Серия
Азиатската сага (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Noble House, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

62

13:45 часа

Ентусиазирани възгласи екнаха от 50 000 гърла, когато седемте коня, участници в първия тур, с жокеите на гърба си, приближиха рампата, излизайки изпод трибуните, за да загреят в заградената ливадка до конюшнята, където притежателите и треньорите чакаха. Собствениците и техните съпруги бяха облечени в най-хубавите си дрехи, много от жените бяха с кожени наметки, Мей-линг Куанг и Дайан Чен бяха сред тях, съзнаващи завистливите погледи на множеството.

От двете страни на пистата имаше голямо табло, където се регистрираха имената на конете, жокеите и резултатите за всеки тур. Всичко беше притежание и се поддържаше от „Търф клъб“. Нямаше легални букмейкъри, нито тук нито извън хиподрума. Тук беше единственото място за залагания в цялата колония.

Небето беше потъмняло и негостоприемно. По-рано пропръска дъжд, но сега въздухът беше чист.

Зад ливадката и кръга на победителя, на същото ниво, бяха съблекалните на жокеите, офисите на чиновниците, складовете за храна и първите редици на гишетата за залагане. Над тях бяха трибуните, четири амфитеатрално разположени редици тераси, подовете, които лежаха на конзоли. На нивото на всички трибуни имаше гишета за залагания. Първата редица беше за членовете на клуба без право за гласуване, следващата за имащите право, горните две бяха предназначени за личните ложи и радиоуредбата. Ложите имаха собствена кухня. Всеки от десетте ежегодно избирани управители беше в отделна ложа, както и губернаторът — патрон на клуба; главнокомандващият, по една за „Блекс“ и „Виктория“; и „Струан“. „Струан“ имаше най-добрата позиция, точно срещу стълба на финиша.

— Защо така, тай-пан? — попита Кейси.

— Защото Дърк Струан е основателят на „Търф клъб“, изготвил правилата, поканил сър Роджър Блоър — известен експерт по конни състезания, да стане първият секретар на клуба. Той финансира първата среща, дава парите за направата на трибуните, за първата партида коне от Индия и помага в уговарянето на пълномощния министър, сър Уилям Лонгстаф, да издаде акт за вечно ползване земята на „Търф клъб“.

— Хайде сега, тай-пан — каза весело Доналд Макбрайд, ръководител на днешното състезание, — кажи го както си е било, а? Твърдиш, че Дърк Струан „помага в уговарянето“? Не е ли наредил на Лонгстаф да го направи?

Дънрос се разсмя с другите от масата — Кейси, Хиро Тода и Макбрайд, който току-що бе пристигнал. В ложата имаше бар и три кръгли маси, всяка за по дванадесет човека.

— Предпочитам моята версия. Във всеки случай, Кейси, легендата е, че Дърк Струан е бил издигнат на този пост след построяване на първите трибуни.

— Това не е истина, Кейси — обади се Уили Так от съседната маса. — Не е ли искал Тайлър Брок този пост, като полагащо се на „Брок енд санс“? Не го ли е предизвикал да се надбягват за поста, един до друг, на първото събрание?

— Не, това са приказки.

— Не са ли се надбягвали, тай-пан? — попита Кейси.

— Сигурно са щели да го направят, ако не е бил тайфунът. Всъщност Кълъм отказал да финансира, така ще имаме ложата докато пистата съществува.

— И с право. „Ноубъл хаус“ заслужава най-хубавото. От времето, когато първите управители са били избрани, мис Кейси, тай-панът на „Струан“ винаги е бил управител. Винаги провъзгласяван от народа. Е, аз трябва да тръгвам. — Той си погледна часовника и се усмихна на Дънрос. И много официално добави: — Моля разрешение за започване на първия тур, тай-пан?

— Разрешението дадено. — Макбрайд бързо излезе. Кейси погледна Дънрос.

— Трябва ли да искат разрешение за започването?

— Такъв е обичаят. — Дънрос присви рамене. — Мисля, че е хубава идея някой да каже: — Добре, да започваме! Страхувам се, че за разлика от сър Джефри, губернаторите на Хонконг в миналото не са били известни с точността си. Освен това, традицията не е лошо нещо — дава ти чувство за приемственост, за принадлежност — закрила. — Той си допи кафето. Ще ме извините ли за малко, имам да свърша няколко неща. Забавлявайте се!

Тя го проследи с поглед, харесваше й повече от миналата вечер. Точно тогава влизаше Питър Марлоу и Дънрос спря да размени няколко приказки с него.

— Хелоу, Питър, радвам се да те видя. Как е Фльор?

— Оправя се, благодаря, тай-пан.

— Влизай! Заповядай, вземи си нещо за пиене, ще се върна след малко. Заложи на номер пет, Ексълънт Дей, за първия тур! Довиждане за сега.

— Благодаря, тай-пан.

Кейси кимна на Питър Марлоу, но той не я видя. Гледаше към Грей, който беше на балкона с Джулиън Бродхърст. Говореха с другите. Видя, че лицето му помръкна и сърцето й подскочи, спомняйки си тяхната враждебност.

— Питър! Здравей, ела да седнеш тук.

Очите му се оживиха.

— О! О хелоу — каза той.

— Радвам се, че Фльор се възстановява.

— Тя много се радва, че си отишла да я видиш.

— Беше удоволствие за мен. Децата добре ли са?

— Ти?

— Прекрасно! Обедът за тридесет и шест души в ложата на „Струан“ беше фантастичен, китайски ястия или ако предпочиташ топъл стейк, пай с бъбреци и зеленчуци, табли с пушен колбас, ордьоври, сирена и сладкиши от всякакъв вид и накрая целувки с формата на сградата на „Струан“ — всичко приготвено в тяхната кухня. Шампанско, най-хубавите бели и червени вина, алкохол. Страхувам се, трябва да съм на диета през следващите петдесет години.

— Не и ти. Как върви?

Почувства изучаващия му поглед.

— Добре. Защо?

— Нищо. — Той погледна пак към Грей, после към другите.

— Мога ли да ви представя Питър Марлоу? Хиро Тода от „Тода шипинг индъстри“ в Йокохама. Питър е писател на сценарии от Холивуд. — В този момент „Чанги“ изплува в главата й и добави: — три и половина години пленник в Япония. — Очакваше експлозията. Последва малко колебание. Тода любезно подаде визитката си, Питър също поднесе своята. Той се поколеба за момент и протегна ръка.

— Как сте?

Японецът стисна подадената му ръка.

— Голяма чест е за мен, мистър Марлоу.

— О?

— Човек не се запознава често с прочут писател.

— Не съм, съвсем не съм толкова известен.

— Вие сте много скромен. Много харесвам книгата ви. Да.

— Вие сте я чели? — Питър Марлоу се вгледа в него. — Наистина ли? — Седна и продължи да се вглежда в Тода, който беше много по-нисък от него, гъвкав, добре сложен, симпатичен и елегантно облечен. Погледът му — спокоен, двама мъже на една и съща възраст. — Къде я купихте?

— В Токио. Имаме много английски книжарници там. Купих книгата с меките корици, не се продаваше изданието с твърди корици. Новелата ви осветява много от проблемите на онова време.

— О? — Питър Марлоу извади цигари и му предложи. Кейси се обади.

— Пушенето не е полезно за вас, двамата го знаете!

Усмихнаха се.

— Ще ги откажем на Велики Пости — каза Питър Марлоу.

— Разбира се.

Питър се обърна към Тода.

— Бяхте ли в армията?

— Не, мистър Марлоу. Във флотата. Участвах в битката при Коралово море, през 43-та, след това Мидуей, подполковник, по-късно при Гуадалканал. Два пъти ни потопяваха, но имах късмет, несъмнено повече от вас.

— И двамата сме живи, и двамата сме цели, малко или много.

— Съгласен съм. Войната е любопитен начин на живот. Някога, ако това не ви причинява болка и имате желание, много бих искал да поговорим за „Чанги“, за урока от войните. Моля ви?

— Разбира се.

— Тук ще остана няколко дни. Отседнал съм в „Мандарин“, ще се върна следващата седмица. Обяд или вечеря?

— Благодаря. Ще ви се обадя. Ако не сега, вероятно следващия път. Един ден ще отида в Токио.

След малко японецът каза:

— Трябва да поговорим за вашата книга, ако желаете. Искам да ви опозная по-добре. Англия и Япония имат много общи неща. Извинете ме за малко, ще отида да си направя залаганията. — Той любезно се поклони и излезе.

Кейси си пиеше кафето.

— Беше ли ти много трудно да се държиш любезно?

— О не, Кейси. Изобщо не. Сега сме равни, той и аз. Японците, корейците, които мразех бяха с пушки и патрони, докато аз нямах нищо. — Видя измъчената му усмивка. — Mahlu, не бях готов за такава среща тук.

Mahlu? Това какво е, на кантонезки ли е?

— Малайски. Значи „срамувам се“. — Усмихна се на себе си. Беше съкращение на puki mahlu. Mahlu — срамувам се, puki златна долина. Малайците включват всичко в тези думи: жажда, печал, любезност, алчност, колебание, срам, гняв — нищо и всичко.

— Няма нужда да се срамуваш, Питър — каза тя, не разбирайки. — Чудя се как говориш, на който и да е от тях, след ужаса. Наистина много ми хареса книгата. Не е ли чудесно, че той също я е прочел?

— Да. Това ме обърка.

— Може ли да те попитам?

— Какво?

— Ти каза, че Чанги било начало. Какво означава това?

Той въздъхна.

— Чанги промени всички, промени стойностите завинаги. Например направи ни нечувствителни към смъртта. Видяхме я толкова пъти, че не й придаваме същото значение, като нормалните хора. Ние сме генерация на динозаври, ние, малкото оцелели. Предполагам, че всеки, който ходи на война, каквато и да е война, вижда живота по друг начин, ако оцелее.

— Ти как го виждаш?

— Много говеда, които, са боготворени. Голяма част от „нормалния, цивилизован“ живот е такава свинска история, дето не можеш да си представиш. Това е така за нас ексчангите — късметлии сме, пречистени, и знаем какво е животът. Това, което плаши вас, нас не ни стряска, нещо, което плаши мен, би те разсмяло.

— Например?

Той се усмихна.

— Достатъчно за мен. Имам отлично сведение за първия тур… — Той спря и зяпна учуден. — Господи, коя е тя?

Кейси се засмя.

— Рико Гресенхоф. Тя е японка.

— Кой е мистър Гресенхоф?

— Тя е вдовица.

— Господи!

— Да не си посмял, Питър!

— Аз съм писател! Това е въпрос на Проучване!

— Глупости!

— Права си.

— Питър, казват, че всички първи новели са автобиографични. Кой си ти в книгата?

— Героят, разбира се.

— Кралят? Американският предател?

— О не. Не той. Стига за миналото ми. Хайде да говорим за теб. Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Какво?

— Говори се, че си плакала миналата вечер.

— Глупости.

— Така ли?

Тя го погледна.

— Разбира се. Всичко е наред. — Колебание. — Някога, някога може да ми потрябва твоята помощ.

— О? — той се намръщи. — Отивам в ложата на Макбрайд, втората надолу по коридора. Можеш да дойдеш, ако искаш. — Той погледна към Рико. Възхищението му угасна. Тя говореше с Робин Грей и Джулиън Бродхърст. — Изглежда днес не ми върви — промърмори той. — Ще дойда по-късно, искам да заложа. Довиждане, Кейси.

— Каква ти е горещата новина?

— Номер седем, победителят е Делайт.

Делайт победи с малка разлика фаворита Ексълънт Дей. Много доволна от себе си, Кейси се нареди на опашката пред гишето за залагания, стискайки печелившия си билет. Отчаяни играчи вече чакаха на другите гишета да заложат за втория тур, който е първи етап на двойната куинела. За да спечелят куинела, трябваше да улучат първия и втория победител. Двойната куинела поставяше втория тур заедно с петия — най-силният на днешното състезание. Печалбите при нея са много големи, разликата при предвиждане за четири коня — огромна.

— Защо така, Линк? — попита тя точно преди започването на рейса, гледайки през балкона към конете на входа, всички посетители викаха, без да махат биноклите от очите си.

— Погледни таблото. — Електронните номера непрекъснато се меняха с постъпването на залозите за различните коне. — Погледни залозите за това състезание, Кейси! Повече от три и половина милиона ХК долара. Пада се по долар на всеки мъж, жена и дете в Хонконг и това е само първият тур. Сигурно е най-богатото състезание на света! Тези хора залагат ненормално.

Когато се вдигна стартовата бариера, шумен рев екна. Тя го погледна и се усмихна.

— Добре ли се чувстваш?

— Разбира се. Ти?

— О да.

 

 

— Хелоу, Кейси! А, и ти ли спечели?

— Хелоу, Куилън, да спечелих. — Тя застана до Горнт, всички около нея бяха непознати. — Бях заложила само десет долара, но спечелих.

— Няма значение колко, важното е, че си спечелила. — Горнт се усмихна. — Харесва ми шапката ти.

— Благодаря.

„Любопитно — помисли тя, — двамата с Йан веднага забелязаха. По дяволите Линк.“

— Голям късмет е да улучиш първия победител.

— Не бях аз. Подсказаха ми го. Питър ми го каза. Питър Марлоу.

— А да Марлоу. — Видя, че погледът му леко се промени. — Още ли сте „да“ за утре?

— Да. Позволява ли времето?

— Дори да вали. При всички положения обяд остава.

— Великолепно. На пристанището точно в десет. Къде е твоята ложа? — видя моменталната промяна, която той се помъчи да скрие.

— Нямам ложа. Не съм в управлението на клуба. Постоянен гост съм в ложата на „Блекс“ и от време на време я наемам за партита. Надолу по коридора е, би ли минала по-късно? „Блекс“ е отлична банка и…

— Но не колкото „Виктория“ — подвикна Джонджон шеговито, минавайки покрай тях. — Не вярвай нито на дума на това, което казва, Кейси. Честито! Какъв късмет, да спечелиш още от първия път. Довиждане.

Кейси внимателно го наблюдаваше. След това каза:

— Какво ще кажеш за банките, Куилън? Като че никой не го е грижа — сякаш нищо не става, няма сгромолясване на акциите, нито надвиснал фалит.

Горнт се разсмя, имайки предвид околните, които дочуваха разговора им.

— Днес е ден за състезанието и утре ще дойдат грижите. Джос! Стоковата борса отваря в понеделник точно в 10.00. Понеделникът ще реши много съдби. Между другото, Кейси, всеки китаец, който може да измъкне пари, ги държи днес в юмрука си. Твой ред е.

Тя си получи парите, 15 към едно — 150 ХК долара. Горнт получи голяма пачка банкноти, 15 000.

— Фантастично.

— Най-лошите конни надбягвания, на които съм присъствал — чу се кисел американски акцент. — Ад, чудно, че не дисквалифицираха жокея и не анулираха победителя.

— Хелоу, мистър Билтмън, мистър Пагмайър. — Кейси си ги спомни от нощта на пожара. — Кого да дисквалифицират?

Билтмън стоеше на опашката.

— В Щатите щеше да има възражение километър дълго. Излизайки в правата отсечка от последния завой можеше да видиш жокея на Ексълънт Дей да дърпа юздите с всички сили. Беше уредена победа за Делайт.

Тези, които знаеха, се подсмихваха вътрешно. Слуховете в стаята на жокеите и на треньорите бяха, че няма да спечели Ексълънт Дей, а Делайт.

— Хайде, мистър Билтмън. — Дънрос чу разменените приказки. — Ако жокеят не беше се старал или имаше някакво подкупване, управителите щяха да се намесят веднага.

— Може да е наред за аматьори, Йан и за малък трек, но на всеки професионален трек у дома, жокеят на Ексълънт Дей щеше да е дисквалифициран до края на живота си. Наблюдавах го с бинокъла през цялото време.

Дънрос тихо попита:

— Паг, видя ли жокеят да прави нещо нередно? Аз изобщо не съм гледал.

— Не, не съм.

— Някой друг?

Тези около Дънрос поклатиха глави.

— Изглеждаше нормално — някой се обади. — Нищо различно от друг път.

— Никой от управителите не оспорва. — Дънрос забеляза пачката в ръцете на Горнт. Той вдигна погледа си към него. — Куилън?

— Не. Но искрено казано намирам маниерите му ужасни. Едва ли е подходящо допълнение към „Търф клъб“.

Видя Робин Грей да отива към гишетата и се усмихна при неочакваната мисъл.

— Ще ме извините ли? — кимна любезно и се отдалечи. Кейси го задържа.

Беше забелязала как Дънрос погледна пачката в ръцете на Горнт и се смути от израза в очите му.

— Възможно ли е Билтмън да е… прав? — попита нервно тя.

— Разбира се. Измами стават навсякъде. Всъщност не там е въпросът. Нямаше никакви оплаквания от управители, жокеи или треньори. — Очите му станаха тъмносиви. Вената на челото му пулсираше. — Това не е най-важното.

„Не — мислеше той. — Това е въпрос на проклети обноски. Ако е така, успокой се. Трябва да си много хладнокръвен и спокоен.“

През целия ден имаше само неприятности. Единственият светъл момент беше Рико Анджин Гресенхоф. Но последното писмо на А. М. Г. го изпълни с мрачни мисли. Още беше в джоба му. В него пишеше, че ако още не е унищожил оригиналните папки, да нагрее дванадесет определени страници, пръснати между другата секретна информация и написани със симпатично мастило и да предаде написаната там информация на премиер-министъра или на настоящия началник на МИ–6, Едуард Съндърс и копие на Рико Анджин.

„Ако направя това значи да призная, че папките, които им предадох са фалшиви — помисли той, уморен от А. М. Г., шпионажа и инструкциите му. — Проклетият Муртаг още не е пристигнал, сър Джефри не може да звъни в Лондон преди 4.00 и да разговаря за Тип Ток и Брайън Куок. И отгоре на всичко някакъв си грубиянин ни нарича аматьори — каквито сме. Залагам сто срещу изкривена игла за шапка, Куилън знаеше победителя преди началото.“

Неочаквано му хрумна нещо и той небрежно попита.

— Как позна победителя, Кейси? С магическа пръчка?

— Питър ми каза. Питър Марлоу. О! Мислиш ли, че е знаел за измамата?

— Ако съм подозирал дори за момент, този рейс щеше да се отмени. Сега нищо не може да се направи. Билтмън. — Ахна при внезапно хрумналата в главата му идея.

— Какво има?

Дънрос я хвана за ръката и я дръпна настрана.

— За да изкараш твоите пари „на всяка цена“, готова ли си на хазарт? — попита тихо.

— Разбира се, разбира се, Йан, стига да е легално. Но с какво? — възкликна Кейси, вроденото й чувство за самосъхранение взе връх.

— Всичко, което имаш в банката, къщата в Лаурел каньон, акциите си — 2 милиона срещу 4 за срок от тридесет дни. Какво казваш на това предложение?

Сърцето й думкаше, очевидната му възбуда я завладя.

— Окей — каза тя и веднага си пожела да беше го премълчала, в стомаха й стана кухо. Господи!

— Добре. Стой за секунда. Ще отида за Бартлет.

— Чакай. Той трябва ли да участва в това?

— Възможност за скромна сделка. Да, Бартлет е важен. Това променя ли решението.

— Не, но бях казала извън „Пар-Кон“.

— Не съм забравил. Чакай тук. — Дънрос бързо влезе в ложата си, намери Бартлет и го доведе, след това ги поведе през суетящия се поток хора към кухнята на „Струан“, поздравявайки наляво и надясно. Кухнята беше малка, оживена и светеща от чистота. Никой не им обърна внимание. Врата водеше към малка звукоизолирана стаичка. Четири стола, маса и телефон.

— Баща ми я е построил по негово време — много, много сделки са се сключвали по време на дербита. Седнете, моля — погледна Бартлет. — Имам предложение за теб и Кейси, извън сделката с „Пар-Кон“, нищо общо с „Пар-Кон“ и „Струан“. Интересуваш ли се?

— Разбира се. Това е Хонконг?

— Имаш ли нещо против? — Йан се усмихна. — Това е честно хонконгско бизнес предложение.

— Добре, дай да видим.

— Преди да го изложа, имам основни изисквания: Това е моя игра, вие двамата сте само зрители, но участвате с 49 процента от печалбата, която ще разделите помежду си. О’кей?

— Какъв е целият план, Йан? — внимателно попита Бартлет.

— Следващото: внасяш 2 милиона US до 9.00 преди обяд в Швейцарска банка по мой избор.

Бартлет присви очи.

— Срещу какво?

— Срещу 49 процента от печалбата.

— Каква печалба?

— Ти си дал 2 милиона на Горнт, без документ, без печат, нищо, освен потенциална печалба.

Бартлет се усмихна.

— От кога знаеш?

Дънрос също се засмя.

— Казах ти, няма тайни в Хонконг. Участваш ли? — Дънрос видя, че той погледна Кейси и дъхът му спря.

— Кейси, знаеш ли за какво става въпрос?

— Не, Линк. — Кейси се обърна към Дънрос. — Каква е схемата, Йан?

— Първо искам да зная, получавам ли 2 милиона аванс, чисти — ако ще участвате.

— Каква е потенциалната печалба? — попита Кейси.

— От 4 до 12 милиона. Без данъци.

Кейси побледня.

— Без данъци?

— Свободни от данъци в Хонконг и можем да ви помогнем да избегнете данъците в Щатите, ако желаете.

— Какъв е срокът за изплащането? — попита Бартлет.

— Печалбата ще се уреди за тридесет дни. Изплащането — пет до шест месеца.

— Четирите до дванадесет милиона е цялата печалба или само нашият дял?

— Вашият дял. Това е голяма печалба за двадесет и четири каратово, честно предложение.

Последва дълго мълчание. Дънрос чакаше.

— Два милиона? — каза Бартлет. — Никакви гаранции, нищо?

— Не. Но след като изложа плана, можете да приемете или не.

— Какво общо има Горнт с това?

— Абсолютно нищо. Тази сделка няма нищо общо с Горнт, „Ротуел-Горнт“, „Пар-Кон“, вашите интереси там, или с нас. Това е вън от всичко, каквото и да се случи — имате моята дума. И думата ми пред Бог, че никога няма да кажа на Куилън за 2-та милиона, че двамата сте ми партньори и участвате в печалбата — и между другото, че тримата сте ме продали. — Той се усмихна. — Беше много хубава идея.

— Сделката ще става с моите 2 милиона?

— Улеснена. Аз нямам 2 милиона US долара, както знаете, иначе нямаше да ви поканя.

— Защо нас, Йан? Можеш да вземеш лесно тези 2 милиона от някой от твоите приятели тук, ако е толкова добра.

— Да. Но избрах вас. Между другото, вие сте обвързани с мен до полунощ във вторник — категорично каза Дънрос. След това гласът му се промени и те почувстваха възбудата. — Но с тази, с тази сделка мога да докажа, колко сме над „Ротуел-Горнт“, колко по-вълнуващо е да си свързан с нас. Вие сте играчи, аз също. Контрабандистът Бартлет, така те наричат тук и аз съм тай-пан на „Ноубъл хаус“. Твоят комар с Горнт е нищожен и ти заложи 2 милиона, без печат, без нищо, защо не с мен?

Бартлет погледна Кейси. Не каза да или не, независимо че знаеше предубеждението й.

— След като ти определяш правилата, Йан, отговори ми, след като аз давам 2-та милиона, защо трябва да деля по равно с Кейси?

— Спомням си какво каза по време на вечерята за парите „на всяка цена“. Ти имаш твоите, тя ги няма. Може би това е начинът да ги има.

— Защо толкова си загрижен за Кейси? Защо искаш да приложиш правилото „Разделяй и владей“?

— Тя е дясната ти ръка, ти го каза. Ясно ми показа, че е много важна за теб и „Пар-Кон“, значи има право.

— Тя какво рискува?

— Ще заложи къщата си, акциите в „Пар-Кон“, спестяванията си — това е всичко, което има — заедно с твоите 2 милиона. Ще заложи всичко срещу половината от вашата печалба. Съгласна ли си?

Кейси кимна, вцепенена.

— Разбира се.

Бартлет остро се обърна към нея.

— Мисля ти каза, че нямаш нищо общо с това?

Тя го погледна.

— Преди две минути, Йан ме попита дали бих заложила всичко, за да спечеля моите пари „на всяка цена“. — Тя преглътна и додаде: — Казах о’кей и веднага пожелах, да не бях го казала.

Бартлет помисли за момент.

— Кейси, откровено — участваш или не?

— Да.

— О’кей. — Бартлет се усмихна. — О’кей, тай-пан, сега кого трябва да ликвидираме?

 

 

Найн Карат Чу, когото във „Виктория“ използваха от време на време за кули и имаше двама синове и две дъщери — Лили Су, приятелката на Хавъргил и Уистерия, любовницата на Джон Чен, която бе пребита до смърт вън от „Хо-Пак“ в Абърдийн — чакаше реда си пред едно от гишетата.

— Да, човече? — подкани го нетърпеливият касиер.

Той извади свитък пари. Всички пари, които имаше и които бе успял да вземе в заем, оставяйки си само за три инхалации с бялата прах, за да изкара нощната смяна тази вечер.

— За двойната куинела, с благословията на боговете! Осем и пет във втория тур, седем и едно в петия.

Касиерът старателно преброи намачканите банкноти, 728 ХК. Той натисна бутоните и провери първия билет. Беше верен: пет и осем — втори тур; седем и едно — пети тур. Внимателно преброи 145 билета, всеки за по 5 ХК, най-ниския залог, и му ги подаде с 3 ХК ресто.

— По-бързо, за Бога — подканяше от опашката следващият. — Ръцете в задника ли са ти?

— Имай търпение! — промърмори старецът, чувствайки се отпаднал, — това е сериозна работа!

Внимателно провери билетите. Първите три напосоки и последния, номерата бяха правилни, чак тогава отстъпи място на следващия и започна да си пробива път, за да излезе на въздух. Когато се измъкна, още му се виеше свят, но беше по-добре. Извървя пътя от сградата, където работеше дотук пеша, за да спести парите от билета.

Отново провери билетите. Осем и пет в този тур и седем и едно в пети — големия тур. „Добре — помисли, поставяйки ги внимателно в джоба си. — Направих всичко, което зависи от мен. Останалото е в ръцете на боговете.“

Боляха го гърдите и отиде в тоалетната, запали клечка и вдиша пушека. След малко му стана по-добре и излезе навън. Беше започнал вторият тур. С бутане се добра до парапета, без да обръща внимание на ругатните, които го съпровождаха. Конете тъкмо влизаха в далечния завой, галопирайки към последната права отсечка за кръга на победителя. Минаха като много голямо петно и той търкайки зачервените си влажни очи не можа да различи своите номера.

— Кой води? — попита той, задъхвайки се. Никой не му обърна внимание. Гръмогласният шум изчезна моментално, след като победителят спечели.

— Кой спечели? — задъхано питаше Найн Карат Чу, главата му гърмеше.

— Не искам да знам! — каза някой с поток от ругатни. — Не беше моят!

— Не мога да видя номерата, кой спечели?

— Резултатът е оспорван, ще се установи от снимката, глупчо, не виждаш ли! Три коня завършиха заедно. Трябва да чакаме.

— Но номерата… какви са номерата?

— Пет, осем и четири, Лаки Коурт, моят кон! Хайде проклетник! Четири и осем за куинелата с Божия помощ!

Чакаха и чакаха. Старецът имаше чувство, че ще припадне и се замисли за по-приятни неща, като разговора тази сутрин с „Хаус ъф Чен“. Три пъти звъня и всеки път прислугата вдигаше телефона и после затваряше. Едва като каза Бивши вълци, самият Филип Чен се обади.

— Извинете, че споменах отвратителните убийци на вашия син — започна той. — Аз съм бащата на любовницата му, на която той написа любовното писмо — публикувано във вестника.

— Е? Лъжец! Всичко това са лъжи. Да не мислиш, че съм глупак, готов за изстискване от всеки изнудвач? Кой си ти?

— Името ми е Хси-мен Су — лесно излъга той. — Има още две писма, благородни Чен. Мислех, че може би ще искаш да ги имаш, независимо, че са единственото нещо, останало от бедната ни дъщеря и бедния ви син, когото зачитах като собствен син, когато той и…

— Пак лъжи! Мазната уличница никога не е имала писма от сина ми! Нашата полиция затваря фалшификаторите в затвора, о да! Да не мислиш, че съм маймуна от село, която можеш да лъжеш? Внимавай! Сега сигурно ще измислиш дете и да обявиш сина ми за негов баща? А? А?

Найн Карат Чу почти изпусна слушалката. Той беше обсъждал това с жена си, синовете и Лили. Лесно щяха да намерят роднина, който да им заеме бебе срещу възнаграждение.

— Е — запелтечи той, — лъжец ли съм? Аз, който честно, за толкова малко пари дадох единствената си девствена дъщеря за любовница на сина ти. — Той внимателно използваше английските думи, дъщеря му Лили го беше учила с часове, така че правилно да ги изговаря. — Кълна се в боговете, че запазих великото ти име неопетнено! Когато отидохме да искаме тялото на дъщеря си, ние не казахме на полицията, която искаше да открие, кой е писал писмото, за да хване Бившите вълци! Проклети да са от всички богове тези зловещи кучи синове! Четири китайски вестници обявиха награда за името на автора на писмото, айейа? Справедливо е да ти предложа писмата на теб, преди да взема награда за тях от вестниците, айейа?

Търпеливо изчака да отминат ругатните, които предшестваха пазаренето. На няколко пъти от двете страни заплашваха, че ще затворят телефона, но никой не прекрати пазарлъка. Накрая решиха да бъде изпратено фотокопие на едно от писмата на Филип Чен, като доказателство, че то и другите не са фалшифицирани.

— След това, може би, Хси-мен Су, другите писма… ще заслужават много скромно възнаграждение.

Найн Карат Чу се изкикоти вътрешно.

„О да — помисли той доволен — «Хаус ъф Чен» щедро ще плати, особено след като прочете написаното за себе си. О, ако ги отпечатат, сигурно ще го направят за срам пред цял Хонконг и ще остане, без престиж завинаги. Сега, на колко да се съглася?“

Неочакван рев на тълпата почти го събори. Сърцето му се разтупка, въздух не му стигаше. Вкопчи се в парапета и се втренчи в таблото.

— Кой… кои са номерата? — попита той, след това изкряска над шума и задърпа съседа си. — Номерата, кажи ми номерата!

— Победителят е осми, Бъкейниър, скопецът на „Ноубъл Хаус“. Айейа, не виждаш ли тай-панът го води в кръга на победителя? Бъкейниър плаща 7 към 1.

— Вторият? Кой е вторият кон?

— Номер пет, Уинсам Лейди, 3 към 1… Какво ти е, човек, да не се парализира?

— Не… не… — Отмалял, Найн Карат Чу пипнешком се отдалечи.

По-нататък намери свободно място, постла афиша и седна на мокрия бетон.

„Ох-ох-ох! Нищо друго, освен да чакам, щом времето за чакане е толкова дълго, ще използвам още малко от белия прах, да, ще ми остане последната доза, за да изкарам нощната смяна. Сега, всички богове, концентрирайте се! Спечелих първия стадий на двойната куинела с моята собствена хитрост. Моля концентрирайте се на петия! Седем и едно! Всички богове, концентрирайте се…“

 

 

Около кръга на победителя се бяха натрупали всички управители, собственици и служебни лица. Дънрос спря коня и поздрави жокея. Бъкейниър имаше чудесно постижение и той поведе скопеца към кръга на победителя, сред нов изблик аплодисменти и поздравления. Искаше светът да види удоволствието и увереността му, съзнаващ значението на победата, като огромно предзнаменование. Ако спечели и с Ноубъл Стар? Два коня в двойната куинела ще поставят Горнт и съюзниците му на място. И ако Муртаг направи своята магия или Тип Ток държи на предложението да замени Брайън Куок за парите или Тайтфист или Ландо или Фор Фингър…

— Хей, мистър Дънрос, сър, честито!

Йан погледна към множеството на парапета.

— О хелоу, мистър Чой — отговори той, познавайки седмия син на Фор Фингър Уу. Приближи и се ръкува. — Беше ли заложил на победителя?

— Да, сър, за „Ноубъл хаус“ съм през цялото време. Двамата с чичо сме заложили на двойната куинела. Току-що спечелихме първия стадий, пет и осем, имаме едно и седем за петия тур.

— Тогава да се молим да спечелим, мистър Чой.

— И още как, тай-пан — каза младият човек с непринудена американска фамилиарност.

Дънрос се усмихна и отиде при Травкин.

— Сигурен ли си, че Джони Мур не може да язди Ноубъл Стар? Не искам Том Уонг.

— Казах ти, тай-пан, Джони е по-зле от пиян казак.

— Трябва ми тази победа. Ноубъл Стар трябва да спечели.

Травкин видя, че Дънрос гледа към Бъкейниър.

Не, тай-пан, моля те недей ти да яздиш Ноубъл Стар. Състоянието на трека е лошо, много лошо и опасно, ще стане и по-лошо, като разбият тревната площ! Сигурно това още повече ще те предизвика.

— Моето бъдеще може да зависи от тази победа — и престижът на „Ноубъл хаус“.

— Знам. — Чепатият стар руснак плесна ядосано с камшика, който постоянно носеше със себе си. — И зная, че си по-добър от всички жокеи, но този трек е опасен.

— Нямам доверие на никого, Алексей. Не мога да си позволя грешка. — Дънрос сниши гласа си. — Беше ли нагласен първият победител?

Травкин спокойно го погледна.

— Не бяха дрогирани, тай-пан. Не, доколкото аз знам. Докторът от полицията ги заплаши, за да не се изкушат.

— Добре. Но беше ли нагласено?

— Това не беше мой тур. Аз се интересувам от моите коне. Не следих този тур.

— Това е удобно, Алексей. Изглежда и никой от другите треньори също не е видял.

— Слушай, тай-пан, имам жокей за теб. Аз. Аз ще яздя Ноубъл Стар.

Дънрос присви очи и погледна небето. Беше потъмняло.

„Ще има дъжд — помисли той — има още неща да свърша, преди да завали. Аз или Алексей? Краката му са добри, ръцете най-добрите, опитът му огромен. Но мисли повече за коня, отколкото за победата.“

— Ще помисля — каза той. — След четвъртия тур ще реша.

— Ще спечеля — Алексей беше решен да се измъкне от споразумението със Суслов. — Ще спечеля дори, ако трябва да уморя Ноубъл Стар.

— Няма нужда да правиш това. Аз имам слабост към този кон.

— Тай-пан, може ли да помоля за услуга? Имам проблем. Мога ли да ви видя тази вечер или неделя, късно неделя или понеделник, да кажем в „Синклер тауърс“?

— Защо там?

— Ние направихме нашата уговорка там, искам там да говорим. Но ако не може тогава, да го направим по-следващия ден.

— Искаш да ни напуснеш ли?

— Не, не е това. Ако имаш време. Моля.

— Добре, но не може да стане тази вечер, неделя или понеделник. Заминавам за Тайпей. Мога да те видя във вторник 10.00 часа следобед. Какво ще кажеш?

— Чудесно. Вторник е добре, да, благодаря.

— Ще дойда долу след следващия тур.

Алексей видя тай-панът да се насочва към асансьора. Беше привързан към Дънрос и очите му се изпълниха със сълзи.

Премести поглед към Суслов, който стоеше на близката трибуна. Опитвайки се да изглежда нормално, той вдигна предварително уговорения брой пръсти: един за тази вечер, два за неделя, три за понеделник, четири за вторник. Зрението му бе много добро и видя как Суслов потвърди сигнала. Мислено го изруга. „Предател на майка Русия и на всички нас, ти и изчадията на КГБ! Няма значение това! Така или иначе, аз ще яздя Ноубъл Стар.“

Дънрос се ками в асансьора сред поздравления и много завист. На най-горния етаж го чакаха Гавалан и Жак.

— Всичко ли е готово? — попита.

— Да — отговори Гавалан. — Горнт е горе и другите, които искаше. Какво се готви?

— Ела е нас и ще видиш. Впрочем, Ендрю, разменям Жак и Дейвид Макструан. Жак ще поеме Канада за една година, Дейвид…

Лицето на Жак се озари от усмивка.

— О благодаря, тай-пан. Страшно благодаря. Ще направя Канада много печеливша, обещавам го.

— Как ще стане размяната? — попита Гавалан. — Искаш първо Жак да отиде там и след това Дейвид да дойде?

— Той пристига в понеделник. Жак, прехвърляш всичко на Дейвид и следващата седмина двамата се връщате за две седмици. Летиш през Франция? Ще вземеш Сюзан и Аврил, дотогава сигурно ще се е оправила. В момента в Канада няма нищо важно, по-спешно е тук.

— Да, да, благодаря, тай-пан.

Гавалан каза замислено:

— Хубаво, че ще видим стария Дейвид.

Той много харесваше Дейвид Макструан, но още се чудеше на размяната и дали тя означава, че Жак е аут от борбата за наследяване мантията на тай-пан и Дейвид е вътре, а неговата собствена позиция променена или заплашена, ако има какво да се наследява след понеделник. И какво ще стане с Кейти?

Джос — каза си той. — Каквото има да се случва ще се случи. По дяволите всичко!“

— Вървете напред — каза Дънрос. — Аз ще извикам Филип.

Той влезе в ложата на Чен. По стар обичай, компрадорът на „Ноубъл хаус“ автоматически ставаше управител.

„Вероятно за последна година — мрачно помисли Дънрос.

Ако Филип Чен не осигури помощ от Фор Фингър Уу, Ландо Мата, Тайтфист или някакъв начин да се оправят до полунощ в неделя, той е вън от «Ноубъл хаус».“

— Здравей, Филип, — каза той с приятелски глас, поздравявайки гостите в неговата ложа. — Готов ли си?

— О да, да, тай-пан. — Филип Чен изглеждаше още по-състарен. — Честито за победата.

— Да, тай-пан, хубаво предвещание — всички се молим за петия тур! — извика Дайан Чен, опитвайки да скрие опасенията си.

— Благодаря — каза Йан, сигурен, че Филип е разказал за разговора им.

Тя носеше шапка, украсена с пера от райска птици и много бижута.

— Шампанско, тай-пан?

— Не, благодаря. Може би по-късно. Извинявай, Дайан, трябва да взема за малко Филип. Няма да е задълго.

Навън в коридора той спря за момент.

— Нещо има ли, Филип?

— Аз… с всички говорих… всички. Утре ще се събират да решават.

— Къде? В Макао?

— Не, тук. — Филип Чен понижи глас. — Съжалявам за… за всичката бъркотия, която синът ми направи… да, много съжалявам, — каза искрено той.

— Приемам извинението ти. Ако не беше твоята небрежност и предателство, никога нямаше да станем толкова уязвими. Господи, ако Горнт получи балансите ни от последните няколко години и вътрешните споразумения между тръстовете, ние сме като в лодка без гребла, обратно на течението.

— Аз… аз мислих, тай-пан, как да измъкнем — как да измъкнем „Ноубъл хаус“. След дербито, може ли да имам… малко време?

— Ще дойдеш ли да пийнем по нещо тази вечер? С Дайан?

— Да, ако… да, моля. Мога ли да взема Кевин?

Дънрос се усмихна отвлечено. Явно официалният наследник. Толкова скоро. Карма.

— Да. Елате.

— За какво е това събиране, тай-пан?

— Ще видиш. Моля те нищо не казвай, нищо не прави, само покажи — и то убедително — че си част от групата, а когато си тръгна, последвай ме, разгласи новината и големите възторзи. Ако не успеем, „Хаус ъф Чен“ пропада първа, като в ад, наводнение или тайфун!

Влезе в ложата на Макбрайд. Имаше спонтанни поздравления и много приказки за добрата съдба.

— Добър е Господ, тай-пан — каза Макбрайд — ако Ноубъл Стар победи в петия тур, ще е страхотно!

— Пайлът Фиш ще победи — уверено го прекъсна Горнт. — Той беше на бара с Джейсън Плъм. — 10 000 срещу едно, че ще победи твоята кобилка.

— Приемам — веднага каза Дънрос.

Последваха възторжени овации наред с подигравателни дюдюкания от около тридесетината гости и още веднъж Бартлет и Кейси, които по уговорка с Дънрос уж случайно бяха дошли тук да се видят с Питър Марлоу, се смаяха от веселата атмосфера, която се създаваше и от неговата самонадеяност.

— Как си, Дънстън? — попита Дънрос.

Той не обърна внимание на Кейси и Бартлет. Гледаше едрия мъж, по-колоритен от обикновено с двойно бренди в ръка.

— Много добре, благодаря, Йан. Улучих първия, Бъкейниър — донесе ми куп пари, но ми изгърмя куинелата. Лаки Коурт ми изневери.

Стаята беше голяма, колкото тази на „Струан“, но не така добре обзаведена, независимо че беше изпълнена с елита на Хонконг, някои поканени преди малко от Гавалан и Макбрайд по поръчение на Дънрос. Ландо Мата, Холдбрук — вътрешният брокер на „Струан“, сър Луис Базилио — шеф на стоковата борса, Джонджон, Хавъргил, Саутърби — президент на „Блекс“, Ричард Куанг, Билтмън, Пагмайър, сър Дънстън Бар, младият Мартин Хейпли от „Чайна гардиън“. И Горнт. Дънрос погледна към него.

— Улучи ли победителя от миналия тур?

— Не. Не ми беше по вкуса нито един от участващите. За какво е това, Йан? — попита Горнт и вниманието на всички се повиши. — Искаш да направиш изявление?

— Да, мисля, че съм длъжен да ви уведомя — Дънрос се обърна към Пагмайър. — Паг, „Ноубъл хаус“ официално ще се състезава, при превземането на твоите „Хонконг дженеръл сторис“, от „Америкън суперфудс“.

Последва дълго мълчание. Всички го гледаха. Пагмайър побеля.

— Какво?

— Предлагаме 5 долара повече за дял от „Суперфудс“. В следващите 30 дни даже ще повишим предложението си — 30 процента в брой, 70 в акции!

— Да не си полудял! — избухна Пагмайър. Идваше му да крещи. — Не показах ли достатъчно ясно, че искам всички вън включително и теб? Нима не го одобрихте всички. Ти дори не се възпротиви. Нима нещата не се уреждат така по дяволите — частните разговори в клуба, на състезания или на вечеря, където и да било? Не може така?

— Вече съм го направил.

— Това, което си направил е само един анонс. Как мислиш да платиш? — безчувствено го попита Горнт. — Колко дни ще са ти необходими, тридесет или триста?

Дънрос го погледна.

— Залогът е обявен. — Имаме тридесет дни. Паг, в девет и тридесет понеделник сутринта ще получиш официалните документи, заедно с първоначална сума, която да подплати първата партида акции.

Моментално бе заглушен от другите, които започнаха да задават въпроси, всеки загрижен дали ще бъде засегнат от това учудващо развитие. Никой досега не бе оспорвал предварително споразумение за поемане. Джонджон и Хавъргил бяха бесни, че Дънрос го направи, без да се консултира с тях, другият банкер, Саутърби, от „Блекс“, банкерът търговец по поемането за „Суперфудс“, също беше уязвен и ядосан. Въпреки това, всеки един от тях, дори Ричард Куанг обмисляше и смяташе възможните изходи, тъй като, ако стоковият пазар бе нормален и акциите на „Струан“ — на нормална цена, все още имаше възможност предложението на „Струан“ да се окаже достатъчно благоприятно за двете страни. Даваха си сметка, че именно менажерската политика на „Струан“ е в състояние да съживи богатия, но в сериозен застой hong. Такова едно постижение би заздравило позициите на „Ноубъл хаус“, би повишило годишния приход поне с двадесет процента и разбира се би увеличило техните дивиденти. Отгоре на всичко този успех би задържал печалбата в Хонконг, без да позволи никакво изтичане навън при аутсайдер. Специално Билтмън.

„О Небеса — мислеше с безкрайно възхищение и без никаква завист Бар, — Йан да направи предложението тук, публично, в събота, без нито дума, че обмисля немислимото, нищо, с което да го е загатнал, така че тихо да купиш миналата седмица на най-ниска цена, да направиш състояние само с едно телефонно обаждане, беше изключително. Разбира се, първото нещо, което ще стане в понеделник е литването на цените на акциите от «Дженеръл сторис». Но как, по дяволите, Йан и Хавъргил, са го запазили в тайна? Господи, можех да направя купища пари, ако знаех, дали още няма възможност? Слуховете, че «Виктория» нямало да подкрепи «Струан» очевидно са скърпени.“

„Почакай — помисли сър Луис Базилио — миналата седмица не бяхме ли подставено лице при покупка на огромен блок от «Дженеръл сторис» за заинтересовано лице? Боже, тай-панът всички ли успя да преметне? Но Богородице, почакай, какво става с бързото падане на акциите му, ами опашките в банката и откъде пари за «ХК дженеръл сторис», ами…“

Дори Горнт пресмяташе, обзет от яд, че сам не бе се сетил за тази комбинация. Даваше си сметка, че залогът е добър, дори идеален, не би могъл да го надвие, поне не в момента.

„Но, Йан не може да го доведе до край. Няма…“

— Можем ли да го пуснем в пресата, тай-пан? — резкият канадски акцент на Мартин Хейпли прекъсна шумната врява.

— Разбира се, мистър Хейпли.

— Няколко въпроса?

— Зависи какви? — непринудено отвърна Дънрос, гледайки проницателните кафяви очи. Беше неприятно забавно. Можем да използваме отвратителното копеле в семейството — ако мога да му имам доверие за Ейдриън. — Какво имате предвид?

— За първи път се конкурира поемане. Мога ли да попитам, защо го правите?

— „Струан“ винаги са били новатори. Колкото до момента, намираме го за много удачен.

— Значи преценявате тази събо…

Билтмън грубо прекъсна:

— Имаме уговорка. Въпросът нали е приключен? — Той се обърна към Пагмайър. — Е?

— Беше приключен, мистър Билтмън — живо отвърна Дънрос. — Ние конкурираме твоето предложение, както се прави в Щатите, според американските правила. Предполагам нямате нищо против състезанието? Разбира се тук сме аматьори, но с удоволствие ще се учим. Нищо не е окончателно до съвещанието на акционерите, такова е правилото, нали?

— Да, но… но всичко беше решено! — високият с прошарена коса мъж се обърна към Пагмайър, едва успяваше да говори, толкова бе ядосан. — Ти каза, че всичко е о’кей.

— Да, директорите се съгласиха — неловко се обади Пагмайър, съзнаващ, че всички слушаха, особено Хейпли, до известна степен пленен от новото предложение, от друга страна ядосан, че също не са го предупредили, за да може да закупи солидно количество акции. — Но, а, разбира се акционерите трябва да го ратифицират на съвещанието в петък. Нямахме представа, че… А, Йан, ъ, Чък, не мислиш ли, че едва ли тук му е място да го дискутираме…

— Съгласен съм — каза тай-панът. — Но в момента няма много неща за дискутиране. Предложението е направено. Всъщност, Паг, твоята сделка остава, само се удължава от пет на седем години, с място в съвета на „Струан“ за същия период.

Устата на Пагмайър увисна.

— Това част от предложението ли е?

— Ще имаме нужда от твоя опит, разбира се — ведро обясни Дънрос и всички разбраха, че Пагмайър клъвна. — Останалото остава, както сте се договорили със „Суперфудс“. Ще имаш документите на бюрото си до 9.30. Може би ще поставиш за разглеждане нашето предложение в петък, на съвещанието на акционерите. — Той отиде при Билтмън и му подаде ръка. — Успех. Предполагам, веднага ще направите контрапредложение.

— Трябва да се консултирам с главния офис, тай-пан. — Билтмън беше почервенял от яд. — Ще се запретнем и… Много добро предложение направихте. Да. Но при този спад на вашите акции и натиска върху банките и пазара, ще ви е трудно да го изпълните, нали?

— Нищо подобно, мистър Билтмън — отговори Дънрос, рискувайки всичко, с което Бартлет не би се съгласил при преговарянето за обещаните пари, че ще приключи сделката с „Пар-Кон“, ще се измъкне от Горнт и ще вдигне акциите си на необходимата стойност. — Можем да доведем предложението докрай без проблем.

Гласът на Билтмън стана остър:

— Паг, мисля, добре трябва да обмислиш нашето предложение. Важи до вторник — каза той, сигурен, че до тогава „Струан“ ще бъде в кланицата. — Отивам да заложа за следващия тур. — Той излезе от ложата. Напрежението се вдигна с няколко градуса.

Хейпли се провикна:

— Тай-пан, може ли да задам един въпрос?

Отново вниманието замръзна.

— Какъв е въпросът?

— Разбрах, че е обичай при поемане на фирма, да има плащане в брой, като гаранция за честност. Може ли да попитам, колко ще внесе „Струан“?

Всички чакаха със затаен дъх. Йан огледа лицата, наслаждавайки се на напрежението, знаейки, че всички очакват унижението му, почти всички, освен… освен кой?

„Кейси, тя беше в играта. Бартлет? За него не зная, не със сигурност. Клаудия? О да, Клаудия тя не отделяше погледа си от него, побледняла. Доналд Макбрайд, Гавалан, дори Жак.“

Погледът му се върна на Мартин Хейпли.

— Може би мистър Пагмайър не иска да дискутира този въпрос публично — каза той, подвеждайки ги. — А, Паг?

— Йан, след като си решил да бъдеш неортодоксален, защо не направиш всичко публично? Това, което ще поставиш, като гаранция ще покаже колко струва предложението ти. Пали така? — подметна Горнт.

— Не. Всъщност не. Но добре тогава. Паг, какво ще кажеш за 2 милиона US долара заедно с предложението в 9.30 понеделник? Честно.

Всички ахнаха. Хавъргил, Джонджон, Саутърби, Горнт. Филип Чен само дето не припадна.

— Йан, не мислиш ли, че ние…

— О, не го ли обсъждахме достатъчно, Пол?

— О да, да разбира се, повече от достатъчно, но, ъ… — Думите му заглъхнаха под втренчения поглед на Дънрос.

— Само за момент… — Дънрос се направи, че неочаквано му хрумва нещо — не се тревожи, Пол, няма да те ангажирам без твое съгласие. Имам алтернативно финансиране за тази сделка, финансиране отвън. Както знаеш, японските банки, а и много други нямат търпение да се настанят в Азия. Реших, че е по-добре, да пазим всичко в тайна, за да предотвратим обикновеното в такива случаи изтичане на информация — да финансирам отвън, докато стана готов за анонсиране. За щастие „Ноубъл хаус“ има приятели навсякъде по света! Засега на всички, довиждане!

Той се обърна и излезе. Филип Чен го последва. Мартин Хейпли забърза към телефона, всички започнаха да коментират.

— Не го вярвам. Господи, ако Йан има такива възможности, за външно финансиране…

В суматохата Хавъргил се обърна към Джонджон.

— Коя е японската банка?

— Ще ми се да я знам. Ако Йан има финанси за това… Господи, 2 милиона US са двойно повече, отколкото са му нужни за предложението.

Саутърби, който беше с тях, избърса дланите си.

— Ако Йан го осъществи, печалбата ще е 10 милиона US, първата година. — Той саркастично се засмя. — Е, Пол, по всичко изглежда ние двамата няма да участваме в подялбата на баницата.

— Да, така изглежда, само че не виждам как Йан може… и да го пази толкова дълбоко в тайна!

Саутърби се наведе по-близко към него:

— Междувременно — попита тихо той, — по-важното е, какво става с Тип Ток?

— Нищо, още нищо. Не отговаря на моите обаждания, нито на обажданията на Джонджон. — Погледът на Хавъргил попадна на Горнт, който в този момент говореше с Плъм. Той се обърна с гръб към него. — Какво ще прави сега Куилън?

— Ще купува веднага в понеделник сутрин. Налага му се. Трябва да го направи, много е опасно да продължава — обясни Саутърби.

— Съгласен съм с теб — намеси се сър Луис Базилио, присъединявайки се към тях. — Ако Йан може да размахва такива пари наоколо, тези, които го подценяват по-добре да внимават. Като помислиш, купувахме „Дженеръл сторис“ по номинална миналата седмица. Сигурно си е осигурил позиции, хитър дявол!

— Да — измърмори Джонджон. — Да ме убият не мога да разбера… Боже милостиви, ако спечели сега и с Ноубъл Стар! С такъв джос може да обърне цялата бъркотия в своя полза, знаеш какви са китайците!

— Да — каза Горнт, сепвайки ги. — Но да благодарим на Бога, че не всички сме китайци. Остава да видим парите.

— Трябва да ги има, трябва да ги има — каза Джонджон. — Въпрос на престиж е.

— А, престиж. — Горнт се засмя саркастично. — 9.30, сутринта? Ако беше умен щеше да каже на обяд или 3.00 следобед, така нямаше да знаем целия ден и можеше да ни манипулира. Така както сега стоят нещата… — Горнт присви рамене. — Аз печеля и в двата случая, ако не и контрола. — Той погледна отсреща в стаята, кимна на Кейси и Бартлет, после излезе.

Бартлет хвана Кейси за ръка и я изведе на балкона.

— Какво мислиш? — попита тихо той.

— За Горнт ли?

— За Дънрос.

— Фантастично! Той е невероятен. „Японска банка“, това беше такава червена херинга — каза възторжено тя. — Сложи цялата група в приказна въртележка, това се виждаше и ако успя с тази група, значи е успял и с цял Хонконг. Ти чу какво каза Саутърби?

— Разбира се. Изглежда успя, ако се измъкне от капана на Горнт.

— Да се надяваме. — Тогава тя забеляза усмивката му. — Какво?

— Знаеш ли какво направихме току-що, Кейси? Купихме „Ноубъл хаус“ срещу обещание за 2 милиона.

— Как?

— Йан играе с моите 2 милиона.

— Това не е комар, Линк, това е сделка.

— Разбира се. Но да предположим, че не му ги дам. Всичките му карти пропадат. Ако не получи двата милиона той е свършен. Вчера казах на Горнт, че може да дръпна черджето понеделник сутринта. Да предположим, че изтегля 2-та милиона преди отваряне на борсата. Йан отива по дяволите.

Тя го гледаше ужасена.

— Няма да го направиш?

— Дойдохме тук да завладяваме и да станем „Ноубъл хаус“. Виж Йан какво направи с Билтмън, какво направиха всички. Горкото копеле, не разбра какво го цапардоса. Пагмайър направи сделка, но се изметна и мина на другата страна, прие по-изгодното предложение. Така ли стана?

— Това беше друго. — Тя го погледна с невиждащ поглед. — Ти искаш да се изметнеш, след като си направил сделката?

Бартлет се усмихна със странна усмивка, гледайки надолу към множеството.

— Може би. Може да зависи от уикенда. Горнт или Дънрос, не е ли все едно.

— Не съм съгласна.

— Да, Кейси, зная — каза спокойно той. — Но това са мои 2 милиона и моя игра.

— Да. И твоята дума и престиж! Ти стисна ръка за сделката.

— Кейси, тези момчета ще ни изядат на закуска, ако им се отдаде такъв шанс. Да не мислиш, че Дънрос няма да ни продаде, ако трябва да избира между себе си и нас?

След кратка пауза тя попита:

— Твърдиш, че сделката няма да стане, независимо от всичко?

— Искаш ли 4 милиона свободни от данъци?

— Знаеш какъв е отговорът?

— Ти си вътре с 49 процента от новата „Пар-Кон-Горнт“, свободни и чисти. Трябва да си струва.

— Още? — страхуваше се от насоката на разговора и за първи път в живота си не беше сигурна в Линк.

— Искаш ли тези 49 процента?

— В замяна на какво, Линк?

— В замяна на връщане към „Пар-Кон-Горнт“ — 100 процента.

Почувства стомаха си стегнат и го погледна, опитвайки се да прочете мислите му. Обикновено успяваше, но не след Орланда.

— Това предложение ли е?

Той кимна с глава, усмивката му беше все същата.

— Не. Не още.

Тя потрепери, страхувайки се, че би могла да приеме предложението, ако наистина бе направено.

— Радвам се, Линк. Мисля, че се радвам. Да, така е.

— Положението е ясно и просто, Кейси, Дънрос и Горнт играят играта, за да спечелят, но срещу различен залог. Защото същото положение би означавало за тях повече от 2 или 4 милиона. Ние дойдохме тук, аз и ти, за да спечелим и победим. Какво, Кейси?

— Нищо.

— Ще отида да обиколя и да видя каква е реакцията. Ще се видим в нашата ложа.

— Ами петият тур? — попита тя.

— Ще чакаме резултатите. Ще се върна преди старта.

— Забавлявай се!

Тя го проследи с очи, докато се скри от погледа й, след това се обърна и се наведе през парапета, за да се скрие от него и от всички. Едва не повърна. Ще дръпне ли черджето, ще се изметне ли?

„Господи, преди Орланда, преди Хонконг никога не би се наложило да си задавам такъв въпрос. Линк преди никога не би се изметнал от сделка, ами за Муртаг? Трябва ли да му кажа сега за Муртаг или после, защото трябва да го знае, преди 9.30 в понеделник. О Боже, никога да не бях идвала тук.“

 

 

Дъждовни капки запръскаха на стадиона и някой каза:

— Дано не стане по-лошо!

Трекът вече беше кален и много хлъзгав. Пътят пред главния вход в локви и задръстен.

Роджър Крос, Съндърс и Робърт Армстронг слязоха от полицейската кола, минаха през бариерите и пропусквателните пунктове и отидоха на служебния асансьор. От пет години, Крос беше от членовете на клуба с право за гласуване, Армстронг от една година. Крос беше и стюард. Всяка година пълномощникът на полицията предлагаше на стюардите, полицията да има своя ложа и всяка година предложението ентусиазирано се приемаше и след това нищо не се случваше.

Армстронг запали цигара. Лицето му бе набраздено от умора. Отидоха на бара и си поръчаха напитки, поздравявайки се с членове на клуба.

— Коя е тази? — попита Съндърс. Армстронг проследи погледи му.

— Това е една от нашите забележителности, мистър Съндърс. — Гласът му бе саркастичен. — Казва се Винъс Пун и е телевизионна звезда.

Винъс Пун беше облечена в дълго кожено палто и бе заобиколена от група обожатели.

— Този от лявата й страна е Чарлс Уанг — филмов продуцент, мултимилионер, кина, нощни клубове, барове и две банки в Тайланд. Ниският възрастен мъж, който прилича на бамбукова пръчка и е жилав, като такава е Фор Фингър Уу, един от местните пирати. Контрабандата е неговият доживотен занаят, много е добър.

— Да — допълни Крос. — Почти го бяхме хванали преди два дни. Мисля, че сега е в бизнеса с наркотици, разбира се, в бизнеса със злато също.

— Кой е нервният със сивия костюм? Мъжът от външната страна?

— Това е Ричард Куанг от „Хо-Пак“ — отговори Армстронг. — Банкерът. Той е сегашният или е вече предишният — как беше думата — patron!

— Интересно. — Съндърс се зазяпа във Винъс Пун. Роклята й беше с голямо деколте и екстравагантна. — Да, много. Онази там, коя е? Онази с европееца.

— Къде? О, това е Орланда Рамос. Португалка, което тук значи евроазиатка. Едно време беше любовница на Куилън Горнт. Сега, сега не зная. Мъжът е Линк Бартлет, контрабандистът на оръжие.

— А! Не е ли свързана с него?

— Вероятно, не.

— Изглежда скъпа любовница. — Съндърс пийна от питието си й въздъхна. — Възхитителна, но скъпа.

— Бих казал, много скъпа — каза Крос с неприятно чувство. Орланда Рамос беше заобиколена от няколко жени на средна възраст, всичките облечени екстравагантно. — Малко претрупани за моя вкус.

Съндърс го погледна, озадачено.

— Не бях виждал от години на едно място толкова много супер мадами — и толкова много бижута. Никога ли не стават обири тук?

Крос разтърка очи.

— В „Търф клъб“? Боже Господи, не — разбира се никой не би посмял.

Армстронг се усмихна.

— Всеки полицай тук, от най-горе до най-долу, прекарва повече от времето си в планиране на перфектен обир. Печалбата от последния ден е най-малко 15 милиона. Това ни обърква всички. Охраната е много стегната и много способна — мистър Крос я организира.

— А!

Крос се усмихна.

— Искаш ли закуска, Едуард? Може би сандвич?

— Хубава идея. Благодаря.

— Робърт?

— Не благодаря, сър. Ако нямате нищо против ще разгледам и ще ви видя по-късно.

Армстронг болезнено съзнаваше, че след седмия тур ще се върнат и ще продължат с Брайън Куок.

— Робърт е сериозен играч при залагане на конни състезания. Направи ми услуга, покажи на мистър Съндърс къде да залага и му поръчай сандвич. Аз трябва да видя дали губернаторът има свободна минута — ще се върна скоро.

— С удоволствие — каза Армстронг.

Пликът с 40 000 ХК долара, които импулсивно взе от бюрото пареше в джоба му. „Господи, да го направя ли или не? — непрекъснато се питаше, опитвайки се да реши и пропъждайки мисълта за Брайън Куок и следващия разпит — не, вече не е приятел, а обречен, високо квалифициран чужд агент, безценен улов, който случайно разкриха.“

— Робърт — Крос беше подчертано любезен, — ти свърши много добра работа днес. Много добра.

— Да — потвърди Съндърс. — Ще докладвам на министъра за това и разбира се на ЦП.

Крос тръгна към асансьора. На последния етаж отмина губернаторската ложа и влезе в ложата на Плъм.

— Хелоу, Роджър! — поздрави приветливо Плъм.

— Нещо за пиене?

— Кафе, благодаря. Какво става?

— Ще ми свалят и ризата от гърба, въпреки че някои спечелиха първия етап от куинелата. Ти?

— Току-що пристигам.

— О, значи си пропуснал представлението! — Плъм разказа за анонса на Дънрос. — Йан остави Паг, като ударен с мокър парцал.

— Или му направи страхотно предложение — обади се някой.

— Истина е.

Ложата на Плъм беше като другите, препълнена със смях, разговори, пиене и хубава храна.

— Чаят ще бъде след половин час. Роджър, аз ще тръгвам за съвещателната стая. Искаш ли да дойдеш с мен?

Съвещателната стая беше в края на коридора. Влизаше се през охранявани отвън врати. Беше малка, с маса и дванадесет стола, телефон, голям прозорец гледащ към трека и малък балкон към нея. Вътре нямаше никой. Фалшивата усмивка на Плъм изчезна.

— Говорих със Суслов.

— О?

— Бесен е за снощното нахлуване на „Иванов“.

— Мога да си представя. Нареждането е било от Лондон. Разбрах чак тази сутрин. Отвратителният Съндърс!

Плъм стана още по-мрачен.

— Да не се съмняват в теб?

— О, не. Това е практика. На специалните служби, МИ–6 и Съндърс размахват крила. Те са доста потайни и то с право, няма нищо общо със СИ. Продължавай нататък.

— Той каза, ако дойдеш, че ще е до телефонната будка. — Плъм му подаде листчето с телефона. — Ето. Ще чака пред този телефон в края на следващите три тура. Моля те обади се, каза, че е спешно. За какво е било нахълтването?

— Да подплашат КГБ, там, на кораба и то така да ги подплашат, че сами да се издънят със „Севрин“. Трябва натиск. Както със заповедта, Суслов и новият комисар да се явят в неделя в Главното управление. Това е за сплашване.

— Колкото до това, достатъчно е уплашен. — Саркастична усмивка се разля по лицето на Плъм: — Задникът му няма да функционира поне още десет години. Всички ще трябва да дават обяснения. Когато Армстронг „по погрешка“ отворил радиокабината, „Червената“ се задействала и те прилежно и без да има защо си повредили всичките съоръжения, заедно със специалните радарни скенери.

Крос сви рамене.

— „Иванов“ ще отплува и те имат достатъчно, за да ги сменят. Вината не е на Суслов или наша. Можем да изпратим рапорт до Центъра с обяснение на случая. Ако решим да го направим.

Плъм каза с присвити очи.

— Ако?

— Роузмънт и неговите хора от ЦРУ са взели чаша с отпечатъци, при обиска на „Синклер тауърс“. Отпечатъците на Суслов са по цялата чаша.

Плъм побеля.

— Господи! Сега значи е картотекиран?

— Трябва да е. Той е в нашата картотека, но не като КГБ, мисля, че само аз имам негови отпечатъци. Махнах ги от досието му преди години. Бих казал, че е въпрос на време ЦРУ да се добере до него, така че колкото по-бързо напусне Хонконг, толкова по-добре.

— Мислиш ли, че трябва да съобщим в Центъра? — неловко попита Плъм. — Те ще го обвинят по всички показатели, защото го е допуснал.

— Ще решаваме през уикенда. Познавахме Ворански от няколко години, знаехме, че може да му се вярва. Но този човек? — Крос не се доизказа, създавайки в Плъм впечатление, ме контактът му със Суслов е от скоро, също както и на Плъм. — Все пак той е незначителна фигура в КГБ. Дори не е официален заместник на Ворански и ние трябва да помислим за това.

— Наистина! — Плъм стана по-сериозен. — Аз съм сигурен, че никой не ме следеше до „Синклер тауърс“. Колкото до разкодираната каблограма — дъжд от ясно небе!

— Какво?

— Разкодираната каблограма — тази дето Суслов изпуснал на палубата на „Иванов“ и Армстронг прибрал. Трябва да решаваме за това.

Крос се обърна, за да прикрие ужаса от факта, че нито Армстронг нито Съндърс бяха споменали каблограмата.

— Каза ли ти какво е пишело там?

— Разбира се. Аз настоях.

Крос видя, че Плъм го наблюдава.

— Какво точно каза, че е написано там?

— О? Мислиш, че би могъл да излъже? — Плъм издаде вълнението си. — Беше горе-долу така: „Информирай Артър, че спазвайки неговото искане за «Първи Приоритет», беше наредено за предателя Меткин, незабавно прекъсване в Бомбай. Второ, срещата с американеца е изтеглена напред за неделя. Трето и последно: Папките на А. М. Г. остават «Първи Приоритет». Максимални усилия от «Севрин», за постигане на успех. Център!“ — Плъм облиза устни. — Така ли е?

— Да — рискувайки, каза Крос, почти мокър от напрежение. Започна да преценява постъпките на Армстронг и Съндърс. „Защо, абсолютно съзнателно, не ми казаха за това?“

— Ужасно, а?

— Да, но не е сериозно.

— Не съм съгласен. — Това определено свързва КГБ със „Севрин“ и абсолютно потвърждава съществуването на Артър и на „Севрин“.

— Да, но папките на А. М. Г. вече го бяха направили. Успокой се, Джейсън, ние сме в безопасност.

— Дали сме? Имаше много издънки по моя преценка. Доста много. Вероятно трябва да прекъснем за известно време.

— Ние сме прекъснали. Само проклетите папки на А. М. Г. ни създават главоболия.

— Да. Най-малкото за този негодник не беше точно.

— Искаш да кажеш за Банастазио?

— Да. Още не мога да разбера каква е неговата роля.

В хванатите папки на А. М. Г., Банастазио бе наречен американската връзка на „Севрин“. След случая с папките, Крос разбра от Роузмънт кой е всъщност Банастазио.

— Човекът, който го посрещна се казва Вии Сии Нгъ — каза Крос.

Плъм сбърчи вежди.

— Как се връзва тук Фотографът Нгъ?

— Не мога да разбера. Кораби, контрабанда. Той е във всякакви тъмни сделки. — Крос направи красноречив жест.

— Възможна ли е теорията на този писател? Как се казваше? Марлоу. Може ли КГБ да провежда операция в наша територия, без да са ни осведомили?

— Възможно е. Или да е работа на друг департамент, провокирана в Америка от КГБ. Или е само съвпадение. — Крос беше възвърнал самообладанието си, уплахата от каблограмата отмина. Мислеше много по-трезво. — Какво иска Суслов, което е толкова належащо?

— Коронски пристига със следобедния самолет.

Крос подсвирна.

— Центърът?

— Да. Имаше съобщение тази сутрин. Сега след повредата на кораба аз съм връзката.

— Добре. Какъв е фалшивият му паспорт?

— Ханс Мейкър, западногерманец. Ще отседне в „Севън дрегънс“ — напрегнатостта на Плъм растеше. — Виж, Суслов каза, че Центърът е наредил да подготвим отвличане на Йан и…

— Те са побъркани! — избухна Крос.

— Съгласен съм, но Суслов смята, че е единственият начин бързо да разберем дали папките са подменени и ако са, къде са скрити. Той твърди, че Коронски може да го направи. С помощта на медикаменти, може да му… изпразни главата.

— Това е лудост. Дори не сме сигурни дали са подменяни. Това е само предположение, за Бога!

— Суслов твърди, че може да се припише на Бившите вълци — тези негодници са отвлекли Джон Чен, така че биха могли да го направят и с тай-пана, заради големите пари.

— Не. Много е опасно.

Плъм избърса дланите си.

— Да се отвлече Йан в този момент ще бъде фурор за цял Хонконг. Може би това е моментът за такова нещо.

— Защо?

— „Ноубъл Хаус“ ще бъде в съвършено безредие. При всичките банкови проблеми и бедствието на стоковата борса, Хонконг отива по дяволите и това ще накара Китай да изпадне в шоково състояние. Делото ни ще отиде напред с десет години и неимоверно ще подпомогне международния комунизъм и работниците от цял свят. Боже, Роджър, не си ли уморен от това да си само куриер? Сега може да осъществим „Севрин“ без почти никакъв риск. След това за известно време прекратяваме всякаква дейност.

Крос запали цигара. Той почувства напрежението в гласа на Плъм.

— Ще го обмисля. Да го оставим за момента. Тази вечер ще ти позвъня. Суслов каза ли ти кой е американецът от каблограмата?

— Не. Каза само, че няма нищо общо с нас.

Крос се ядоса.

— Всичко тук има общо с нас.

— Съгласен съм. — Плъм го наблюдаваше. — Може да е кодова дума или нечий псевдоним.

— Възможно е.

— Имам лудо предположение — Банастазио.

— Защо той? — попита Крос, дошъл до същото заключение.

— Не зная защо, но се басирам, че тази операция, ако изобщо е операция, е замислена или най-малкото подсказана от КГБ. Това е от класиката на Сън Цу: да използваш силата на врага срещу самия него — врагът, Щатите и Китай. Силният обединен Виетнам активен антикитайски военен гарант. А?

— Възможно е. Да, има резон — съгласи се Крос. „Освен едно, — помисли той — Вии Сии Нгъ. Докато Брайън Куок не избълва нещо — Вии Сии Нгъ е един от нас.“ — Не беше склонен да мисли по друг начин за него, освен като за моден фотограф и търговец.

— Ако Банастазио е „Американецът“, ще разберем. — Той си допуши цигарата. — Друго имаше ли?

— Не. Роджър, обмисли за Дънрос. Моля те. Бившите вълци го правят възможно.

— Ще го имам предвид.

— Роджър, този уикенд ще бъде съвсем подходящо.

— Знам.

 

 

Орланда гледаше през мощния си бинокъл конете, когато стартираха за четвъртия тур. Тя стоеше в ъгъла на балкона за членове на клуба заедно с Бартлет. Той наблюдавайте нея, извивката на гърдите под тънката материя, скулите на лицето й, вълнението й.

— Хайде, Кросфайър — тихо подканяше тя, — хайде! Той е пети, Линк, о хайде, красавецо, хайде…

Той се засмя, Орланда отнесена в състезанието. Бяха уговорили да се видят тук между трети и четвърти тур.

— Ти от гласуващите членове ли си? — попита я миналата вечер той.

— О не, скъпи. Отивам с приятели. Стари семейни приятели. Още едно питие?

— Не, не благодаря — по-добре да тръгвам.

Целунаха се и той отново почувства непреодолимото й желание. Това го правеше неспокоен и изостряше нервите му през целия път на връщане и през цялата вечер.

„Ти си хванат, Стари приятелю“ — каза си той, гледайки я. Върхът на езика й докосваше устните, погледът й съсредоточен, забравил всичко, освен заложените 50 на сивия фаворит.

— Хайде… хайде… мина напред, Линк… сега е втори.

Бартлет гледаше към групата, галопираща в последната обиколка: Кросфайър малко след Уестърн Скот, кафявият скопец, съвсем малко пред него, трекът беше много лош — елин кон падна в третия тур. Сега състезателят направи решителния си устрем, Уинуел Стег, скопецът на Хавъргил, на който Питър Марлоу бе заложил, идваше от външната страна на трека, заедно с Кросфайър й Уестърн Скот, всички хвърчаха сред бурния рев на множеството.

— О хайде, хайде, хайде Кросфайър… о той спечели, спечели!

Бартлет се засмя, когато в бъркотията Орланда в изблик на радост се хвърли на врата му.

— О Линк, колко е хубаво!

Последваха нови бурни възгласи, след като на таблото се появиха резултатите, потвърждаващи реда на класиране.

— Кросфайър Плаща 5 към едно.

— Не е много — каза той.

— О много е, много, много!

Орланда никога не беше изглеждала по-хубава. С великолепна шапка, много по-хубава от тази на Кейси — веднага забеляза шапката и направи комплимент. Тя мина напред, наведе се през парапета и погледна надолу към кръга на победителите.

— Виж собственика, Вии Сии Нгъ, той е шанхаец, търговец. Баща ми го познава. — Тя му подаде бинокъла.

Мъжът, водещ окичения с гирлянди кон към кръга на победителите, беше облечен със скъпи дрехи, усмихнат, добре сложен китаец в края на петдесетте. След това Бартлет разпозна Хавъргил с неговия Уинуел Стег — вторият само с носа си след първия. На ливадката до конюшнята видя Горнт, Плъм, Пагмайър и много от стюардите. Дънрос беше близо до парапета и говореше с един по-нисък от него мъж. Губернаторът се движеше от група на група със съпругата си и антуража. Бартлет ги наблюдаваше и малко им завиждаше, собствениците с шапки и дъждобрани със съпругите и приятелките им, поздравляващи се едни други, всички те членове на вътрешния кръг, властващите в Хонконг. Всички те твърде много британци, твърде умни.

„Дали ще пасна тук по-добре от Билтмън? Разбира се. Освен ако решат да ме изхвърлят, толкова силно, колкото него. Лесно ще стана от гласуващите членове на клуба. Йан го каза. Ще бъде ли Орланда подходяща? Разбира се. Като приятелка или съпруга, все едно.“

— Кой е този? — попита той. — Човекът, който говори с Йан?

— О, това е Алексей Травкин, треньорът на тай-пан… — тя спря да говори, когато Робърт Армстронг ги приближи.

— Добър ден, мистър Бартлет — поздрави той любезно. — Вие също ли заложихте на победителя?

— Не, не аз загубих този тур. Мога ли да ви представя мисис Рамос, Орланда Рамос, груповият Робърт Армстронг.

— Хелоу. — Тя се усмихна на Армстронг и той забеляза притеснението й.

„Защо всички се страхуват от нас, невинните също както и виновните? Единственото нещо, което правим, е да прилагаме техните закони, да ги защитаваме от насилници и безбожници. Защото всеки тук нарушава някакъв закон, дори малчуганите, всеки ден, повечето дни, защото много от законите са глупави — като закона за залаганията. Така че всички са виновни, дори вие, хубава госпожице с вашата сексуална походка и обещаваща усмивка. Какво престъпление си извършил днес, Линк Бартлет, за да влезеш в капана? Не особено искрен в повечето неща. Но срещу някой възпитан от Куилън Горнт? Красива евроазиатка без път на никъде, освен надолу? Айейа! Как бих искал да си сменим местата! Да, с твоите пистолети, пари, пиленца като Кейси и това тук, срещи с негодници като Банастазио, о да — бих дал десет години от живота си, повече, защото днес се заклех, че мразя това, което трябва да върша, каквото само за Англия бих могъл да върша.“

— Вие на печелившия ли бяхте заложили? — питаше тя.

— Не, не за нещастие.

— Това е вторият й печеливш — каза гордо Бартлет.

— Ако сте попаднали на печеливша жилка, кажете кой ще спечели в петия рейс?

— Мъчех се да реша. Нямам предчувствия — какви са вашите предчувствия?

— Предвижданията са за Уининг Били, така се чува. Аз също не мога да реша. Добре, пожелавам ви късмет. — Армстронг ги остави и тръгна към гишетата на тотализатора.

Беше заложил 500 на коня от третия ред, подсигурявайки се с други залози. Винаги избираше основен залог и след това се подсигуряваше с други, надявайки се да излезе напред. Повечето пъти се получаваше. Този следобед беше изостанал, но все още не бе пипнал от 40 000 — в джоба.

В коридора се поколеба. Змията, главният инспектор Доналд С. С. Смит, тръгваше от едно гише за получаване на печалби със свитък банкноти в ръката.

— Хелоу, Робърт. Как си?

— Горе-долу. Ти пак си голяма работа?

— Опитвам се. — Змията се приближи към него. — Как вървят работите?

По протокол. — Още веднъж на Робърт Армстронг му се догади при мисълта за червената стая.

— Не изглеждаш добре.

— Не съм много добре. Кой мислиш ще спечели петия?

— Осланям се на мнението на твоя приятел от Пара. Говори се за Пайлът Фиш. Той предсказа и за Бъкейниър, но при този трек може да има изненади.

— Да. Нещо за Бившите вълци?

— Нищо. В задънена улица сме. Претърсихме цялата местност, но при тези дъждове е безнадеждно. Тази сутрин говорих с Дайан Чен и жената на Джон Чен, Барбара. Получих само сладки приказки. Басирам се, че знаеха повече отколкото казаха. Говорих малко и с Филип Чен, той също не прояви желание да сътрудничи. Горкият много е потресен. — Змията го погледна. — Случайно Мери да знае нещо за Джон?

— Не съм имал възможност да я попитам. Ако ме оставят на спокойствие, тази вечер ще поговорим.

— Няма. — Лицето на Смит се набръчка от изкривената му усмивка. — Заложи твоите 40 на Пайлът Фиш.

— Какво 40?

— Едно малко птиче не спира да ми казва, че златното пиле е кацнало на рамото ти. Не се безпокой, поемай риска, Робърт. Там, откъдето е дошло има още много такива. Наслука! — Той си тръгна.

Армстронг го изпрати с поглед изпълнен с омраза.

„Негодникът е прав, помисли Робърт с болка в душата. — Има много, но вземеш ли веднъж, втори път и дори нищо да не предадеш, нищо да не признаеш, нищо да не гарантираш, ще му дойде времето за разплата. Това е толкова сигурно, колкото, че и утре ще съмне. Винаги идва денят за разплата. Мери има нужда от този курорт, има такава голяма нужда и сметката на брокера и всички други сметки и… О Господи, с тези акции, отиващи по дяволите. Почти съм свършен. Да са проклети парите — и липсата на пари.

40 на печелеща куинела ще оправи всички неща. Дали да заложа всичко на Пайлът Фиш? Всичко или половината или нищо. Ако е всичко, има много време за залагане по другите гишета.“

Краката го заведоха при едно от гишетата за залагане. Мнозина го познаха и чувствайки вътрешно страх, пожелаха полицията да си има своя ложа, свой тотализатор и да не се меси с честните граждани. Фор Фингър Уу беше един от тях. Набързо постави своя залог от 50 000 на куинелата — Пайлът Фиш и Бътърскот Лес и бързо се върна в стаята за членове на клуба, продължавайки да пие с удоволствие бренди със сода.

„Мръсна полиция, да плаши честните граждани — мислеше той, очаквайки завръщането на Винъс Пун. — Еееий, нейната Златна Долина заслужава всеки карат от диамантения пръстен, който й обещах миналата вечер. Два облака и дъжд преди залез и обещание за нова схватка в неделя, когато yang се възстанови.“

Внезапни бурни възгласи отвлякоха вниманието му. Бързо си проправи път през множеството на балкона. Имената на конете и жокеите в петия рейс се изписваха едно по едно върху таблото. Пайлът Фиш, номер едно, получи овации с пълно гърло; последва Стрийт Вендър, аутсайдер, втори номер; Голдън Лейди, трети. Когато светна името на номер седем, Ноубъл Стар върху таблото, последва грандиозен рев, а при последния, номер осем, фаворитът, Бътърскот Лес, възгласите бяха още по-грандиозни.

Долу при парапета Дънрос и Травкин оглеждаха трека. Беше разбит и хлъзгав, колкото по-близко до парапета, толкова по-лош. Небето отгоре потъмняло и надвиснало. Започна да пръска и последва недоволен рев от петдесет хиляди гърла.

— Отвратително, тай-пан — каза Травкин, — трекът е много лош.

— Еднакъв е за всички. — Дънрос за последен път премисли възможностите. „Ако аз съм жокеят и спечеля, ще има необятни последствия. Ако загубя, ще е много лошо. А ако бъда победен от Пайлът Фиш ще е най-лошото. Ще бъда много лесно уязвим. Не мога да си го позволя… «Ноубъл хаус» не може да си позволи да бъде обезглавен днес, утре или в понеделник. Ако Травкин язди и загуби или завърши след Пайлът Фиш ще е лошо, но не чак толкова. Това ще е джос.

Но аз няма да бъда уязвим. Ще спечеля. Искам този рейс повече от всичко на света. Няма да се проваля. Не съм сигурен в Алексей. Мога да спечеля — ако боговете са с мен. Да, но колко съм готов да заложа на боговете?“

Иий, малки Йан — много пъти беше казвал Олд Чен-Чен, — внимавай, когато чакаш помощ от боговете, колкото и да ги молиш и обещаваш злато. Боговете са богове и те обядват, спят, скучаят и поглеждат настрани. Боговете са като хората: добри и лоши, мързеливи и силни, благи и кисели, глупави и мъдри! Нима има друга причина да са богове, айейа!

Дънрос чувстваше ударите на сърцето си и топлата, остра, сладникаво-кисела конска пот. Можеше да усети смразяващото дъха движение, властното стискане на камшика, събиране в завоите, после по правите отсечки, последно излизане от завой, болезнения и сладък кошмар на скоростта, владеенето на камшика, надминаване на самия себе си, внимателно притискане към парапета на Пайлът Фиш, изваждането му от крачка, Пайлът Фиш изостанал, финалният стълб отпред… хайде, хайде… победа…

— Трябва да решим, тай-пан. Време е.

— Да. Ти — каза той, поставяйки „Ноубъл хаус“ над себе си.

И сега, след като го реши, потупа топло Травкин по рамото.

— Победи, Алексей, за Бога.

Алексей, съсухрен и жилав, вдигна очи, кимна и тръгна да се преоблече. Както вървеше погледна към мястото, където стоеше Суслов, гледащ с бинокъла към него. Той трепна. Суслов обеща, че за Коледа Несторова ще дойде в Хонконг, ще й бъде разрешено да дойде. Ако сътрудничи. Сътрудничи и прави, каквото искат от него.

„Вярваш ли му? Не. Изобщо не, на тези лъжци, но може би този път… Господи, защо ли ми заповядват да определя среща на Йан късно вечерта на «Синклер тауърс»? Защо? Милостиви Боже, какво да правя? Не мисли, ти си стар. Стар си и скоро ще си мъртъв, но преди това трябва да спечелиш. Ако спечелиш, тай-панът, ще изпълни твоето желание. Ако изгубиш? Спечелил или изгубил, как би живял със срама да предадеш човека, който ти помогна и ти се довери?“

Влезе в стаята на жокеите.

 

 

Останал сам, Дънрос погледна таблото. Предвижданията при победа — тоталната сума набрана от залозите вече достигна два и половина милиона. Бътърскот Лес беше 3 към 1, Ноубъл Стар 7 към 1, още без обявен жокей, Пайлът Фиш 5 към 1, Голдън Лейди 7 към 1. Още е рано да се прогнозира. Травкин ще промени съотношението. Побиха го студени тръпки. Чудно дали вече не преговарят треньори и жокеи, дали не сключват в момента сделка помежду си? Боже, трябва много внимателно да следя този рейс, много внимателно.

— А, Йан!

— О хелоу, сър — Дънрос се усмихна на сър Джефри, който се приближи към него, след това погледна Хавъргил, който беше с губернатора и каза: — Пол, жалко за Уинуел Стег, направи великолепен рейс.

Джос — отговори любезно Хавъргил. — Кой ще язди Ноубъл Стар?

— Травкин.

Лицето на губернатора се озари.

— О, много хубаво. Да, той ще направи много хубав рейс. Йан, за момент помислих, че ще се изкусиш.

— Аз бях. Още съм, сър. Ако Алексей междувременно пострада, аз ще съм жокеят.

— За доброто на всички и на „Ноубъл хаус“, нека се надяваме такова нещо да не става. Не можем да си позволим да бъдеш наранен. Трекът изглежда ужасно. Започна отново да превалява. Досега имахме късмет. Няма тежко пострадали. Ако започне сериозно да вали, може би ще си струва да помислим за прекъсване.

— Вече го дискутирахме, сър. Малко закъсняхме. Рейсът ще започне с десет минути закъснение. Ако не започне силен дъжд, хората ще са доволни.

Сър Джефри го гледаше.

— Между другото, Йан, опитах да говоря с министъра, но беше влязъл в съвещание. Оставих съобщение за него и той ще позвъни щом има възможност. Изглежда последствията от този проклет скандал Профумо отново подриват устоите на консервативното правителство. Пресата с право надава вой — естествено е при вероятността някъде да е изтекла информация. Няма да има спокойствие, докато Комисията по разследване веднъж завинаги не уточни аспектите на сигурността и не обори слуховете за това кой в какво е замесен.

— Да — каза Хавъргил. — Но, разбира се, най-лошото отмина, сър. Колкото до рапорта, сигурно няма да е благоприятен.

— Благоприятен или не, този скандал ще разбие консерваторите — каза трезво Дънрос, припомняйки си предсказанието на А. М. Г. в последното писмо.

— Мили Боже, дано не стане. — Хавъргил въздъхна. — Тези двама изменници, Грей и Бродхърст, на власт заедно със социалистическото изобилие? Ако пресконференцията им беше някаква индикация, всички трябва да си идем у дома.

— Това е нашият дом, а в последна сметка всеки рано или късно се прибира — каза сър Джефри тъжно. — Във всеки случай, Йан взе правилно решение. — Той погледна Хавъргил строго. — Както ти казах, Пол, важно е да взимаш правилни решения. Последиците ще са жалки, ако вложителите в „Хо-Пак“ бъдат пометени. И всичко това, заради неправилната преценка на Ричард Куанг и липсата на благоволение от тези, които са в състояние да помогнат, ако желаят и така да се избегне катастрофата — може би заради по-голяма печалба. Е?

— Да, сър.

Сър Джефри кимна за довиждане и ги остави.

— За какво беше всичко това? — попита Дънрос.

— Губернаторът мисли, че трябва да спасим „Хо-Пак“ — каза хладно Хавъргил.

— Защо не го направиш?

— Хайде да говорим за превземането на „Дженеръл сторис“.

— Първо да свършим с „Хо-Пак“. Прав е губернаторът, ще е от полза за всички — Хонконг и банката.

— Ти ще бъдеш в благоприятна ситуация?

— Да, разбира се.

— Би ли одобрил, ти и твоите съдружници, ще одобрите ли превземане?

— Нямам съдружници, но със сигурност ще одобря разумно превземане.

Пол Хавъргил тънко се усмихна.

— Мислех 20 цента на долар за холдинговите акции.

Дънрос подсвирна.

— Не е много.

— До понеделник вечер няма нищо да има. Вероятно ще приеме — неговите холдингови акции ще ни осигурят контрола на банката. Ние ще можем тогава да защитим 100 процента вложителите.

— Той има ли такова покритие?

— Не, но с нормализиране на борсата и с нашето благоразумно ръководене, след година-две, овладяването на „Хо-Пак“, наистина много ще ни облагодетелства. О да. И освен това нуждата от възстановяване на доверието в банките е голяма. Такова овладяване ще помогне.

— Идеалният момент за обявяване е днес.

— Съгласен съм.

Дънрос се усмихна.

— Какъв е този обрат, Пол? И защо въобще го дискутираш с мен?

— Не виждам да има някаква промяна. Доста сериозно обмислях положението на „Хо-Пак“. Една такава придобивка би подплатила благоприятно банковата ни политика. — Хавъргил го наблюдаваше. — Ще му засвидетелстваме доверие и ще му осигурим място в Управителния съвет.

— Значи ли това, че слуховете за „Биг бенк“ са верни?

— Доколкото знам, не. А що се отнася до това, защо дискутирам с теб — то отговорът е прост. Ти си директор на банката, която в момента е най-влиятелна. Освен това същата тази банка взема решително място в дейността на Управителния съвет. Та виждаш това, което правя, е разумното, нали?

— Да, но…

Очите на Хавъргил станаха още по-студени.

— Разбери, интересите на банката нямат нищо общо с това, колко си ми симпатичен, нито пък с мнението ми за твоите методи. Все пак беше прав за „Суперфудс“. Твоето предложение беше добро и дойде точно навреме, оставяйки възторжена вълна след себе си. Тази вълна ще се разпростре в целия Хонконг. Моментът беше подходящ и сега, ако ние последваме и анонсираме, че поемаме всички отговорности на „Хо-Пак“ към вложителите, това ще е нов вот на доверие. Трябва ни вот на доверие. Ако Тип Ток ни помогне с пари в брой, понеделник е „бум“ за Хонконг. Така че първата работа в понеделник е да изкупуваме акции на „Струан“. До вечерта ще имаме контрола на банката. Ще ти направя предложението още сега: ние авансираме двата милиона за „Дженеръл сторис“ в замяна на половината от акциите ти.

— Не, благодаря.

— Ще имаме всичко до следващата седмица. Ще гарантираме тези 2 милиона при всички положения, за да покрием превземането и цялостно да гарантираме предложението ти за Паг — ако не успееш ти да го защитиш.

— Аз ще го защити.

— Разбира се. Но нали нямаш нищо против да го спомена на Паг и на тази любопитна личност Хейпли?

— Ти си копелдак.

— Това е бизнес — искам контролния пакет. Твоите предшественици са го купили за нищо, практически са ги откраднали от Брукс, след като са банкрутирали. Искам да направя същото с „Ноубъл хаус“. Разбира се. Като и другите. Вероятно даже твоят американски приятел Бартлет. Откъде идват двата милиона?

— Манна небесна.

— Рано или късно ще разберем. Ние сме твоите банкери и ти ни дължиш много пари! Тип Ток ще ни измъкне ли от положението?

— Не съм сигурен, но миналата вечер той говори с мен и каза, че ще дойде следобед тук, но виждаш, още не е дошъл. Това е злокобно.

— Да. Получихме много изгодно предложение от Московската търговска банка.

— Дори ти не си толкова твърдоглав!

— Това е последният резерв, Йан. Сериозен последен резерв.

— Ще свикаш ли незабавно директорски съвет да обсъдиш предложение за превземане на „Хо-Пак“?

— Господи, не. Да не мислиш, че съм такъв глупак? Ако го направим, можеш да убедиш другите директори за продължаване на твоя заем. Не, Йан, ще говоря индивидуално с тях, както с теб. С твоето съгласие вече имам мнозинството, другите ще влязат в редицата. Нали имам твоето съгласие?

— При 20 процента за долар и пълното изплащане на инвеститорите, да.

— Може да ми се наложи да отида на 30 цента. Съгласен ли си?

— Да.

— Даваш ли дума?

— О да, имаш думата ми.

— Благодаря.

— Но ще свикаш Съвета в понеделник преди отваряне на банките?

— Съгласих се да го обмисля. Само това. Отговорът ми е НЕ. Хонконг е свободно общество, където слабите падат, а силните берат плодовете на труда си — Хавъргил се усмихна и погледна към таблото.

Предвижданията бяха паднали 2 към 1 за Бътърскот Лес, добре известно, че е добър при влажно време. Пайлът Фиш беше сега 3 към 1. Докато гледаха, името на Травкин се изписа на таблото до Ноубъл Стар и бурен рев го приветства.

— Мисля, че губернаторът не беше прав, Йан. Трябваше ти да яздиш Ноубъл Стар. Тогава щях да направя моя скромен залог за теб. Да. Щеше да се появиш със сияен ореол. Сигурно щеше да спечелиш. За Травкин не съм сигурен. Довиждане. — Той леко вдигна шапка и тръгна към Ричард Куанг, който стоеше настрана с жена си и треньора. — А, Ричард! Може ли да поговоря с теб. — Беше заглушен от възгласи, когато първият от осемте коня се появи. Пайлът Фиш водеше групата, ръмящият дъжд правеше кожата му още по-блестяща.

— Да, Пол? И аз исках да говоря с теб, но ти беше с губернатора и тай-пана. Имам план. Хайде срещу всичките ценности на „Хо-Пак“ да ми отпуснете заем от 50 мили…

— Не, благодаря, Ричард. Но аз имам предложение за теб, което е в сила до пет часа днес. Ние освобождаваме „Хо-Пак“ и гарантираме депозитите на всички вложители. В замяна купуваме твоите холдингови акции по номинална.

— Номинална? Това е една петдесета от стойността им.

— Всъщност 5 цента на долар, което е цялата им стойност. Съгласен ли си?

— Разбира се не, дю не ло мо, да не съм луд? — сърцето на Ричард щеше да се пръсне. Преди малко беше помислил, че Хавъргил ще му помогне. Вече разбираше, че пропадането му е неминуемо, колкото и да се преструваше, че не е, колкото и да не беше негова грешка, а работа на слухоразпространители и злобни глупаци, които го подведоха да участва в неудачни банкови операции. Но сега беше в менгеме. Ок ко! Сега ще бъде притиснат и каквото и да прави няма да може да се измъкне. Бедствие след бедствие и като връх неблагодарната Винъс Пун.

„Направи ме за смях пред чичо Фор Фингър, Чарли Уанг и даже пред Фотографа Нгъ, и то след като лично й занесох новото палто, което тя сега нехайно цапа в калта.“

— Ново ли? — тросна му се сутринта. — Ти казваш на това мизерно, втора ръка палто, ново?

— Ами разбира се! Да не ме мислиш за маймуна? Разбира се, че е ново. Струва ми 50 000 в брой!

Сумата бе преувеличена, но фактът, че плати в брой беше самата истина, а в такъв случай и двамата знаеха, че е неприлично да не се преувеличи. В действителност палтото му струваше 14 000 след дълго пазарене, чрез посредник, изпаднал в затруднение и още 2 000 за кожухар, който го скъси и прекрои само за една нощ, така че хем да е по мярка, хем да не бъде разпознато. Кожухарят трябваше да се закълне във всички богове, че го е продал за 42 000, въпреки че истинската стойност е 63 500.

— Пол, „Хо-Пак“ е в по-добра форма от когато…

— Ще бъда учтив и ще те помоля да си затвориш устата и да слушаш — извиси глас Хавъргил. — Дошло е време за взимане на крайно важни решения, такива, които засягат именно теб, не нас. В понеделник няма да имаш избор, освен да излезеш разорен. Знам, че борсата ще се открие именно с твоите акции.

— Но сър Луис ме увери, че…

— Виж какво, дочух, че всичко, което имаш, е вече на борсата. До понеделник вечер няма да имаш нито банка, нито акции, нито коне, нито излишни пари за палта на Винъс Пун.

— А? — Куанг побледня, съзнавайки, че жена му е само на двадесетина крачки от тях, наблюдавайки ги подозрително. — Какво палто?

Хавъргил въздъхна.

— Добре де, щом не те интересува. — Той се обърна да си върви, но Ричард го задържа за ръката.

— 5 цента е абсурдна цена. 80 цента е по-близко до това, което мога да получа на бор…

— Може би ще вдигна до 7.

— Седем ли? — банкерът започна да проклина, по-скоро, за да има време да обмисли, отколкото по друга причина. — Съгласен съм на сливане. Място в директорския съвет за десет години и заплата от…

— За пет години, при условие, че депозираш заявление за оставка без дата, че ще гласуваш, както ти наредя и заплата колкото на другите директори.

— Без предварителна оставка.

— Тогава съжалявам, няма да има сделка.

— Съгласен съм с клаузата. Колкото до заплатата. Аз…

— Не. Колкото до заплатата, съжалявам, Ричард, не искам да навлизам в безсмислен спор. Губернаторът, тай-панът и аз се разбрахме, че трябва да спасим „Хо-Пак“. Вече е решено. Ще се погрижа да запазиш престижа си. Гарантирам, че ще запазя в тайна споразумението за превземане и сме готови да го наречем сливане — впрочем, искам да го анонсирам в 5.00 часа, точно след седмия рейс. Нещо против! — Лицето на Хавъргил беше навъсено, но вътрешно се радваше. — Ако не беше анонсът на Дънрос и начинът, по който беше приет, не би помислил да направи същото. Това леке има право! Трябва да сме новатори и кой може да е по-добър от нас? Това, най-накрая, ще спре начинанието на Саутърби да ни направи равни с „Блекс“. И „Струан“ в джоба ни следващата седмица, следващата година…

— 7 цента и това е кражба — каза Куанг.

— Ще кача на 10 цента.

Куанг убеждаваше — и усукваше, почти готов да заплаче, а вътрешно бе в екстаз от неочакваното измъкване. Преди няколко минути не беше способен да плати дори храната на Бътърскот Лес за следващата седмица, да не говорим за диамантен пръстен. — Последно 30 цента!

— 11.

— Ще се самоубия — завайка се той. — Жена ми ще се самоубие, децата ми ще…

— Извинявайте, сър — каза китайският му треньор. — Състезанието се отлага с десет минути. Имате ли някакви инструкции за…

— Не виждаш ли, че съм зает, глупак! Разкарай се! — изсъска Ричард Куанг на кантонезки и се обърна към Хавъргил с последен жалък опит за уговаряне. — Съгласи се на 30 и ще спасиш един беден човек и семейст…

— 18 и това е окончателно.

— 25 и сделката е уговорена.

— Скъпо приятелче, съжалявам, но оставям последно 18. Да или не?

Ричард Куанг продължи нервно да барабани с пръсти, а в същото време хладнокръвно пресмяташе шансовете си. Беше видял искра на раздразнение в очите на опонента.

„Мръсен кучи син! Сега ли трябваше да приключиш? Междувременно до пет часа можеш да се отметнеш. Ако тай-панът разполага с това ново финансиране, може би бих имал… Не, нямам никакъв шанс. 18 цента, все пак, е три пъти началният залог. Ясно е, че си хитър негодник и твърде добър в пазаренето. Дойде ли време да приключим?“

Помисли си за Винъс Пун, как тя обиди скъпия му подарък, как нарочно потри изключително хубавите си гърди в ръката на Фор Фингър и сълзи на гняв напълниха очите му.

— О, ох — изстена жалко той, доволен от успеха на стратегията със сълзите, които изглеждаха толкова искрени. — 20, за Бога и ще ти бъда вечен роб.

— Добре — съгласи се Хавъргил, много доволен. — Ела в моята ложа в пет без петнадесет. Ще приготвя първоначалния договор за подпис — а ти оставката си без дата. В пет ще обявим сливането, а до тогава, Ричард, никому нито дума. Ако нещо се разчуе, забрави за сделката.

— Разбира се.

Хавъргил кимна и тръгна, а Ричард Куанг се върна при жена си.

— Какво става?

— Тихо! — изсъска той. — Съгласих се на сливане с „Виктория“.

— На каква цена за холдинговите?

Той сниши гласа си.

— 20 цента от, ъ, официалната — по документи.

Радост светна в очите й.

Айейа! — каза тя и бързо сведе поглед, за да не се издаде.

— Добре се справи.

— Разбира се. И директорско място за пет години и…

Йеее, голям престиж ще имаме!

— Да. Сега ме слушай, имаме да свършим до пет часа някои лични сделки с акциите на „Хо-Пак“. Трябва днес да купуваме на пожар, преди хиените да са надушили и да откраднат от печалбата ни. Не можем сами да го направим, защото моментално ще усетят. Кого да използваме?

Тя се замисли за момент. Отново и светнаха очите.

— Чой. Дай му 7 процента от всичко, което направи за нас.

— Ще му предложа 5 за начало, вероятно ще се съглася на 6.5 процента. Отлично! Ще използвам й Смайлър Чинг, В момента той е папуасец. Изгуби всичко. Ще разделя работата между двамата… Ще се срещнем в ложата. — Куанг важно се обърна и отиде при треньора си, ритна го по пищяла. — О, извинявай — каза за прикритие пред околните, които може да са го видели и после изсъска. — Не ме прекъсвай, когато съм зает, продажно куче! И ако посмееш да ме излъжеш, като Биг Бели Ток ще те…

— Но аз те предупредих тогава, сър — с болка в гласа отговори треньорът. — Той също знаеше за това! Не беше ли негова идеята? Не направихте ли двамата състояние?

Ок ко, ако конят ми не спечели този рейс ще кажа на чичо, да заповяда на биячите си да те размажат!

 

 

Капки дъжд поръсиха над ливадката до стадиона, където в момента разговаряха. Погледнаха небето. По трибуните и горе по балконите всички нетърпеливо чакаха. Дъждът се засили и на балкона за членове на клуба, Орланда потръпна, притеснена от вълнението.

— О Линк, отивам да заложа.

— Сигурна ли си? — попита я с усмивка, защото целия следобед я наблюдаваше как агонизира, около решението, на кой кон да заложи, първо Пайлът Фиш, след това Ноубъл Стар, след това за Уининг Били, аутсайдер, за когото я посъветваха под секрет, отново обратно на Бътърскот Лес. Прогнозите за Пайлът Фиш и Ноубъл Стар бяха еднакви 3 към 1 — в момента на обявяването, на Травкин за жокей на Ноубъл Стар, започнаха за там да текат пари, 6 към 1 за Голдън Лейди, останалите едва участваха. Тоталната разигравана сума в момента беше стигнала 4.7 милиона ХК долара. — Колко ще заложиш?

Тя затвори очи и каза бързо.

— Всичко спечелено и още… още 100! Няма да се бавя, Линк!

— Пожелавам ти късмет. Ще се видим след рейса.

— О да, извинявай, забравих от вълнение. Приятно прекарване! — усмихна му се щастлива и тръгна преди той да е успял да пита на кого ще заложи? Вече беше направил своя залог. Този рейс беше куинела, а също и втори стадий на двойна куинела. 10 000 ХК при независимо какво класиране между Пайлът Фиш и Бътърскот Лес.

Напусна балкона и се запромъква между масите към асансьора. Много хора го гледаха, някои го поздравяваха, повечето му завиждаха.

— Хай, Линк! — поздрави Билтмън.

— О, здравей! Как вървят нещата?

— Чу ли за измамата? Разбира се, ти беше там! Виж, Линк, имаш ли малко време?

— Разбира се. — Бартлет го последва по коридора, забелязващ любопитните погледи, които ги следваха.

— Слушай, хубаво е да внимаваш, когато имаш работа с тези безлични копелета. Ние бяхме дяволски сигурни, че сделката е наша, преди да стане днес гафът с „Дженеръл сторис“.

— Ново предложение ли ще правиш? — попита Бартлет.

— Зависи от главния офис, колкото до мен, бих подложил динена кора на този дяволски остров, без да се замислям.

Бартлет замълча, знаеше, че са наблюдавани.

— Слушай, Линк! — Билтмън се наведе към него и заговори още по-тихо с разкривена усмивка. — Имаш ли нещо с това момиче?

— За какво говориш?

— Евроазиатката, лекото момиче, с което говореше?

Бартлет почувства, как кръвта нахлу в главата му, но Билтмън продължи:

— Имаш ли нещо против и аз да я опитам? — той му намигна. — Да си направя среща?

— Това е… това е свободна страна — отговори Бартлет, ненавиждайки го.

— Благодаря. Има страхотно дупе. Колко взима?

Бартлет ахна, абсолютно неподготвен.

— Тя не е проститутка, по дяволите!

— Ти не знаеше ли? Хей, всички в града го знаят. Но Дики каза, че не я бива в леглото. Наистина ли е така? О, ти още не си пробвал? По дяволите, Линк, единственото, което трябва да направиш, е да й покажеш малко от зелените банкноти и…

— Слушай, кучи сине — изсъска Бартлет, заслепен от ярост, — тя не е проститутка и ако й досаждаш или само се приближиш до нея, ще те размажа. Ясно ли ти е?

— Хей, я по-спокойно. Аз не знаех, че ти…

— Сега ме разбра?

— Разбира се, няма защо да… — Билтмън заотстъпва. — По-леко. Аз попитах, така ли беше? Дики… — Той спря, изплашен от Бартлет, който се приближи. — За Бога аз не съм виновен, по-полека, а?

— Затваряй си устата и да не си се приближил до нея или!

— Разбрано, о кей? — Билтмън отстъпи още една крачка… след това се обърна и бързо изчезна.

Бартлет се поколеба, след това отиде в тоалетната и се напръска със студена вода, за да се поуспокои. Излезе от тоалетната, качи се на асансьора и отиде в ложата на Дънрос. Беше време за чая. Имаше малки сандвичи, торти, сирена и големи чайници индийски чай с мляко и захар.

Доналд Макбрайд, който минаваше на път за своята ложа, спря за момент.

— Ах, мистър Бартлет, радвам се, че ти и Кейси ще имате бизнес тук. Жалко за Билтмън, но в бизнеса всичко е оправдано. Твоята Кейси е толкова очарователна личност, трябва да бързам.

Той забързано отмина. Бартлет застана на входа.

— Хей, Линк — извика Кейси от балкона. — Искаш ли чай?

Когато се срещнаха на половината път лицето й помръкна.

— Какво е станало?

— Нищо, нищо, Кейси. — Бартлет насила се усмихна. — Застанаха ли на старта?

— Още не, но всеки момент ще са там. Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Разбира се. На кого заложи?

— Ноубъл Стар, на кого друг? Питър заложи на аутсайдера на доктор Гулей — Уининг Били. Не изглеждаш добре, Линк. Не е стомахът, нали?

Той кимна с глава, почувствал се по-добре от загрижеността й.

— Не, добре съм. Ти о’кей ли си?

— Разбира се. Много приятно прекарах. Питър е в страхотна форма, а доктор Тулей е голям приказливец. — Кейси се поколеба. — Радвам се, че не е стомахът ти. Доктор Тулей каза, че трябва да внимаваме, тези ужасни абърдийнски микроби. Разбира се, не можем да сме сигурни, докато не минат двадесет дни.

— Господи — измърмори Бартлет, опитвайки се да откъсне мислите си от това, което Билтмън му каза. — Почти бях забравил за Абърдийн и пожара и цялата бъркотия. Пожарът ми е, като преди милион години.

— За мен също. Колко бързо минава времето?

Гавалан стоеше наблизо.

— Това е Хонконг.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако живееш тук, никога времето не стига, с каквото и да се занимаваш. Винаги има много неща за свършване. Хора пристигат, заминават, приятели, колеги в бизнеса. Винаги има криза — наводнения, пожар, кал, бумове, скандали, възможности за бизнес, погребения, банкети, коктейли или някакво бедствие. — Гавалан се отърси от възбудата. — Това е малко място и скоро започваш да познаваш всички хора от твоя кръг. Освен това нали сме на кръстопът и дори да не си от „Струан“, винаги си в движение, планираш, правиш пари, рискуваш пари, за да спечелиш повече или заминаваш за Тайван, Банкок, Сингапур, Сидни, Токио, Лондон или където и да е. Това е магията на Азия. Виж какво стана, откакто сте тук: горкият Джон Чен беше отвлечен и убит, на самолета ви откриха оръжие, след това пожарът, бъркотията на борсата, Горнт преследва нас, ние него. И сега банките може да са затворени в понеделник или ако Йан е прав, понеделник ще е ден на „бум на акциите“. И ние сме заедно в бизнеса… — Той се усмихна уморено. — Какво мислиш за нашето предложение?

Кейси задържа коментара си и погледна Бартлет.

— Велико — Бартлет мислеше за Орланда. — Мислиш ли, че Йан може да обърне нещата?

— Ако изобщо някой може, това е той. — Гавалан тежко въздъхна. — Да се надяваме, това е единственото, което можем да правим. Заложихте ли вече?

Бартлет се усмихна и Кейси се почувства по-добре.

— На кого си заложил, Ендрю?

— Ноубъл Стар и Уининг Били за куинелата. Довиждане засега.

— Странно виждане за Хонконг. Има право. Щатите изглеждат на милион километри.

— Да, всъщност не са.

— Искаш ли да останеш тук, Кейси?

Тя го погледна, учудена.

— От теб зависи, Линк.

Той бавно кимна.

— Мисля да си взема един чай.

— Хей, аз ще ти го донеса — видя на вратата Муртаг и сърцето й подскочи. — Ти не познаваш нашия банкер, Линк. Ще го доведа да се запознаете.

— Хай, Дейв.

— Хай, Кейси, виждала ли си, тай-пана?

— Зает е до края на този тур. Да или не? — прошепна нетърпеливо тя, застанала с гръб към Бартлет.

— Отговорът е, може би. — Муртаг нервно избърса челото си и свали мокрия дъждобран. Очите му бяха зачервени. — Не можах да взема цял час такси! Господи!

— Може би, какво?

— Може би, може би. Изложих им плана и те ми казаха да си отнеса задника у дома, защото съм се побъркал. После, като се поуспокоиха, обещаха да ме потърсят. Тези твърди глави позвъниха в 4.00 и ме накараха да повторя всичко отначало, тогава самият С. Ж. се обади. — Муртаг красноречиво повдигна нагоре очи. — С. Ж. каза, че главата ми е пълна с лайна, че съм се побъркал и ми затвори.

— Но ти каза „може би“. Какво се случи после?

— Отново се обадих и говорих пет часа от последните десет, опитвайки се да обясня блестящата перспектива, след като безразсъдният ти план ми взе акъла. — Муртаг неочаквано се ухили. — Хей, ще ти кажа нещо, Кейси. Сега С. Ж. повече от сигурно знае, кой е Дейв Муртаг III!

Тя се засмя.

— Не споменавай никому нищо тук. На никого, освен на тай-пана, о’кей?

Той я погледна с болка.

— Мислиш ли, че ще тръгна да разказвам наляво и надясно, че са ми накълцали задника за хамбургери?

Избухнаха възгласи и някой от балкона извика:

— Приближават старта!

— Бързо — Кейси го подкани, — отивай да заложиш на куинелата. 1 и 7. Бързо, докато още има време.

— Кои са те?

— Няма значение. Нямаш време. — Бутна го леко и той бързо тръгна. Тя се съвзе, взе чаша и се отправи към Бартлет и другите.

— Вземи си чая, Линк.

— Благодаря. Къде му каза да заложи?

— Едно и седем.

— Аз заложих на едно и осем.

Вниманието им бе отвлечено от нов рев на тълпата. Конете минаха в галоп и закръжаха покрай вратата. Видяха Пайлът Фиш да препуска, жокеят му изправен, коленете стегнати, здраво хванал юздите, насочващ го към неговата стартова позиция. Жребецът не беше още готов, разтърси грива и се разцвили. В отговор Голдън Лейди и Ноубъл Стар потръпнаха, разшириха ноздри и изцвилиха. Пайлът Фиш започна да тропа, изправи се на задните си крака и размаха копита във въздуха. Всички затаиха дъх. Жокеят Блуи Уайт изруга тихо и се вкопчи в гривата му.

— Хайде, приятел — извика той, опитвайки се да го успокои. — Дай им да видят дрънкулките ти!

Наблизо беше Ноубъл Стар с жокей Травкин. Кобилата бе подушила жребеца и стана неспокойна. Преди Травкин да успее да предотврати реакцията й, тя се изви назад и бутна задницата си в Пайлът Фиш, който кривна настрана, сепнат. Блъсна аутсайдера Уининг Били, дорестия скопец, който се бе отправил към стартовата си вратичката. Скопецът нервно разклати грива, отстъпи няколко крачки встрани, почти щеше да стъпче Локинвър, друг кафяв скопец.

— По дяволите, Алексей, оправи се с коня си!

— Разкарай се от пътя ми, блюдолизец — възропта Травкин, усещайки с колене нервните потръпвания на Ноубъл Стар.

Стоеше изправен на коня, стараейки се да бъде колкото може по-високо, хванал изкъсо юздите и се чудеше дали все пак треньорът на Пайлът Фиш не е намазал гърдите и хълбоците на жребеца с мускус, който допълнително да раздразни кобилите. Това беше стар номер.

— Хайде! — подкани стартьорът. — Джентълмени, закарайте конете си по отделенията!

Няколко бяха вече там. Кафявата кобила, Бътърскот Лес — всеобщата фаворитка, ровеше неспокойно с копита, разширила ноздри възбудена от предстоящото състезание и близостта на жребеца, който я караше да тръпне. Тя беше в отделение осем, Пайлът Фиш влизаше в момента в номер едно. В номер три беше Уининг Били — между Стрийт Вендър и Голдън Лейди. Тяхната миризма го раздразни. Преди вратата да успее да се затвори, той се дръпна назад и почувствал се на свобода, започна да дърпа юзди, да тръшка глава и да се върти като танцьор. Всичко това върху хлъзгавия трек, едва не събори Ноубъл Стар, която ловко избегна сблъсъка.

— Алексей, идвай! — извика стартьорът. — Хайде, побързай!

— Добре — отвърна Травкин, макар, че не бързаше.

Той познаваше достатъчно добре Ноубъл Стар и насочи кафявата, нервна кобила далеч от жребеца, оставяйки я да се вдигне на задните си крака, да се разхлади и успокои.

— Спокойно, малката — напевно й говореше той. Искаше да ги забави, да ги извади от равновесие, останал единствен извън старта. Светкавица разкъса източното небе, но не й обърна внимание, както и на зловещия тътен. Дъждът се усили.

Цялото му същество бе ангажирано. Точно след претеглянето, един от жокеите боязливо се приближи до него.

— Мистър Травкин — тихо му подшушна той, — не трябва да спечелите.

— О така ли? Кой каза?

Жокеят само вдигна рамене.

— Кой е победителят?

Ново вдигане на рамене.

— Ако треньорите и жокеите предварително са определили победителя кажи им, че аз нямам нищо общо с това и никога не съм имал, не в Хонконг.

— Ти и тай-панът спечелихте с Бъкейниър, това трябва да ви е достатъчно.

— Задоволява ме, но в този рейс изпитанието е за мен.

— Имаш право, приятел. Ще им предам.

— На кого ще предадеш?

Жокеят си отиде. Съблекалнята беше шумна и вътре силно миришеше на пот. Травкин добре знаеше кой беше подбудителят, кой предварително урежда състезанието. Никога не беше участвал в такива сделки. Не защото беше по-честен или по-малко нечестен. Неговите нужди бяха малки. Предварително нагласената победа не го вълнуваше и парите не го радваха.

Стартьорът стана нетърпелив.

— Хайде, Алексей! Побързай!

Той подкани с шпори Ноубъл Стар и влязоха в нейното отделение. Вратата щракна зад тях. Моментна тишина. Сега бяха готови за стартовия сигнал.