Серия
Азиатската сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

38

06:30 часа

— Ще продължи да вали, Алексей — каза Дънрос. Пистата вече беше мокра, надвиснаха тежки облаци, а денят беше мрачен.

— Така е, тай-пан. Ако вали и утре, макар и не през целия ден, състезанието в събота ще бъде отвратително.

— Жак, а ти какво мислиш?

— Съгласен съм — каза де Вил. — Благодаря на Бога за дъжда, но по дяволите, ще бъде жалко, ако състезанията бъдат отменени.

Дънрос кимна с глава.

Стояха на тревата близо до кръга на победителя на състезателната писта „Хепи вели“. Тримата мъже бяха с шлифери и шапки. През лицето на Дънрос минаваше една ужасна резка, но очите му бяха спокойни и ясни и той стоеше непринуден и уверен. Другите — треньори, собственици и наблюдатели бяха се разпръснали, еднакво замислени. Няколко коня правеха тренировки, сред тях Ноубъл Стар, Бъкейниър, Лес с жокей от конюшнята, който го беше яхнал и конят на Горнт — Пайлът Фиш. Всички коне бяха упражнявани предпазливо. Пистата и достъпът до нея бяха много хлъзгави. Но Пайлът Фиш беше наперен, вдигаше се на задните си крака и се радваше на дъжда.

— В прогнозата за времето тази сутрин казаха, че бурята е била страхотна. — Сините очи на Травкин бяха уморени и с червени кръгове около тях. Той наблюдаваше Дънрос. — Ако дъждът спре утре пистата все още ще бъде мека.

— Това помага или вреди на шансовете на Ноубъл Стар, Алексей? — попита Жак.

— Както Бог пожелае, Жак. Тя никога не е тичала в дъжд.

За Травкин беше много трудно да се концентрира. Снощи отново се обади непознатият от КГБ и той грубо попита защо беше изчезнал така внезапно.

— Вие не можете да задавате въпроси, принц Курган. Кажете ми всичко, което знаете за Дънрос. Сега. Всичко. Неговите навици, клюките за него, всичко.

Травкин се подчини. Знаеше, че е хванат натясно, знаеше, че непознатият ще запише на магнетофон думите му, за да провери истинността им. И най-малкото отклонение от истината може би означаваше погребален звън за неговата съпруга или за неговия син, или за съпругата на неговия син, или за децата на неговия син, ако те действително съществуваха.

„Има ли ги?“, попита се отново той, агонизирайки.

— Какво има, Алексей?

— Нищо, тай-пан — отговори Травкин, чувствайки се омърсен. — Мислих си за това, което сте преживели снощи. — Новината за пожара в Абърдийн беше заляла радиото, особено сърцераздирателният разказ на свидетелката Винъс Пун, който беше във фокуса на репортажите. — Беше ужасно за останалите, нали?

— Да. — Досега беше известно за смъртта на петнадесет изгорени и удавени, включително две деца. — Ще са необходими дни, за да открият колко души в действителност са загинали.

— Ужасно — каза Жак. — Когато чух за това… ако Сюзан беше тук и ние щяхме да попаднем там. Тя… Любопитно е какъв е животът понякога.

— Противен огнен капан! Никога преди не ми се беше случвало — каза Дънрос. — Десетки пъти сме се хранили там. Ще говоря с губернатора за тези плуващи ресторанти.

— Но с теб всичко е наред, нали? — попита Травкин.

— Да, няма проблеми — Дънрос се усмихна мрачно. — Освен, ако не сме хванали круп от плуването в оная помийна яма.

Когато „Плуващият дракон“ внезапно се преобърна, Дънрос, Горнт и Питър Марлоу бяха във водата точно под него. Мегафонът на полицейския катер изрева смразяващо и всички те отчаяно скочиха. Дънрос беше добър плувец и с Горнт се измъкнаха, въпреки че водата ги дърпаше назад. Когато главата му се потопи под водата, той видя, че Марлоу е в беда. Той се остави врящото течение да го отнесе, тъй като корабът заседна на една страна и се хвърли напред към Марлоу. Пръстите му намериха ризата, хвана я здраво и се завъртяха заедно, удряйки се в палубата. Ударът почти го зашемети, но той се облегна на Марлоу и когато течението отслабна, той започна да рита нагоре към повърхността. Главите им се показаха от водата заедно. Марлоу задъхан поблагодари и забърза към Фльор, която висеше отстрани на преобърнатия катер заедно с други. Около тях беше хаос. Дънрос видя Кейси да се гмурка за някого. Горнт не се виждаше никъде. Бартлет се показа с Крисчън Токс и заплува към един спасителен пояс. Увери се, че Токс се е хванал здраво за спасителния пояс, преди да извика към Дънрос:

— Мисля, че течението е засмукало Горнт и, че там има една жена… — и незабавно се гмурна пак.

Дънрос се огледа. Сега „Плуващият дракон“ беше почти на една страна. Почувства лека подводна експлозия и за момент водата около него завря. Кейси се показа за въздух, напълни дробовете си и отново се плъзна под повърхността. Дънрос също се гмурна. Беше почти невъзможно да вижда, но търсеше пипнешком. Заплува около кораба, търсейки и остана долу, толкова дълго, колкото можа след това се показа на повърхността внимателно, тъй като имаше много плувци, все още претърсващи наоколо. Токс се давеше с морска вода и несигурно висеше на спасителния пояс. Дънрос доплува и го забута към един моряк, като знаеше, че Токс не умее да плува.

— Дръж се, Крисчън… сега си о’кей.

Токс отчаяно се опита да говори като се давеше:

— Моята… моята жена е… тя е долу т… долу там… долу…

Морякът доплува.

— Аз го поемам, сър. Вие добре ли сте?

— Да… да… Той казва, че жена му е потънала долу.

— Боже! Не видях никого… Ще извикам помощ! — морякът се обърна и закрещя към полицейската лодка за помощ. Няколко моряка се хвърлиха от борда и започнаха да търсят. Дънрос се огледа за Горнт, но не можа да го види. Кейси се показа запъхтяна и се хвана за преобърнатия катер, за да си поеме въздух.

— Добре ли си?

— Да… да… благодаря на Бога — изрече тя шепнешком, а гърдите й се повдигнаха — има една жена там долу, китайка струва ми, се видях я да потъва.

— Видя ли Горнт?

— Не… Може би той е… — Тя се придвижи към лодката. Хора с усилия се придвижваха към мостчето, други се бяха струпали на палубата.

Бартлет се показа на повърхността за кратко и се гмурна отново. Кейси пое дълбоко въздух и се плъзна в дълбините. Дънрос тръгна след нея малко вдясно.

Те тримата претърсваха, докато всички останали бяха в безопасност на катера или на сампаните. Не намериха жената.

Когато Дънрос се прибра вкъщи, Пенелоуп беше дълбоко заспала.

— Йан?

— Да. Спи, спи, скъпа.

— Добре ли прекара? — попита тя сънено.

— Да, спи, спи.

Тази сутрин, когато излезе от голямата къща, тя все още не се беше събудила.

— Чу ли, че Горнт успял, Алексей?

— Да, да чух, тай-пан. Божа работа.

— Какво имаш предвид?

— След вчерашните сделки на фондовата борса щеше да бъде много спокойно, ако той не беше успял.

Дънрос се засмя.

— А-а, но тогава аз щях да бъда много затруднен, много затруднен наистина, тъй като нямаше да имам удоволствието сам да разбия „Ротуел-Горнт“, а?

След пауза де Вил каза:

— Удивително е, че не загинаха повече.

Те проследиха Пайлът Фиш, тъй като жребецът мина край тях в лек галоп и изглеждаше много добре. Очите на де Вил бродеха по пистата.

— Истина ли е, че Бартлет е спасил жената на Питър Марлоу? — попита Травкин.

— Той скочи с нея. Да. И двамата, и Линк и Кейси свършиха страхотна работа. Чудесна.

— Ще ме извиниш ли, тай-пан? — Жак де Вил кимна към трибуните. — Там е Джейсън Плъм. Довечера трябва да играя бридж с него.

— Ще се видим у Пейър, Жак. — Дънрос му се усмихна и де Вил се отдалечи. Той въздъхна тъжно. — Тръгвам към офиса, Алексей. Обади ми се в шест.

— Тай-пан…

— Какво?

Травкин се поколеба, а след това каза просто:

— Искам само да знаеш, че аз… аз извънредно много ти се възхищавам.

Дънрос се смути от това внезапно откровение и странната меланхолия, която се излъчваше от другия мъж.

— Благодаря — каза топло той и го потупа по рамото. Никога преди това не беше го докосвал така приятелски. — Ти самият не си по-лош.

Травкин наблюдаваше как се отдалечава, боляха го гърдите, сълзи от срам се прибавиха към дъжда. Той избърса лицето си с опакото на ръката си и продължи да наблюдава Ноубъл Стар, като се опитваше да се концентрира.

С периферното си зрение видя мъжа от КГБ в един ъгъл на трибуните. В този момент друг мъж се присъедини към него, съсухрен и добре известен като професионален комарджия в Хонконг. Травкин се опита да си спомни името му. Клинкър. Точно така! Клинкър!

Гледаше ги озадачен. Джейсън Плъм беше на трибуните, точно зад мъжа от КГБ. Плъм стана, за да махне на Жак де Вил в отговор и слезе надолу по стълбите, за да го посрещне. Точно тогава мъжът от КГБ погледна към него и той внимателно се обърна. Беше вдигнал бинокъл към очите си и Травкин не знаеше дали го наблюдава, или не. Кожата му настръхна при мисълта за онези мощни бинокли. „Може би умее да чете по устните — помисли си той втрещен. — Боже, Иисусе Христе и Божа майко, благодаря на Бога, че не изтърсих истината на тай-пан.“

Сърцето му биеше ужасно и почувства, че му става зле. Проблесна светкавица и пресече източно небето. Дъждът образуваше локви по бетона и откритите, по-ниски секции на трибуните. Опита се да се успокои. Много му се искаше да разбере кой бе мъжът от КГБ? Разсеяно забеляза, че Пайлът Фиш е завършил тренировката си в чудесна форма. От другата му страна Ричард Куанг разговаряше съсредоточено с една група китайци, които не познаваше. Линбар Струан и Ендрю Гавалан се бяха облегнали на перилата с американеца Роузмънт и други от консулската служба, които той познаваше само визуално. Наблюдаваха конете, забравили за дъжда. Близо до стаите за преобличане, под козирката Доналд Макбрайд разговаряше със сър Ши-Тех Т’Чънг. Пагмайър и Роджър Крос бяха сред тях. Видя Макбрайд да поглежда към Дънрос и да го вика при тях. Брайън Куок чакаше Роджър Крос встрани от стюардите. Травкин познаваше и двамата, но не знаеше, че са от СИ.

Без желание, се повлече нататък. Овладя подтика си да се втурне нагоре и да избълва истината. Вместо това той извика:

— Изпрати нашите коне вкъщи. Всичките. Искам да се убедиш, че са сухи.

— Да, сър.

Нещастен, Травкин стъпваше тежко към съблекалните. С ъгъла на окото си видя, че мъжът от КГБ е насочил бинокъла си към него. Дъжд се стичаше по врата му и се смесваше със студена пот.

 

 

— А-а, Йан, мислехме си, че ако утре вали ще бъде по-добре да отложим срещата. Да кажем в шест следобед — каза Макбрайд. — Не си ли съгласен?

— Не е ли малко късно, старче? — попита Пагмайър.

— Не, ако стюардите предупредят телевизионните зрители и радиослушатели. Това ще повиши вълнението. Особено, ако пуснеш тази новина днес.

— Добра идея — отвърна Крос.

— Значи, решено — каза Дънрос. — Има ли нещо друго?

— Не мислиш ли, че… това е част от конните състезания? — попита Макбрайд. — Не искаме да ги проваляме.

— Напълно съм съгласен, Доналд. Ще вземем крайното решение в събота в десет. Всички съгласни ли са? — нямаше възражения. — Добре! Нищо друго, нали? Съжалявам, но имам събрание след половин час.

Ши-Тех каза с неудобство:

— О, тай-пан, много съжалявам за снощи… ужасно.

— Да. Шити, когато се срещнем с губернатора в съвета на обяд ще трябва да му предложим да наложи нови, много строги пожарни разпоредби в Абърдийн.

— Важащи за всички — каза Крос. — Цяло чудо е, че нямаше повече жертви.

— Имаш предвид да затворят ресторантите ли, старче? — Пагмайър беше шокиран. — Неговата компания имаше интереси в два от тях. — Това сериозно ще навреди на туристическия бизнес.

Дънрос отново погледна Ши-Тех.

— Защо не предложиш на губернатора да се разпореди всички кухни да бъдат изнесени на шлепове и да се закотвят край кораба-майка? Той може да нареди пожарните да стоят наблизо докато се направят промените. Разходите ще бъдат умерени и проблемите ще бъдат решени веднъж завинаги.

Всички впиха погледи в него. Ши-Тех засия.

— Йан, ти си гений!

— Не. Съжалявам единствено, че не помислихме за това по-рано. Никога не ми е минавало през ума. Ужасно за Цеп… и за съпругата на Крисчън, нали? Намериха ли тялото й вече?

— Мисля, че не.

— Господ знае колко други си отидоха. Членовете на Парламента измъкнаха ли се?

— Да, старче. Освен сър Чарлс Пениуърд. Нещастникът си треснал главата в един сампан, когато падна.

Дънрос беше шокиран.

— Харесвах го! Каква отвратителна, гадна съдба.

— Имаше още няколко от другите до мене на същото положение. Онзи мръсен гаден копелдак, как му беше името? Грей, ах, да, Грей, точно така. А другият, другият отвратителен социалистически глупак Бродхърст. И двамата се държаха доста добре, струва ми се.

— Чувам, че твоите „Суперфудс“ също са се измъкнали, Паг. Не беше ли нашият „Наричай ме Чък“ първи на брега?

Пагмайър смутено повдигна рамене.

— Наистина не зная — след това се усмихна. — Аз… ъ-ъ… Чувам, че Кейси и Бартлет са свършили добра работа, така ли е? Може би трябва да получат медал.

— Защо не го предложиш? — каза Дънрос нетърпелив да си тръгне. — Ако няма нищо друго…

Крос каза:

— Йан, ако аз бях на твое място, щях да се застрелям. Трябва да има подслушвателни станции в онзи залив, които още не са изобретени.

Всички се засмяха.

— В действителност съм направил нещо по-добро от това. След като излязохме от водата сграбчих Линк Бартлет и Кейси и отидохме при доктор Тулей. — Дънрос се усмихна леко. — Когато му казахме, че сме плували в Абърдийнското пристанище, щеше да получи разрив на сърцето. Каза: „Изпийте това!“ и ние като последните глупаци го направихме и преди да разберем какво става щяхме да си изповръщаме червата. Ако имах някаква сила, щях да го завържа с един колан, но всички бяхме на четири крака и се биехме за „нулите“ като не знаехме кой има най-добър резултат. Тогава Кейси започна се смее между два напъна, а ние се търкаляхме по отвратителния под. — Той прибави с престорена тъга: — Старият касапин ни тъпчеше хапчета в гърлата с шепи, а Бартлет каза: „За Бога, Док, какво ще кажеш за едно очистително и тогава ще получиш една дупка.“ — Те отново се засмяха.

— Вярно ли е за Кейси? Че се съблякла и плувала като олимпийска звезда? — попита Пагмайър.

— Даже по-добре! Гола-голеничка, старче. — Дънрос преувеличаваше безгрижно. — Като Венера Милоска! Вероятно най-добрата… всичко… каквото някога съм виждал.

— Ооо? — Очите им станаха кръгли.

— Да.

— Боже мой, но да се плува в Абърдийнското пристани! Тази клоака! — каза Макбрайд с вдигнати вежди. — Ако всички вие оцелеете, това ще бъде чудо.

— Доктор Тулей каза, че най-малкото ще бъде гастроентерит, дизентерия или чума. — Дънрос завъртя очите си. — Е, днеска има — утре няма. Нещо друго?

— Тай-пан — каза Ши-Тех, — аз… надявам се, няма имате нищо против, но аз… бих желал да открия фонд за семействата на жертвите.

— Добра идея! „Търф клъб“ също трябва да се включи, Доналд, ще обсъдиш ли въпроса и с другите стюарди днес, да получиш тяхното одобрение? Какво ще кажеш за 100 000.

— Това е доста щедро, нали? — каза Пагмайър.

Брадичката на Дънрос щръкна напред.

— Нека го направим 150 000 вместо 100 000. „Ноубъл хаус“ също ще участва. — Пагмайър пламна. Никой нищо не каза. — Закрита ли е срещата? Добре. Приятен ден. — Дънрос се изправи, поздрави вежливо и си тръгна.

— Извинете за момент — Крос побутна Брайън Куок да го последва. — Йан!

— Да, Роджър?

Когато Крос се приближи до Дънрос, той каза тихо:

— Йан, имаме доклад, че Съндърс има потвърден полет на БОАК утре. Ще отидем направо в банката от летището, ако това е удобно.

— Губернаторът също ли ще бъде там?

— Ще го помоля. Трябва да бъдем там около шест.

— Ако самолетът е навреме — усмихна се Дънрос.

— Получи ли официалното преотстъпване от „Ийстърн Клауд“ вече?

— Да, благодаря. Беше изпратено по телекса вчера от Делхи. Наредих й да се върне тук веднага и тя доплува с прилива. Брайън, спомняш ли си за баса, за който ти настояваше — онзи за Кейси. За нейните… — петдесет долара в брой, те са най-хубавите в Хонконг.

Брайън Куок почервеня, усещайки острия поглед на Крос.

— Тогава е вярно, че е била чисто гола?

— Тя беше лейди Годива за спасението. — Дънрос кимна любезно с глава и на двамата и си тръгна с „до утре“.

Гледаха го как се отдалечава. На изхода, един агент от СИ го чакаше, за да го проследи. Крос каза:

— Нагласил е нещичко.

— Така е, сър.

Крос откъсна очи от Дънрос и погледна Брайън Куок.

— Обичайно ли е за тебе да се басираш за гърдите на жените?

— Не сър, съжалявам, сър.

— Добре. За щастие жените не са единственият източник красота.

— Не, сър.

— Има хрътки, картини, музика, дори убийства. А?

— Да, сър.

— Чакай тук, ако обичаш. — Крос се върна при другите стюарди.

Брайън Куок въздъхна. Беше отегчен и уморен. Групата водолази го беше посрещнала в Абърдийн и въпреки, че беше разбрал веднага, че Дънрос е вън от опасност и си е отишъл вкъщи, трябваше да чака по-голямата част от нощта, като помагаше да се организира търсенето на телата. Беше изтощително. След това, преди да си тръгва за вкъщи Крос му се обади да дойде на „Хепи вели“ призори, така че нямаше никакъв смисъл да си ляга. Вместо това отиде до ресторант „Пара“ и изгледа намръщено тройките и Уан Фут Ко.

Сега гледаше Дънрос. „Какво ли крие този мръсник в дебрите на мислите си? — попита се в пристъп на завист. — Какво ли не бих могъл да направя аз с неговата мощ и пари?“

Видя, че Дънрос промени посоката си към най-близката трибуна, след това забеляза, че Ейдриън седи до Мартин Хейпли, двамата погълнати от конете, забравили за Йан. „Дю не ло мо — помисли си той изненадан. — Невероятно е, че са заедно. За Бога, каква красота! Благодаря на Бога, че не съм й баща. Щях да се побъркам.“

Крос и другите също бяха забелязали Ейдриън и Мартин Хейпли.

— Какво прави това копеле с дъщерята на тай-пана? — попита Пагмайър, раздразнено.

— Не е за добро, това е сигурно — каза някой.

— Лошият човек създава само неприятности — измърмори Пагмайър и другите одобрително кимнаха с глави. — Не мога да разбера защо Токс го държи!

— Мръсникът е социалист, затова! Той също трябва да бъде отлъчен от обществото.

— О, стига с това, Паг. Токс го бива, а също и някои социалисти — каза Ши-Тех. — Но той трябва да уволни Хейпли, а ние всички е най-добре да тръгваме.

Всички те бяха обект на атаки от страна на Хейпли. Преди няколко седмици той беше написал серия от унищожителни статии за някои от търговските сделки на Ши-Тех и намекваше, че всички видове съмнителни приходи са на различни много важни персони от хонконгското правителство заради услуги.

— Съгласен съм — каза Пагмайър, който също го ненавиждаше.

Хейпли беше цитирал основни детайли от предстоящото обединяване на Пагмайър със „Суперфудс“ и беше дал ясно да се разбере, че Пагмайър е облагодетелстван в много по-голяма степен от акционерите си в Универсалните магазини, които почти не бяха наясно с условията за обединяване.

— Проклето копеле! Наистина бих искал да зная откъде получава информацията си.

— Любопитно, че Хейпли е с нея — каза Крос, като наблюдаваше устните им, в очакване да заговорят. — Единствената значителна компания, която все още не е изследвана е „Струан“.

— Мислиш ли, че е ред на „Струан“ и Хейпли черпи информация от Ейдриън? — попита един от останалите. — Това би било крах!

Възбудени, те наблюдаваха Дънрос, а двамата млади все още не го бяха забелязали.

— Може би той ще го нашиба, както направи с другото копеле — каза Пагмайър ликуващо.

— А? — каза Ши-Тех. — Кой? Какво се е случило?

— О, мислех, че знаеш. Преди около две години един от младите служители, пристигащ направо от Англия започна да атакува Ейдриън. Тя беше на шестнадесет, може би на седемнадесет, а той на двадесет и две, огромен като къща, по-голям от Йан, името му беше Байрон. Мислеше си, че е лорд Байрон на гуляите и започна кампания. Бедното момиче беше смутено. Йан го предупреди за последен път. Нахалникът продължи да се обажда. Тогава Дънрос го покани в гимнастическия салон на Шек-О, сложи ръкавици — знаеше, че мошеникът се прави на боксьор и направи необходимото, за да го превърне в каша.

Другите се изсмяха.

— Видя ли го? — попита Ши-Тех.

— Разбира се, че не. Те бяха сами, за Бога, но мръсният глупак беше наистина зле. Не бих искал да отивам срещу тай-пана — не, когато му е прекипяло.

Ши-Тех погледна отново към Дънрос.

— Може би ще направи същия номер на този малък скапаняк — каза той щастливо.

Те наблюдаваха. С надежда. Крос се отдалечи с Брайън Куок.

Дънрос изкачваше стъпалата бързо към трибуните с привичната си лекота и спря до тях.

— Здравей скъпа, рано си станала — поздрави той.

— О, здравей, тате — каза Ейдриън стресната. — Не вид… Какво е станало с лицето ти?

— Блъснах отзад един автобус. Добро утро, Хейпли.

— Добро утро, сър. — Хейпли стана и отново седна.

— Автобус? Ягуара ли си блъснал? О, получи ли фиш? — попита с надежда, тъй като тя самата беше получила три през тази година.

— Не. Станала си рано, нали? — повтори той, като седна до нея.

— Всъщност, закъснели сме. Цяла нощ не сме спали.

— О? — въздържа се да зададе незабавно четиридесет и осем въпроса и вместо това каза: — Трябва да си уморена.

— Не. Всъщност не съм.

— Какво има, празненство?

— Не. Става въпрос за нещастния Мартин. — Тя сложи нежно ръката си върху рамото на младежа. Дънрос с усилие успя да се усмихне. Прехвърли вниманието си върху младия канадец.

— Какъв е проблемът?

Хейпли се поколеба, след това му разказа какво се случи във вестника, как издателят се обади и Крисчън Токс прекъсна неговите серии, основани на слухове.

— Това копеле ни е продало. Той е разрешил на издателя да ни цензурират. Зная, че съм прав.

— Как? — попита Дънрос, мислейки: „Какво безсърдечно малко копеле си ти.“

— Съжалявам, но не мога да разкрия източника си.

— Той наистина не може, татко, това е посегателство върху свободата на печата — защити го Ейдриън.

Хейпли беше свил юмруци, след това разсеяно сложи ръката си върху коляното на Ейдриън. Тя я покри с едната си ръка.

— „Хо-Пак“ е закопана в земята за нищо.

— Защо?

— Не зная. Но Горнт — тай-пановете са зад нападението, а това няма смисъл.

— Горнт да е зад него? — Дънрос се намръщи при тази мисъл.

— Аз не казах Горнт, сър. Не казах това.

— Не го е направил, татко — каза Ейдриън. — Какво трябва да направи Мартин? Трябва ли да се оттегли или да преглътне гордостта си…

— Аз просто не мога, Ейдриън — каза Мартин Хейпли.

— Нека татко да говори, той знае.

Дънрос видя прекрасните й очи, обърнати към него и почувства топлина от уверената й невинност.

— Две неща: Първо, връщаш се веднага. Крисчън има нужда от всяка помощ, която може да получи. Второ, т…

— Помощ?

— Не си ли чул за жена му?

— Какво за нея?

— Не знаеш ли, че е мъртва?

Те втренчиха в него неразбиращи погледи. Набързо им разказа за Абърдийн. Двамата бяха шокирани, а Хейпли заекваше:

— Господи, ние… не сме слушали радио или нещо друго… ние просто танцувахме и разговаряхме… — Той скочи и понечи да си тръгне, а след това се върна. — Аз… най-добре да тръгвам веднага. Иисусе!

Ейдриън се изправи на крака.

— Ще те закарам.

Дънрос каза:

— Хейпли, ще помолиш ли Крисчън да пише с големи, черни букви, че всеки един, който се е топнал или е плувал трябва да се прегледа незабавно — много е важно.

— Ясно!

Ейдриън попита разтревожена:

— Татко, видя ли доктор Тулей?

— О, да — каза Дънрос. — Прочистен отвътре и отвън. Тръгвайте!

— А какво беше второто нещо, тай-пан? — попита Хейпли.

— Второто нещо е, че трябва да помниш, че парите са на издателя, ето защо неговият вестник и той могат да правят каквото желаят. Но издателите могат да бъдат убеждавани. Чудя се например, кой се е свързал с него и защо той се е съгласил да се обади на Крисчън… ако си напълно сигурен, то онова, което знаеш, е вярно.

Хейпли внезапно засия.

— Хайде, гълъбче — каза той и благодари на висок глас. Те изтичаха ръка за ръка.

Дънрос поседя малко на трибуните. Въздъхна дълбоко, след това стана и си тръгна.

Роджър Крос беше с Брайън Куок под козирката близо до съблекалните на жокеите и четеше по устните разговора. Видя тай-пана да тръгва, а пазачите от СИ го последваха.

— Няма нужда да си губим повече времето тук, Брайън. Хайде. — Той се запъти към далечния изход. — Чудя се дали Робърт е намерил нещо в Ша Тин.

— Онези мръсни Бивши вълци ще имат ден за лов. Целият Хонконг ще бъде изплашен до смърт. Обзалагам се, че… — Брайън Куок спря внезапно. — Сър! Погледнете! — Той кимна с глава към трибуните, забелязвайки Суслов и Клинкър сред разпръснатите групи, които наблюдаваха през дъжда. — И през ум нямаше да ми мине, че може да е станал вече!

Крос присви очи.

— Да. Това е любопитно. Да. — Той се поколеба, след това смени посоката, наблюдавайки устните им внимателно. — Тъй като той ни е удостоил с внимание, ние бихме могли и да си поговорим малко. А-а… те ни видяха. Клинкър наистина изобщо не ни обича. — Той небрежно продължи пътя си из трибуните.

Огромният руснак залепи усмивката на лицето си, измъкна едно плоско шише и си глътна. Предложи и на Клинкър.

— Не, благодаря, друже, току-що пих бира. — Студените очи на Клинкър бяха вперени в приближаващия се полицай.

— Адски вони наоколо, нали? — каза той на висок глас.

— Добро утро, Клинкър — каза Крос също така студено. — След това се усмихна на Суслов. — Добро утро, капитане. Гаден ден, а?

— Ние сме живи, товарищ, живи, така че как може да бъде гаден денят, а? — Суслов беше изпълнен с видима сърдечност, продължавайки да се държи свойски с всички. — Ще има ли състезания в събота?

— Вероятно. Крайното решение ще бъде взето в събота сутринта. Колко време ще останете на пристан?

— Не много. Ремонтите на руля вървят бавно.

— Не много бавно, надявам се. Всички ставаме много нервни, ако важните гости в нашето пристанище не са обслужвани много бързо. — Гласът на Крос беше отривист. — Ще говоря с шефа на пристанището.

— Благодаря, това е… това е много учтиво от ваша страна. А също и от страна на вашето министерство… — Суслов се поколеба, след това се обърна към Клинкър. — Стари приятелю, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не — каза Клинкър. — Копоите ме карат да се чувствам нервен.

Брайън Куок го погледна. Клинкър също го погледна без страх.

— Ще бъда в колата си. — И той се отдалечи.

Гласът на Суслов стана рязък.

— Беше много учтиво от страна на вашето правителство да ни изпрати обратно тялото на нашия нещастен другар, Ворански. Намерихте ли убийците?

— За съжаление, не. Те може би са наети убийци — от всяка една точка на планетата. Разбира се, ако не се беше подхлъзнал покрай брега така загадъчно, все още щеше да бъде един добър оперативен работник от… в което и управление да служеше.

— Той беше просто моряк и добър човек. Мислех, че в Хонконг няма опасност.

— Предадохте ли снимките на похитителите и информацията за тяхното телефонно обаждане на вашите шефове от КГБ?

— Аз не съм от КГБ, пикая на КГБ! Да, информацията беше предадена… от моя началник — каза раздразнено Суслов. — За Бога вие знаете как става, групов отговорник. Но Ворански беше добър човек и неговите убийци трябва да бъдат хванати.

— Твърде скоро ще ги намерим. Знаехте ли, че Ворански всъщност беше майор Юрий Бакиан от първи отдел на шесто управление на КГБ?

Силна изненада се изписа по лицето на Суслов.

— Той беше… той беше мой приятел и идваше с нас от време на време.

— Кой урежда тези неща, капитане? — попита Крос. Суслов погледна Брайън Куок, който го гледаше със скрито отвращение.

— Защо сте толкова ядосан? Какво съм ви направил?

— Защо Руската империя е толкова алчна, особено, когато стъпи на китайска земя?

— Политика! — каза Суслов кисело, след това добави, обръщайки се към Крос, — аз не се меся в политиката.

— Вие, мръсниците, се месите през цялото време! Какъв е твоят чин в КГБ?

— Нямам такъв.

Крос каза:

— Едно малко сътрудничество може да продължи дълго. Кой подбира вашите екипажи, капитан Суслов?

Суслов го погледна. След това запита:

— Може ли да си кажем нещо на четири очи, а?

— Разбира се. Чакай тук, Брайън.

Суслов обърна гърба си на Брайън Куок и тръгна надолу към изходното стълбище на тревата. Крос го последва.

— Какво мислиш за шансовете на Ноубъл Стар? — попита Суслов сърдечно.

— Добри са. Но тя никога не се е състезавала на мокър терен.

— А за Пайлът Фиш?

— Виж го — сам можеш да прецениш. Обича дъжда. Той ще е фаворитът. Мислиш ли да си тук в събота?

Суслов се облегна на перилата. И се усмихна.

— Защо не?

Крос се изсмя тихо.

— Защо не наистина? — беше сигурен, че сега са напълно сами. — Ти си добър актьор, Грегор, много добър.

— Ти също, другарю.

— Поемаш страхотен риск, нали? — каза Крос, устните му едва се движеха сега.

— Да, но нали целият живот е риск. Центърът ми нареди да поема работата на Ворански, докато пристигне замяната му. Има твърде много важни контакти и решения, които трябва да бъдат осъществени по време на това пътуване. Не на последно място — „Севрин“. Все пак както знаеш, Артър го искаше по този начин.

— Понякога се чудя, дали той е разумен.

— Разумен е. О, да. Много разумен. Радвам се, че те виждам. Центърът е много доволен от работата ти през годината. Имам много да ти говоря.

— Кое е копелето, което накисна „Севрин“ на А. М. Г.?

— Не знам. Бил е дезертьор. Доколкото знаем, е мъртъв.

— Някой е предал група от моите хора на КНР. Изтичането на информация трябва да е дошло от архива на А. М. Г. Ти прочете моя екземпляр. Кой друг на кораба ти го направи? Някой е проучил работата ти тука!

Суслов пребледня.

— Незабавно ще направя проверка за сигурност. Може да е от Лондон или Вашингтон.

— Съмнявам се. Не е навреме. Мисля, че е дошло оттук. А след това — Ворански. Някой е проникнал при вас.

— Ако КНР… да, ще го направя. Но, кой? Залагам живота си, че няма шпионин на борда.

Крос също беше непреклонен.

— Винаги се намира някой, който може да бъде подмамен.

— Имаш ли план за бягство?

— Няколко.

— Наредено ми е да помагам по всякакъв начин. Искаш ли каюта на „Иванов“?

Крос се поколеба.

— Ще изчакам докато прочета архива на А. М. Г. Ще бъде жалко след толкова дълго време…

— Съгласен съм.

— Лесно ти е да се съгласиш. Ако тебе те хванат, просто ще те депортират и ще те помолят вежливо, „Не се връщайте вече.“ А аз? Аз не искам да бъда хванат жив.

— Разбира се — Суслов запали цигара. — Няма да те хванат, Роджър. Ти си твърде умен. Имаш ли нещо за мене?

— Погледни долу, там, покрай перилата. Високият мъж.

Суслов небрежно приближи бинокъла към очите си. Отне му малко време, докато фокусира посочения мъж, след което погледна встрани.

— Това е Стенли Роузмънт от ЦРУ. Знаеш, че те следят нали?

— О, да. Мога да ги подхлъзна, ако искам.

— Мъжът до него е Ед Ланган от ФБР. Мъжът с брадата е Мишауър от американското морско разузнаване.

— Мишауър? Това ми звучи познато. Имаш ли досиета за тях?

— Още не, но има един от консулската служба, който е тръгнал по лош път, и който има любовна връзка със сина на един от нашите изтъкнати китайски адвокати. Докато се завърнеш от следващото си пътуване, той ще бъде щастлив да изпълнява и най-дребните ти желания.

Суслов се усмихна мрачно.

— Добре — отново погледна небрежно Роузмънт и другите, запечатвайки лицата им в паметта си. — Какво работи той?

— Заместник-шеф на военна база. В ЦРУ е от петнадесет години. ОСС и всички подобни. Имат дузина прикриващи длъжности тук и напълно защитени къщи навсякъде. Изпратил съм списък с микроточки до 32.

— Добре. Центърът иска да се увеличи наблюдението на движението на всички от ЦРУ.

— Няма проблеми. Те са безгрижни, но фондовете им са големи и нарастват.

— Виетнам?

— Разбира се, че Виетнам.

Суслов се изкиска.

— Тези нещастни глупаци не знаят в каква каша са забъркани. Все още си мислят, че могат да водят война в джунглите с тактика от времето на корейската и Втората световни войни.

— Не всички са глупаци — каза Крос. — Роузмънт е добър, много добър. Между другото, те знаят за въздушната база Иман.

Суслов тихо изруга и се облегна на едната си ръка като уж случайно я държеше пред устата си, за да предотврати разчитане по устните.

— … Имат и почти всичко около Петропавловск, новата подземна база в Корсаков на Сахалин.

Суслов изпсува отново.

— Как го правят?

— Предатели — усмихна се Крос.

— Защо си двоен агент, Роджър?

— Защо ме питаш всеки път, когато се видим?

Суслов въздъхна. Имаше специални нареждания, да изпитва Крос и да му помага по всеки възможен начин. И въпреки, че беше контрольор от КГБ и отговаряше за цялата далекоизточна шпионска дейност, едва миналата година му беше позволено да разсекрети идентичността на Крос. Крос, в досиетата на КГБ имаше най-висока секретна класификация, значимост на нивото на един Филби. Дори Филби не знаеше, че Крос е работил за КГБ през последните седем години.

— Питам, защото съм любопитен — каза той.

— Твоите нареждания не са ли да не си любопитен, другарю?

Суслов се изсмя.

— Никой от нас не се подчинява на нареждания през цялото време, нали така? Центърът хареса последния ти доклад толкова много, че ми казаха да ти предам, че на твоята банкова сметка в Швейцария ще бъдат преведени като допълнителна премия 50 000 долара на петнадесети другия месец.

— Добре. Благодаря. Но това не е премия, това е заплащане на получена стока.

— Какво знае СИ за гостуващата делегация на Парламента?

Крос му каза това, което беше казал на губернатора.

— Защо питаш?

— Обикновена проверка. Трима са много влиятелни — Гатри, Бродхърст и Грей. — Суслов предложи цигара. — Придвижваме Грей и Бродхърст в Световния съвет на мира. Техните антикитайски чувства ни помагат. Роджър, би ли поставил опашка на Гатри? Може би има някакви лоши навици. Ако бъде компрометиран, евентуално фотографиран с момиче на Уан Шай, това може да ни е от полза по-късно, а?

Крос кимна.

— Ще видя какво може да бе направи.

— Нали ще намериш отрепката, която уби нещастния Ворански?

— Евентуално — Крос го наблюдаваше. — Трябва да е бил набелязан от известно време. Това е, което застрашава всеки един от нас.

— Куоминтанг ли бяха? Или бандите на Мао?

— Не знам. — Крос се усмихна сардонично. — Русия не е много на почит между китайците.

— Техните ръководители са предатели на комунизма. Трябва да ги смажем, преди да станат много силни.

— Това ли е политиката?

— От времето на Чингис хан — изсмя се Суслов. — Но сега… сега трябва да сме само малко търпеливи. — Ти — не. — Той помръдна палец назад към Брайън Куок. — Защо, не дискредитираш този? Изобщо не ми харесва.

— Младият Брайън е много добър. Имам нужда от добри хора. Информирай Центъра, че Съндърс от МИ–6 пристига утре от Лондон, за да отнесе пратката от документи на А. М. Г. Двамата МИ–6 и ЦРУ подозират, че А. М. Г. е убит. Така ли е?

— Не знам. Може и така да е било. Как ще вземеш копия?

— Не зная. Не съм много сигурен, че Съндърс ще ми позволи да ги прочета, преди да се върне.

— И ако не ти позволи?

Крос вдигна рамене.

— Ще се опитаме да ги прегледаме по един или друг начин.

— Дънрос?

— Само в краен случай. Той е твърде ценен там, където е, и много ми се иска да е там, където мога да го наблюдавам. Какво ще кажеш за Травкин?

— Твоята информация беше безценна. Всичко е проверено — Суслов му предаде съдържанието на срещата и добави: — Сега той ще бъде наше куче завинаги. Ще прави всичко, което искаме. Всичко. Мисля, че ще убие Дънрос, ако се наложи.

— Добре. Колко от това, което му каза, е истина?

Суслов се усмихна.

— Не много.

— Жена му жива ли е?

— О, да, товарищ, жива е.

— Но не в дачата си, нали?

— Сега е там.

— А преди?

Суслов вдигна рамене.

— Казах му, каквото ми беше казано да му предам.

Крос запали цигара.

— Какво знаеш за Иран?

Суслов отново го погледна остро.

— Доста много. Това е една от оставащите ни осем големи цели, а точно сега започва голяма операция.

— Деветдесет и втора американска въздушнодесантна бригада е на съветско-иранската граница, точно сега.

Суслов зяпна срещу него.

— Защо?

Крос предаде всичко онова, което Роузмънт му беше казал за сухопътните действия, и когато стигна до онази част, която се отнасяше за американските сили, които имаха атомно оръжие. Суслов видимо пребледня.

— Богородице! Тези прокълнати от Бога американци, ще направят грешка някой ден и ние никога няма да бъдем в състояние да се отървем от последствията! Те са глупаци, да разширяват използването на такива оръжия.

— Можете ли да се биете срещу тях.

— Разбира се, че не — каза Суслов раздразнено. — Същността на нашата стратегия е никога да нямаме директен сблъсък, докато Америка не е напълно изолирана и няма съмнение в крайната победа. Един директен сблъсък сега би бил равен на самоубийство. Веднага ще се свържа с Центъра.

— Обърни им внимание, че американците смятат това за сухопътна тренировка. Нека Центърът изтегли вашите сили надалеч и да запази спокойствие. Направи го веднага или ще има неприятности. Не провокирайте силите на Съединените щати. След няколко дена американците ще си отидат. Не разкривайте нашествието пред вашите вътрешни шпиони във Вашингтон. Нека да излезе от хората ви от ЦРУ.

— Значи деветдесет и втора наистина е там? Това изглежда възможно.

— По-добре е да подкрепите армиите си с въздушнодесантни войски, да станат по-мобилни и с повече огнева мощ.

Суслов изсумтя.

— Енергията и силите на триста милиона руснаци са канализирани, за да разрешат този проблем, товарищ. Ако имаме двадесет години… само още двадесет години.

— Тогава?

— През осемдесетте ние ще управляваме света.

— Отдавна преди това ще съм умрял.

— Не ти. Ти ще управляваш, която провинция или държава искаш. Англия?

— Съжалявам, там времето е ужасно. Освен един или два дни в годината.

— О, трябва да видиш моя дом в Грузия и селата около Тифлис. — Очите на Суслов заблестяха. — Това е раят.

Крос се оглеждаше на всички посоки, докато разговаряха. Знаеше, че могат да бъдат чути. Брайън Куок седеше на трибуната и чакаше полузаспал. Роузмънт и другите го изучаваха тайно. Долу до кръга на победителя Жак де Вил се разхождаше небрежно с Джейсън Плъм.

— Говори ли вече с Джейсън?

— Разбира се, докато бяхме на трибуните.

— Добре.

— Какво каза за де Вил?

— Че също се съмнява, че Жак някога ще бъде избран за тай-пан. След срещата ни снощи и аз съм на това мнение — той очевидно е твърде слаб или решителността му се е смекчила. Често се случва с дълбоко законспирираните ценни хора, които няма какво да правят, а само чакат. Това е най-неприятното от всички неща.

— Да.

— Той е добър човек, но се страхувам, че няма да изпълни възложената му задача.

— Какво планираш за него?

— Още не съм решил.

— Да го пренасочиш от вътрешен в обречен шпионин ли?

— Само, ако ти или другите на „Севрин“ са заплашени. — Заради наблюдателите Суслов вдигна шише до устните си и го предложи и на Крос, който поклати отрицателно глава. Двамата знаеха, че в шишето има само вода. — Имам идея. Увеличаваме усилията си в Канада. Очевидно френското сепаратистко движение е една огромна възможност за нас. Ако Квебек се отдели от Канада, ще стане причина цяла Северна Америка да се завърти в напълно нова структура. Мислех си, че ще бъде чудесно, ако де Вил поеме управлението на „Струан“ в Канада. Е?

Крос се усмихна.

— Много добре, много, много добре. Аз също харесвам Жак. Ще бъде жалко да го загубим. Да, това е много умно.

— Ще бъде чудесно, Роджър. Той има някои много важни френско-канадски приятели от времето, когато е бил в Париж, непосредствено след войната — всички отявлени сепаратисти, всички с уклон към лявото крило. Някои от тях са изтъкнати национални политически сили в Канада.

— Ще го накараш да напусне дълбокото си прикритие?

— Не. Жак може да даде на сепаратисткото разногласие тласък без самият той да се излага на опасност. Като ръководител на важен клон на „Струан“… и, ако един от неговите приятели стане министър на външните работи или министър-председател, а?

— Това възможно ли е?

— Възможно е.

Крос подсвирна.

— Ако Канада се отдели от САЩ, това ще бъде победа на победите.

— Да.

След пауза Крос каза:

— Преди време един китайски мъдрец бил помолен от приятел да благослови новородения му син. Неговата благословия била: „Да се молим да живее в интересни времена“. Е, Грегор Петрович Суслов, чието истинско име е Пьотр Олег Мзитрик, ние наистина живеем в интересни времена, нали?

Суслов го погледна изненадано.

— Кой ти каза моето име?

— Твоите началници. — Очите на Крос внезапно станаха безжалостни. — Ти познаваш мен, аз познавам теб. Честно е, нали?

— Да… разбира се. Аз… — Смехът на мъжа беше пресилен. — Не съм използвал това име от толкова отдавна, че почти го бях забравил. — Той погледна пак очите му. — Какво има? Защо си толкова заядлив, а?

— А. М. Г. Мисля, че трябва да приключим срещата си засега. Прикритието ни е, че се опитвам да те привлека на наша страна, но ти си отказал. Нека да се срещнем утре в седем. — Седем беше кодовият номер на апартамента близо до Джини Фу в Монкок. — Късно. Единадесет часа.

— Десет е по-добре.

Крос кимна внимателно към Роузмънт и останалите.

— Преди да си тръгнеш имам нужда от нещо за тях.

— Добре. Утре ще…

— Трябва да стане сега — каза твърдо Крос. — Нещо специално, в случай, че не мога да погледна копието на Съндърс, ще имам нужда от нещо в замяна.

— На никого няма да издаваш източника. На никого.

— Добре.

— Никога?

— Никога.

Суслов помисли за момент като претегляше различните възможности.

— Довечера един от нашите агенти ще вземе пратка от няколко суперсекретни материала от самолетоносача. Става ли?

Лицето на англичанина светна.

— Чудесно. Затова ли дойде?

— Това е едната причина.

— Кога и къде е предаването?

Суслов му каза, а след това прибави:

— Но аз все още искам копия от всичко.

— Разбира се. Добре, това ще свърши чудесна работа. Роузмънт наистина ще ми бъде длъжник. От колко време е на борда твоят човек?

— От две години.

— Осигурява ли ти добри материали?

— Всичко, което може да се окаже ценно.

— Какъв му е хонорарът?

— За това? Две хиляди долара. Той не е скъп, никой от нашите хора не е, освен теб.

Крос се усмихна, все така тъжно.

— Е, но аз съм най-добрият, който имате в Азия и съм доказал класата си петдесет пъти. Досега съм го правил практически от любов, стари приятелю.

— Твоите цени, стари приятелю са най-високите, които имаме! Купуваме целия военен план на НАТО, кодове, всичко, всяка година за по-малко от 8000 долара.

— Онези мръсни аматьори развалят целия бизнес. Това е бизнес, нали?

— Не за нас.

— Глупости! Всички хора от КГБ сте повече от добре възнаградени. Дачи, места в Тифлис, специални магазини, в които пазарувате. Любовници. Но аз трябва да ти кажа, че изстискването на пари от вашата компания става все по-трудно с всяка година. Ще очаквам значително увеличение за информацията за сухопътните действия и по въпроса за А. М. Г., когато приключи.

— Говори директно с тях. Аз нямам права върху парите.

— Лъжец.

Суслов се изсмя.

— Добре е, и безопасно, да работиш с професионалисти. Просит! — Той вдигна шишето си и го пресуши.

Крос каза рязко:

— Моля те, тръгни си ядосан. Усещам бинокли.

Суслов веднага започна да го псува на руски, тихо, но яростно, а после заклати юмрук в лицето на полицая и се отдалечи.

Крос го изпрати с втренчен поглед.

 

 

На „Ша Тин роуд“ Робърт Армстронг гледаше трупа на Джон Чен. Полицаите, облечени в мушами, го увиваха в одеялото му, а след това го пренесоха сред зяпащите тълпи към чакащата линейка. Специалистите по отпечатъци на пръсти бяха наоколо в търсене на улики. Дъждът валеше по-силно и навсякъде имаше много кал.

— Всичко е на каша, сър — каза раздразнено сержант Лий. — Има отпечатъци от стъпки, но те могат да бъдат на всеки.

Армстронг поклати глава и избърса лицето си с кърпичка.

— Намерете някой от близкото село, може някой да е видял нещо. — Той остави Лий и отиде до полицейската кола. Влезе вътре, затваряйки вратата и взе апарата за връзка. — Тук е Армстронг. Дайте ми главния инспектор Доналд Смит за източен Абърдийн, моля. — Зачака, чувствайки се ужасно.

Шофьорът беше млад, умен и все още сух.

— Дъждът е чудесен, нали сър?

Армстронг погледна кисело. Младият мъж пребледня.

— Пушиш ли?

— Да, сър.

Младежът извади пакета си с цигари и му го предложи.

Армстронг го взе.

— Защо не отидеш при другите? Те имат нужда от един умен младеж като теб да помага. Да намери някакви улики, а?

— Да, сър. — Младежът излезе на дъжда. Армстронг внимателно извади цигара. Мрачно я върна обратно, сложи пакета в един страничен джоб и промърмори:

— Всички цигари са скапани, дъждът е скапан, скапан е онзи умен гъз, а най-скапани от скапаните са Бившите вълци.

Междувременно вътрешният телефон запука.

— Главен инспектор Доналд Смит.

— Добро утро. Аз съм навън, на „Ша Тин“ — Армстронг му разказа какво се е случило и, че са намерили тялото. — Оградили сме района, но в този дъжд не очаквам да намерим нещо. Когато вестникарите чуят за трупа и за съобщението, ще ни затрупат. Мисля, че е по-добре да приберем старата бавачка веднага. Тя е единствената следа, която имаме. Твоите момчета все още ли я държат под наблюдение?

— О, да.

— Добре. Чакай ме, след това ще се придвижим. Искам да претърся жилището й. Остави хора в готовност наоколо.

— Колко време ще останеш?

Армстронг каза:

— Ще ми отнеме няколко часа, за да стигна. Задръстено е чак до ферибота.

— И тук е същото. Из целия Абърдийн. Но не само от дъжда, момко. Има към хиляди, които гледат останките от кораба и много повече тълпи пред „Хо-Пак“, „Виктория“… всъщност пред всяка мръсна банка в околността, а чувам, че има вече около петстотин насъбрани отвън пред „Вик“ на „Сентръл“.

— За Бога! Целите ми мизерни спестявания от половината ми живот са там.

— Вчера ти казах да си пийнеш, старче! — Армстронг чу смеха на Смит. — И между другото, ако имаш някоя и друга резервна пара, продай я бързо на „Струан“, чувам че „Ноубъл хаус“ ще банкрутира.