. Това бе шокиращото. Както и „… надутата печалба“.

Той гледаше американеца и се чудеше с каква ли друга вътрешна информация разполага, усещайки как капанът се затваря и няма никакви възможности за маневриране. И все пак знаеше, че не трябва да отстъпва прекалено много, защото ще изгуби всичко.

„Какво да правя?“

Той погледна към портрета на Дърк Струан и видя изкривената полуусмивка и погледа, който му казваше: „Рискувай, момко, къде е куражът ти?“

„Много добре.“

— Не се притеснявай за „Струан“. Ако решиш да се съюзиш с нас, ще искам двугодишен договор — още двайсет милиона през следващата година — каза той, рискувайки всичко. — Искам седем при подписването на договора.

Бартлет не показа радостта си.

— Съгласен съм за двугодишния договор. А колкото до парите, Кейси предложи два милиона веднага, а след това по милион и половина на всяко първо число на месеца. Гавалан каза, че това е приемливо.

— Не е. Искам седем веднага, а останалите разпределени по месеци.

— Ако се съглася на този вариант, ще искам правата над новите ти кораби от „Тода“ като гаранция за тази година.

— За какво, по дяволите, искаш гаранции? — отсече Дънрос. — Основната цел на сделката е да станем партньори. Партньори в едно колосално разрастване в цяла Азия.

— Да. Но нашите седем милиона ще покрият септемврийските ти плащания на „Тода шипинг“ и ще те измъкнат от капана на „Орлин“, а ние не получаваме нищо в замяна.

— Защо трябва да ти давам някаква концесия? Мога веднага да направя отстъпка за договора и да взема без затруднения аванс за осемнайсет от двайсетте милиона, които ще осигуриш.

„Да, можеш — мислеше си Бартлет, — след като подпишем договора. Но дотогава не можеш да вземеш нищо.“

— Ще се съглася да променим стойността на незабавното плащане, Йан. Но срещу какво? — той небрежно погледна към портрета, който висеше точно срещу него, но не го видя, защото всичките му сетива бяха насочени към Дънрос — разбираше, че влизат в близък бой. Правата над огромните товарни кораби от „Тода“ биха премахнали всички рискове за „Пар-Кон“, независимо от действията на Дънрос.

— Не забравяй — добави той — че твоите двайсет и един процента от „Виктория бенк“ са вече заложени като гаранция за дълговете ти към тях, за което е подписано двустранно споразумение. Ако не успееш да платиш на „Тода“ или на „Орлин“, твоят стар приятел Хавъргил ще ти измъкне акциите. Поне аз бих го направил.

Дънрос разбра, че е победен. Щом Бартлет знаеше точното количество на тайните им акции, на тайните акции на Чен, заедно с явните им акции, беше трудно да се предвиди какви други козове държеше в ръцете си американецът.

— Добре — каза той. — Ще ти дам правата над корабите за три месеца, при условие че първо ми обещаеш, че това ще остане в тайна — само между нас двамата; второ, че договорите ще бъдат подписани в седемдневен срок, считано от днес; трето, че се съгласиш с начина на изплащането, който предложих. И последно, обещаваш, че няма да кажеш и дума за това преди аз да го обявя.

— Кога искаш да го направиш?

— Някъде между петък и понеделник.

— Ще искам да го знам предварително.

— Разбира се. Двайсет и четири часа.

— Искам правата над корабите за шест месеца, а договорите в десетдневен срок.

— Не.

— Тогава няма да има сделка — каза Бартлет.

— Чудесно! — отвърна моментално Дънрос. — В такъв случай да се върнем на тържеството. — Той се обърна и спокойно тръгна към стълбите.

Бартлет бе стреснат от внезапния край на преговорите.

— Чакай — каза той и сърцето му прескочи.

Дънрос спря до перилата, обърна се с лице към него и се подпря небрежно с едната ръка на парапета.

Бартлет мрачно го изгледа, опитвайки се да го прецени, а стомахът му се сви от притеснение. В очите му видя категоричност.

— Добре, права до първи януари, което прави четири месеца, пълна тайна между теб, мен и Кейси; договорите, следващия вторник, за да имам време да извикам данъчните си експерти; начинът на изплащане ще бъде както ти предложи и ще бъде… в колко часа е утрешната ни среща?

— Беше уговорена за десет. Може би да я преместим в единайсет?

— Разбира се. Значи се разбрахме, ще бъде потвърден утре в единайсет.

— Не. Не ти е необходимо повече време. На мен, може би, но не и на теб. — Отново лека усмивка. — Да или не?

Бартлет се поколеба, а инстинктът му казваше „Съгласи се веднага, подай си ръката и сключи сделката, получаваш всичко, което искаше. Да, но Кейси?“

— Тази сделка е на Кейси. Тя има правото да взема решения до двайсет милиона. Имаш ли нещо против да поприказваш с нея?

— Сделка се сключва между тай-панове. Това е стар китайски обичай. Тя ли е тай-пан на „Пар-Кон“?

— Не — каза с равен глас Бартлет. — Аз съм.

— Добре. — Дънрос се върна при него и му подаде ръка, приканвайки го, играейки си с него, прочитайки мислите му.

— Значи се разбрахме?

Бартлет погледна ръката, после студените сини очи, а сърцето му силно биеше.

— Разбрахме се… но искам тя да я сключи с теб.

Дънрос отпусна ръката си.

— Още веднъж питам кой е тай-пан на „Пар-Кон“?

Бартлет го изгледа косо.

— Обещанието си е обещание, Йан. Това значи много за нея, а аз й обещах, че до двайсет милиона всичко ще е в нейни ръце.

Той видя, че Дънрос понечи да се обърне и каза твърдо:

— Йан, ако се налага да избирам между сделката и Кейси, обещанието ми към Кейси, то това не е никакъв разговор. Никакъв. Ще го считам за… — той млъкна. И двамата рязко извърнаха глави, дочули лек, неволен шум на подслушвач, скрит в сенките на дъното на галерията, където имаше няколко канапета и високи кресла. Дънрос моментално се завъртя на петите си и тихо като котка се втурна в атака. Реакцията на Бартлет бе почти също толкова светкавична. Той също се завтече за подкрепление.

Дънрос спря до зеленото кадифено канапе и въздъхна. Не беше никакъв подслушвач, а тринайсетгодишната му дъщеря Глена, която дълбоко спеше, свита на кълбо като млада кобилка и приличаше на ангел в изпомачканата си официална рокля и с перлената огърлица на майка си.

Пулсът на Бартлет се успокои и той прошепна:

— Господи, за момент… Ей, ама тя е страшно сладка!

— Имаш ли деца?

— Едно момче и две момичета. Брет е на шестнайсет, Джени — на четиринайсет, а Мери е на тринайсет. За съжаление не ги виждам много често. — Бартлет вече дишаше спокойно и тихо продължи: — живеят на Източния бряг. Май не се сещат много за мен. Майка им… ние… разведохме се преди седем години. Тя се омъжи повторно, но… — Бартлет сви рамене, а после погледна към детето. — Като кукла е! Ти си щастливец.

Дънрос се наведе и нежно вдигна детето си. Тя почти не помръдна, само се сгуши доволно в него. Той погледна замислено към американеца. После рече:

— Доведи Кейси тук след десет минути. Ще направя така както искаш — макар и да не го одобрявам — защото искаш да удържиш на обещанието си. — Той се отдалечи със сигурни стъпки и изчезна някъде в източното крило, където бе стаята на Глена.

След кратка пауза Бартлет погледна към портрета на Дърк Струан. Усмивката му бе подигравателна.

— Майната ти — промърмори той с чувството, че Дънрос го бе надхитрил по някакъв начин. — Ех, по дяволите! Твоето момче се справя много добре, старче!

Тръгна към стълбите. Тогава забеляза един неосветен портрет в полускрита от погледа ниша. Спря. С маслени бои бе нарисуван стар едноок капитан на кораб, със сива брада, изгърбен нос и много отблъскващ вид. На лицето му имаше белег, на масата до него лежеше малък меч.

Бартлет хлъцна, когато вида, че платното бе разсечено по двата диагонала и един къс нож бе забит в сърцето на мъжа, приковавайки платното в стената.

 

 

Кейси гледаше втренчено ножа и опитваше да скрие шока си. Бе сама в галерията и чакаше притеснена. Отдолу долиташе танцова музика — ритъм енд блус. Лек порив на вятъра раздвижи пердетата и един кичур от косата й. Бръмна комар.

— Това е Тайлър Брок.

Кейси се сепна и се обърна кръгом. Дънрос я наблюдаваше.

— О, не съм те чула да идваш — каза тя.

— Извинявай, не исках да те стряскам.

— Няма нищо.

Тя отново се обърна към картината.

— Питър Марлоу ни разказа за него.

— Той знае много за Хонконг, но не всичко, а и част от информацията му не е съвсем точна. Дори е направо погрешна.

След малко тя каза:

— Това е… малко мелодраматично, нали? Да оставиш ножа по този начин?

— Хег Струан го направи. Заповяда да го оставят така.

— Защо?

— Доставяше й удоволствие. Тя беше тай-пан.

— Не, кажи ми сериозно, защо?

— Говоря сериозно — Дънрос сви рамене. — Ненавиждаше баща си и искаше никой от нас за не забравя това наследство.

Кейси се намръщи, а после посочи един портрет, който висеше на отсрещната стена.

— Това тя ли е?

— Да. Нарисувана е веднага след сватбата й.

Момичето на портрета бе слабо, около 17-годишно, със светлосини очи и руса коса. Бе облечена с къса бална рокля — тесен кръст и напъпили гърди — с богато инкрустирана зелена огърлица около шията.

Те стояха и гледаха известно време картината. Върху малката месингова плочка в долната част на пищната, позлатена рамка не бе изписано никакво име — само годините 1825–1917. Кейси каза:

— Обикновено лице, хубаво, но обикновено. С изключение на устните, които са тънки, присвити в неодобрение и издаващи упорит характер. Художникът е пресъздал чрез тях цялата й сила. Рисувана е от Куанс, нали?

— Не. Не знаем кой я е нарисувал. Предполага се, че това е бил любимият й портрет. В апартамента ми на последния етаж на „Струан“ има неин портрет, нарисуван от Куанс горе-долу по същото време. Много е различен и същевременно много подобен на този.

— Правили ли са и портрети в по-напреднала възраст?

— Три. Унищожила ги е и трите още в момента, в който са били завършени.

— А има ли някакви нейни снимки?

— Доколкото ми е известно няма. Тя ненавиждаше фотоапаратите, дори не искаше в къщата да има фотоапарат — Дънрос се засмя и тя забеляза умората му. — Веднъж, малко преди Първата световна война, един репортер от „Чайна гардиън“ я засне. След по-малко от час тя изпрати в сградата на вестника въоръжен екипаж от един от нашите търговски кораби като им заповяда да я подпалят, ако не получат негатива и всички копия и ако главният редактор не обещае, че ще „прекрати и ще се откаже от опитите да я тормози“. И той обеща.

— Сигурна съм, че човек не може да се отърве безнаказано, след като направи такова нещо, нали?

— Не, не може, освен ако е тай-пан на „Ноубъл хаус“. И освен това всички знаеха, че Хег Струан не искаше да я снимат, а това нагло младо копеле бе нарушило правилата. Тя беше като китайците. Вярваше, че всеки път, когато те снимат отнемат част от душата ти.

Кейси се вгледа в огърлицата.

— Това нефрит ли е? — попита тя.

— Смарагди.

— Сигурно е струвало цяло състояние.

— Дърк Струан й завещал тази огърлица, като казал, че тя никога не бива да бъде изнасяна от Азия. Трябва да принадлежи на съпругата на всеки тай-пан на „Ноубъл хаус“, като неотменно наследство, което да бъде предавано от съпруга на съпруга. — Той се усмихна особено. — Хег Струан носи огърлицата до края на живота си и заповяда като умре да я изгорят заедно с тялото й.

— Господи! И така ли стана?

— Да.

— Колко жалко!

Дънрос погледна отново към портрета.

— Не — каза той с променен глас. — Тя властва над „Струан“, над „Ноубъл хаус“ на Азия, в продължение на почти седемдесет и пет години. Тя беше тай-панът, истинският тай-пан, въпреки че други носеха титлата. Хег Струан водеше битките с врагове и бедствия, тя остана вярна на завещанието на Дърк, смаза Брокс и направи всичко каквото бе необходимо. Така че какво е една красива дрънкулка, която вероятно не е струвала нищо? Вероятно е била открадната от съкровищницата на някой мандарин, който пък я е откраднал от някой друг, чийто селяни са платили с много пот.

Кейси го наблюдаваше, загледан в портрета, почти преминал в друго измерение.

— Дано успея и аз да се справя така както тя го е правела — измърмори разсеяно той и на Кейси й се стори, че го казва на нея, на момичето от картината.

Погледът й се плъзна над Дънрос към портрета на Дърк Струан и отново й направи впечатление изумителната прилика. Във всичките десет портрета — девет мъже и една жена — имаше някаква много силна фамилна прилика. Под портрета на всеки тай-пан имаше малка месингова плочка, на която бе изписано името му и годините на раждането и смъртта му: Дърк Дънрос, четвърти тай-пан 1852–1894, изчезнал в Индийския океан заедно с целия екипаж на „Сънсет Клауд“… Сър Локлин Струан, трети тай-пан 1841–1915… Аластър Струан, девети тай-пан 1900… Дърк Струан, 1798–1841… Рос Лечи Струан, седми тай-пан 1887–1915, Командир на Кралския шотландски батальон, загинал при изпълнение на дълга си при Ипра…

— Толкова много история — тя прецени, че е време да прекъсне мислите му.

— Да, така е — каза той, отправил вече поглед към нея.

— Ти си десетият тай-пан, така ли?

— Да.

— Имаш ли вече портрет?

— Не.

— Ще трябва да си направиш, нали?

— Да, да, когато му дойде времето. Няма защо да бързам.

— Как се става тай-пан, Йан?

— Трябва да бъдеш избран от предишния тай-пан. Само той може да го реши.

— Избрал ли си си вече наследник?

— Не — каза той, но Кейси си помисли, че го е направил. „Защо да ми казва — каза си тя. — И защо му задаваш толкова много въпроси?“

Тя отмести погледа си от него. Малък портрет привлече вниманието й.

— Кой е този? — попита тя развълнувана. Мъжът бе несъразмерен, джудже с гърбица, очите, му гледаха с любопитство, а усмивката му бе саркастична. — И той ли е бил тай-пан?

— Не. Това е Страйд Орлов, главният капитан по времето на Дърк. След като тай-панът бил убит и мястото му заел Кълъм, Страйд Орлов станал главнокомандващ на нашия флот от клипери. Според легендата е бил голям моряк.

След кратка пауза тя каза:

— Извинявай, но в него има нещо, от което ме побиват тръпки. — В колана на Орлов бяха затъкнати пистолети, а на фона бе нарисуван клипер. — Страховито лице.

— Видът му е действал по този начин на всички, с изключение на тай-пана и Хег Струан. Предполага се, че дори Кълъм го е ненавиждал. — Дънрос се обърна, изгледа я внимателно и тя почувства проучващия му поглед, от който по тялото й премина топла вълна и в същото време я разтревожи.

— Защо тя го е харесвала? — попита тя.

— Разказват, че веднага след големия тайфун, когато всички в Хонконг са поправили щетите, включително и Кълъм, дяволът Тайлър започнал да превзема „Ноубъл хаус“. Той издавал заповеди, поел контрол, отнасял се към Кълъм и Тес като към деца… изпратил Тес на борда на своя кораб „Уайт Уич“ и казал на Кълъм, че ако не се качи на кораба до залез-слънце лошо му се пише. А колкото до Тайлър, то според него „Ноубъл хаус“ се казвала вече Брок-Струан и тай-панът бил той! Така или иначе — никой не знае защо и как Кълъм добил кураж, Господи, та той бил едва на двайсет, а Тес още не била навършила шестнайсет — но Кълъм заповядал на Орлов да отиде на „Уайт Уич“ и да донесе съпругата му на брега. Орлов отишъл сам, веднага, а Тайлър бил все още на брега. Орлов я върнал, оставяйки след себе си един убит и още десетина със счупени глави или крайници. — Дънрос я гледаше и тя разпозна същата полуподигравателна, полужестока, полудяволска усмивка, която бе и на лицето на тай-пана. — И от този момент Тес, бъдещата Хег Струан, била влюбена в него, поне така разказват. Орлов служил вярно на нашия флот до момента, в който изчезнал. Бил е прекрасен човек и голям моряк, въпреки грозната си външност.

— Изчезнал ли? Потънал в морето?

— Не. Хег Струан казала, че един ден слязъл на брега в Сингапур и не се върнал. Много често заплашвал, че ще напусне и ще се върне у дома, в Норвегия. Така че може би го е направил. А може и да са го наръгали с нож. Кой знае, Азия е жестоко място, въпреки че Хег Струан се кълнеше, че няма мъж, който да е в състояние да убие Страйд Орлов и че сигурно е жена. А може и Тайлър да му е устроил засада. Кой знае?

Погледът й се върна към образа на Тайлър Брок. Тя бе хипнотизирана от това лице и от асоциациите, които предизвикваше у нея ножът.

— Защо е направила това с образа на баща си?

— Някой ден ще ти разкажа, но не сега. Само ще ти кажа, че е забила ножа в стената с бухалката за крикет на дядо ми и проклела пред Господа и Дявола онзи, който се осмели да извади нейния нож от нейната стена. — Той се усмихна на Кейси и тя отново забеляза невероятната му умора. Зарадва се, защото чувстваше как умората отпускаше и нея, а не искаше да допуска никакви грешки, не и сега. Той протегна ръка.

— Трябва да си стиснем ръцете, за да сключим една сделка.

— Не — каза спокойно Кейси, доволна, че най-после започват. — Съжалявам, но трябва да го отложим.

Усмивката му се изпари.

— Какво?

— Да. Линк ми каза за промените, които искаш. Това е двугодишна сделка, което надхвърля моите пълномощия и затова не мога да преговарям.

— О?

— Да. — Тя продължи със същия равен, но приятен тон. — Съжалявам, моят лимит е двайсет милиона, затова ще трябва да се разберете с Линк. Той чака на бара.

В момента, в който проумя думите й лицето му за миг се озари — „от облекчение“ помисли тя — а след това отново стана спокойно.

— Сега там ли е? — попита меко той, без да сваля очи от нея.

— Да — почувства как през тялото й премина топла вълна, бузите й пламнаха и се питаше дали се е изчервила.

— Значи не можем да си стиснем ръцете — ти и аз. Трябва да го направим с Линк Бартлет, така ли?

С усилие задържа погледа си върху него.

— Сделките трябва да се сключват между тай-панове.

— Това и в Америка ли е основно правило? — гласът му бе мек и нежен.

— Да.

— Това твоя идея ли беше или негова?

— Има ли значение?

— Много голямо.

— Ако кажа, че е на Линк това ще накърни достойнството му, а ако кажа, че е моя, пак ще го накърня, макар и по друг начин.

Дънрос леко поклати глава и се усмихна. Топлината на усмивката му я сгря още повече. И въпреки, че напълно се владееше, почувства въздействието на неподправената му мъжественост.

— Всички много държим на достойнството си, по един или друг начин, нали?

Тя не отговори, а само погледна встрани, печелейки малко време за размисъл. Очите й попаднаха на портрета на момичето. „Как е възможно такова красиво момиче да стане известно като Хег^[1]?“, запита се тя. „Сигурно е ужасно да виждаш как лицето и тялото ти остаряват, когато духът ти е млад и си все още силен и твърд. Толкова е нечестно спрямо една жена. Дали някой ден и мен няма да ме нарекат Хег Чолок? Или «онази дърта лесбийка Чолок», ако остана сама, неомъжена, в света на бизнеса, в мъжкия свят, бореща се за същото, за което се борят и те — самодоказване, пари и власт — ненавиждана за това, че съм като тях и дори по-добра от тях? Не ми пука, стига да победим — Линк и аз. Така че изиграй ролята, която си избра тази вечер — каза си тя — и бъди благодарна на французойката за съвета, който ти даде.“ Баща й много пъти й бе повтарял: „Помни, детето ми, помни, че съветът, добрият съвет, идва от най-неочаквани хора и в най-неочаквани моменти.“

„Да — помисли си радостно Кейси, — но ако докрай бях следвала съветите на Сюзан за това как трябва да действа една жена в този мъжки свят, Йан, може би нямаше да изрече тази формула за достойнството! Но не се заблуждавай, Йан Дънрос. Тази сделка е моята сделка и за нея аз съм тай-пан на «Пар-Кон».“

Кейси бе обзета от странно вълнение при тази мисъл. Никога досега не бе давала определение на положението си в „Пар-Кон“. „Да — помисли си с голямо задоволство, — точно това съм аз.“

Тя погледна критично към момичето от портрета и забеляза, че много бе сбъркала и че момичето бе всъщност много необикновено. Не е ли била тя още тогава нероденият тай-пан?

— Много си великодушна — прекъсна мислите й Дънрос.

— Не — отвърна тя веднага, подготвена. Погледна го и си помисли „Ако искаш да знаеш истината, тай-пан, никога не съм великодушна. Сега съм въздържана, мила и нежна, само защото това те кара да се чувстваш господар на положението.“ Но тя не му каза нито дума от всичко това. Само сведе очи и промърмори с премерена мекота: — Великодушният си ти.

Той хвана ръката й, наведе се и я целуна със старомодна галантност.

Тя се изненада и направи опит да го прикрие. Случваше й се за първи път. Въпреки твърдостта си бе трогната.

— Сирануш — каза той с насмешлива сериозност, — ако някой ден имаш нужда от защитник, повикай ме. — След това изведнъж се захили. — Сигурно ще забъркам голяма каша, но това няма значение.

Тя се разсмя и цялото й напрежение изчезна. Харесваше го. Много.

— Дадено.

Той небрежно обви ръка около кръста й и нежно я поведе към стълбите. Усещането от допира бе много приятно. „Но това не е детска игра. Бъди предпазлива“ — помисли си тя.